Много често родителите си задават въпроса дали детето им закъснява с проговарянето и дали това е притеснително. Предлагам на Вашето вниманиесписък с насочващи маркери

Как предучилищното възпитание забрави за децата

Кое е по-важното, което детската градина трябва да постигне в работата си с децата? Да ги подготви за училище, за живота или да им създаде ценностна система и да ги научи как да намерят мястото си там, където ще бъдат ценени и обичани?

Във всеки литературен източник, свързан с възпитанието, ще прочетете, че децата са в центъра на работата и всичко, което се прави, е за доброто им развитие.

Така ли е наистина? Не залитаме ли твърде много в обществените изяви с децата, подготовката на които изискват прекалено много ценно време? Това време бихме могли да използваме за дейности,  съпроводени с много положителни емоции за тях, които същевременно ще допринесат за развитието  им.

Позабравихме, струва ми се че, децата са в центъра и подчиняваме голяма част от работата си на тези изяви, което лишава децата от разходки, игра, спокойна атмосфера.

Не се ли прекалява и с учебната дейност, не превръщаме ли детската градина в училище за най-малките? Кое ме кара да мисля и да споделям това: В програмите, одобрени от МОН, преобладават насоките, засягащи работата по съответните раздели /БЕЛ, ОД, математика и т.н./, проверките за качеството на работата на всички нива засягат приоритетно отново учебната дейност. А иначе детската градина има на първо място възпитателна, а не образователна функция.

Моето скромно мнение е, че прекаляваме с дидактизма и отнемаме твърде много от инициативата и самостоятелността на децата. Липсва свободен диалог и зачитане мнението на отделното дете, учителят е винаги прав, знае и може всичко. Вече е време да общуваме с детето като с личност. Това ще повиши доверието, а то ще доведе до по-голяма отговорност от страна на детето. Нека да има приети правила, които да  показват какво да е поведението му, но то само да решава как да постъпи. Употребата на сила или ръководство от позиция на силата водят само до съпротивление, негодувание, изпълнение поради страх от наказание. Ако още в предучилищна възраст успеем да изградим отношения на доверие и отговорност за поведението, това ще очакваме да бъде поведението на порасналите малчугани в отношенията им като бъдещи родители.

В колко процента от семействата и образователните институции с децата се общува като с личности и колко са тези, в които тържествува подчинението? Точно такива отношения на подчинение ще създадат в семействата си нашите  възпитаници, превръщайки се в родители и учители. Ставайки родители, точно тези бивши деца се превръщат в непогрешими, сякаш в богове. За съжаление те дори не го осъзнават и тук е мястото да отбележим колко много ни липсва  в подготовката на младото поколение за  отговорността да станат родители. За сметка на това главите им се пълнят с много ненужна информация, която едва ли някога ще им е необходима.

Ефективното ръководство и общуване изисква време за изслушване и точно съобщаване на своите чувства. Важното е да анализираме и разпознаваме какво чувстваме в настоящия момент. Мисля, че много са малко все още учителите, които спокойно и непринудено разговарят с децата, създават приятелска и атмосфера на доверие с тях. Учителят бърза да не закъснее с режима, да не пропусне нещо „важно”от образователната информация, която старателно си е подготвил, но не го е грижа, че създалият се конфликт в групата се разрешава набързо, за да се създаде впечатление какъв „мир” цари и как липсва агресия и насилие между децата.

Идете и вижте тези „добри другарчета” какво правят в междучасията още в първи клас. Оставайки ги без надзор, всичко, повтаряно в детската градина, рухва. Рухва, защото дисциплината,  демонстрирана там, е резултат от страх от наказание, няма лична отговорност, няма доверие, няма лично участие на децата в приемането на правилата. А иначе детската градина трябва  по-скоро да възпитава, отколкото да образова.

Възрастният трябва да приема детето такова каквото е, а не да го критикува, морализира и да му казва какво трябва да прави. Приемането на детето е знак за любов, който може да направи чудеса. Освен това тази любов трябва да се демонстрира, а не да мислим, че тя се подразбира. Във всеки момент детето трябва да разбира, че е прието и уважавано като личност. С поведението си да показваме, че то е значимо, че се съобразяваме с него.

Съвременният напрегнат живот поставя в риск психичното здраве на всички и в най-голяма степен на децата. Ако ние не осигурим нормална, спокойна, приятна за децата среда, балансирано време за игра, разходки, наблюдения, скоро ще отчетем нечувани досега стойности на заболявания като резултат от обездвижване, напрежение, претовареност на групите откъм брой деца. Къде останаха ежедневните наблюдения, разходки, където детето ще научи много повече, отколкото, ако оцветява книжката или повтаря казаното по време на занимание с учителката?

