ПЕТА ГЛАВА.
БИБЛИОТЕКАТА, А-Я
В продължение на много години до пенсионирането си всеки ден ходех на работа в Станфорд с велосипед и често спирах да се полюбувам на скулптурната група „Гражданите на Кале“ от Роден и блестящите мозайки по параклиса в двора на университета или да се поровя из книгите в университетската книжарница. Дори след пенсионирането си продължих да се придвижвам из Пало Алто с велосипед, когато имах да свърша някоя работа или да посетя приятел. Но напоследък изгубих увереност в способността си да пазя равновесие, затова избягвам улиците и карам по велосипедните алеи в продължение на четирийсетина минути по залез слънце. Въпреки че маршрутите ми се промениха, карането на велосипед винаги асоциирам със съзерцателността и волността, а напоследък гладкото, бързо движение и вятърът в лицето с лекота ме пренасят в миналото.
Като изключим десетгодишното ми страстно увлечение по мотоциклетите, което започна малко преди да навърша двайсет години и приключи, след като прехвърлих трийсетте, аз съм верен на велосипеда от дванайсетгодишна възраст, когато след дълга и тежка акция с молби и увещания родителите ми се предадоха и ми купиха за рождения ден яркочервен „Америкън Флайър“. В молбите бях много настоятелен и много рано бях открил една изключително ефективна техника, която винаги даваше резултат: просто да направя връзка между желания от мен обект и образованието ми. Родителите ми не бяха склонни да дават пари за прищевки, но станеше ли въпрос за нещо дори от второстепенно значение за образованието – химикалки, хартия, сметачни линии (помните ли ги?) и книги, особено книги, не се скъпяха. Затова, когато им казах, че с велосипеда по-често ще посещавам Централната библиотека на Вашингтон на ъгъла на 7-а улица и улица К, те не можеха да ми откажат.
Аз спазвах своята част от споразумението: всяка събота, без да пропускам, поставях в кожените дисаги на велосипеда шестте книги (лимитът за заемане), които бях „изгълтал“ от предишната събота, и поемах на четирийсетминутно пътуване, за да заема нови.
Библиотеката стана моят втори дом и аз прекарвах там часове всяка събота. Моите дълги следобеди обслужваха двойна цел: библиотеката ме свързваше с безбрежния свят, за който копнеех – света на историята, културата и идеите, и същевременно уталожваха тревогите на родителите ми и пораждаха в тях удовлетворяващото чувство, че са създали бъдещ учен.
Авторът на десет години
Освен това, от тяхна гледна точка, колкото повече време прекарвах на закрито в четене, толкова по-добре: кварталът ни беше опасен. Магазинът на баща ми и апартаментът ни над него се намираха в беден квартал на завладения от сегрегацията Вашингтон, на няколко пресечки от границата с белия квартал. По улиците се ширеха насилие, престъпност, расови стълкновения и пиянства (много често с алкохол от магазина на баща ми). Родителите ми бяха достатъчно мъдри през летните ваканции да ме държат далеч от опасните улици (а и да щадят нервите си), като от седемгодишна възраст редовно ме изпращаха, макар и с цената на значителни разходи, на летни лагери в Мериленд, Вирджиния, Пенсилвания или Ню Хемпшир.
Огромното фоайе на библиотеката ми вдъхваше такова страхопочитание, че пристъпвах из него на пръсти. В самия център на първия етаж имаше голяма етажерка с биографии, подредени по азбучен ред. След като множество пъти я бях обикалял, аз събрах куража да се обърна към надменната библиотекарка за напътствия. Без да произнесе и дума, тя ми изшътка с показалец пред устните и посочи към голямото мраморно вито стълбище към детския отдел на втория етаж, където ми беше мястото. Унило се подчиних, но въпреки това всеки път, когато отидех в библиотеката, изучавах с поглед етажерката с биографии и не след дълго вече имах план: щях да чета по една биография седмично, започвайки с човек, чието име е с начална буква „А“, докато изредя всички от азбуката. Поставих началото с Хенри Армстронг, шампион по бокс в лека категория през 30-те години на XX в. От „Б“ си спомням Хуан Белмонте, даровит матадор от началото на XIX в., и ренесансовия учен Френсис Бейкън. От „Е“ си спомням Томас Едисон, от „Г“ – Лу Гериг и Хети Грийн (вещицата от Уолстрийт), от „К“ – Тай Коб, и така нататък. В „Д“ открих Едуард Дженър, който се превърна в мой герой, защото благодарение на него човечеството се е избавило от едрата шарка. В „X“ попаднах на Чингис хан и седмици наред се опитвах да си отговоря на въпроса дали Дженър бе спасил повече животи, отколкото Чингис хан бе погубил. В „К“ открих и книгата на Пол де Крайф „Ловци на микроби“, която ме вдъхнови да прочета още доста книги за микросвета. Следващата година през почивните дни приготвях в магазина безалкохолни напитки и спестих достатъчно пари, за да си купя лъскав месингов микроскоп, който имам до днес. „Н“ ме запозна с тромпетиста Ред Никълс, а също и с един особняк на име Фридрих Ницше. „П“ ме отведе до Свети Павел и Сам Пач, първия човек, оцелял след скок в Ниагарския водопад.
Спомням си, че осъществяването на плана с биографиите приключи в раздел „Т“, където открих Алберт Пейсън Терхън. В следващите седмици, отклонявайки се от целта си, аз поглъщах многобройните му книги за необикновени колита, като Лад и Ласи. Днес съм наясно, че това безразборно четене не ми е навредило, както не ми е навредило и това, че съм бил едно от десетината деца в света, което е знаело толкова за Хети Грийн или Сам Пач, но все пак, какво прахосване на енергия и време беше това! Копнеех да открия някакъв възрастен, популярен американски ментор, някой като мъжа в летния костюм от съновидението, който бе влязъл в бакалията на баща ми с новината, че съм момче с голямо бъдеще. Поглеждайки назад, чувствам топлота към онова самотно, уплашено, решително момче и огромен респект поради факта, че то някак успя да си проправи път, самообразовайки се, макар и с лутане, без да има кой да го насърчава, да му дава пример или да го напътства.
Сподели с приятели: |
