Нещо като любов

1
ДЖУЛИ ДЖЕЙМС
НЕЩО КАТО ЛЮБОВ
Превод: Виолета Ненова chitanka.info

2
Противоречията между половете никога не са били по- непреодолими, забавни и изкусителни…
ФБР иска тя да им сътрудничи.
Като дъщеря на милиардер и собственичка на най-добрия магазин за вино в града, Джордан Роудс винаги присъства на най- изисканите партита в Чикаго. Но има едно конкретно събитие, на което агентите на ФБР искат да я придружат: благотворително тържество,
организирано от известен ресторантьор, който случайно пере пари на мафията… За да освободи брат си от затвора, Джордан ще трябва да се съгласи да отиде на партито — придружена от мъж, който ще й посочи
ФБР.
Агент Маккол иска просто нея.
Най-добрият агент под прикритие в Чикаго Ник Маккол има само едно правило: никога да не смесва работата с личния си живот. И
„срещата“ му с Джордан Роудс е само поредната му служебна задача, с която и двамата са решени да се справят, макар че не могат да изкарат и пет минути заедно, без да се скарат и искрите да захвърчат около тях.
Но когато прикритието на Ник е застрашено, той и Джордан нямат друг избор, освен да продължат ролята на истинска двойка и след събитието. И онова, което започва като поредната задача, постепенно се превръща в нещо доста по-сериозно…

3
1
Още щом влезе в кабинета на шефа си, Ник Маккол разбра, че нещо не е наред. Като специален агент на ФБР, той беше еднакво добър както в разчитането на езика на тялото, така и в четенето между редовете и често намираше това, което му трябва, в случайна дума или в едва доловим жест. Умение, което често му помагаше.
Когато влезе, той видя Майк Дейвис, главен специален агент в чикагския клон на ФБР, да си играе с хартиената обвивка на чашата кафе от „Старбъкс“ (дори и той отказваше да пие помията, която приготвяха в офиса) — жест, който старшите агенти в офиса бяха забелязали преди много време. Той издаваше Дейвис и Ник знаеше какво точно означава. Проблем.
Поредната работа под прикритие, помисли Ник. Не че работата под прикритие го притесняваше — всъщност през изминалите няколко години се занимаваше предимно с този тип разследване. Обаче след приключване на особено изтощителна задача дори той имаше нужда от почивка.
Ник седна на един от столовете пред бюрото на Дейвис и загледа как шефът му усуква хартията около долната част на чашата. Майка му, щеше да му се разкаже играта. Всички знаеха, че усукването на хартията беше даже по-лошо от плъзгането й по чашата. Ник не виждаше смисъл да го увърта.
— Добре. Казвайте направо.
Дейвис го поздрави с пресилена усмивка.
— Добро утро и на теб, слънце. И добре дошъл отново. Толкова ми липсваха приятните ни разговори, докато работеше по случая
„Файвстар“.
— Съжалявам. Ще започна отначало. Приятно ми е, че се върнах,
сър. Благодаря.
— Предполагам, че си успял да намериш офиса без особени проблеми? — попита Дейвис сухо.

4
Ник се намести на стола и подмина сарказма. Така е, през последните шест месеца, докато работеше по операция „Файвстар“, не се беше мяркал често в офиса. И му беше приятно да се върне.
Изненадващо, той осъзна, че разговорите с Дейвис са му липсвали.
Разбира се, шефът му може и да беше раздразнителен на моменти, но предвид всички глупости, с които трябваше да се занимава като главен специален агент, това се очакваше.
— Помотах се малко на етажа, докато намеря врата с моето име на нея. Все още никой не ме е изритал, така че, предполагам, съм на правилното място. — Той погледна към Дейвис. — Косата ви е малко побеляла около слепоочията, шефе.
Дейвис изсумтя.
— Прекарах последните месеци в притеснение, че може да прецакаш разследването.
Ник протегна крака. Той не прецакваше разследванията.
— Някога давал ли съм ви повод да се съмнявате в мен?
— Вероятно. Просто те бива повече от останалите да замазваш след това.
— Така е. Е, май имате лоша новина за мен?
— Защо си толкова убеден, че имам да ти казвам нещо.
Дейвид невинно посочи към чашата кафе.
— Не може ли човек просто да си поприказва на чаша кафе с топ агента в офиса?
— О, сега вече съм топ агент.
— Винаги си бил моят топ агент.
Ник повдигна вежда.
— Само да не ви чуе Пелъс — каза той, имайки предвид друг агент от офиса, който наскоро се беше прочул с арести по високите етажи.
— Ти и Пелъс, и двамата, сте мои топ агенти — каза Дейвис дипломатично, като майка, която току-що са попитали кое й е любимото дете.
— Добре се измъкнахте.
— Всъщност не се шегувах за приказването. Чух, че арестите миналата седмица не са минали леко.
Ник бързо подмина въпроса.

5
— Случва се при арестите. Колкото и да е странно, това преживяване не заварва хората в най-добрата им форма.
Дейвис го изгледа внимателно с проницателните си сиви очи.
— Работата под прикритие не е лесна, особено ако е като тази с
„Файвстар“. Да заловиш двайсет и седем обвинени в корупция полицаи от чикагската полиция си е голяма победа. Страхотна работа си свършил, Ник. Тази сутрин ми се обади директорът и ми каза да ти предам личните му поздравления.
— Радвам се, че и вие, и директорът сте доволни.
— Все си мисля, че не ти е било лесно с арестите предвид биографията ти.
Ник не би го определил точно така, макар да беше вярно:
съсипването на полицейски служители не беше сред забавните за него неща. Все пак във вените му течеше кръв на ченге — той самият беше бивш полицай и преди да кандидатства във ФБР, шест години беше работил в отдела за борба с порока на Нюйоркската полиция. Баща му беше служил в Нюйоркската полиция трийсет години, преди да се пенсионира, а и един от братята на Ник също беше ченге. Но двайсет и седемте полицаи, които беше арестувал миналия петък, бяха преминали границата. Според него фактът, че лошите носеха значки ги правеше още по-малко достойни за съчувствие.
— Бяха мръсни ченгета, Майк. Нямах проблем да ги заловя —
каза Ник.
Дейвис изглеждаше доволен.
— Добре. Радвам се, че го обсъдихме. Виждам също, че си поискал няколко почивни дни.
— Ще ходя до Ню Йорк за няколко дни да изненадам майка ми.
Става на шейсет тази неделя и семейството ми организира голямо празненство.
— Кога тръгваш?
Ник долови, че въпросът не беше толкова непринуден, колкото тонът на Дейвис предполагаше.
— Довечера. Защо? — попита той с подозрение.
— Какво ще кажеш, ако те помоля да отложиш пътуването си с няколко дена?
— Бих казал, че очевидно не познавате майка ми. Ако не се прибера за това парти, ще ви трябва булдозер да ме изровите изпод