Децата са в центъра на работата ни, но колко пъти учителят се съобразява с желанията им, колко пъти децата изказват отегчение от продължителната работа по една, две, три регламентирани ситуации, но учителката продължава, защото иначе ще я обвинят в неспазване на програмата? За мен са достойни за уважение онези директори, които наистина осигуряват възможност на учителя да прецени кога да спре с натоварването, кога да смени една дейност с друга.

Учителите, които поемат тази отговорност и се съобразяват с желанията на децата, знаят колко много им струва извеждането на децата извън двора на детската градина. Много по-малко рискове поемат, ако останат вътре, но колко повече навици за самостоятелност, колко по-трайни и живи впечатления ще добият децата по време на разходката, отколкото ако бързаме да попълним страниците в книжките.

Какво преследваме? Израстване  на психически и физически здраво поколение със създадена ценностна система, навици за общуване, самостоятелност или отчитане на „високи резултати в усвояването на знания”?

Възпитанието в ценности трябва да е приоритет в детската градина, а така ли е? Не наклоняваме ли везните в посока към натрупване на сухи знания, получени чрез повторения и преобладаващ дидактизъм?

Всеки възрастен се сблъсква с неприемливо поведение от страна на децата, a в предучилищна възраст те трябва да овладеят модели на поведение, които сами да избират, а не да се подчиняват под страха от наказание. Негативните нагласи, настроения, чувства разрушават детската психика. Избавлението от негативните чувства не се получава, когато се опитваме да ги забравяме, а когато ги изразяваме открито, т.е. като ги споделяме.

Добре е да учим децата да изразяват чувствата си. Да им покажем, че ги приемаме, въпреки всичко. Когато някой те изслушва той те цени. Когато се изслушваме, намираме по-добро решение на проблема, отколкото само ако мислим за него. Когато някой те изслушва, ти се научаваш също да се вслушваш в гледната точка на отсрещната страна.

Показваме ли като общество обаче колко владеем този начин на общуване? Как ще се научат децата ни на подобно поведение, след като няма къде да го видят? Някой трябва да им покаже, и те не само да са свидетели, а живи участници в реализирането му. Никой не се е научил на нещо гледайки, изисква се активно участие и действие – азбучна истина, но ние продължаваме да заливаме децата с информация какво и как да правят без да им дадем възможност сами да стигнат до правилното решение.

Положителен пример да научим децата на тези неща ни дава Международната образователна програма ”Философия за деца”, одобрена от МОН през 1991г. Чрез нея достъпно се дават примери, как да научим  децата да разсъждават, да обмислят важни за тях въпроси, да се изслушват, да поставят на обсъждане своите предположения, да доразвиват идеите си, да четат по лицата на другите, да поглеждат на проблемите от повече от един ъгъл.

Чрез философски изследвания, в които участват децата може  да се постигне развитие на детското общество в следните насоки:

- те ще започнат да държат едно на друго,

- ще се създаде способност да се коригират взаимно,

- ще аргументират собствените си идеи.

Малкото дете използва много понятия, които не разбира, и ако в предучилищна възраст не отделим време, за да ги разбере, кога ще се случи това? Понятия, с които се сблъсква ежедневно в разговори с приятели, възрастни, в създаващи се реални непринудени ситуации в неговия живот.

”Философия за деца” ни помага да преодолеем нагласата в детската градина, в училището и в обществото ни за търсене на надмощие във взаимоотношенията. Тя ни подтиква да се научим да възприемаме хората такива, каквито са, с техните добри и лоши страни.

„Ако искаме да превъзмогнем расизма чрез възпитание на уважение към всички хора по света, тогава със сигурност никога не е рано да започнем процеса на възпитание на глобално съзнание, особено с децата, които започват да обогатяват езика си и да осмислят своя опит.”(Шарп & Сплитър: Болница за кукли, 1999)

Чрез спокойни разговори, анализиране на ситуацията и осъзнаване на чувствата на другата страна детето ще се научи да мисли за себе си, да анализира своите проблеми, да намира конструктивни решения. Трябва да предлагаме на децата възможност да разсъждават, да осъзнаят и разберат своя свят, като открият за себе си какво е да си ценен и обичан. Това ще създаде атмосфера на доверие, отговорност и независимост.

Когато поведението на детето е лошо възрастният трябва да подтикне детето само да се промени, а не да му налага промяната като го задължава, заплашва, уговаря и съветва. Това води до съпротива срещу решението на възрастния, понеже детето разбира, че не неговите нужди са на преден план, а тези на възрастния.

Децата се противопоставят, отвръщат с враждебност, чувстват се унизени, контролирани, порастват, надявайки се някой друг да вземе решение вместо тях. Такава позиция изпраща принизяващи послания (нескопосник, невнимателен, трябва да те е срам), а те пък водят до тежки последици (чувство за вина, угризение на съвестта, детето чувства несправедливост и липса на любов).

