На разказа и елин пелин

НА РАЗКАЗА И ЕЛИН ПЕЛИН

Едва ли би могъл да се посочи в българската литература друг пример за такова полюсно различие между стойността на един дебют и зрелите плодове на художественото дело. както е това при Елин Пелин. Каравелов започва през 60-те години с разказа „Войвода" и в близо двадесетгодишната си по-нататъшна писателска дейност не изменя нито на темата, нито на идейното съдържание на първия си разказ. Макар и по-слаб в художествено отношение от по-късните му разкази и повести, тоя разказ не може да бъде отграничен от тях — личат похватите и талантът на един и същ творец. Вазов пише през 1881 г. първата си белетристична творба, печатания в сп. „Наука" спомен „Неотдавна", и дори две десетиле­тия по-късно, когато вече е излязъл неговият шедьовър романът „Под игото", за никого не би било трудно да познае в тях ръката на един и същ автор. Тук естествено не се касае само до вярност към темата (тя при талантливите творци в развоя им е нормално да се промени), но за оня оригинален дъх на стила, който независимо от белетристичната неопитност на дебютанта личи в творбата така, както и в съвършената художествена тъкан на шедьовъра.

Елин Пелиновите ранни разкази и по тема, и по идейно съдържание, изразено в авторската позиция, и по общата социална среда на героите също не се отличават от неговите разкази от началото на века. И въпреки това неспециалистът не би допуснал, а изследователят често защищава с общи думи принадлежността им към перото на един и същ автор. Оче­видно творецът е направил скрит от очите на читателя огро­мен скок, пропил е разказите си с нов дух, придал е на ге­роите и темата ново звучене, за да бъде разликата така невероятно контрастна. Интересува ни тук смисълът на този скок, защото явно е (поне от досегашните изследвания), че учудването, констатацията на факта или конкретният анализ на времето в най-общ смисъл сами за себе си са неубедителни или най-малко литературно неподходящи обяснения.

Елин Пелин се появява в печата в средата на 90-те години. Няколкото негови разказа, излезли до 1901 г., са публикувани във второстепенни издания, като "Войнишка сбирка" (пър­вият му печатан разказ "Мило е отечеството", кн. I, юни 1985 г., и следващите — "Кито", кн. 11, април 1896 г., "Тодор и Рада", кн. 2, юли 1896 г., "Петко Комитата", кн. 7, декември г., "Рале", кн. 8, януари 1897 г., и "Гусларят", кн. 3, юли — август — септември 1901 г.) и сп. "Извор", Русе, кн. V, 2 октомври 1897 г. С тия няколко заглавия се изчерпва спи­съкът на известното, печатано и написано от Елин Пелин през 90-те години. Съдбата да печата във второстепенните издания не го оставя и по-нататък в годините на новото десетилетие и твърде малко са "пробивите" му в по-известни и с по-утвър­ден литературен облик издания. Този факт е следствие и на стечение на обстоятелствата, и ма закономерностите на ли­тературното развитие, но талантът на Елин Пелин красноре­чиво и бързо се справя с неприятните му последици; след 1904 г., когато излиза първият том с разкази на писателя, критиката е принудена да открива постоянно неговото талантливо присъствие.

Подражателният характер на ранните разкази на Елин Пелин, традиционният им тон на звучене, неопитността на автора да изисква строга функционалност от композицион­ните елементи, неуплътнените образи, непрецизираното още смесване на книжовния език с диалектизми — това са част от явните недостатъци, които тия творби имат и които недо­статъци са били една от важните причини при определянето на литературните трибуни. Едно пространно, детайлно почти тълкуване на предисторията, историята и художествените ка­чества на тия творби може да се намери в трудовете на Пе­ньо Русев ("Творчеството на Елин Пелин до Балканската война", С, 1954) и Кръстьо Генов ("Елин Пелин. Живот и дело", С, 1956). Тук ще отбележим само онези черти на ран­ните Елин Пелинови разкази, които представят прякото и доверчиво онаследяване на традицията.