6
пластовете вина, които тя ще стовари върху мен.
Дейвис се засмя.
— Няма да се наложи да пропуснеш партито. Ще стигнеш в Ню
Йорк на време. Да кажем… В събота вечер. Най-късно неделя сутрин.
— Очевидно се шегувате. Предвид факта, че съм поискал два почивни дни от шест години насам, мисля, че ми се полагат.
Дейвис стана по-сериозен.
— Зная, Ник. Повярвай ми, нямаше да те моля, ако не беше важно.
Ник преглътна саркастичния отговор, който по принцип би дал.
Уважаваше Дейвис. Работеха заедно от шест години и го смяташе за честен шеф и открит човек. Никога досега, откакто работеше в чикагския клон, Ник не бе чувал Дейвис да е искал услуга от някого.
Което правеше отказа му буквално безсмислен. Той въздъхна.
— Не казвам да, но от чисто любопитство — каква е задачата?
Дейвис усети началото на капитулацията и се приведе напред в стола.
— Бих я нарекъл нещо като консултантска задача. Има неочаквано развитие в едно съвместно разследване на отделите за финансови престъпления и организирана престъпност. Трябва да включа човек с твоето ниво на работа под прикритие. Нещата може да се закучат.
— За какво става въпрос? — попита Ник.
— Пране на пари.
— И кой ръководи разследването?
— Сет Хъксли.
Ник беше виждал Хъксли в офиса, но вероятно бяха разменили по-малко и от десетина думи един с друг. Първото му — и единствено
— впечатление беше, че Хъксли изглежда доста… организиран. Ако
Ник си спомняше правилно, Хъксли беше дошъл в Бюрото по линия на правоприлагащата програма и беше следвал в един от най-елитните университети, преди да се присъедини към отдела за финансови престъпления.
— Какво се иска от мен?
— Ще оставя на Хъксли да те запознае с подробностите. Ще се срещнем с него след минута — каза Дейвис. — Казал съм му, че не се

7
включваш, за да поемеш случая — той работи по него от няколко месеца.
Ник осъзна, че съгласието му през цялото време се е считало само за формалност.
— Тогава защо съм ви?
— За да съм сигурен, че Хъксли няма да се затрудни. Това е първата му работа под прикритие. Не обичам да спъвам агентите си, а и Хъксли не ми е дал основание да го направя и сега. Човек все някога получава първата си задача под прикритие, но федералният прокурор следи делото и това означава, че няма място за грешка.
— Изобщо има ли някога място за грешка при вашите случаи?
Дейвис удостои въпроса с усмивка.
— Не. Но този път изобщо няма място за грешка. Ето как подреждам нещата: по принцип няма място за грешка, няма място за грешка и изобщо няма място за грешка. Много е ясно.
Ник се замисли върху нещо, което Дейвис току-що беше казал.
— Споменахте, че федералният прокурор следи случая. Това част от разследването на Мартино ли е?
Дейвис кимна.
— Сега разбираш защо не може да има грешки.
Не беше нужно да казва нищо повече. Преди три месеца, след скандал, довел до арестуването и оставката на предишния федерален прокурор, беше назначен нов — Камерън Ливд. Откакто беше назначена, Ливд беше превърнала случая Мартино в свой приоритет. И
като такъв, той беше приоритет и на чикагския клон на ФБР. От години
Роберто Мартино ръководеше най-големия престъпен синдикат в
Чикаго — организацията му отговаряше за близо една трета от целия трафик на наркотици в града и хората му изнудваха, подкупваха,
заплашваха и убиваха всеки, който им се изпречеше на пътя.
През последните няколко месеца, обаче от ФБР бяха арестували повече от трийсет члена от бандата на Мартино, в това число и самия
Мартино. Главният прокурор и директорът на ФБР бяха обявили арестите за ключова победа във войната с престъпността. Тъй като през последните шест месеца Ник беше работил по операцията
„Файвстар“, той не беше участвал в нито един от арестите, свързани с
Мартино. Други агенти бяха обрали цялата слава от този фронт —
факт, който някак човъркаше състезателното му его.

8
— Искаш ли да разбереш повече? — попита Дейвис с многозначителен блясък в очите.
Мамка му, беше минало по-малко от седмица, осъзна Ник. През следващите няколко дни можеше да сподели професионалния си опит с по-млад агент, да отбележи положителни точки пред шефа си, да срита нечий криминален задник и пак да стигне в Ню Йорк до неделя,
за да изпее „Честит рожден ден“ на майка си. Така погледнато ситуацията си беше изцяло печеливша.
— Добре — кимна Ник. — Да вървим при Хъксли тогава.
Агент Хъксли вече ги чакаше в конферентната зала. Ник набързо прецени новия си партньор: старателно сресана руса коса, очила с телени рамки и скъп костюм от три части. Погледът му се спря на онази част от облеклото, която Хъксли носеше под сакото.
Жилетка. При това не бронежилетка. Жилетка от костюм. Тоест,
Хъксли не носеше просто костюм — беше с пълен комплект:
тъмнокафяви панталон и сако, изгладена раирана риза, жилетка шпиц и светлокафява копринена вратовръзка.
Ник, от друга страна, беше облечен по обичайния за него начин
— сив костюм без излишна украса, бяла риза и морскосиня вратовръзка. Защото хората, израснали в Бруклин, не носеха костюми от три части. И със сигурност не носеха жилетки. Наистина, в Чигаго беше началото на февруари и навън беше около минус дванайсет, така че Ник предположи, че жилетката има практическата цел да топли
Хъксли, но въпреки това… Според Ник единствените аксесоари, които един федерален агент трябваше да комбинира с костюма си, бяха кобур за през рамо и оръжие. Евентуално и белезници, в зависимост от случая.
Ник кимна на Хъксли и бързо го поздрави, след което седна срещу него на мраморната конферентна маса. Дейвис седна начело на масата и започна.
— Е, разказах на Ник как от няколко месеца работиш по случая
Екхарт.
Името му беше познато — не само на него, но и на много хора в
Чикаго.
— Ксандър Екхарт? Ресторантьорът?
— Всъщност, занимава се с нощни клубове и ресторантьорство
— поправи го Хъксли. Той нагласи очилата си и се изправи в стола.

9
— Екхарт притежава три ресторанта и четири бара в района на
Чикаго, всички са скъпи, от висока класа. Перлата в короната е френският ресторант „Бордо“, който се намира западно от търговския и исторически център „Луп“. Разположен е на реката и има специален винен бар, който обслужва само ВИП клиентела.
— Вече съм уведомил Ник, че разследването е свързано със случая Мартино. Защо не продължиш оттам? — предложи Дейвис.
Хъксли извади лаптопа си, готов да последва съвета на Дейвис.
Натисна копче на някакво дистанционно и в предната част на стаята се спусна екран от тавана. Светлината в конферентната зала се приглуши и Хъксли започна презентацията си.
— След арестите на Роберто Мартино и други членове на неговата престъпна организация започнахме да осъзнаваме, че обсегът на незаконната му дейност е далеч по-голям, отколкото предполагахме.
Като връзките, му с този човек тук.
На екрана се появи снимка на около трийсет и пет годишен мъж,
който имаше средно дълга кестенява коса, елегантно пригладена назад.
Носеше костюм, който изглеждаше даже още по-скъп от този на
Хъксли, и беше хванал под ръка висока, стройна брюнетка на около двайсет.
— Това е Ксандър Екхарт — каза Хъксли. — Момичето е без значение, еднодневка. Въз основа на доказателства, събрани през последните няколко месеца, смятаме, че Екхарт пере огромни суми пари от наркотици за Роберто Мартино. Мартино комбинира своите пари с печалбата от ресторантите и баровете на Екхарт — особено нощните клубове, които работят предимно с кеш и осигуряват идеалното прикритие. После Екхарт обявява мръсните пари като част от прихода си и voila, вече са чисти. Работим със Службата по вътрешните приходи, за да намерим доказателства в данъчните документи, които Екхарт е попълвал през последните няколко години,
но междувременно прокуратурата изиска от нас допълнителни доказателства.
— Нещо, на което съдебните заседатели всъщност биха обърнали внимание — обясни Дейвис на Ник.
Ник разбираше логиката на федералния прокурор. Беше работил с достатъчно прокурори, за да знае, че не обичат дела, в които доказателствата се базират предимно на документи. Да изправиш на