Ключът е в това възрастният да съобщи на детето как определено негово поведение го кара да се чувства. Това ще предизвика по-малко съпротивление и ще доведе до по-голяма отговорност, ще му даде възможност също да изпраща честни послания. Колко време обаче учителката отделя за разрешаване на конфликтни ситуации и създаване на непринудена атмосфера, в която заедно с децата да разсъждават за ценните неща в живота, и колко от времето е заето с регламентирани ситуации, в които прилежно се повтарят знания, скучни за тях. В никакъв случай не отричам необходимостта от образователна работа, но мисля, че сме изгубили баланса между дейностите и поднасянето на теорията. Освен това вече не сме в състояние да догоним познанията, които придобиват децата от средствата за информация, в това число и интернет, нито да ги контролираме.

Мисля, че много по-ценно би било да отделяме повече време, за да научим децата да общуват, да разрешават конфликти, да осъзнаят важни житейски  истини, разсъждавайки, а не повтаряйки. Да ги научим сами да стигат до истината със свободно изказване на мнение по конкретно създала се ситуация, да им изградим ценностна система, която, както се видя, липсва на цялото ни общество. Все отнякъде трябва да се започне, а детската градина е най-благоприятната за това среда.

Ако в предучилищна възраст не възпитаваме, кога – в училищна възраст, където спринтирането с натрупване на знания е в още по-големи размери? Там търсенето на успеваемост е още по-голяма. Няма нищо лошо в това децата да имат знания, но какви знания и кога ще намерим време за възпитание в ценности? Някои ще кажат, че в образователната програма винаги има възпитателни задачи, да, но това достатъчно ли е и къде е пак приоритетът?

Как ще научим децата да общуват и да разрешават конфликти като самите ние не можем да им предложим, както в семейството, така и на обществени места, нищо по-добро освен примери за прилагане на сила, на незачитане на другия?

Конфликтите са част от живота и то не лошата част от него, но голяма част от възрастните смятат, че конфликтът трябва да се избягва.

Конфликтът е реалност в нормалните отношения. Взаимоотношения, в които няма конфликти са по-малко здрави. В голям процент от случаите на поява на конфликт слабата страна се съгласява, защото се страхува да противоречи.

Обикновено има обаче два варианта, които масово се прилагат при решаване на конфликти, възникнали между възрастни и деца:

1. Възрастният се стреми да реши конфликта в своя полза.

2. Възрастният отстъпва, за да избегне конфликта.

И в двата случая единият излиза победен и изпитва раздразнение, и двата включват борба за власт. В първия вариант възрастният плаща висока цена за победата (ниска мотивация у детето, отсъствие на самодисциплина и отговорност). Резултатът е подчинение, послушание, но цената е враждебност. Това сее семената на влошаващи се отношения между двете страни. При втория вариант децата са неконтролируеми, знаят че техните нужди са важни, стават егоцентрици, управляват възрастните, не уважават чувствата на другите. Ако има разминаване в поведението на възрастните, което е честа практика, както в детските градини така и в семейството, единият прилага вариант (1), а другият – вариант (2) това може да доведе до сериозни емоционални проблеми.

Децата искат едно – да узнаят пределите на приемането на възрастния. Когато разберат какво възрастният чувства по повод на тяхното поведение, те сами ще го променят. Децата искат сами да ограничат своето поведение,  след като им стане ясно до каква степен то вреди на околните.

Резултатният и приемлив начин е възрастният да иска от детето да участва във вземането на решение. И двете страни правят предложения, критично ги преценяват и накрая приемат онова, което е приемливо и за двамата. В този случай детето е мотивирано, защото решението е и негово, увеличава се доверието, детето поема отговорност, развиват се мисловни навици, създава се по-малко враждебност, няма нужда от употребата на сила.

Важно е ясно и категорично да се каже кое ни безпокои, кои негови потребности са неудовлетворими и то да разбере, че трябва да се стигне до решение, което удовлетворява и двете страни.

От момента на вземане на решение възрастния не контролира, а по-скоро консултира (държи се с детето като с клиент). Предлага, а не налага, съветва, а не задължава, не настоява, очаква детето само да реши и да носи отговорност за решението си.

Кредото ни в отношенията с другите, което трябва да изградим и у младото поколение, ако искаме да променим взаимоотношенията в обществото ни, трябва да стигне до: Ти и аз сме в определени отношения, които аз ценя и поддържам, но аз и ти сме отделни личности със свои уникални потребности. Аз ще се старая да се съобразявам с твоите потребности и да приемам твоето поведение. Когато не си доволен от това, че моето поведение ти пречи да задоволяваш твоите потребности – моля кажи ми честно и открито как се чувстваш. Аз ще те изслушам и ще се постарая да променя поведението си.

Когато някой от нас не може да промени поведението си, за да удовлетвори потребностите на другите, възниква конфликт. Можем да го решим без да прибягваме до сила.