Второ място в Националния литературен конкурс

Животът ни учи, че трябва да се вслушваме в себе си, да дадем воля на нашите чувства. Защото най – ценното, ко-ето можем да постигнем, е да успеем да изживием дните си така, че накрая да си кажем, че всичко си е струвало, че сме се възползвали от всяка възможност за щастие. Любовта е като птица, която ако не хванеш, ще отлети и не се знае кога пак ще се срещнеш с нея. Не ни са нужни истински кри-ла, за да “отлетим” на най – прекрасните места! Окрилената душа ще стигне и до най – отдалечените точки на планетата заради любовта.

Едно такова произведение, от което човек може да се поучи, да открие силата на любовта, е трагедията “Ромео и Жулиета” на Шекспир. Във враждата и омразата между две се-мейства се ражда най – чистото и най – истинското чувство – любовта. И Ромео, и Жулиета са възпитавани в духа на непреклонния родов морал на своите родители, но чрез лю-бовта си те откриват себе си, своето щастие. Но понякога постигането му е невъзможно, пътят към него няма край... И въпреки смъртта на двамата, трагедията има оптимистичен финал, защото се утвърждава любовта като върховна ценност, която властва както над житейската реалност, така и над смъртта.

Незаменимо е истинското приятелство, защото то е един вид вълшебство, щастие в живота. Разбирателството между хората е прекрасно нещо, което помага да оцелеем през го-дините. Затова човек, ако няма приятели, не би могъл да оцени и живота. Когато си тъжен и огорчен чувстваш някаква липса, защото не си срещал любовта. В такива трудни момен-ти за нас на помощ идват приятелите. Благодарение на тях радостта и надеждата нахлуват в твоята душа. Те винаги ще ни пазят, развеселяват и разсейват, ще са до нас в най – трудните моменти, ще ни помагат и съветват. Те ще са опора за нас по пътя към собственото ни щастие. Този път е много дълъг, и макар да не бъдеш благословен да го откриеш, ти пак ще се чувстваш щастлив, защото приятелите ти ще са до теб. Общуването между хората е изпълнено със срещи с доб-рото и злото, с чудесата в обичайното ежедневие. А труд-ностите пораждат у човека по – голяма сила, необходима за тяхното преодоляване. Реалността е такава, че всеки човек търси своето щастие в материалното и така не само го под-минава, но изгубва истинското си “Aз”. Ето защо смятам, че истиското щастие първо трябва да се заслужи. Добродетелите са един вид щастие за този, който ги притежава. Защото в живота намираме само това, което влагаме в него!

Този, който желае да бъде щастлив, не се спира и пред най – големите трудности и продължава напред! Този, който търси покой и бяга от трудностите, не може да бъде щаст-лив!
Биляна ДИМИТРОВА, 11.клас
Второ място в Националния литературен конкурс,

организиран от ХГ “Дамян Дамянов”
٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

ЩАСТИЕТО Е БЕЗКРАЕН ПЪТ
Какво е щастието? От всеки то се разбира по различен начин, съобразно личността на човека. За едни щастието се изразява в това да бъдат преуспели, да имат всичко, което пожелаят; други го намират в най – малкото, в една дума или жест и това ги прави щастливи. Всъщност никой не може да даде определение на щастието, което да е валидно за всички. То няма точна дефиниция, защото за всеки човек е различно. Лично за мен щастието е постижимо във всяка една ситуация. Дори да изглежда, че това е най – тъжният момент в живота ти, винаги ще се случи нещо, чрез което да се по-чувстваш поне малко щастлив. Според мен целият съзнателен живот на човека преминава в търсене на щастието. От ранно детство до дълбока старост, всеки ден от живота си, човек, макар и някога подсъзнателно, търси щастието. То може да се изразява в най – малкото. Може от погледа или отноше-нието на един човек да се почувстваш щастлив. Може да се чувстваш така заради самия себе си, заради нещо, от което си доволен, че си свършил. Може да си щастлив заради се-мейството или приятелите си, заради работата си, заради всяко дребно нещо, което се случва в живота ти. Всеки ден трябва да намираш нещо, заради което да се чувстваш щаст-лив, защото щастието се преследва цял живот. Пътят към пълното и истинско щастие е безкраен, защото човек винаги иска още и още. И така до безкрай. Човек никога не може да се “пресити” от щастие. А неговите “параметри” са безкрай-ни и разнообразни. Всичко може да те направи щастлив, сти-га да можеш да го осъзнаеш и оцениш. А не го ли оцениш, на мястото на щастието ще дойде безкрайността на нещастието, а това не е добър вариант. Не мислите ли?