10
свидетелската скамейка разследващ от Службата по вътрешните приходи, който прелиства неразгадаеми данъчни архиви, беше най- сигурният начин да приспиш съдебните заседатели — и да не успееш да осъдиш обвиняемия.
— И с какви други доказателства разполагаме — попита той.
— През последните няколко седмици следя Екхарт и забелязах,
че се среща с този човек. — Хъксли отвори друга снимка — на мъж с лъскава черна коса, който изглеждаше на около четирийсет и пет —
петдесет. Носеше тъмно палто с вдигната яка и влизаше в някаква сграда, която Ник не можеше да разпознае.
— Това е Карло Трилани, сниман пред „Бордо“ — каза Хъксли.
— Бил е там на няколко пъти да се среща с Екхарт — винаги когато ресторантът е затворен. Подозираме, че Трилани е един от хората на
Мартино, макар че все още нямаме достатъчно доказателства да го арестуваме. Надяваме се, че ще заковем и него, и Екхарт като част от това разследване.
Ник схващаше бързо.
— Предполагам, че вещественото доказателство, което искаме,
се крие в тези срещи.
Хъксли кимна.
— Това, което ни трябва, е начин да подслушаме разговорите на
Екхарт и Трилани.
Ник разбираше накъде бие Хъксли: електронен надзор. Този похват за разследване, използван от ФБР много по-често, отколкото средният човек осъзнаваше, осигуряваше необходимите доказателства.
Номерът обаче беше в това, записващите устройства да се сложат без заподозрените да заподозрат. И ФБР си имаше начини.
— Каза, че се срещат в „Бордо“? — попита Ник.
— Трябваше да съм по-ясен. Всъщност не се срещат в ресторанта. Екхарт, или вероятно Трилани, е по-умен.
Хъксли отвори компютърно генерирани планове на сграда на две нива.
— Това е планът на сградата, в която се намира „Бордо“.
На екрана премина поредица от снимки с маркирани в жълто части от плана, докато Хъксли продължи да обяснява:
— На основното ниво има ресторант с външна тераса и изглед към реката. Виненият ВИП бар е в съседство, намира се в това

11
пространство тук. Под ресторанта и винения бар е това по-ниско ниво,
където е личният офис на Екхарт. Тук се среща с Трилани.
— Може ли да се премине на по-ниското ниво през бара? —
попита Ник.
— И да, и не. — Хъксли увеличи плана на основното ниво.
Виненият бар има вътрешна врата, която води до стълбище към долното ниво. Има също и отделен външен вход тук, точно до задната врата за основния бар. Проблемът е, че и двете врати към по-ниското ниво — както и всички прозорци — са защитени от охранителна система.
— Екхарт има отделна система за сигурност за офиса си? —
попита Ник.
— Мисля, че повече го тревожи това място тук. — Хъксли отвори плана на по-ниското ниво и маркира обширно пространство,
разположено в дъното на коридора, където беше офисът на Хъксли.
— Това е избата за ВИП бара и за ресторанта. Тя е причината за охранителната система — долу Екхарт има над шест хиляди бутилки вино от най-добро качество. Проучих нещата и се оказа, че Екхарт е голям колекционер. Миналата година списание „Уайн Спектейтър“
публикува голям материал за него и избата в „Бордо“. А преди няколко седмици е направил голяма сензация, като е броил двеста петдесет и осем хиляди долара за каса специално вино.
— Четвърт милион долара за вино? — Ник невярващо поклати глава. Ето какво правеха богатите с парите се.
— Толкова струва само една каса, без да броим другите шест хиляди бутилки — продължи Хъксли. — При всички случаи, под формата на вино и шампанско, Екхарт разполага с над три милиона долара в течни, леснопреносими стоки, разположени под ресторанта му.
Дейвис подсвирна.
— Това обяснява системата за сигурност.
Ник се подсмихна, не се впечатляваше толкова лесно. Разбира се,
вероятно колекцията на Екхарт струваше един тон пари, но все пак това беше просто вино. Наречете го недодялан, но няколко бутилки ферментирал гроздов сок не можеха да го трогнат. Мъжката напитка трябва да е силна и да пари леко, докато я преглъщаш. Като бърбъна.
— Кой има достъп до паролата за охранителната система?

12
— Само Екхарт и двама от генералните мениджъри, един от които е задължен да присъства винаги, когато „Бордо“ работи. Според докладите ни сменят паролата всяка седмица.
— Какви доклади? — попита Ник.
— Имаме наш таен агент — работи под прикритие като барманка. Уредихме я преди няколко седмици — каза Хъксли. —
Смятахме да я използваме, за да се добере до долното ниво на ресторанта, но охраната на Екхарт се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото очаквахме.
Ник сви рамене.
— Не виждам изобщо защо ни е необходима — следващата ни стъпка е ясна. Получаваме съдебно нареждане, което принуждава алармената компания да предаде паролата за охранителната система на
Екхарт, след което влизаме посред нощ и слагаме подслушвателите.
— За съжаление този вариант отпада в нашия случай — каза
Хъксли. — Екхарт използва услугите на „Ар Ел Кей Секурити“.
Проверих ги — частна охранителна фирма на домове и бизнеси. Пази също така и дома на Роберт Мартино.
Ник беше впечатлен от изчерпателността на Хъксли.
— Съмнявам се, че е съвпадение. Предполагам, че Мартино е закачил Екхарт към охранителния екип, след като са захванали общ бизнес.
— Дори и с подправено нареждане е твърде рисковано да насочваме „Ар Ел Кей Секюрити“ в плана. Хората, на които се доверява Мартино, не са приятели на ФБР — каза Хъксли.
Тук две мнения по въпроса нямаше.
— И така, какво ни остава? — попита Ник.
Хъксли погледна Дейвис. Ник усети, че следващата част е причината да искат да се консултират с него.
— Да го направим пред всички — каза Хъксли. — На всеки
Свети Валентин Екхарт устройва специално благотворително събитие в „Бордо“. Сто поканени, пет хиляди долара на човек. Като част от събитието, Екхарт предлага дегустация на някои от най-превъзходните вина, с които разполага. В частната дегустационна зала до избата има бодигард, но гостите имат достъп до долното ниво. Което означава, че агент в ролята на гост може да се измъкне от останалите по време на

