ПОВТОРЕНИЕ НА КОСМИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ В РЕЛИГИ- ОЗНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ХОРАТА
Вчера ние се опитахме да поставим пред нашия поглед определени връзки в отношенията на живота, а именно също в духовните отношения на така нареченото следатлантско време. Ние видяхме, как първата култу- рна епоха на това време ще се повтори в последната, в 7-та културна епоха, как Персийската култура ще се повтори в 6-та културна епоха, и как културната епоха, която ще ни занимае в следващите дни, Египет- ската, се повтаря в нашия собствен живот и в нашите собствени съдби, в 5-та културна епоха. За 4-та култура, за Гръцко-латинската епоха, можахме да кажем, че тя си е запазила едно изключително положение, че тя не изпитва никакво повторение. С това можахме да насочим скицирано вниманието върху пълни с тайнственост връзки в културите на следатлантското време, което последва епохата на Атлантида, която загина чрез мощни водни катастрофи. Тази следваща след Атлантида епоха също ще загине. В края на нашата 5-та голяма епоха, Следатлантската, също ще станат катастрофи, които ще действуват подобно както онзи завършек на Атлантската епоха. Седмата култура на 5-та голяма епоха ще намери своя край чрез войната на всички против всички. Това бяха интересни връзки, които бяха посочени в определени повторения, които,
когато ги проследим по-точно, ще хвърлят дълбока светлина в нашия душевен живот.
Днес ще прекараме пред нашия духовен поглед още и други повторения, с което ще си създадем една основа. Ние ще прекараме нашия поглед далече в развитието на Земята и ще видим, че далечните хоризонти ще ни заинтересуват твърде дълбоко.
Само едно предупреждение трябва да направим още в началото, едно предупреждение да не се правят схематични повторения. Когато в областта на Окултизма става дума за такива повторения, като: Първата културна епоха се повтаря в Седмата, Третата в Петата, тогава чо- век лесно може да бъде съблазнен да приложи своята комбинираща дарба и да иска да търси такива схеми също и за други отношения. Някой би могъл да вярва, че това може да се направи и действително в много книги върху Теософията се вършат чрез това големи нелепости. Тук трябва следователно строго да предупредим, че не такива комбинации решават, а единствено виждането, духовното виждане, иначе човек ще сгреши. Това, което можем да прочетем в духовния свят, може наистина да бъде разбрано чрез логика, обаче не и намерено. То може да бъде живяна само чрез опитността.
Ако искаме да разберем по-точно културните епохи, ние трябва да си създадем един обзор върху развитието на Земята въобще, както това развитие се представя на ясновидеца, който може да насочи своя духовен поглед в процесите на прадалечното минало. Когато насочим поглед далече в миналото на това развитие на Земята, тогава можем да кажем, че нашата Земя не винаги е изглеждала така както днес. Тя не притежаваше още твърдата минерална основа като днес; минералното царство не бе- ше такова, каквото то е днес; също така то не носеше такива расте- ния и животни като днешните и хората не бяха още в едно тяло от плът като днес; човекът нямаше никаква костна система. Всичко това се е развило по-късно. Колкото по-далече отиваме в миналото, толкова повече се приближаваме до едно състояние, което, ако бихме го разгледали от мировите далечини, бихме го виждали само като една мъгла, като един тънък, етерен облак. Наистина тази мъгла би била много по-голяма от нашата днешна Земя, защото тя би достигнала до границите на най-външните планети на нашата слънчева система и даже отвъд тези граници. Всичко това би обхващало далече простиращи се маси от мъг- ла, в които се намираше не само това, от което се е образувала нашата Земя, а в тази мъгла се съдържаха всички планети, също и Слънцето. И ако бихме могли да изследваме тази маса от мъгла по-точно, предпола- гайки, че наблюдателят би могъл да се приближи до нея, - тя би изглеждала за нас така, като че би била съставена само от фини етерни точки.
