Моята кариера в България от Гергана Демирева I курс в Специалност „Политология”

от
Гергана Демирева

Моята бъдеща кариера започна пред „стената на плача” на Пловдивския Университет „Паисий Хилендарски”. В този момент за първи път разбрах, че кариера не се гради несъзнателно, че знанията трябва да бъдат съпроводени от определена съвкупност от ясно поставени цели и съответни на тях действия, които биха довели до една успешна професионална реализация. Докато си ученик, да се изгради кариера не изглежда особено трудно. Важно е само да знаеш „какъв искаш да станеш”, да си учиш прилежно уроците, да завършиш с добра диплома, да се готвиш упорито за изпитите и ето че попадаш в избраната от теб или родителите ти специалност. Първият знак, че нещо с тази концепция не е наред, обикновено идва от самото училищно обкръжение. Съученици, които на въпроса „как виждате себе си след 10 години”, шеговито определят своята бъдеща реализация като мафиотски „отрепки”, а другите заявяват, че сигурно ще мият подове и ще бършат чинии някъде по чужбина. Следва заветния миг пред стената на плача, когато докато търся свото име сред стотици други, около мен наред с радостните възгласи, се чуват и гневни изблици, обвинения, че „еди-кой си е ходил на уроци при еди-кого си” и затова е сред приетите, както и невярващи възклицания как може толкова много усилия и пари да са отишли на вятъра.

В чисто аналитичен план, кариерата е основна стъпка в нашия живот – това е периодът, в който разбираме „как сами да си вадим хляба”, както и че това не е толкова лесно, колкото изглежда. Най-голямо затруднение представлява намирането на подходяща работа – длъжност, която едновременно да носи добро материално възнаграждение и все пак да не е нещо, което вършим с нежелание. Откриването на работно място удовлетворяващо тези критерии полага основите на всяка една кариера. Но какво всъщност е тя – изкачване по йерархическата стълбица към златната длъжност с голяма власт и „тлъста” заплата или събиране на отличия в актива?

Според мен кариерата е едно непрекъснато състезание. Състезание с конкурентите, с другите, желаещи да достигнат желаната длъжност, а дори и със самите нас, от гледна точка на способността ни да се развиваме, да се усъвършенстваме и да трупаме нови знания и опит в дейността, с която се занимаваме. И ето аз ще започна университета от стартова позиция, с пресни сили и с увереността, че съм непобедима. Повечето от моите състуденти също ще пристъпят към изграждането на своята бъдеща кариера като състезатели, с готовност за борба, за да се оцелее на работното място. А тази борба носи доста рискове и както всяко хубаво нещо в този живот, трябва доста да се потрудим, за да я запазим и да успеем да я водим така, както на нас ни се иска – с бърз старт и устрем към върхови позиции.

Така най-общо виждам понятието кариера. За мен тя не се гради просто върху едно желание; например „искам да стана политолог”, а е свързана с много труд и осъзнати усилия. Трябва да се действа целенасочено и целеусремено, за да се постигне професионална реализация. В идеалния случай, с кариерата ще дойдат и заслужени промени: по-висок социален статус; заплата, която неколкократно превишава средното за страната месечно възнаграждение и най-вече постигне на мечтано себедоказване.

Преди да премина към това как конкретно смятам да осъществя своите професионални замисли, бих искала да обърна внимание към още една особеност на обучението в специалност „Политология”. Вече проверих изучаваните предмети и знам, че в учебния материал са застъпени икономика и философия. Както вече споменах, аз съм завършила Търговска гимназия и за мен е от особено значение приемствеността и развиването на моите икономически познания, тъй като решенията, които правителството на една държава взима по отношение на икономическите й институции оказват въздействие и върху политическия живот на страната. За съжаление спомнете си кога изгрява звездата на политолозите – обикновено преди избори, когато се коментират предизборни нагласи и доверието в една или друга партия. Отново политолозите в България като че ли се страхуват да проявят критично отношение към икономически сделки и промените на международните пазари; мнозинството са свикнали да изказват мнението само по отношение на влиянието на тези процеси върху електоралната маса, за която пък всички се сещат единствено по избори. И така кръгът се затваря. В този смисъл на мен още в първи курс ми е ясно, че не бива в бъдещата си кариера да се оставям ролята ми като политолог да бъде узурпирана от опозиционни партии, а по този начин етически проблеми да се коментират от неспециалисти. Иначе ще се прави някои от моите бъдещи колеги, които като видяха заложената в програмата философия и етика, се провикнаха: „Е, какво, ние да не би да ставаме философи?”