13
партито, да влезе в офиса на Екхарт и да постави подслушвателите. —
Той прочисти гърло. — Аз ще бъда този агент.
Ник пропускаше нещо.
— Защо не ползваме агента, който имаме вътре, да сложи устройствата? Иначе защо ни е да се прави на барман?
Хъксли прие възражението с кимане.
— Това впрочем първоначалният план, но агент Симс е разбрала,
че служителите нямат достъп до долното ниво по време на партито.
Екхарт наема сомелиер, който да налива скъпите вина за гостите му.
Това беше неочаквано развитие, но не и пълна загуба — Симс може да бъде резерва горе, докато поставям подслушвателите в офиса на
Екхарт.
— И как точно смяташ да се промъкнеш на партито? — попита
Ник. — Предполагам, че ФБР не фигурира в списъка на поканените.
— Така е. Затова ще играя ролята на гадже на една от гостенките.
Ник замълча и се облегна на стола, за да осмисли казаното.
— Това означава, че въвличаме цивилен.
По принцип той не обичаше да използва цивилни в тайните операции. Те бяха непредсказуеми и честно казано — отговорност.
Понякога, обаче, обстоятелствата го налагаха.
Хъксли побърза да продължи.
— Това е еднократно споразумение и рискът да се навреди на цивилната е минимален. Тя не трябва да прави нищо, освен да ме вкара на партито. След като вляза, ще поема нещата в свои ръце.
Дейвис се обади за пръв път, откакто Хъксли започна да очертава параметрите на задачата.
— Какво мислиш, Ник?
Ник огледа плановете на екрана пред него. След като не можеха да се възползват от алармената система, той не виждаше друг начин.
— Не казвам, че няма да стане. Просто това не е най-обичайният начин за поставяне на подслушватели.
— Добре. Обичайните неща са за обикновените хора — каза
Дейвис.
Тук Ник се усмихна.
— Така е. Но номерът тук ще бъде да намерим гадже на Хъксли.
Човек, който ще играе в нашия отбор.
Хъксли се обърна към компютъра си, експедитивен както винаги.

14
— Всъщност вече прегледах списъка с гостите. Набелязал съм идеалната кандидатка.
— Само от любопитство, колко е дълга тази твоя презентация?
— попита Ник.
— Имам само още осемнайсет слайда.
— Ще ни трябва още кафе — промърмори Ник на Дейвис. После погледна към екрана и видя снимката на жената, която Хъксли очевидно искаше да въвлече в операцията „Екхарт“.
О, по дяволите.
Ник веднага я разпозна Не защото я познаваше лично, а защото всеки в Чикаго — а вероятно в светлината на последните събития и половината страна — би я разпознал.
— Джордан Роудс? — попита той невярващо. — Най-богатата жена в Чикаго.
Хъксли отхвърли коментара, като махна с ръка.
— Не точно. Опра е по-богата, разбира се. Никой не може да я надмине.
Дейвис даде своя принос към спора.
— Не забравяйте и семейство Притчър.
— Много уместно. Мисля, че бих сложил Джордан Роудс на четвърто място — замисли се Хъксли.
Ник изгледа и двамата.
— Добре, да кажем просто, че е в топ пет, какво значение има.
— И технически това са пари на баща й, а не нейни — отбеляза
Хъксли. — Според списъка с четиристотинте най-богати американци на списание „Форбс“ мрежата на Грей Роудс възлиза на 1,2 милиарда долара.
— И искаме да въвлечем дъщерята на този човек в тайна операция? — попита Ник. — Това ли е най-добрата възможност за нас?
— Списъкът с хората, които ще посетят партито на Екхарт, е изключително специален — каза Хъксли. — И не бих казал, че разполагаме с лукса да интервюираме кандидатите. Трябва ни някой,
който със сигурност ще се съгласи да ни помогне. Някой, който има силна мотивация да се съгласи.
Ник огледа снимката на Джордан Роудс. С неохота трябваше да признае, че Хъксли е повдигнал важен въпрос — без значение дали е

15
четвъртата най-богата жена в Чикаго, или не, имаше как да упражнят влияние върху нея, и то значително.
— Какво става Маккол? Страхуваш се, че не ти е в категорията ли — попита Дейвис с лукава усмивка. — В професионално отношение.
Ник трябваше да сдържи смеха си. През последните шест месеца под прикритие той беше играл различни роли: от дилър на наркотици до крадец и мошеник, беше прекарал близо трийсет нощи в затвора и беше арестувал двайсет и седем корумпирани ченгета. Със сигурност щеше да се справи и с наследница на милиардер. Сега, или поне за следващите пет дена Ксандър Екхарт беше целта му, а Джордан Роудс изглежда беше най-сполучливият им избор да превърнат разследването в успешно. Което означаваше, че вече не стои въпросът дали ще им съдейства, а кога.
Той кимна на Дейвис, съвсем делово.
— Считайте работата за свършена, шефе.

16
2
Камбанката, закачена на входната врата на магазина за вино,
звънна. Джордан Роудс излезе от задната стаичка, където се промъкваше, за да хапне обяда си набързо. Тя се усмихна на клиента.
— Пак вие.
Беше мъжът от миналата седмица, онзи, който беше погледнал скептично, когато му препоръча каберне от Южна Африка, което — ау!
— беше с винтова капачка.
— Е, как ви хареса „Екселсиор“? — попита тя.
— Имате добра памет — отвърна той, впечатлен. — Бяхте права.
Добро е. Особено за тази цена.
— Добро е за която и да е цена — каза Джордан. — Това, че се продава за по-малко от десет долара, си е направо обирджийство.
Мъжът се усмихна и сините му очи засияха. Беше облечен с късо морскосиньо палто и дънки, носеше скъпи кожени италиански мокасини — вероятно прекалено скъпи за петнайсетте до двайсет сантиметра сняг, който очакваха тази вечер. Светлокестенявата му коса беше разрошена от вятъра, който духаше навън.
— Убедихте ме. Запишете, че искам цяла каса. След няколко седмици организирам вечерно парти и „Екселсиор“ ще свърши чудесна работа. — Той свали кожените си ръкавици и ги остави на дългия плот от абаносово дърво, който играеше ролята и на бар. — Мисля да го комбинирам с агнешко бутче, вероятно подправено с черен пипер и семена от горчица, както и картофи с розмарин.
Джордан повдигна вежда. Човекът беше кулинар.
— Звучи вкусно. — „Екселсиор“ определено щеше да съответства на менюто, въпреки че тя лично би гласувала за по- непринудената философия на виното: „пий каквото искаш“, вместо да акцентира върху съчетаването с идеалната храна — факт, който постоянно скандализираше помощник-управителя на магазина
Мартин. Той беше сертифициран сомелиер III-ти ранг и затова имаше определен възглед върху нещата, докато тя, от друга страна, беше