Когато виждаме отдалече един рояк мушици, тогава той ни изглежда като един облак, а когато се приближим до него, виждаме отделните живо- тинчета, които се съдържат в него. Така бихме виждали ние тази маса на Земята в прадалечното минало, която тогава не беше материална в нашия смисъл, а беше сгъстена до етерното състояние. Тази форма на Зе- мята се състоеше следователно от отделни етерни точки, обаче с тези етерни точки беше свързано нещо твърде особено. Ако в всеки случай бихме предположили, че човешкото око би могло да вижда тези етерни точки, то не би могло до вижда нещо, което ясновидецът би виждал, което фактически той и днес можа да вижда, когато насочва своя поглед в далечното минало. Нека се опитаме да разберем това чрез едно сравне- ние. Да вземем едно семе от розово растение, от една дива ро за, едно напълно развито семе. Какво вижда този, който го разглежда? Той вижда едно тяло, което е много малко, и ако не е учил, как изглежда семето на дивата роза, никога не би могъл да получи в своето разглеждане, че от това семе ще се развие една дива роза. Той никога не ще отгатне това от чистата форма на семето. Обаче този, който е надарен с определена ясновидска способност, ще може да види следното. Пред неговия поглед семето постепенно ще изчезне, обаче пред неговите ясновидски очи ще се яви една форма подобна на цвете, която израства духовно от се- мето. Тя стои пред ясновидския поглед, тази действителна форма, която може да бъде виждана само духом. Тази форма е първообразът на това, което по-късно израства от семето. Но ние бихме сбъркали, ако бихме вярвали, че този образ е напълно подобен на растението, което отговаря на семето. Той съвсем не е същият. Това е една чудесна форма от свет- лина, която показва в себе си течения и сложни образования, и бихме могли да кажем, че това, което по-късно израства от семето, е само една сянка на тази чудесна духовна форма от светлина, която ясновидецът може да види в семето. Нека запазим този образ, как ясновидецът вижда първообраза на растението, и сега отново да насочим нашия поглед върху нашата първична Земя, върху отделните етерни точки. Ако сега ясновидецът би застанал също така както при дадения по-горе пример срещу една такава етерна прашинна точка на първично то вещество, тогава от тази етерна прашинна точка, от това етерно семе би израснала една форма от светли на, също както при растителното семе, една великолепна форма, която не съществува още във външна действителност, която дреме в това етерно семе, в тази етерна точка. А що е това, което ясновидецът вижда по този начин като форма, когато насочва своя поглед в миналото върху този атом на първичната Земя? Това е една форма, която отново е различна - така различна както първообразът на растението е различен от сетивното растение - това е една форма на физическия човек:
това е първообразът на днешната човешка форма. В миналото човешката форма дремеше духовно в етерната прашинка и беше необходимо цялото развитие на Земята, за да може това, което почиваше там, да се развие до днешния човек. За целта бяха необходими много, много неща, както също и за растителното семе е необходимо много нещо; както семе то трябва да бъде положено в земята и както слънцето трябва да ме изпраща своите топли лъчи, за да се развие то до растение. И ние постепенно ще разберем, как това стана човек, когато си изясним, какво всичко е станало междувременно.
В прадревното минало всички планети бяха съединени с нашата Земя. Обаче на първо място искаме да разгледаме Слънцето, Луната и Земята, които ни интересуват много също и днес. Нашето Слънце, нашата Луна и нашата Земя не бяха също така отделени, а образуваха едно тяло. Ако бихме разбъркали заедно тези три днешни небесни тела в една обща каша в един огромен миров казан и бихме си представили това като едно небесно тяло, ние бихме получили това, което Земята беше в нейното първично състояние, а именно: Слънце + Земя + Луна. Естествено в това небесно тяло човекът можеше да живее само в едно духовно състояние. Тогава той можеше да живее само в това състояние, защото със Земята беше свързано също и това, което е в днешното Слънце. И продължи дълго, дълго време това състояние, че нашата Земя още имаше в себе си Слънцето и Луната и беше още заедно с всички същества и сили, които бяха свързани с тях. В тези времена човекът се намираше още в първичния атом на човека само в духовно състояние. Това положение се измени едвам във времето, когато в нашето мирово развитие стана нещо твъ- рде особено, а именно когато Слънцето се отдели като самостоятелно небесно тяло и остави заедно Земята и Луната. Сега това, което по-рано беше едно единство, се раздели на две, получиха се две небесни тела, от една страна Слънцето и от друга Земя + Луна. Защо стана това?