Също толкова лошо е, че когато се спомене за кариера в България, в съзнанието на всеки един от нас обикновено се поражда следната асоциация: тих кабинет във висока сграда, удобно бюро, компютър последен модел - естествено само за украса, и един пълен „професионалист” зад него, който получава доста тлъста сума пари срещу „огромното” усилие просто да седи зад бюрото си. Не знам кога е започнало оформянето на този стереотип, но думата „кариерист” често се отъждествява в България с човек, който е отдаден на мързелуване по цял ден срещу добро заплащане. Според мен тази илюзорна представа е породена от факта, че повечето млади хора не вярват или по-точно не искат да повярват, че кариера може да се гради и в България, и се плашат от вече „нагласилите се”, които никога няма да направят място и за тях. По-лесно е да се каже, че България е една „мафиотска” страна, където всичко се постига с връзки и се въздиша по един нереален сън за ширнало се бюро. Проблемът е обаче, че никъде по света успехът не идва от само себе си, сменят се доста длъжности и има динамика преди установяването на желаната позиция. Моята майка е започнала след завършване на университета работа в един завод и е останала в него повече от 22 години. Това вече просто не е възможно нито в България, нито някъде по света. Доброто възнаграждение и реализацията като професионалист вървят ръка за ръка с личното самоусъвършенстване, със способността да израстваме не само като хора, но и като специалисти.

В този смисъл, кариерата в България е абсолютно възможна, но не бих казала, че е лесно постижима. Тя е свързана с огромно количество работа, упоритост и желание. Много хора се оплакват, че има твърде малко работни места, твърде много специалисти, аз бих ги нарекла песимисти. Може би съм твърде млада, твърде наивна, но вярвам, че мога да изградя кариера в своята родна страна и мога да заслужа добро възнаграждение, подобно на предлаганото ми в някоя от членките на ЕС.

Кариера в България не може да се прави, ако дълбоко някъде ни гложди съмнението, че условията в държавата ни са по-различни от всяко друго място по света и в нея всичко е усложнено максимално – не може просто така да си намериш работа, която ти харесва, не можеш да работиш упорито и да получаваш хубава заплата. С подобно отношение, изборът да зарежем своето учение и да се надяваме, че все някога ще вземем диплома при по-добри обстоятелства изглежда неминуем. Не ме разбирайте погрешно – аз не съм против студентските бригади в чужбина, нито пък виня тези, които са стегнали куфарите и са заминали като миячи, берачи, чистачи, бармани или сервитъорки някъде по света. Образованието е скъпо платено и подобни начини за закърпване на студентския бюджет и за придобиване на някои все по-належащи вещи като компютър или принтер с честен труд са достойни за уважение. Но не съм и съгласна с безкрайно проточване на студенството и записване на нови специалности, само за да се ходи на бригади; с оплаквания, че животът навън е безкрайно по-труден и конкурентен, но хората, които са решили да останат за постоянно на подобна нискоквалифицирана длъжност, просто нямат друг избор. Избор винаги има.