17
собственик на магазина и затова смяташе, че виното трябва да е възможно най-леснодостъпно за клиента. Разбира се Джордан харесваше романтиката на виното — това беше една от основните причини да отвори своя магазин „Дивайн Селърс“. Но за нея виното беше и бизнес.
— Обзалагам се, че готвите — каза тя на мъжа с хубавата усмивка. И страхотна коса, отбеляза тя с одобрение. Хубава прическа,
леко дълга коса. Носеше сив шал, небрежно заметнат около врата,
който му придаваше непринудена изтънченост. Не прекалено суетен,
но мъж, който ценеше хубавите неща в живота.
Той сви рамене.
— Разбирам от храна. Част от професията ми е.
— Нека позная. Главен готвач сте — каза Джордан.
— Кулинарен критик. В „Трибюн“.
Джордан изправи глава:
— Вие сте Кол Китридж.
Той изглеждаше доволен, че го е познала.
— Четете статиите ми.
Да, четеше ги, наред с много други, излизащи в Чикаго.
— От първата буква до последната. В този град има толкова много ресторанти, между които да избира човек, че е хубаво да чуе мнението на специалист.
Кол се облегна на бара.
— Специалист, хм… Поласкан съм, Джордан.
Така значи. Знаеше името й.
За жалост много хора знаеха името й. Покрай богатството на баща й и неотдавнашната издънка на брат й едва ли имаше човек, поне в Чикаго, който да не познава семейство Роудс. Тя не отговори веднага,
а отиде зад плота и отвори лаптопа, който стоеше там.
— Значи каса „Екселсиор“. — Тя извади списъка с дистрибуторите. — Ще бъде в магазина следващата седмица.
— Има време. Сега ли да платя, или когато го взема? — попита
Кол.
— Няма значение. Предполагам, че няма да се откажете. А пък сега зная и къде да ви намеря, решите ли да се измъкнете.
Да, май флиртуваше малко. Може би повече от малко. През последните няколко месеца, заради бъркотията с брат й, семейството й

18
живееше под ярката светлина на прожекторите и честно казано, да излиза с някого беше последното, за което би се сетила. Но нещата започваха да се успокояват — доколкото нещата можеха да се уталожат, когато братът ти близнак е в затвора — и й беше приятно да флиртува. А щом обектът на въпросния флирт изглеждаше толкова елегантно и изтънчено и беше първокласен познавач на кухнята —
толкова по-добре.
— Вероятно трябва да се измъкна, за да съм сигурен, че ще дойдете да ме потърсите — подразни я Кол.
И май не беше единствената, която флиртуваше. Той стоеше срещу нея, от другата страна на плота.
— След като четете статиите ми, предполагам, че се доверявате на мнението ми за ресторанти?
Джордан стрелна Кол с поглед иззад компютъра, докато приключваше с вкарването на поръчката му.
— Колкото бих се доверила на напълно непознат за каквото и да е, предполагам.
— Чудесно. Защото има един нов тайландски ресторант на улица
„Кларк“, фантастичен е.
— Радвам се да го чуя. Ще трябва да отида някой път.
За първи път, откакто влезе в магазина, Кол изглеждаше разколебан.
— О. Исках да кажа, че предполагам — искате да отидем заедно.
Джордан се усмихна. Да, беше го разбрала. Но в главата й се включи предупредителна аларма, когато помисли пред колко ли още жени Кол Китридж е използвал репликата си „Доверявате ли се на мнението ми за ресторантите?“. Нямаше съмнение, че беше очарователен и любезен. Въпросът беше дали не е прекалено любезен.
Тя се изправи иззад компютъра и подпря единия си хълбок на бара.
— Нека се разберем така, когато дойдете да вземете виното,
може да ми разкажете повече за този нов ресторант.
Кол изглеждаше изненадан от това неприемане, но не непременно и отхвърляне.
— Добре. Уговорихме се.
— Бих казала по-скоро, че ще се разберем.
— Винаги ли сте толкова безпощадна с клиентите? — попита той.

19
— Само с онези, които искат да ме водят в нови тайландски ресторанти.
— Тогава следващия път ще предложа да отидем в италиански.
— Кол с намигване грабна ръкавиците си от бара и излезе от магазина.
Джордан го видя как минава пред прозорците и забеляза, че отново е завалял сняг. Не за първи път се радваше, че живее само на пет минути пеша от магазина. И че има хубави ботуши.
— Господи, мислех си, че никога няма да си тръгне — чу се глас зад нея.
Джордан се обърна и видя асистента си, Мартин, на няколко крачки от нея, близо до задния коридор. Той се приближи с каса вино зинфандел, която беше донесъл от избата. Остави бутилките на плота и отметна няколко непокорни червеникави къдрици, паднали върху очите му.
— Пфу. Стоях отзад и държах тази каса сякаш цяла вечност.
Реших, че трябва да ви оставя насаме. Мисля, че когато дойде минатата седмица, те проверяваше, и май съм прав.
— Какво чу от разговора? — попита Джордан и започна да му помага да вади бутилките.
— Чух, че се казва Кол Китридж.
Разбира се, че Мартин беше обърнал внимание на това. Беше на двайсет и седем, беше чел повече от всеки друг, когото познаваше, и не се опитваше да крие факта, че е голям сноб, когато ставаше въпрос за храна и вино. Той знаеше всичко за виното и тя постепенно беше започнала да го харесва. Джордан не можеше да си представи да върти магазина без него.
— Покани ме в някакъв нов тайландски ресторант на улица
„Кларк“ — каза тя.
Мартин веднага се впечатли.
— От две седмици се опитвам да направя резервация там.
Той подреди останалите бутилки на бара и остави празната каса на пода.
— Късметлийка. Ако започнеш да излизаш с Кол Китридж, ще можеш да ходиш в най-добрите ресторанти. Безплатно.
Джордан скромно замълча, а той взе две от бутилките и ги занесе в коша до входа на магазина.

20
— О, да — каза Мартин. — Все забравям, че си милиардерка.
Предполагам не ти трябва помощ, за да ходиш, в ресторанти.
Тя го стрелна с поглед и взе други две бутилки.
— Не съм милиардерка.
Всеки път, когато ставаше въпрос за пари, се повтаряше едно и също. Но понеже харесваше Мартин, тя се примиряваше. С
изключение на него и тесен кръг най-близки приятели обаче, като цяло, тя избягваше да обсъжда финанси. Не беше тайна: баща й беше богат. Добре, изключително богат, макар че тя не беше израснала с пари — те дойдоха в семейството по-късно. Историята на баща й —
всъщност компютърен маниак като брат й — беше от онези истории за успех, които списанията „Форбс“ и „Нюзуик“ обичаха да слагат на корица: след като завършва Илинойския университет с магистърска степен по компютърни технологии, Грей Роудс постъпва във висшето бизнес училище „Келог“ към Северозападния университет. След това основава собствена компания в Чикаго, където разработва антивирусна програма и тя става световноизвестна. Две години след пускането й на пазара „Роудс антивирус“ защитава всеки трети компютър в Америка
(статистика, която баща й държеше да включва във всяко интервю).
Последвали и парите. Много пари.
Джордан знаеше, че всеки можеше да има определени свои виждания за начина й на живот, предвид финансовия успех на баща й.
Някои от тези виждания биха били точни, други не съвсем. Баща й беше определил правилата в момента, в който направи първия си милион — основното правило беше Джордан и брат й Кайл сами да си пробият път в живота, така както той го беше направил. Като големи хора, те бяха абсолютно финансово независими от баща си и не можеха да си представят нещата по друг начин. От друга страна, баща им беше известен с екстравагантните си подаръци, особено след като майка им почина преди девет години. Да вземем например колата
„Мазерати Куатропорте“, която стоеше в гаража на Джордан. Не беше обичайният подарък, който човек получава след завършването на висше бизнес училище.
— И преди сме водили този разговор, Мартин. Това са парите на баща ми, не моите. — Джордан избърса ръце с кърпата, която държаха под плота, за да свалят праха от бутилките. Тя посочи към магазина.