Всичко, което става има естествено един дълбок смисъл, който ще раз- берем, когато насочвайки поглед в миналото ще намерим, че тогава на Земята живееха не само човеците, а също и други същества от духовно естество живееха заедно с тях, които наистина не бяха видими за физическите очи, но които бяха там; те съществуваха там също както чове- ците и другите физически същества. Така например с нашия свят бяха свързани същества, живеещи в околността на Земята, които християнският езотеризъм нарича Ангели, Ангелои. Можем да си представим най-добре тези същества, когато помислим, че едно такова същество стои на степента, на която човекът ще бъде, когато нашата Земя ще е завършила нейното развитие. Днес тези същества са толкова напреднали в тяхното развитие, колкото ще бъде човекът в края на Земното развитие. Една
още по-висока степен заемат Архангелите, Архангелои или Духове на Огъня: същества, които можем да видим, когато насочим нашия пог- лед върху работите на цели народи. Тези работи са ръководени от Съ- щества, които се наричат Архангели или Архангелои. Още един по-висш род Същества носи името Праначала или Архаи или Духове на Лично- стта и ние намираме тези Същества, когато прекараме нашия поглед през цели епохи и много народи и обгърнем с поглед техните отношения и техните контрасти. Те са така наречените Духове на Времето. Когато разгледаме например нашата епоха, тя е ръководена от по-висши Съще- ства, които се наричат Пра-Начала или Архаи. След това съществуват още по-висши Същества, които в християнския езотеризъм се наричат Власти или Ексузиаи или Духове на Формата. Така следователно с нашата Земя са свързани безброй същества, които се прибавят към човека като в един вид стъпала на стълбата.
Ако започнем от минерала и от минерала се издигнем до растението, от растението до животното и след това до човека, човекът е най-висшето физическо същество; обаче другите същества също съществуват; те са между нас, проникват ни. В началото на нашето Земно развитие, за което току що говорихме, когато Земята възниква един вид като първична мъглявина от лоното на вечността, такива същества бяха свързани със Земята и ясновидецът би открил, как едновременно с човешката форма и други същества също проникват онзи образ. Това са гореспоменатите същества и същества от още по-висш род, каквито са Силите, Господст- вата, Престолите, Херувимите и Серафимите. Всичко това са същества, кои то бяха вътрешно свързани с онзи огромен етерен прах, но те стоят на различни степени на развитието. Има такива, които са толкова възви- шени, за които човекът едва ли има някакво предчувствие, но има също и същества, които стоят по-близо до човека. Понеже такива същества стояха на различни степени, те не можеха да вървят в тяхното развитие както човекът; за тях трябваше да бъде създадено едно обиталище. Между висшите Същества имаше такива, които биха изгубили много в тяхното развитие, ако биха останали свързани с по-нисшите същества. Ето защо те се отделиха. От мъглявината те взеха най-фините вещества и си образуваха обиталище на Слънцето. Там те си образуваха тяхното небе и намериха правилното темпо на тяхното развитие. Ако биха останали в по-грубите вещества, които бяха оставили на Земята, тогава не биха могли да продължат чрез това тяхното развитие. Това би било едно препятствие, като една оловна тежест в тяхното развитие. От това ние виждаме, как това, което става материално, каквото е разцеплението на мировото вещество, не става само поради физически причини, а чрез силите на Съществата, които имат нужда от едно обиталище за тяхното
развитие; то става, защото те трябва да си изградят своя миров дом. Това трябва да подчертаем, че на основата на материалните процеси стоят духовни причини.
