Падналият ангел – историята в клетката на настящето (Боавентура Соуза де Сантос)
Santos, Boaventura de Sousa (1998), The Fall of the Angelus Novus: Beyond the Modern Game of Roots and Options, in Current Sociology 46 (2), 1998, 81-118. Online достъп на 7 февруари 2006, http://www.eurozine.com/articles/1999-10-15-santos-en.html
В своето изследване Сантос стига до заключението, че миналото е в клетка (златен кафез), тъй като живеем във време без фигурации, време на повторения. … Идеята за повторенията допуска настоящето да се разстила назад и към предишни отправни точки, в миналото и в бъдещето като ги консумира за свои потребности, канибалски отнасяйки се с преживяното или с очакваното.
Ангелът на историята е импотентен, тъй като е в състояние само да съзерцава от самотно стърчащата мачта останките от корабокрушението и да страда в капана им. Той иска да спре и да достигне корените на катастрофата, да се събуди преди смъртта и да има възможност да се защитава от опасностите. Но той е завлаядн от сила, която го тласка да се ситуира непрекъснато в бъдещето, към което е обърнат с гърба си. Изобилието от светлина съответства на дефицита от резултатност. Корените не го придържат, изборите са слепи. По такъв начин миналото е съобщение (report), но никога източник извор (resource). Това има предвид Бенямин когато на друго място казва, че за да се артикулира миналото исторически означава, „да улови опашчицата на спомена, когато той присвятква в момента на опасност” (Бенямин 1968, 255).60 Трагичното се състои в това, че ангелът на историята лишава миналото от способността му да се експлодира и затихва.
Ойкосът в света е част от пътуването, част която не пътува за да може пътуването да съществува и да се оразличи, придобивайки смисъл. Ойкосът е корен, който едновременно стимулира и ограничава живота или познавателните избори, породени като възможност от пътуването. Пътуването, парадоксално, засилва корените и произхода, дава им нови сили, защото екзотизмът на посетените места задълбочава близостта на дома, на точката на отпътуването.61
От една страна пътуването към екзотични места не е някакъв свободен и случаен жест, нито е някакво задълбочаване на културната идентичност. Напротив, пътуването се счита за разрушително що се отнася до идентичността. От друга страна мотивът за пътуването е фалоцентричен. Пътуващият внушава фиксираността на точката на заминаването и пристигането, фиксира и стабилизира понятието за дом (oikos or domus). Така домът става женско място, от което мъжът излиза и влиза, заминава и се завръща. Това, че жената не пътува, прави пътуването възможно. Безспорно сексуалното разделение на труда по отношение на мотива за пътуването е един от най-гъвкавият и еластичен топос на западната култура. В нея архетипът е Одисей. Домашната Пенелопа се грижи за къщата доакато Одисей търгва на своето безкрайно пътуване. Дългото тъкане на Пенелопа е правдивата метафора за призивността на отправната точка, гарантираща пътешествието и приключенията.
Падналият ангел – историята в клетката на настоящето (Боавентура Соуза де Сантос)
Santos, Boaventura de Sousa (1998), The Fall of the Angelus Novus: Beyond the Modern Game of Roots and Options, in Current Sociology 46 (2), 1998, 81-118. Online достъп на 7 февруари 2006, http://www.eurozine.com/articles/1999-10-15-santos-en.html
В своето изследване Сантос стига до заключението, че миналото е в клетка (златен кафез), тъй като живеем във време без фигурации, време на повторения. … Идеята за повторенията допуска настоящето да се разстила назад и към предишни отправни точки, в миналото и в бъдещето като ги консумира за свои потребности, канибалски отнасяйки се с преживяното или с очакваното.
Ангелът на историята е импотентен, тъй като е в състояние само да съзерцава от самотно стърчащата мачта останките от корабокрушението и да страда в капана им. Той иска да спре и да достигне корените на катастрофата, да се събуди преди смъртта и да има възможност да се защитава от опасностите. Но той е завлаядн от сила, която го тласка да се ситуира непрекъснато в бъдещето, към което е обърнат с гърба си. Изобилието от светлина съответства на дефицита от резултатност. Корените не го придържат, изборите са слепи. По такъв начин миналото е съобщение (report), но никога източник извор (resource). Това има предвид Бенямин когато на друго място казва, че за да се артикулира миналото исторически означава, „да улови опашчицата на спомена, когато той присвятква в момента на опасност” (Бенямин 1968, 255).62 Трагичното се състои в това, че ангелът на историята лишава миналото от способността му да се експлодира и затихва.
Ойкосът в света е част от пътуването, част която не пътува за да може пътуването да съществува и да се оразличи, придобивайки смисъл. Ойкосът е корен, който едновременно стимулира и ограничава живота или познавателните избори, породени като възможност от пътуването. Пътуването, парадоксално, засилва корените и произхода, дава им нови сили, защото екзотизмът на посетените места задълбочава близостта на дома, на точката на отпътуването.63
От една страна пътуването към екзотични места не е някакъв свободен и случаен жест, нито е някакво задълбочаване на културната идентичност. Напротив, пътуването се счита за разрушително що се отнася до идентичността. От друга страна мотивът за пътуването е фалоцентричен. Пътуващият внушава фиксираността на точката на заминаването и пристигането, фиксира и стабилизира понятието за дом (oikos or domus). Така домът става женско място, от което мъжът излиза и влиза, заминава и се завръща. Това, че жената не пътува, прави пътуването възможно. Безспорно сексуалното разделение на труда по отношение на мотива за пътуването е един от най-гъвкавият и еластичен топос на западната култура. В нея архетипът е Одисей. Домашната Пенелопа се грижи за къщата доакато Одисей търгва на своето безкрайно пътуване. Дългото тъкане на Пенелопа е правдивата метафора за призивността на отправната точка, гарантираща пътешествието и приключенията.
Сподели с приятели: |