21
— Това е мое. — В гласа й имаше очевидна гордост. Тя бе едноличен собственик на „Дивайн Селърс“ и бизнесът й вървеше добре. Наистина добре, всъщност — определено по-добре, отколкото бе заложила в десетгодишния си план. Разбира се, беше далеч от 1,2-та милиарда, които баща й вероятно имаше (тя никога не потвърждаваше подробности за парите му), но се справяше добре според своите виждания. Изкарваше достатъчно, за да плаща за къща от над триста и седемдесет квадратни метра в луксозната част на квартал „Линкълн
Парк“ да ползва хубави хотели, когато пътува, и да й остават доста пари за страхотни обувки. Една жена не би могла да иска повече.
— Вероятно. Но въпреки това можеш да отидеш в който си поискаш ресторант — подчерта Мартин.
— Това по принцип е вярно. Макар че ми се налага да плащам,
ако от това ще се почувстваш по-добре.
Мартин подсмръкна.
— Малко. Е, ще приемеш ли?
— Дали ще приема какво? — попита Джордан.
— Предложението на Кол Китридж.
— Мисля по въпроса.
Наистина, имаше малко излишък от любезност, за който трябваше да помисли. Но пък, от друга страна, човекът си падаше по храната и виното, а и готвеше. Един ренесансов човек всъщност.
— Мисля, че трябва да повъртиш Китридж известно време —
разсъждаваше на глас Мартин. — Карай го да идва тук, така че да купи още няколко каси вино, преди да се обвържеш.
— Страхотна идея. Може даже да почнем да раздаваме абонаментни карти — предложи Джордан. — Нещо от сорта на:
„Печелите среща със собственичката след шест покупки“.
— Забелязвам известен сарказъм — каза Мартин. — Което е лошо, защото идеята с картите си я бива.
— Винаги можем да те пласираме като сводник за награда.
Мартин въздъхна и облегна стройната си фигура на бара. Днес беше избрал да носи червена вратовръзка, която според Джордан приятно допълваше тъмнокафявото му сако от туид.
— За жалост ме подценяват — каза той, примирен със съдбата си. — Леко младо пино в свят на силни, подчертани кабернета.
Джордан съчувствено положи ръка на рамото му.

22
— Вероятно още не ти е дошло времето. Може би все още отлежаваш на полицата и чакаш да узрееш до пълния си потенциал.
Мартин се замисли.
— Значи казваш, че съм като „Палмайер Сонома Къуст Пино“.
Разбира се, точно това имаше предвид тя.
— Да Това си ти.
— Възлагат големи очаквания на „Палмайер“, нали знаеш.
Джордан се усмихна.
— Тогава май всички трябва да внимаваме.
Мисълта изглежда ободри Мартин. Възвърнал доброто си настроение, той се запъти към избата за още една каса зинфандел, а
Джордан се върна в задната стаичка да довърши обяда си. Минаваше три, което означаваше, че ако не хапне сега, няма да има друга възможност до затварянето на магазина в девет. Съвсем скоро потокът от клиенти щеше да се увеличи.
Виното вървеше — беше една от малкото индустрии, която продължаваше да е във възход въпреки икономическия спад. Но
Джордан предпочиташе да мисли, че успехът на магазина й се основава на нещо повече от тенденция. Месеци наред беше търсила подходящото място: на централна улица, където минават много хора и да бъде достатъчно голямо, че да се съберат няколко маси и стола,
освен витрините, които щяха да им трябват за виното. С топлите си тонове и тухлени стени магазинът създаваше уют, който привличаше клиентите и канеше да поостанат. Към момента най-разумното бизнес решение, което беше взела, бе да кандидатства за разрешително за сервиране на алкохол, което им позволяваше да поднасят вино в магазина. Беше разположила високи маси и столове покрай витрините и бе поставила няколко допълнителни маси в уютни кътчета между кошовете с вино. Около пет часа мястото започваше да се пълни с клиенти, които купуваха вино на чаши и си водеха записки за бутилките, които ще си купят на тръгване.
Днес обаче денят не беше такъв. Отвън продължаваше да вали силно. Към седем часа метеоролозите промениха прогнозата и сега предсказваха снежни натрупвания от около двайсет — двайсет и пет сантиметра. Хората си стояха вкъщи в очакване на бурята. Тази вечер
Джордан имаше резервация за дегустация в магазина, но хората се обадиха да отложат събитието. Мартин пътуваше от по-далече и затова

23
тя го изпрати да си ходи по-рано. В седем и половина започна да затваря магазина, като си мислеше, че е малко вероятно да дойде някой клиент.
Когато приключи с витрините, Джордан отиде в задната стаичка да спре музиката. В магазина стана зловещо тихо и празно без еклектичния микс от Били Холидей, Дъ Шинс и Нора Джоунс, които бе подбрала за фон на днешния ден. Тя грабна зимните си ботуши от иззад вратата и тъкмо седна на бюрото да се преобуе, когато камбанката на входната врата дрънна.
Клиент. Изненадващо.
Тя стана и излезе от задната стаичка, като си мислеше, че човекът трябва наистина да е закъсал, щом идва в това време.
— Имате късмет. Тъкмо щях да затварям ма…
Думите й увиснаха и тя се спря при вида на двамата мъже, които стояха до входа. Поради някаква причина тя усети как настръхва.
Вероятно заради мъжа, който стоеше по-близо до вратата. Погледът й веднага се спря на него — не приличаше на обичаен клиент. Имаше кестенява коса, ъгловата челюст и небрежен вид — приличаше на мрачно, лошо момче. Беше висок и носеше черно вълнено палто върху изглежда добре сложена фигура. Не беше от типа, който носеше италиански мокасини. За разлика от Кол Китридж този мъж изглеждаше добре по един груб, мъжки начин. Имаше нещо малко…
по-сурово в него. С изключение на очите. Зелени като изумруди, те се открояваха на фона на тъмната коса и набола брада, докато я изучаваха съсредоточено.
Той пристъпи напред. Джордан отстъпи назад.
В ъгълчетата на устните му играеше усмивка, сякаш намираше това за забавно. Джордан се зачуди колко бързо може да стигне до паникбутона под бара.
Русият, онзи с очилата и тренчкот от камилска вълна, прочисти гърло.
— Вие ли сте Джордан Роудс?
Тя се зачуди дали да отговори на въпроса. Но русият изглеждаше по-надежден от мургавия.
— Да.
Той извади значка от сакото си.
— Агент Сет Хъксли, агент Ник Маккол. От ФБР сме.