Така на Земята + Луна остана човекът и заедно с него по-висши същества на най-ниската йерархия като Ангели и Архангели и същества, които в тяхното развитие стояха по-ниско от него. Само едно единствено могъщо Същество, което всъщност беше вече узряло да отиде заедно с другите на Слънцето, се пожертвува и остана свързано със Земята + Луна. Това е Съществото, което по-късно беше наречено Яхве или Йехова. То напусна Слънцето и стана тогава ръководител на работите върху Земята + Луна. Така ние имаме две обиталища: слънцето с най-възвишените същства, под ръководството на едно особено високо издигнато съще- ство, което например гностиците се опитваха да си представят под името Плерома. Ние трябва да си представим това Същество като регент на Слънцето. Яхве е ръководител на Земята + Луна. Трябва да запомним много добре това, че най-възвишените Духове се отделиха със Слънцето и напуснаха Земята +Луна. Луната не беше още отделена от Земята; тя се намираше още в земята. Как можем да чувствуваме ние сега този космически процес на отделянето на Слънцето от Земята? Ние трябва да чувствуваме преди всичко Слънцето с неговите обитатели като най-свещеното, най-чистото, най-възвишеното, което по-рано е било съединено със Земята, и след това трябва да чувствуваме това, което е Земя + Луна, като нещо, което напротив се е образувало като по-низше. Тогава състоянието е било още по-нисше отколкото това на нашата днешна Земя. Нашата днешна Земя стои отново по-високо, защото настъпи един по-късен момент, когато Земята се освободи от Луната и заедно с нея от своите по-груби вещества, с които човекът не би могъл да се развива по-нататък. Земята трябваше да изхвърли Луната от себе си.
Преди това обаче беше най-тъмното, най-страшното време за нашата Земя; тогава това, което имаше благородни заложби на развитието, беше под властта на по-лоши, много лоши сили, то беше изпаднало под властта на тези сили и човекът можа да се развие по-нататък само благодарение на това, че заедно с Луната от земята бяха отстранени най-лошите условия на съществуването.
Ние трябва да чувствуваме, че тук един принцип на светлината, един принцип на възвишеността, принципът на Слънцето, противостои на принципа на тъмнината, на принципа на Луната. Ако бихме гледали Слънцето с ясновидските очи, това Слънце, което тогава се отдели от общото единно небесно тяло, ние бихме видели Съществата, които искаха да го обитават, бихме видели обаче още и нещо друго. Това, което се беше отделило като Слънце, би се показало не само като съвкупност от
духовни Същества, то не би се показало също само етерно, защото това принадлежеше към най-грубата страна: то би се показало като нещо астрално, като една мощна светлинна аура. Това, което бихме чувствували като принцип на светлината, бихме го виждали като една светеща аура в мировото пространство. Обаче чрез това, че тази светли на напусна Земята, тя внезапно започна да изглежда сгъстена, макар и още не минерално твърда. В онова време стояха един срещу друг един добър и един лош, един светъл и един тъмен принцип.
А сега нека разгледаме, как изглеждаше Земята, преди да отдели от себе си Луната. Бихме си съставили една съвършено погрешна представа, ако бихме си я представили като нашата днешна Земя. Ядрото на тогавашната Земя беше една огнена, кипяща маса. Това ядро би изглеждало като едно огнено ядро, което обаче беше заобиколено от мощни водни, течни маси, не обаче като днешната вода, защото в тези течни маси се съдържаха също металите в течна форма. Във всичко това се намираше чове- кът, обаче в съвършено друга форма.
Такава беше Земята тогава, когато отдели от себе си Луната; преди вси- чко тогава на Земята нямаше въздух; въздух не се намираше в нея. Съществата, които се намираха тогава на нея, нямаха нужда от никакъв въздух; те притежаваха една съвършено друга система на дишането. Човекът беше станал един вид риба-земноводно същество. Обаче той се състоеше от съвършено мека, течна материя. Това, което всмукваше в себе си, не беше въздух, а онова, което се съдържаше във водата. Така приблизително изглеждаше Земята в онова време. Трябва да чувствуваме тогавашното време като нещо, при което Земята стоеше по-ниско от днешната Земя. Това трябваше да бъде така. Иначе човекът не би намерил никога правилното темпо и средствата за неговото развитие, ако Слънцето и Луната не биха се отделили от Земята. Ако Слънцето би останало съединено със Земята, всичко би се развивало прекалено бързо, но развитието би било много по-бавно, ако силите, които днес действуват от Луната, биха останали свързани със Земята. Когато Луната се отдели от Земята при мощни катастрофи, тогава се подготви постепенно това, което бихме могли да наречем отделянето на една въздушна обвивка и на водния елемент. Тогава въздухът съвсем не беше като днешния въздух, а в него се съдържаха още всички възможни пари. Обаче онова същество, което тогава се приготви постепенно, беше първо една определена заложба за днешния човек. Ние ще опишем всичко това още по-точно.