Влиянието на традицията върху начеващите автори, пред­ставяна в това десетилетие от Вазов и Влайков, е всеобщо. То може да се открие не само в тематичните нива, но така също в художествено-образната система, в идейните нива и в крайна сметка в композиционно-сюжетните похвати на авторите. У Елин Пелин следите на литературната школовка са обаче неочаквано много повече, отколкото при Антон Страшимиров, Петко Тодоров или който и да е от дебютантите на десети­летието. Наследството на фрагментния разказ е при него много по-осезаемо и праволинейно усвоено. Новите търсения па прозата, които по времето на неговия дебют могат вече да се открият в опитите на Влайков да подмени екстазно-патриотичния тон със спокойния разказ за селския делничен жи­вот, в първите публикации на Страшимиров, обърнати също така към една нова тематична територия, публикации, обагрени от необикновен авторски темперамент — всичко това не е още докоснало усета па Елин Пелин; той съвсем открито и наивно остава при онова, което фрагментният разказ предла­га — смесване на гледните точки, прякото присъствие на разказ­вача като компетентно лице, което разказва историята и вади от нея свои изводи, които (съвсем естествено) трябва да бъдат поуки п за читателя. Неговите разкази от това време са обик­новено от типа "аз"-повествование. Ако не е сам очевидец на разказаното, той представя човека, от когото го чува ("Пет­ко Комитата"), ако разказът все пак не позволи неговото ав­торско вмешателство в действието, той запазва свой периме­тър в пейзажа. Там, като говори за селските хора, прибавя към съчетанието "на мегдана в наше село" ("Кито"); ако говори за вечерните разговори пред вратните определя: "Ех какви сладки приказки се водят вечер пред вратниците в наше село" ("Тодор и Рада").

Тези разкази без изключение са накъсани на няколко фрагмента, те все още. не са случка, а сбор от случки. Дейст­вието им протича в дълъг срок от време — никога не се раз­играва непосредствено, а по закона на традицията съдържа оценките на разказвачи и наблюдатели. Пейзажът, доколкото го има, строго пази своето място на фон на действието, а диа­лозите са не средство за разкриване на вътрешна драма (тя се констатира и обяснява в авторския текст), а прийом па действието, допълнителна илюстрация. Като прибавим към всичко това и неопитността на младия писател, който разтегля действието неоправдано, като вземем пред вид явното му неумение да типизира без мяра заграбените от народната реч думи и съчетания, ще добием една сравнително точна предста­ва за стойността на неговите първи постижения. Те, с една дума, не са нов нюанс в тогавашната ни белетристика и с нищо в изпълнението си не предвещават писателя, който ще се прояви в началото на века.

За Страшимиров в "Смях и сълзи" могат също да се кажат негативните неща, може да се припомни несъвършеният му език. разностилието, често грубо социалните, а не худо­жествени характеристики. За Петко Ю. Тодоров тия конста­тации са още по-валидни, а би могло да се добави и сухотата — ранната предвестна сухота на образите му. И въпреки всичко и двамата крият в първите си прояви нещо ново и нетрафаретно, нещо лично и оригинално. Страшимиров — темперамент, Петко Тодоров — унесни състояния, които по-нататък ще го отведат към идеализацията. Младият Елин Пелин в техниката п маниера на разказване е прилежен ученик на Вазов — Влайков. толкова прилежен, че е трудно да бъде отделен от тях по друго освен по неопитността си.

Но тук ни интересува не доказването на явно видимия подражателен характер на тия първи творби, а изтъкването и обяснението па две най-важни следствия: първото, че прозата на Елин Пелин от това време не само по художествено из­пълнение, но и по идеен тон принадлежи към една по-ранна каравеловско-влайковска интонация, анахронична вече към втората половина на десетилетието, когато се изявяват Стра­шимиров и П. Ю. Тодоров, Яворов и Церковски. И второто — присъствието в тия разкази на ония елементи, които, разши­рени и задълбочени в следващото десетилетие, представляват неповторимата специфичност на Елин Пелиновото художестве­но дело.