24
Това я хвана неподготвена. От ФБР? За последно бе виждала човек от ФБР при призоваването на Кайл в съда.
— Бихме искали да обсъдим с вас нещо, касаещо брат ви —
продължи русият. Изглеждаше много сериозен относно това, което имаше да й казва.
Стомахът на Джордан се сви на възел, но тя се овладя. Засега.
— Кайл ли е пострадал? — попита рязко.
За четирите месеца, които брат й беше прекарал в затвора, вече имаше няколко сбивания. Очевидно някои от затворниците в
Общинския изправителен център си мислеха, че богатият компютърен маниак е лесна мишена. По време на посещенията, когато тя го разпитваше за сбиванията, Кайл я уверяваше, че може да се грижи за себе си. Но откакто започна да излежава присъдата си, тя непрекъснато се тревожеше, че ще й се обадят и ще й кажат нещо лошо. А щом ФБР
изпращаше двама агенти в снежната виелица, каквото и да имаха да й казват, не можеше да е добро.
Тъмнокосият се обади за първи път. Гласът му беше нисък, но по-мек, отколкото Джордан очакваше.
— Брат ви е добре. Доколкото знаем.
Джордан вирна глава. Това беше странно изказване.
— Доколкото знаете? Това звучи сякаш е изчезнал или нещо подобно.
Тя млъкна и скръсти ръце на гърдите си. О… не.
— Не ми казвайте, че е избягал.
Кайл не можеше да постъпи толкова глупаво. Е, добре, веднъж го беше направил, беше постъпил така, че да се окаже в затвора, но нямаше да го повтори. Затова беше пледирал виновен, вместо да ходи на процес. Искаше да признае грешката си и да поеме последиците. Тя познаваше брат си по-добре от всеки друг. Истина е, беше гений в технологиите и ако някой от съкилийниците му имаше достъп до компютър, вероятно той можеше да качи някакъв код или вирус, или нещо подобно, което да отключи вратите на килиите и да освободи всички затворници. Но Кайл не би го направил, надяваше се тя.
— Избягал? Това е интересно изказване. — Агент Маккол я погледна — Има ли нещо, което искате да споделите с нас, госпожице
Роудс?

25
Нещо в този специален агент не й харесваше. Имаше чувството,
че е изправена пред противник с „кралска кента“ в игра на покер, която тя не осъзнава, че играе. А в момента хич не й беше до игри с ФБР.
Пък и по принцип. Бяха дали на брат й най-тежката присъда според закона, бяха го затворили в изправителен център и се отнасяха с него сякаш беше заплаха за обществото за нещо, което, според нейното определено предубедено мнение, беше просто наистина лоша грешка при положение че нямаше никакво криминално досие. Не беше убил човек, за бога, беше създал само малко паника и неудобство. За около петдесет милиона души.
— Казахте, че става въпрос за брат ми. Как мога да ви помогна,
агент Маккол? — попита тя хладно.
— За съжаление нямам право да ви разкажа подробностите тук.
Агент Хъксли и аз бихме предпочели да продължим този разговор насаме. В офиса на ФБР.
И тя би предпочела да не казва абсолютно нищо пред ФБР, стига да не размахваха историята с брат й. Тя посочи към празния магазин.
— Сигурна съм, че каквото и да имате да казвате, шардонетата ще го запазят в тайна.
— Никога не бих се доверил на шардоне — каза агент Маккол.
— Аз пък на ФБР.
Думите увиснаха във въздуха между тях. Равен резултат. Агент
Хъксли се намеси.
— Разбирам колебанието ви, госпожице Роудс, но както посочи агент Маккол, въпросът е поверителен. Отпред ни чака кола и бихме оценили, ако дойдете с нас в офиса на ФБР С радост ще ви обясним всичко там.
Тя се замисли.
— Добре. Ще се обадя на адвоката си и ще го помоля да дойде.
Агент Маккол поклати глава.
— Без адвокати, госпожице Роудс. Само вие.
Лицето на Джордан остана безизразно, но вътрешно раздразнението й растеше. Освен факта, че по принцип не харесваше
ФБР заради начина, по който се отнесоха с брат й, тук имаше и елемент на гордост. Бяха дошли в магазина й и този Ник Маккол смяташе, че тя ще скочи само защото той е казал.
Вместо това, тя запази самообладание.

26
— Ще трябва да се постараете повече, агент Маккол. Издирили сте ме в снежната виелица, което означава, че ще искате нещо от мен.
Без да ми кажете за какво става въпрос, няма да получите нищо от мен.
Той изглежда обмисляше възможните варианти. Джордан остана с ясното впечатление, че един от тези варианти включваше да я метне на рамо и да измъкне задника й през магазина на такъв човек приличаше.
Вместо това той се отдръпна от бара и пристъпи към нея.
Изгледа я отгоре, без изумрудените му очи да мигнат.
— Не искате ли да видите брат си на свобода, госпожице Роудс?
Изумена от предложението, Джордан внимателно го погледна в очите. Търсеше знак за измама или мошеничество, макар да подозираше, че няма да види нищо в очите на Ник Маккол, ако той не го пожелаеше.
Можеше да повярва сляпо. Зачуди се дали да го направи.
— Ще си взема палтото.

27
3
Пътуването до офиса на ФБР се оказа по-дълго от очакваното заради времето. Пътищата бяха ужасни, но джипът измина дванайсетте километра без особени проблеми. Ник се чувстваше удобно зад волана въпреки леда и снега и откъсна поглед от магистралата, за да погледне в огледалото пътничката на задната седалка.
Джордан Роудс. Наследница на милиардер седеше на задната седалка в неговия „Шевролет Тахо“. Работният му ден обикновено не приключваше така.
Тя мълчаливо гледаше през прозореца. Русата й коса падаше върху черното й палто и тя разсеяно отметна кичур от очите си.
Носеше кремав кашмирен шал — поне така предположи той — и ръкавици в същия цвят. Беше я виждал и на други снимки, освен на онези, които Хъксли беше включил в крайно изчерпателната си презентация. Предвид богатството на семейството й и интереса на обществеността към случая на брат й, почти всеки вестник, телевизия,
кабелен оператор и интернет медия обстойно бяха отразили ареста на
Кайл Роудс и признанието му, че е виновен. Ник си спомни, че беше виждал няколко снимки на Джордан и баща й как излизат от съдебната зала заедно с Кайл. Обективно казано, Ник знаеше, че е смайващо красива. Без съмнение дългата руса коса, грациозната фигура и карибскосините й очи биха се харесали на много мъже. С очевидно скъпото палто и абсолютно непрактичните за снега ботуши с високи токчета тя му напомняше ултрамодерните, облечени в дизайнерски дрехи обитателки на Манхатън, които навремето беше виждал в Ню
Йорк.
Не беше негов тип.
Първо на първо, предпочиташе брюнетки. Леко закръглени. И
жени без близки роднини в строго охраняван затвор. Или пък с наследство, което съперничи на брутния национален доход на някоя малка страна. Такова богатство вероятно правеше хората… странни.