Така ние се запознахме с човека в три отношения: първо в отношение- то, когато той живееше заедно със Земята + Слънце + Луна и всички по-висши същества в едно единно тяло. Тогава той би се представил на
ясновидския поглед така, както го описахме. След това се научаваме да го познаваме при твърде неблагоприятните условия на Земята + Луна. Ако би останал при тези условия, той би станал едно зло, едно ужасно диво същество. Когато Слънцето се беше отделило, тогава имаме противоположността Слънце от една страна - и Земя + Луна от друга страна. Слънцето блестеше в пространството като великата слънчева аура, в неговата лъчезарна слава. От друга страна Земята + Луна остана с всички зловещи сили, които увличаха надолу също и благородните елементи в човека. След това идва троичността Слънцето остава това, което то е; Земята обаче се отделя от Луната; най-грубите вещества излизат от нея заедно с Луната; човекът обаче остава на Земята. Човекът чувствува като един троичен принцип силите, когато насочва поглед към третия период. Той се запитва: от къде идват тези сили? В първия период човекът беше още свързан с висшите сили на Слънцето. Силите, които се развиха във втория период излязоха след това заедно с Луната. Чове- кът почувствува това като едно спасение, но той запази също спомена за първия период, когато още беше свързан със Слънцето. Човекът се научи да познава копнежа; той се чувствуваше като отхвърления син. А със силите, които бяха напуснали Земята заедно със Слънцето и Луната, с тези сили той се чувствуваше като един син на Слънцето и Луната Така се развива нашата планета Земя от единство в двойка, до тройката Слънце, Земя, Луна.
Времето, когато Луната се отдели, когато доби възможността да се раз- вива, това време се нарича Лемурийска епоха. И след като Лемурийската епоха намери свой край чрез мощни огнени катастрофи, настъпи по степенно едно състояние на нашата Земя, което можа да създаде отноше- нията, които можаха да се развият в древна Атлантида. От водните маси се издигнаха първите начала на сушата. Това беше дълго време след отделянето на Луната. Обаче само благодарение на нейното отделяне Зе- мята можа да се развие по този начин. На Атлантида човекът също беше още твърде различен от днешния, - за това още ще можем да говорим по-късно, - обаче в атлантското време той беше вече толкова напреднал в своето развитие, че се движеше като една мека, така да каже плуваща, висяща маса и оживяваше въздушната обвивка на Земята. Сега по степенно се разви костната система. Към средата на Атлантида човекът беше стигнал вече в своето развитие до там, че изглеждаше до голяма степен подобен на днешния човек. Обаче на Атлантида човекът притежаваше ясновидското съзнание и днешното съзнание се разви едва в по-късни времена. Ако искаме да разберем тогавашния човек, ние трябва да имаме пред нашия поглед тогавашното ясновидско съзнание. Ние ще го разберем по-добре сравнявайки го с днешното съзнание. Днес от сутрин
до вечер човекът възприема света с външните сетива. Чрез дейността на неговите сетивни органи той постоянно приема зрителни и слухови впечатления и т.н. Обаче с настъпването на нощта сетивният свят потъва в едно море на безсъзнателност за човек. Обаче за окултиста това в действителност не е никак една безсъзнателност, а само една по-ниска степен на съзнание. Сега искаме да си изясним, че днес човекът има едно двойно съзнание, едно ясно дневно съзнание и едно сънно или сънищно съз- нание. Не беше така в първите времена на Атлантида. Нека разгледаме смяната на будността и съня в това време. Тогава беше така, че през определено време човекът се потопяваше в своето физическо тяло, но той не възприемаше нещата около себе си в резки очертания както днес. Ако си представим, че вървим при гъста зимна мъгла по улиците и виждаме вечер лампите като заобиколени от една светлинна аура, ще имаме една приблизителна представа за предметното съзнание на атлантидеца. За тогавашния човек всичко беше заобиколено от една такава мъгла; всич- ко беше като потопено в мъгла. Този беше тогава днешният изглед на света. Обаче нощният изглед не беше такъв както днешният. Когато атлантецът се отделяше от своето тяло при заспиването, той не потъваше в безсъзнание, а се намираше в един свят на божествено-духовни Същест- ва, на азови Същества, които виждаше около себе си като свои другари. Както е вярно, че днес човекът не вижда през време на нощта тези Съ- щества, така също е вярно, че в онези времена той беше потопен в едно море от духовност, в което действително възприемаше духовните Съще- ства. През деня той беше другар на по-нисшите царства, през нощта беше другар на по-висшите от него Същества. Така човекът живееше в едно духовно съзнание, макар и сумрачно; макар и да нямаше още никакво себесъзнание, той живееше между тези божествено-духовни същест- ва.
