Защо малките деца избухват ? Още от първия миг, когато проплаче, вашето малко бебче все едно казва: „Аз съм тук. Вече съм част от живота ти, съобразявай се!”

Още от първия миг, когато проплаче, вашето малко бебче все едно казва: „Аз съм тук. Вече съм част от живота ти, съобразявай се!”. И ние го правим. При всеки писък тичаме да го нахраним, преоблечем, да задоволим нуждите му. И така трябва да бъде.  

Знаете ли, че бебето в началото не плаче, защото очаква да се отзовете? След 9 месеца на постоянна ситост, задоволеност и топлина, всичките тези нови усещания като храносмилане, глад, жажда, болка, студ, горещина му носят дискомфорт и то плаче в отговор. 
Когато вие откликвате на бебето, вие го учите, че тези дискомфoрти могат да се облекчат и че светът всъщност е едно дружелюбно място. Така вие стимулирате доверието на детето у вас и към света и изграждате една по-силна връзка помежду ви. Изследванията сочат, че децата, на които се е откликвало веднага стават от една страна по-търпеливи, защото знаят, че ще бъдат задоволени нуждите им и постепенно се научават да чакат, а от друга страна, стават по-самостоятелни отрано, защото не ги е страх от света и заобикалящата ги среда.

 

Разходка от гледна точка на Вашето дете.

Представете си как вашето малко бебче е било само една миниатюрна клетка когато сте го заченали. За 9 месеца тази клетка се е трансформирала, минавайки през целия еволюционен процес, докато се оформи човечето. Този процес не спира с раждането. 

Хората разчитат на големия си мозък за оцеляването си и съответно бебето се ражда с огромна глава, която в началото дори не може да държи изправена само. И въпреки, че мозъкът на новороденото е огромен, той е почти ненагънат и съдържа единствено най-основните 70 рефлекси. През първите няколко години от живота на детето, и най-вече през първата, то търпи експлозивно мозъчно развитие и това е една от причините децата да са толкова буйни и невъздържани. Макар и в духовно отношение да се твърди, че децата са много по-свързани с първоизточника, то във физически аспект те са все още доста примитивни. 
Прохождащите и проговарящи деца могат да ни изглеждат като миниатюрен вариант на голям човек, но всъщност научните изследвания показват, че мозъкът на едно малко дете, е небалансиран. Недоразвитото ляво полукълбо на мозъка на детето (частта, която контролира говора, търпението и логиката) е в постоянна борба и често надвивана от дясното полукълбо на мозъка (центъра на невербалния импулс, емоцията и разбирането на невербалната комуникация, като изражението на лицето, тона на гласа и езика на знаците). Ето защо мъниците изпадат толкова често в емоционални кризи. Просто дясната страна, първосигналната, вече е в процеса, преди дори лявата, на логиката, да схване какво се случва. 

Горе-долу в края на първата и началото на втората си година, човекът се изправя на два крака и проговаря. А това не е никак лесно и тези предизвикателства са съпроводени с фрустрация. Децата са по-ниски, по-бавни, по-слаби, по-неумели, не могат да говорят добре и да изразяват какво усещат и чувстват. Ние, родителите им, сме целият им Свят. Грижим се за тях, храним ги, обичаме ги и най-важното - можем всичко в техните очи. 

 

В децата ни е заложен импулса към откривателството. 

Това е начина, по който хората се развиват. Малките деца искат всичко да видят, чуят, пипнат, подушат и най-вече да вкусят. Те са едни малки изследователи и така откриват и учат за света. В същото време този изследователски копнеж към всичко, често бива пренебрегнат или дори спиран от родителите. Говоря за твърде много-то „Не-та”.  

Не пипай това, не взимай онова, не прави така, не, не, не. Ако по цял ден вървите и повтаряте „не това, не онова”, значи имате твърде много непозволени неща в къщата, до които децата ви имат достъп. Време е да поразместите нещата. Ние сме хората, които сме поканили в дома си детето и поне няколко години (направо цял живот) ще трябва да се съобразяваме. Обратното няма да се случи, въпреки че някои родители имат подобни нереалистични очаквания за децата си, които в психологията се наричат очакването за „размяна на ролите”, при което родителя очаква неговите нужди да бъдат задоволени от детето. 


Това вече е и негов Дом. 

Ако сте свикнали на безупречен ред, разместете нещата си и приоритетите си. Поне през следващите няколко години направо можете да се откажете от пълния ред и чистота, ако не искате да получавате нервни сривове. Да, децата, трябва да бъдат научени на навици, но това не става веднага, отнема време и последователност. Въоръжете се с търпение. 