Животът на човек представлява един път, по който той върви и търси себе си. Търсенето и откриването на себе си минава през откриването на безкрайният път в живота на чо-века, безкрайният път на чувствата и мислите.

٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

Драгослав ХРИСТОВ

През градчето ми тече бистра планинска река, която разделя града на две части – източна и запад-на. Тази бързаща между буките река се казва Фереджес. Ста-ри хора разказват, че това име произлиза от турски. Реката идва от дълбините на планината и бърза към язовир Жребче-во. Тя мами всеки към своя бряг. През летните жеги млади и стари предпочитат отдиха край бистрата планинска рекица. През вековете река фереджес е давала препитание на много семейства, имащи долапи.

Началото на моя град се свързва с траки и славяни, минава през турското робство и стига до наши дни. Следите, оставени от нащите предци, свидетелстват за упоритостта на местното население, надмогнало изпитанията на времето.

Аз живея в горния край на града, почти до гората. Под нашата къща се намира църквата “Света Петка”. Тя е постро-ена през турско време и затова е вкопана в земята. Минала-та година беше частично реставрирана и по думи на рестав-раторките ще се окаже с висока културна стойност.

Изпитвам законна гордост от факта, че уча в училище, открито само година след Габровското – първото светско училище в България и носи името на първия учител в Габров-ското школо – Неофит Рилски.

Прекрасен е този мой мъничък градец с чистия си въз-дух, ухаещ на борчета и липи, с бистра студена вода, от която, както казват твърдичани, щом пийнеш, в Твърдица ос-таваш.

Обичам моя град и слушам с интерес всяка история за него : за Козарчето, убит от фашистите, за Момчил, чието име и до днес носят местностите.

А кой не знае за къщата на братя Стойкови, в която е отсядал дяконът Левски или името на Петко Николов, написал книгата “Под връх Чумерна”? Е, нека сега пак да твърди ня-кой, че моят град е безизвестен.

Много са легендите, които се предават от баща на син, от старо на младо и за тяхното съществуване свидетелстват книгите.

Гордея се, че живея в Твърдица и с гордост мога да ка-жа, че съм от чедата балканджии, расли под Кутра връх, ус-тояващ на вятър и бури, така както ние, младото поколение, ще пазим нашето родно градче – Твърдица.

четиридесет години блестиш –

силна, непобедима,

към изгрежа гордо вървиш

Твърдица – мой свиден градец,

обичам те толкова силно,

дарявам ти лавров венец.

за мене светиня си ти.

И всеки твой враг ще надвия,

и всеки път в мен ще блестиш

своето име с гордост носи,

раждай храбри и умни юнаци,

не им давай да ронят сълзи!

за тях роден дом да си ти –

и те да бранят твоето име,

както правили наште предци!

Кремена ЙОРДАНОВА

от него по - прекрасно няма.

Твърдица – казва се сега,

заради духа и твърдостта.

но дошли войските на султана,

и от красивите градища

останали са само пепелища.

за миг, незаещи умора,

градът с любовта си възкресяват

и райско кътче тук създават.

Петко ПЕНЧЕВ

спокойно аз живея,

за мир и щастие

аз всеки ден копнея.

Твърдица моят град

отдавна се нарича.

Със неговото минало тук всеки млад

гордее се и го обича.

Град малък, но красив,

закътан в пазвите на гордия Балкан

тук всеки чувства се щастлив

от топли слънчеви лъчи огрян.

٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

Радост ТОДОРОВА

Доброто не е връх на планина, който може да бъде изкачен от човек, не е животно, което може да бъде опитомено. Доброто не е и емоция, която с течение на времето изчезва от нашето съзнание.

А какво е тогава? Доброто е връхната точка на всички положителни чувства, които изпитва човек.

Аз откривам добро във всичко около мен. Не приемам факта, че има хора, чиито души са изпълнени само със зло-ба. Всеки човек в определен момент от своя живот е почув-ствал доброто в себе си и в заобикалящия го свят. Доброто има много лица.

За едни то се изрязава чрез приятелството. Други пък намират доброто в обичта на хората. За мен няма нищо по – хубаво от това да чувствам уважението и обичта на околни-те.

Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че някои намират доброто в парите. За мен те са незначителни. С парите не можеш да имаш безкористни приятели. Какво са парите пред щастието, което изпитваш всеки път, когато даряваш добро. Защо никой не се замисля за изоставените деца, в чиито очи се чете щастие само от няколко добри ду-ми? Те се нуждаят не от пари, а от обич. Добре е, че на този свят има хора, които поне веднъж в годината се сещат за сираците, бедните и гладните? Защо да не си ти, защо да не съм аз? Поне за миг да спрем и да помислим какво добро можем да направим. Моят апел към всички е да търсят добро-то около нас, защото то само чака да бъде намерено и даре-но.

Сияна ПЕНЧЕВА

Всъщност в света винаги са си противостояли черното и бялото, Ин и Ян, добро и зло и никое от тях не би могло да съществува в чиста форма. Защото как ще разпознаеш добро-тата, ако не си се срещал с доброто? И по какъв критерий ще я съдиш и преценяш?

Човекът е част от природата, а прави линии в природата не съществуват. Когато слънцето огрее северния склон на планината, то южният остава в сянка. Това се случва често и в действителните проявления на добротата. Когато външни-те условия, класифицирани като добри, се конфронтират с нашите нагласи и разбирания за добро, те стават като два еднакви магнитни полюса, които приближавайки се, се от-блъскват.

Нови измерения добива въпросът когато се замислим за онази мнима доброта, която някога се появява на житейската ни сцена с лъскави одежди или рицарски доспехи, поема ни с галантен жест и ни понася в някаква странна, приятна за-блуда.

Добротата е една богата и наситена с цветове и гами палитра. Тя предизвиква у човека изострена чувствителност към несправедливостите и сила да се бори с тях. Безкрайни могат да са проявленията й. Тя е във всичко, във всеки, навсякъде. Тя е обич, прошка, щедрост. Тя е заинтересова-ност към грижите на другите.

Коледа е! Нека потърсим добротата. Нужно е да я откри-ем. Нека да я носим всеки ден и всеки миг в себе си, да влагаме във всяко нещо сянката на добротата и да я обгриж-ваме чрез грижата за другите.

Доброта! Без тебе животът не би имал смисъл!
٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

Диляна ДИМИТРОВА

ДОБРОТО В НАС
Доброто в човека е единство от всички човешки добродетели. Добротата се гради на основата на обичта, милосърдието, състрада-нието, готовнастта да помогнеш на човек в нужда и други качества.

Доброто в нас се изгражда още в детска възраст – с помощта на родителите и учи-телите, които ни възпитават и оформят като личности. Те ни помагат да възприемем света и да обикнем живота.

Ежедневно човек се научава да преодолява трудности и препятствия и тази негова способност се нарича упоритост – в нея също се съдържа добрина, защото добротата също е на-чин да победим жестокостта! Човешката доброта е и милосър-дие, и състрадание, тя е способността да си слушател и из-поведник, да овладееш изкуството да утешиш човека, изпад-нал в беда, да му помогнеш, когато можеш.

Да бъдеш приятел, защото приятелството също е добро – то е подкрепа и обич. Когато се страховаш да не изгубиш приятел – ти си готов на всичко за него. В приятелството ти помагаш, но и очакваш същото в замяна, вземаш и даваш подкрепа и обич с пълни шепи.

Доброто е смисълът на нашия живот. То показва характе-рите ни и душевността ни.
٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

Мирена АЗМАНОВА

Дядо Коледа
Новите обувки слагам под елхата.

Знам, ще се отвори в полунощ вратата,

той ще влезе тихо, ще направи крачки,

и ще ми остави някакви играчки.

Но защо се случва все да съм заспала?

Само си сънувам, на кравайче свита,

как ще ме завие, ако съм отвита,

как ще ме помилва със усмивка блага,

как нарамил коша, ще прекрачи прага.

После чувам дълго в тишната свята –

коледна камбанка звънка на елхата.


Нова Година
Нова година при нас долетя,

радости нови донесе ни тя,

книжки, играчки,

пъстри сурвачки,

блокче, тетрадки,

лакомства сладки,

и за закачка – ледена пързалка!

Весела Нова Годино, здравей!

С нас на забавите песни запей!

Рождество
Цал ден сняг валя, валя.

покри и промени земята,

тихо над гори, поля,

падна тиха нощ пресвята.

на любов и слава.

Витлеемската звезда,

над света изгрява

но по – трудно е вечно ти да го спазиш.

Днес изкушения има безчет

и те са за нас разпилени навред.

но знаем, че трудно е да ги тблъснем

и с други очи в тоз живот да погледнем,

добри и щастливи да бъдем.

и свойто сърце за добрите отваряш.

Добър си, когато с любов и със вяра

над злите дела ти надделяваш.

вярваш, че можеш и вечно мечтаеш.