Всичките ранни Елин Пелинови разкази имат в сюжета си непременно любов между млади хора, фолклорно описана и свързана с неизброими битови подробности. Неговите герои в тия разкази са все още илюстрация на идеята в замисъла. Те имат чувствуването и мисленето на човека, който познава една-единствена духовна храна — фолклора. Патриотичният мотив дотолкова, доколкото е привнесен в тия разкази, не е (с изключение донякъде в разказа "Петко Комитата") при­чинно дълбоко обусловен от характерите им. Той е по-скоро авторска екзалтация, неумело защитена. В ранните разкази са видими следите на фолклорната художествено-образна система. Те са странна смесица на новия стил с фолклорни клишета. Фолклорният реквизит в сравнения (повехна като босиляк за вода; . . . снага тънка, па висока като фиданка; уста като с пара разрязани; лице, просияло като месечина; очи черни, черни... да речеш, че са череши); в определения (кле­та майка, черни клепки, жежки сълзи, благи думи, черна ори­сия и т. н.); в словоред дори (Плаче и проклина свойта черна орисия; Дочу клета майка, па припна при своето чедо... викна, та заплака и т. и.) — този фолклорен реквизит, почти не­изменен в авторската интерпретация, е основа в изграждането на ранния Елин Пелинов разказ. И дори от тези само примери съвсем ясно е, че пито в художественото си изпълнение, нито в общия тон на звучене тия разкази са хармонични с доминиращата във втората половина на 90-те години остра критикореалистична тенденция. В тях обаче още неиз­яснени напълно, неразвити, но явни са и онези признаци, които индивидуализират по-късно Елин Пелиновата проза: непре­къснатата социална съпротива на героите му, присъствието на природата в тъканта на повествованието като индикатор на човешките настроения, остросъбитийната ситуация и в края на краищата вечната "идейка", ковната във всеки разказ.

На първо място, ранните разкази на Елин Пелин недву­смислено предсказват оная социална среда, от която той ще намира героите си и като зрял художник и на която ще остане верен завинаги. Селото, макар и във фолклорните си параметри, селото на 80-те години, отдадено на труда, е единстве­ната сигурна територия за младия писател. Нито един чинов­ник, нито един интелигент не смущават с присъствието си селската атмосфера на тези ранни творби. Поради това явното противоречие между държава и народ, което в началото на века е една от най-ярките характерности на Елин Пелинови­те разкази, в 90-те години е все още тайна за него. Но в ня­колко от разказите, щрихирано най-общо като противоречие между бедни и богати, между господари и роби, то вече присъствува. Най-остро е изразено в разказа "Петко Комита­та" — единствения Елин Пелинов разказ със сюжет от тур­ското робство: "Защо съм, аджеба, на тоя лъжовен свят? Да работя, да се трудя, па крастави кучета ли да се разпо­лагат на имота ми, да се хранят от потта ми?! Море — йок!" Неопитността на младия писател, силните книжни навеи са отредили обаче на тази недвусмислена социална определеност само ролята на фрагмент.

На второ място, ранните разкази на Елин Пелин свиде­телствуват за друга важна характерност на неговата проза — сьбитийността, фабулността. Няма изключение между тях, което да доказва обратното; всички те в същността си дори на този ранен творчески етап са едно или няколко събития, чрез които и в които се разкриват героите в един задължително занимателен план. Доколко важна и задължителна е фабулността на разказа в разбирането на Елин Пелин, личи и от категоричността на едно негово изказване много години по-късно: "Моята цел при работата е да гледам да бъде инте­ресно нещо. Напразно е да се пишат неинтересни неща" (Съб. съч., т. 10, с. 489, "Как пиша"). И той е бил верен на това свое изискване още в най-ранните си опити.