И нека сега към всичко това прибавим нашия луд, забързан, технологичен свят, който е твърде възбуждащ с всичките си светлинки, звуци и стрес и в същото време твърде скучен, тъй като голяма част от времето си децата прекарват между четири стени, а не навън, картинката става вече съвсем ясна.  

Нашето малко човече се върти в един безкраен кръг между свръх стимулация и недостатъчна стимулация. Нищо чудно, че от време на време губи финния баланс между лявото и дясното си полукълбо и „пощръклява”.


И още ...

Друга причина децата да се държат лошо може да бъде, защото ние даваме лош пример. Ако ние изпускаме пара при всяка нередност, нормално е детето да ни имитира и да се държи точно така, както и ние когато сме ядосани. Наблюдавайте се. Дали детето повишава тон, по същия начин, по който и вие? Все едно се гледаме в криво огледало, нали? 

Често децата се тръшкат и просто ей така, защото това работи. Съвсем наскоро, бях свидетел на следната случка. Едно дете се люлее на люлката и баща му го предупреждава, че след малко спира да го люлее и ще се прибират вкъщи за вечеря. След 5 мин. той спира люлката и подканва детето да тръгнат. Не можете да си представите какъв рев извади това мъниче. Тогава бащата се обърна към него и го попита, защо плаче и после съвсем правилно заключи, че детето го обръща на театър. И знаете ли какво отговори то? „Тате, аз плача, защото знам, че на теб не ти харесва и за да спра, ще направиш това, което искам аз.” Мъдро нали? :) 

Децата постоянно наблюдават, изследват и експериментират. Тръшкането работи. Е, как да не го използваш, тогава? Хубаво е да свикнем да бъдем категорични и когато казваме „не”, то да е финално, твърдо, непроменящо се НЕ (е, понякога има изключения, но нека са само изключения). Затова Ви съветвам много хубаво да си помислите дали „не-то” ще остане не, още преди да го изречете. Знам, че в един момент става автоматично, но както трябва да внимавате да не прекалявате с „не-тата”, така пък когато ги използвате, трябва да сте категорични. 

И все пак, колко често казваме „да” на децата, когато искат да заровят пръсти в калта или да скочат в локвата? Те са деца, ако сега не им позволяваме да се цапат и да се въргалят в прахта, кога ще го направят? Малко време имат да бъдат просто деца, да играят невъздържано и лудо. Вие сте живи и здрави, нали? Въпреки лудешките игри. Ще Ви припомня една любима детска песен: 

 

Детство мое реално и вълшебно, 

Детство мое така си ми потребно, 

Все се мъча света да обърна

Яхнал пръчка при теб да се върна

 ... пак с кучето да вдигна олелия 

Можете ли да си спомните какво е да си дете? Какво е да виждаш света като на игра? Ще оставите ли децата си да могат да се топлят на този детски огън след като пораснат? Това е само след няколко години. Минават толкова бързо и неусетно почти :)

-Не говорят добре и не могат да изразят какво усещат и чувстват;

-Детето стига до емоционална задънена улица (много от малките тарзановци, ще се почувстват унизени, ако ги 

 принудим да се подчинят, но ако ги насочим е друго);

-Децата са по-бавни, по-ниски, по-слаби и по-неумели;

-Вкъщи е скучно (липса на вятър, мека трева, плоски стени и т.н.);

-Вкъщи е прекалено стимулиращо (телевизия, компютри, шумни играчки);

-Светът  е твърде възбуждащ и в същото време твърде скучен;

-Твърде много „не-та”;

-Не излизат навън и не се движат достатъчно;

-Тръшкането е ефективно;

-Даваме им лош пример;

-Избухлив темперамент;

-Много шоколад или кофеин;

Децата са поставени пред огромни предизвикателства. За първите 2-3 години не само очакваме от тях да ходят изправени, да използват умело ръцете и пръстите си, да говорят, да боравят с идеи, но и да преминат през целия еволюционен процес на човечеството до дигитализацията днес. Искаме да са възпитани, да се бършат в салфетка, а не в дрехите, да казват „моля”, „благодаря” и „извинявай”. И нашата задача е постепенно да ги въведем в този модерен свят с обноски. Но всичко с времето си. Ако децата Ви виждат да използвате салфетка и да казвате моля и благодаря, да не удряте или викате, те също ще започнат да се държат така. Децата са огледала. Независимо какво казваме, те ще повтарят това, което виждат, че правим.