Постъпваш винаги правилно,

все правда желаеш.

и вечно парите не са ти в главата.

Такъв си ти мой, мили добряко,

по – чист от сълза си, по свиден от злато.

Мариела ПЕНЧЕВА

дълго чакана от всички нас.

до сърцето тя на всекиго достига

и мечтае тя за всички вас.

Редем пръскя тя любов и доброта!

Доброта, извираща на всеки от сърцето,

доброта, необходима най – вече на детето.

всеки да помечтае на миг!

и нека някой от нас да не забравя сега,

че добротата е най – важна за мира в света.

٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

“ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” НА ИВАН ВАЗОВ

В своята “Епопея на забравените” Вазов изгражда пое-тически иконостас на нацията. Още заглавието провокира чи-тателя към задълбочено осмисляне на минало и настояще, не само поради факта, че представлява оксиморон. Епопеята, възникнала като жанр на Античността, цели възхвала на хора и събития от миналото. Фактът, че тя е на “забравените”, т.е. на онези от миналото, допълва значението и на възхва-лата на стойностните модели на поведение – тези, които Ва-зов изгражда в националния пантеон на героите, наречен “Епопея на забравените”. Цикълът съдържа дванадесет оди, всяка от които възпява някоя легендарна личност от българ-ската предосвобожденска история. Не е случаен броят им. Дванадесет са апостолите в Библията и всеки един от тях е събирателен образ на различен тип човешко поведение. Петър – строителят на християнската църква, Павел – идеологът на вярата; Тома – невярващият; Юда – предателят и т.н. По по-добен начин е изградена “Епопея на забравените” – различни типове хора, участници в борбата – било то физическа или духовна. До тук образите следват различна последователност от тези в Библията. Започва се с Левски, който съчетава в себе си великата личност, дала отражение с действията си върху целия народ и който променя хода на историята. Апос-толът прави прехода от думите към действоието, като заявя-ва “Манастира тесен за моята душа е...”. Тук духовната обител е видяна като белег на старото, средновековното. Там са само думите, мотивите, но няма никакви дела. Изби-райки борбата Левски осъществява първата връзка между две-те епохи – намира единство между думите и действието. Кра-ят на монолога – “рече и излезе” - е един своеобразен обет, който Апостолът дава. Той се посвещава на борбата и няма връщане назад. Левски действа – за другите, за наро-да, за да има той славно историческо минало. Той вече се е вгледал в страниците на историята и е видял светлия лик на Паисий. Ето това е пример, как историята дава отражение върху бъдещето.

Паисий, който прави нещо нечувано до този момент – със своята книга слага началото на целия възродителен процес в българските земи, е изключителен образ. Той е началото, будителят, насочил поглед едновременно към миналото и към бъдещето, той е отражение на това, което историята трябва да бъде – изчерпателна и даваща примери за бъдещите по-коления. Одата “Паисий” заедно с “Братя Миладинови” офор-мят едното емоционално – смислово ядро в “Епопеята” – това на образите на духа, не по – малко важни от другите – тези с оръжие в ръка, отстояващи свободата. Такива са образите на революционните дейци – Раковски и Бенковски. Първият е идеологът на войната, “безумният мечтател”, който пренася мислите и идеите си десетилетия напред. Вторият въплъщава и отговаря на неимоверните изисквания, които върховният момент поставя пред водача. Обединени тези два образа представляват възрожденския идеал за мисъл и действие в едно. И докато Раковски и Бенковски са от “предните реди-ци на борбата”, то другият централен персонаж – Кочо е ти-пичният пример за редови боец. Той, обикновеният човек от народа, “простият чизмар”, мритежава в себе си не по – малко вътрешна сила от останалите. Кочо олицетворява ма-сите – другата страна на революционното движение, които се борят със същата сила като лидерите. Тежко е решението да убие себе си и семейството си, но взето веднъж, то става цел. Нежеланието да бъде поругана собствената му чест, да бъде осквернено личното му пространство, дава силата да извърши подвига. Кочо, който увлича със саможертвата си и другите перущенци, се превръща в история, която поучава бъдещето. Одата “Koчо”, представяща индивидуалната борба, е противопоставена на колективната – “Опълченците на Шип-ка”. Безспорно това е кулминацията на “Епопеята”, където масовият героизъм е на преден план. Там е подвигът. Там е общността, която върви към победата. В “Опълченците на Шипка” не изпъква отделен човек, всички са едно , всички са опиянени от каузата, всички пишат историята :
И днес йощ Балканът, щом буря захваща,

спомня този ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек,

от урва на урва, от век на век!