Това като че ли най-вече са наследените в по-късната зряла проза на Елин Пелин характерности на неговия разказ. Те, освободени от неумелото подражателство, от лекия ранен сантимент, от каноните на фолклорната традиция, добиват друго място и друго значение в началото на века. По това време до него достигат в първите си български преводи (отделни неща той вече е чел и на руски) Чехов и Горки. В тези години започва и неговият "университет" сред най-тъмната, най-непросветената част от народа — селячеството. В тази атмос­фера при един определен вече художествен вкус в началото на века младият писател е готов за прозата, която му пред­стои да създаде - проза, коренно различна от онова, което традицията предлага — праволинейни патриотично устремени образи или социални очеркови скици, с каквито 90-те години изобилстват.

***

Установено е, че в началния етап на едно литературно раз­витие преобладават дългите форми и че засилването на ли­тературната продукция и разслояването на жанровете са бла­гоприятен момент за проява на късия разказ. В статията си "Развитие на жанровете през Възраждането" Петър Динеков питие: "Ранната българска белетристика не познава късите форми — късият разказ се явява след Освобождението (1878 г.) и първият негов забележителен майстор е Иван Вазов" (с. 184). И по-нататък (с. 188): "Анализът на обстоятелствата, при които възникват и се развиват литературните жанрове в но­вата българска литература, показва, че тук действува опре­делена закономерност — тяхната поява се обуславя преди всичко от обществената им функция."

Ако приемем, че публицистичността и дидактиката като два основни потока присъстват не само в българската (как­то несъмнено е) възрожденска литература, то тогава родство­то между белетристиката и посочените жанрове е аксиомно следствие, а предимството на дългите форми е не само след­ствие на "задачите на националното културно развитие", но и на естествената неопитност на литераторите, на липсата на традиция. Както изтъква Петър Динеков, явяването на късия разказ след Освобождението в лицето на Вазов е процес, обусловен от новите функции на жанра. Тези функции, проя­вени епизодично още у Каравелов, са особено отчетливо за­бележими след Вазов у Алеко Константинов и Елин Пелин. Тия трима разказвачи оформят късия разказ в края на ми­налия и началото на сегашния век и го довеждат до състоя­нието на първенствуваща прозаична литературна форма. Елин Пелин сред тях е писателят, който асимилира достиженията на предшествениците си в такава степен, че дава началото на една нова традиция по отношение и на композиционната по­стройка, и на сюжетната аргументираност на късия разказ. В какво се състои конкретно неговата оригиналност и с какви средства се асимилира традицията на предшествениците му — това е в основата си отговор на въпроса, как в сферата на композицията и сюжета се осъществява движението от фрагментност към монолитност и какви специфични черти добива в развитието си цялостният разказ.

***

Искра Панова в често цитираната тук книга за Вазов, Елин Пелин, Йовков привежда едно твърде интересно изказване на Алексей Толстой за композицията и архитектониката на късия разказ, смисълът на което, че "късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и но", остава главен принцип на анализа й за сюжета и композицията при посочените писатели. Доказала с примери присъствието на тази конструкция в творчеството им, тя продължава: "И така "запетая плюс по", за да се върнем към онова "златно ключе", което Алексей Толстой така щедро подхвърля сред общата бедност на тео­рията на жанра. Баба Илийца чудо сторва, за да спаси въ­станика, но той загива в трагичната безизходица па разгрома; Станчо и Стоилка са отишли да поменават покойните си съ­прузи, но животът иска своето и те се сватосват на гробищата на връх задушница..." (с. 8, цит. кн.).

Още първите критици на Елин Пелин откриват анекдотичния елемент в неговите разкази наред с присъствието на жива и непосредствена реч и на един герой, познат в социалните си координати, но съвсем нов и различен в конкретното авторско осветление. Но и без добавките — самото съществу­ване на анекдотичната ситуация в разказ е било изненада и повод за полюсни преценки на мнозина рецензенти. Но никой тогава не оценява какво огромно значение в композиционната постройка на разказите играе тази приказно-анекдотична ос­нова. А не е необходимо да се връщаме много назад, за да установим, че разказът с анекдотична основа няма в българ­ската литература дълга история.