За мен сегашното състояние на България също не е особено розаво и съжалявам, за несъответствието между грандиозни предизборни платформи и реалността на бавни и затлачени реформи, но това няма да ме спре да се реализирам на родна почва. Не протестирам срещу хода на икономическото развитие и не храня илюзорни надежди за чудеса, но е необходимо обществеността да бъде по-добре запозната с дългосрочните промени и переспектви. Например, постепенно започва да се упражнява контрол върху условията на труд, нараства и минималната работна заплата - нещо, което дори и най-големият песимист не може да отрече. Ето защо, кариера в България за мен означава само едно – да повярваме във възможностите си и във възможностите, който ни предлага собствената ни държава. Защото без тази вяра, без усилия, ще продължим да мечтаем за хубава заплата и бюро с компютър, ще проклинаме наум дебелия глупак, застанал зад него, и ще хванем следващия самолет за САЩ, Англия или някоя друга страна от ЕС, за да правим кариера в чужбина.

Подобен песимизъм проличава и по отношение на образованието и неговото влияние върху професионалната реализация. Според мен съществува неразривна връзка между образование и кариера. От малки знаем, че „който се учи, той ще сполучи”, т. е. от ранна детска възраст ни е внушавано, че образованието е пътят към професионално развитие. Периодът на обучението ни е решаващ за понатъшния ни живот – през него осъзнаваме предимствата и недостатъците си, разбираме какво е конкуренция, усвояваме начини да се борим с конкурентите си, преодоляваме много трудности – т.е. изграждаме се като личности. Въз основа на натрупания житейски опит, определяме и своята професионална насока за развитие – избираме в какво ще се специализираме и откриваме какво ни е полезно и приятно да вършим. Не на последно място получаваме знания, които по-късно ще се реализират на работното място. Това е първата стъпка в нашата професионална реализация. Образованието е именно онова изпитание, което ни научава да разчитаме единствено на себе си, на своите собствени знания, да вярваме на инстинктите си и да отстояваме правата си. Без да съзнаваме полагаме основите на своята кариера или по-точно научаваме, че без достатъчно труд или усилия няма да успеем да достигнем желаните върхове. Именно за това е и толкова важно да преминем през училището и университета, за да получим желаното работно място.

Повечето мои приятели ми казват, че да твърдиш подобни неща е все едно да вярваш на чудеса. Нали някои от тези наши съученици, които по цял ден не пипваха учебник и се излежаваха по кафенетата също изкласиха, а бяха и приети на желаните места. В цяла България студентите се ръководят от подобно заблуждение – защо да се хвърлят усилия, когато все някак си ще завършим. А на тези, които имат връзки, оценките така или иначе не им трябват. Получава се страшен парадокс: хем никой не вярва, че дипломата има кой знае какво значение, хем броят на кандидатстващите и желаещите да получат висше образование нараства непрекъснато. В този случай, изглежда по лесно е да се разсъждава индуктивно: щом няколко човека са успели да се уредят на работа и да се реализират чрез връзки, защо и „ние да се хабим”. И никой не си признава поне на глас дедуктивното вътрешно убеждение, че ако университетите са пълни, а переспективните длъжности се заемат от бакалаври и магистри, значи висшето образование се е превърнало в необходимост.