А сега да проследим четирите периода в нашето Земно развитие. Първо ще проследим периода, в който Слънцето и Луната още бяха съединени със Земята. Нека си представим този период. Ние трябва да си кажем: всъщност съществата на тази земя са чисти, идеални същества и чо- векът съществува всъщност само като етерно тяло и е видим само за духовните очи. След това стигаме до втория период. Ние виждаме вече Слънцето като едно отделно самостоятелно небесно тяло, видимо като аура, а Земята + Луна като един свят на злото. След това стигаме до един трети период: Луната също се отделя от Земята и на Земята дей- ствуват сили, които са резултат на тази троичност. Сега човекът е вече едно същество във физическия свят, който му се явява мъглив; през време когато спи той е още другар на божествените същества. Това е
епохата, която завършва с мощни водни катастрофи, епохата на Атлан- тида.
А сега нека направим една крачка по-напред, нека отидем при човека на следатлантското време. Както казахме, той се е развил в течение на много хилядолетия; ние го виждаме отначало в първите следатлантски културни епохи на следатлантската голяма епоха: в древно-индийска- та, в египто-халдейската и в гръцко-латинската епоха, култура по-добре казано, и в нашата пета културна епоха. Какво беше изгубил преди всичко човекът? Едно нещо беше изгубил той, което можем да си представим, когато държим пред нашия поглед описанието на Атлан- тида.
Нека да се опитаме да си представим сънното състояние на атланците. Тогава човекът още беше другар на божественото, на Боговете; той дей- ствително възприемаше един свят на духовното. Но след Атлантската катастрофа човекът беше изгубил тази способност. Около спящия човек се разпростря нощна тъмнина. В замяна на това настъпи едно проясняване на дневното съзнание и развитието на Аза. Човекът постигна всичко това, обаче древните Богове бяха изчезнали за него; за него те бяха още само спомени и всичко, което душата беше изживяла, то беше вече само спомен в първите след атлантски времена, спомен за предишното общение с тези божествени същества.
Но ние знаем, че душите остават същите, че те се преражда. Точно както в древните времена на Атлантида нашите души вече съществуваха, така също тези души съществуваха и през времето, когато Слънцето и Луна- та се отделиха от Земята и в още по-стари времена. Тогава човекът съществуваше вече в етерния прах. И сега петте културни епохи на следатлантското време в техните светогледи, в това, което са техните религии, не са нищо друго освен спомена за древните епохи на Земята.
Първата, Древно-индийската културна епоха, разви една религия, която се явява като едно вътрешно проблясване, като една вътрешно повторение в представи и чувства на най-първата епоха на Земята, когато Слън- цето и Луната още бяха съединени със Земята, когато онези възвишени Същества на Слънцето още живееха на Земята. Можем да си предста- вим, че там трябва да се е събудила една възвишена представа. А Духът, който се свързваше с всички възвишени Богове и Същества, в първичното състояние на Земята, в първичното състояние на Земята, в първичната мъглявина, него индийското съзнание обхващаше под името на една висша Индивидуалност, под името Брахм или Брахма. Духовно първата културна епоха на следатлантското време повтори това, което беше станало в миналото със Земята. Тя не е нищо друго освен едно повторение на първата Земна епоха във вътрешно виждане.
А сега нека обгърнем с поглед втората следатлантска културна епоха. В принципа на Светлината и Тъмнината ние имаме религиозното съзнание на Древно-персийската културна епоха. Тогава посветените учеха хората за две Същества, от които едното беше олицетворено в Слънцето, другото те виждаха олицетворено в Луната. Тези Същества поставиха те едно срещу друго: Аура-Маздао, аурата от светлина, Ормузд, е съще- ството, което персийците обожаваха като най-висшия бог; Ариман е злият дух, представителят на всички същества, които Земята + Луна притежаваше. Религията на персийците е един спомен за втората голяма Земна епоха.