Ако пренебрегнем жанровото деление, бихме могли да поставим в началото някои анекдотични ситуации в повестта "Българи от старо време" на Каравелов и Вазовите "Митро-фан и Дормидолски" и "Чичовци", но това начало освен с жанровото си несъответствие е свързано с още други услов­ности, между които не най-маловажна е честата липса на лаконичност. За анекдотична основа можем по-определено да говорим в разказите на Алеко Константинов за бай Ганьо и в хумореските на Михалаки Георгиев от 90-те години.

Още с явяването на Алековите "невероятни разкази за един съвременен българин" критиката изказва недоверие (проф. Б. Цонев например) към анекдотичните сюжети, обя­вявайки ги за "готов материал", към който художникът често няма нужда да прибавя нещо свое. Това недоверие, срещу което възразява д-р Кръстев ("Алеко Константинов. Втори портрет", 1907, Тутракан), е възобновено по-късно от самия него — този път срещу Елин Пелин. В статията си за младия автор в "Млади и стари", той го обвинява в неспособност "да превърне анекдота - който не отражава никакво душев­но състояние на живота — в индивидуална душевна картина" (с. 100).

Така или иначе, но Кръстев е един от първите, които об­ръщат внимание на анекдотичното в Елин Пелиновия разказ. Самото присъствие на анекдотичната ситуация не като епизод в разказа, а като основа на неговия сюжет, е будило повече недоверие към художествената творба, отколкото е било из­тъквано като нейно качество. При това пътищата за проник­ване на анекдота в произведенията на българските автори и досега в конкретността си остават неизяснени. Остава неиз­следвана у нас и теорията на анекдота, обяснението му като жанр, не само подхранващ прозаичните видове, но и само­стоятелно съществуващ.

Но и не само присъствието на анекдота в зрелите разкази на Елин Пелин, но и неговото композиционно съществуване там, неговото художествено осмисляне издават влиянието на народните анекдоти върху творчеството на писателя. Анекдо­тите заедно с битовите приказки са едни от най-преките и силни фактори, въздействуващи за оформянето на цялостния разказ на Елин Пелин. Сбитостта, лаконичността, острото социално присъствие, бързо протичащото действие, отсъствието на раз­казвача и изтъкването на преден план на героите, най-сетне изборът на самите сюжети са качества на Елин Пелиновата проза, които присъствуват ярко и в анекдотите, и в битовите приказки. И като изтъкваме влиянието на народното върху Елин Пелин, най-напред би трябвало да посочим именно анек­дота и битовата приказка с тяхната композиция и с техните сюжети, със социалната им атмосфера и с реалистичната им позиция. Тяхното присъствие в разказите на Елин Пелин е подготвено много преди той да ги е написал; то е сложило своя отпечатък още в годините, когато писателят е живял на село с неосъзнати творчески възможности. Израснал в съвсем други среди от традиционните за българския писател, по особен начин възприел народната култура и при това обладаващ могъщ живописен талант, не е чудно при тези об­стоятелства защо и в композиционно, и в сюжетно, и в художествено-идейно отношение Елин Пелин още с първите си стъпки в началото на века, след като опознава домашната традиция, някои чужди писатели и след като добива един ли­тературен минимум, така рязко се отличава от предшестве­ниците и от съвременниците си.

***

Независимо от това, че не представя традиционното фрагментно повествование, Елин Пелиновата проза (отнася се до раз­казите) не премахва съществуването на епизода като основно звено в композицията на разказа. Ограничен единствено в самостойността па съществуването си, епизодът приема редица нови функции, както ще видим, без да изгубва основната си роля. В литературната теория съществува удобно деление на епизодите на съществени и несъществени по степен­та на обвързаността им с идеята и събитието. Приемаме тук това деление като обективна необходимост на анализа по интуитивен път.