За непрекъснатото ширене на образователни заблуди отговорност носят донякъде и държвата и образователните институции. Какво съдействие очаквам от образователните институции? Нищо особено, поне нищо повече от това, което се предлага, но на практика трудно се реализира. Не искам нито да падат такси, нито да се увеличават стипендии. Нужно е само да се прекъсне тази политика на бездействие и незаинтересованост в университетите. Не може да се очаква студентите да бъдат по-мотивирани и да ценят по-високо дипломите си, ако за да се мине задължителния стаж по специалността, трябва просто да се донесе някаква хартийка; щом реален стаж въобще не се предлага, а не се правят и усилия такъв да се потърси чрез съдействието на съответните институции. В някои случаи програмите са осъвременени, в други както при една позната, която в момента е втори курс Икономика се четат същите лекции, както от преди десет години. Да не говорим, че приемът на студенти в някои от специалностите е многократно по-голям от реалните работни места. Пример са изучаващите Инженерен дизайн в Техническите университети, за които добра професионална реализация е възможна предимно в чужбина, а не в България. По този начин, университетите се възползват от убеждението, че на страната са нужни магистри и кариера се прави само ако имаш висше образование. Не искам да коментирам кое е вярно - това, че ниската култура на студентите е демотивирала преподавателите или, че липсата на практичност в обучението съвсем е отчаяла студентите. Но песимизмът и на двете страни расте, а работодателите с право негодуват, че току-що завършилите университет нищо не знаят. И съответно и нищо не им плащат. В този смисъл, очаквам от образователните институции да си отворят очите и ръководството им да престане да се самозаблуждава, че нивото на студентите задължително е паднало. Необходимо е да се въведат системи на контрол, да се поставят оценки на лекционния курс и неговата приложимост, а учебното съдържание да бъде съобразено с развитието на страната и да има по-голяма практическа насоченост. За реформа в образователната система се говори от доста време и вече е настъпил моментът да започне нейното реално осъществяване.

Да направиш кариера при сегашните условия не е невъзможно. Особено ако конкуренцията от колеги е обезверена, не учи и се появява в университета от време на време, за да вземе накрая дипломата. Тези, които съзнават, че образованието дава само насока, че много от празнините трябва да запълним и сами, и че не трябва да се предаваме, ще успеят да постигнат кариера независимо от това, какъв университет са завършили и с какви предмети им е запълвана учебната програма. Защото няма да се спрат пред една или две затворени врати, а в свободното си време ще учат езици и ще стажуват за без пари. На тези единици, така или иначе никой няма да им вярва, че са успели в България, та нали „всичко става само с връзки”. И ето как, нищо не се в променя в стереотипите за образователните институции и качеството на студентите.

Защо искам тези неща да се променят? Със сигурност, не защото не вярвам във възможността да се направи кариера в България пък било то и по най-трудния начин. Но като потребител на образование, не искам да си губя допълнително ценно време и да харча пари в изучаването на още един чужд език, когато това може да става в университета, не искам да се моля да ме вземат като стажант, макар и да не ми плащат, когато взаимоотношенията между работодател и студент може да са уредени по-един много по-културен и по-коректен начин от образователната институция, в която уча. Казано по друг начин, искам единствено и само университетите и образователните институции да поемат докрай задълженията, които са поели към мен, при създаването на учебни планове и програми и да ги усъвършенстват по начин, който максимално задоволява нуждите на студента, а не на професори и академични лица.

В престижни класации на западни учебни заведения се отчита какъв е броят на завършилите студенти, които са успели да се реализират професионално, по какви пътища са поели те. Подобна статистика е особено важна за тези, които още не са се ориентирали в своята кариера. Това е и критерият, който най-точно би показал доколко добра е подготовката на кадрите в съответното учебно заведение, доколко ефективна е конкуренцията между университетите. Необходимо е и българските университети да усвоят тази практика, за да съществува обективност и прозрачност в образованието. С казаното дотук, не искам да бъда разбрана погрешно, че подкрепям тезата за безпредметността у ненужността на образованието. Напротив, лекциите и упражненията в университета са задължителния минимум, над който трябва сами да надграждаме, за да реализираме своите планове и направим кариера. Проблемът, е че при сегашното функциониране на институциите тряба да се надгражда не с триетажни сгради, а с цели небостъргачи.

В много отношения, държавата може да способства значително за развитието на образователните институции и в частност за моята бъдеща кариера. По-добро финансиране на университетите ще осигури привличането на по-качествени преподаватели. Данъчни облекчения за работодателите, които наемат студенти на обучение и практика при тях, биха имали по-голяма мотивираща роля за установяване на контакт между университети и фирми. Стимулирането на фирми, които наемат току-що завършили студенти не е достатъчно – практиката трябва да е част от обучението на младите кадри, за да не се губи ценно време, и студентите да излизат от университетите с чувството, че не са научили нищо съществено.