А в третата културна епоха беше така, че човекът трябваше да си каже: в мене се намират силите на Слънцето и Луната; аз съм един син на Слънцето и един син на Луната. Всички сили на Слънцето и на Луната се представят като бащата и майката. Ако в прадревното време имаме единство като възглед на индийците, двойствеността след отделянето на Слънцето отразяваща се в религията на персийците, ние намираме залегнала в религиозния възглед на египтяните, халдейците, асирийците, вавилонците троичността, каквато тя беше в третата Земна епоха, след отделянето на Слънцето и Луната. Троичността се явява във всички религиозни възгледи на третата културна епоха и в Египет тя е представена чрез Озирис, Изис и Хорус.
Обаче това, което човекът беше изживял в четвъртата Земна епоха, в епохата на Атлантида, в неговото съзнание, като другар на Боговете, споменът за това се явява в Гръцко-римската културна епоха. Боговете на гърците не са нищо друго освен спомени за Боговете, чиито другар беше човекът през време на Атлантида, Боговете, които той беше виждал духовно ясновидски като етерни форми, когато през нощта се излъчваше от своето физическо тяло. Както е вярно, че днес човекът е виждал Зевса, Атина и т.н. Това бяха за него истински форми. Това, което атлантецът изживяваше в своето ясновидско съзнание и което той чувствува- ше, това отново се върна за хората на четвъртата следатлантска културна епоха в Пантеона. И както Египетската епоха беше един спомен за троичността през време на Лемурийската епоха, така изживяването в Атлантида беше останало като спомен в гръцката йерархия на Боговете. В Гърция както иначе и в Европа това бяха същите Богове, които атлантецът беше виждал, само под други имена. Тези имена не са нищо изми- слено; това са имена за същите образи, които се движеха наред с чо- века, когато през атлантското време той се излъчваше нощем от сво- ето физическо тяло.
Така ние виждаме, как епохите на космическите процеси намират техния символичен израз в религиозните възгледи на различните следат-
лантски културни епохи. Това, което ставаше през време на съня в Ат- лантската епоха, то отново оживя в четвъртата културна епоха. Ние се намираме в петата следатлантска културна епоха. За какво можем да си спомним ние сега? Първата културна епоха, тази на древните индийци, можеше да си представи първата Земна епоха /така наречената Полярна епоха/; персийците можеха да си спомнят, да си представят в техния религиозен възглед втората земна епоха /така наречената Хиперборей- ска епоха/ с принципа на доброто и злото; древните египтяни си пред- ставяха в тяхната троичност третата земна епоха /Лемурийската/. Гръцката, древно-германската, римската културна епоха имаше своя Олимп. Тя си спомняше за образите на Боговете от Атлантида. След това дойде по-новото време, петата културна епоха. За какво може тя да си спомни?
За нищо! - Тази е причината, поради която в тази епоха в толкова много отношения може да заеме място безбожната епоха и поради която тази пета епоха е заставена да гледа не в миналото, а в бъдещето. Петата културна епоха трябва да гледа в бъдещето, където всички Богове отново трябва да възкръснат. Това ново съединение с Боговете беше подготвено във времето, когато Христовата Сила навлезе в Земното развитие, Сила, която подействува така силно, че можа да даде отново на човека едно божествено съзнание. Образите на Боговете на петата културна епоха трябва да виждат напред, само тогава животът отново ще стане духовен. В петата културна епоха на Следатлантската епоха съзнанието трябва да стане апокалиптично.
Нека си спомним, че вчера видяхме връзките на отделните културни епохи на следатлантското време. Днес ние видяхме, как космическите процеси се отразяват в религиозните възгледи на културите.
Нашата пета културна епоха стои по средата в света, ето защо тя трябва да гледа напред. В нашата епоха Христос трябва да бъде първо напълно разбран; защото нашите души са дълбоко втъкани в пълни с тайнст- веност отношения. Ние ще видим, как повторението на Египетската епоха в нашата пета културна епоха ще даде една свързочна точка, как ние действително можем да дойдем в бъдещето.
Сподели с приятели: |