28
Вероятно ги превръщаше в наперени сноби. Непрактичните ботуши с високи токове бяха потвърждение за това.
От здраво стиснатата й челюст разбираше, че тя знае, че той я гледа. Изглежда не го харесваше много, но на него не му пукаше особено. Хубавото на тази задача беше, че не е нужно Джордан Роудс да го харесва. Хъксли щеше да бъде неин партньор на партито на
Екхарт. Той трябваше да пусне в ход чара си. Ако изобщо Хъксли имаше такъв. От друга страна, отговорност на Ник бе да осигури съдействието на Джордан Роудс. И за да го направи, първо трябваше да получи отговорите на някои въпроси.
— Е, как върви бизнесът с вино? — попита той, нарушавайки тишината.
Джордан извърна глава от прозореца и срещна погледа му в огледалото за задно виждане.
— Не е нужно да си бъбрите с мен, агент Маккол. Осъзнавам, че това не е социална среща.
Той сви рамене.
— Какво да кажа? Не обичам неловкото мълчание.
— А какво мислите за неловките разговори?
Ник трябваше да си види усмивката отстрани. Боже, това момиче беше дръзко.
— Ама какво време само — бързо се намеси Хъксли, за да разведри обстановката. — Добре че си с джипа, Ник.
— Така е — съгласи се той. — Макар че да караш „Шевролет
Тахо“ не е като да караш „Мазерати Куатропорте“.
Джордан зяпна Ник със смесица от изненада и раздразнение.
— Знаете каква кола карам?
— Зная много неща. Повярвайте ми, имам купища досадни въпроси, които мога да задавам, докато пълзим в тази виелица с шестнайсет километра в час. Реших, че темата за виното е най- безобидна.
Тя въздъхна, сякаш примирена със съдбата си.
— Бизнесът с вино върви добре.
— Любопитен съм, кои са обичайните ви клиенти? — попита той. — Идват ли заклети колекционери или повече местни, от квартала?

29
— Идват различни хора. Някои тепърва откриват виното и търсят подходящо място да научат повече. Други са по-опитни познавачи и обичат да идват и да си почиват, докато опитват отворените вина. Има и трета група, която бих описала като сериозни колекционери.
Както и предполагаше Ник, тя се отпусна, когато подхванаха темата за виното. Добре.
— Аз самият не разбирам много от вино. Но преди няколко седмици чух една история за някакъв колекционер от Чикаго, който похарчил над двеста и петдесет хиляда долара за каса вино. — Той се обърна към Хъксли. — Представяш ли си? Двеста и петдесет хиляди.
— Ник погледна в огледалото за задно виждане. — Вие сте специалистът, госпожице Роудс. В света на виното какво получава човек за четвърт милион долара?
— „Шато Мутон-Ротшилд“, 1945-а.
— Леле. Много бързо дадохте отговора. Предполагам, че и вие сте чули за търга?
— Всъщност аз помогнах на този колекционер да открие виното
— каза тя. — Знаех, че ще има търг и че той ще прояви интерес.
— Човекът беше със странно име… мисля, че имаше ресторант или нещо подобно.
Хъксли погледна Ник, но замълча, след като осъзна, че всъщност разпитът на Джордан Роудс е започнал.
— Ксандър Екхарт — каза Джордан.
— Сигурно е приятно да имаш клиенти, които купуват вино за четвърт милион долара.
За миг тя се поотпусна.
— За жалост продажбата се осъществи от аукционна къща
„Сотбис“ — каза тя с усмивка. — Но да, Ксандър е добър клиент.
И в това е същността на въпроса, помисли Ник. Колко добър клиент?
— Предполагам, че го познавате добре?
— Да, мисля.
— Колко добре?
Последва мълчание и той видя как тя се стегна в момента, в който й просветна.
— Искате да научите повече за Ксандър. Затова е всичко, нали?
— попита тя.

30
— Да.
Тя изглеждаше истински шокирана.
— Защо бихте разследвали Ксандър?
Ник подмина въпроса и продължи с разпита.
— Как бихте определили връзката си с Екхарт?
Изглежда тя преценяваше дали има избор да не отговори. Докато седеше на задната седалка на джип посред снежна виелица и с двама агенти на ФБР, той не беше голям.
— Ксандър е редовен клиент в магазина ми от няколко години.
Винаги правя специални поръчки за него — скъпи или редки вина,
които не може да получи от обикновен дистрибутор.
— Имали ли сте някакви отношения с него извън магазина? —
попита Ник.
— Май наистина трябва да се обадя на адвоката си. Откривам, че се чувствам много неудобно в тази ситуация, агент Маккол.
Той улови погледа й в огледалото.
— Защо разговорът за Ксандър Екхарт ви кара да се чувствате неудобно?
Тя се намести на задната седалка и скръсти крака.
— Защо не ми спестите разпита и не карате по същество?
— Виждате ли се с Екхарт извън магазина?
— От време на време. Имаме общи познати и понякога попадам на него или на някое парти, или в някой от неговите ресторанти. Всяка година ходя на благотворителната вечеря, която той организира в
„Бордо“. Всъщност партито е този уикенд.
— Това ли е всичко за личните ви отношения?
Погледнаха се в огледалото.
— Какво друго очаквате от отношенията ни, агент Маккол?
— Имате ли интимна връзка с Екхарт?
Гласът й звучеше приглушено от мрака на задната седалка.
— Просто дълбоко почитание към доброто вино.
Тя откъсна поглед от него и отново се загледа през прозореца.
Ник получи посланието ясно и категорично — разговорът е приключен.
Когато пристигнаха пред ФБР, той паркира на мястото най- близко до входа на средно високата сграда от стъкло и стомана.

31
Паркингът беше буквално празен — заради бурята почти всички се бяха прибрали вкъщи.
С кимване посочи на Хъксли, че той ще помогне на Джордан.
Слезе от колата и отвори задната врата. Джордан се поколеба, преди да слезе от мястото си. Тя свали първо единия си обут в кожен ботуш с висок ток крак, след това другия. Тъй като Ник държеше вратата, те се оказаха съвсем близо един до друг.
По тях падаха плътни снежинки и се заплитаха в косата й. Басът й беше нисък, а тонът й — студен като въздуха около тях.
— Следващият път, когато искате да разберете нещо, агент
Маккол, спестете си ласкателствата. Направо питайте.
— Уверявам ви, госпожице Роудс, че когато лаская една жена, тя го разбира. — Той учтиво й подаде ръка. — Няма да стигнете далеч с тези ботуши.
Тя не взе ръката му.
— Сега ще видим.
Джордан се завъртя на токовете и се отправи към входа на централното управление през затрупания от сняг и лед паркинг. И бог му е свидетел — тя не се подхлъзна нито веднъж. Хъксли спря до Ник.
— Можеше да ми дадеш знак, че смяташ да я разпитваш в колата. Защо не изчака да повдигнеш въпроса за Екхарт в офиса?
— Исках да я хвана неподготвена. Трябваше да сме сигурни, че не е някоя от еднодневките му.
— И мислиш, че е добра идея да я нервираш така? Та ние се каним да я помолим да ни съдейства.
— Тя ще съдейства.
Ник нямаше никакви съмнения за това. Разбра го около трийсет секунди след като влезе в магазина й и видя тревогата на лицето й,
щом споменаха брат й.