Аз не съм настроена негативно и вярвам в адекватните и своевременни действия на държавата. Съществуват много начини чрез които държавата би могла да повлияе индиректно на моята кариера – на първо място като подобри условията на живот на всички единици в нея. Като всеки млад човек, живеещ на територията на страната, искам да получа най-вече гаранция, че България ще продължи провежданата досега политика за присъединяване към ЕС, което от своя страна ще е гаранция за осигуряването на добри условия на труд, повишаване макар и бавно на заплащането в посока доближаване до евростандартите и стабилност в законите от трудовия кодекс.

От друга страна твърде много неясноти съществуват по отношение на бъдещото ни членство в ЕС. Слуховете и изказванията, че с навлизането на огромния Европейски пазар икономиката ни вместо да се оздрави, допълнително ще се срине не са много обнадеждаващи. Въпреки многобройните уверения за покриване на критериите, на всички е ясно, че все още по редица показатели България е твърде далеч от първите 16 страни. Дали при тези условия ще може да се осъществява свободен обмен на хора и информация, как по-точно ще стане това, са все въпроси, които остават недоизяснени и не спомагат за уталожване на несигурността и градене на дългосрочни планове за кариера.

Може би след известно време, условията за живот в България значително ще се подобрят и това от своя страна ще доведе до по-плавна и спокойна професионална реализация с гаранти за сигурност на успеха. Засега, за да постигна целите си, аз ще вложа всичко от себе си без да разчитам на никой друг, без да очаквам магически намеси нито от страна на държавата, нито от други институции. Само по този начин е възможно да се гради кариера – като се осланяме на константните величини, а ако има положителни промени, те може да са само един плюс по пътя на цялостното ни развитие. Професионалната реализация естествено ще е свързана с много труд и ще заеме голяма част от свободното ми време, но кой е казал, че кариера се постига лесно? За мен е много важно да имам добър успех през следването си и да набирам опит чрез различни социални дейности. В този смисъл, най-същественото изискване, което поставям пред себе си е да не се предам - може би ще се изправя пред много препятствия, но за мен това няма да са обикновени пречки, а уроци, които ще ме направят по-борбена. Възможно е казаното да звучи като пасаж взаимстван от модерна книга за себеопознаване и духовно израстване. Не знам по какъв друг начин да изкажа своята убеденост, че кариера не се прави даром, а с много труд, целеустременост и ясно съзнание за собстените ми способности. Без да се налага вманиачаване и подвластност на крайни и болестни амбиции. Естествено, едва ли ще мога да осъщетвя мечтата на всеки студент за ежедневни купони или пък ще споделя гордостта от взимане на всички изпити без дори да се погледнат лекции. Не са тези рисковете, които ще поемам, биха ми дошли в повече наред с препятствията по пътя на професионалната реализация.

В личен план, ако не вярвах, че ще мога да постигна желаната кариера в България, нямаше да участвам в конкурса за тази стипендия. Без да имам вяра в своите възможности, няма как да убедя и останалите, че мога и ще успея да се реализирам. Да, вярвам, че ще успея и не споделям мнението, че това е нещо смешно или глупаво. Много хора си мислят: „Гледай го това малкото, къде е тръгнало и то да се вре между шамарите.” Но аз смятам, че всеки един млад човек, който сега започва кариерата, трябва да има шанс да се докаже, да защити идеите си и да приеме предизвикателствата въпреки обществената нагласа и поговорката за бързата работа. Може представите ми да са идилично романтични, но без вяра в късмета и успеха, кой би жертвал толкова много от свободното си време? Аз съм убедена, че една успешна кариера в България определено си струва усилията. Много доводи могат да се изтъкнат с цел да разколебаят тази представа - малкото работни места, опита на близки, приятели, бащи и майки, чичовци, лели, братовчеди и братовчедки; постоянните натяквания, че „нищо чудно накрая да свърша като метачка с висше образование”, но аз не се предавам лесно.