ТЪРСЕНЕ НА МЯСТО ЗА ЛАГЕР

Въпреки, че подготовката за непосредствената среща с ауките отнемаше цялото време на мисионерите, те не прекъсваха своите посещения на «крайната станция», както на шега бяха нарекли селото на ауките.

В своя дневник на трети декември Нейт съобщава за деветото им посещение: «Напуснахме Арайуно в 3,45 часа сутринта. Времето е хубаво. Носихме с нас нашите фотопортрети, които Ед беше увеличил в естествена големина, за да могат «съседите» да ни познаят, когато ни видят на земята. Бяхме се снимали с украшенията, които те ни бяха подарили. Когато стигнахме къщата, която наричахме № 4, забелязахме, че около нея са изсечени няколко дървета. Миналия път там хвърлихме подарък, за да им покажем нашето желание да ги отсекат. Между отделните къщи останаха само по няколко дървета. Хората ни правеха подготовка за по-лесното спускане на подаръци. И този път хвърлихме една секира между дърветата, за да отсекат и тях. Около къща № 3 стояха 5-6 души. Спуснахме се ниско и едва не изпопадахме от самолета от изненада. На покрива на къщата забелязахме модел на нашия самолет. Може би искаха да имитират модела от къщата на Ед? Във всеки случай това беше израз на добра воля и приветливост, каквато никога не бяхме очаквали от тях, дори и в мечтите си.

След малко летяхме над една нова поляна, но там нямаше никой. Отново спуснахме с въжето една тенджера от алуминий. Въжето се върна с подарък. Този път летяхме към дома по-бавно, за да не загубим подаръка. И този път той се състоеше от украшения от пера и една малка памучна препаска».

През тази нощ Ед писа в своя дневник: «Време е вече да се приближим до ауките по сухо!» Той писа и на Джим: «Размишлявайки върху нашето начинание, убеждавам се, че ще бъде необходимо да се спуснем близо до тях и да чакаме няколко дни. Ако те не се покажат, ние ще отидем при тях. Ако се приеме моя план, той би се осъществил по следния начин: 1. На главите си ще носим украшения от пера, 2. В ръцете малък макет на самолета, като този върху моята къща, 3. Ще носим същите подаръци каквито им спускаме сега, 4. Ще викаме: «Бити мити пунимупа, Аз ви обичам», или други изрази, които са им познати вече от високоговорителя на самолета. Необходимо е да бъдем решителни и смели за да успеем».

10 декември. Дневникът на Нейт продължава: «Индианците от станцията на Ед ни разказаха, че вървели по долината на река Курари и ни видели да прелитаме над тях. Когато чули бръмченето те си хвърлили дрехите и грабнали тоягите като копия, за да помислим, че са ауки. Може би са очаквали да им спуснем подарък.

В този неделен ден след едно съвещание с членовете на експедицията решихме 2 януари да бъде денят на нашето тръгване. Мислихме да отидем до местото за лагер с група индианци, които да ни помагат при изграждането на къщата. По-късно те щяха да се върнат и ние сами ще дочакаме «съседите». Със самолета ще летим над селото на ауките, за да ги викнем за посещение. Знаехме вече как се казва на техния език: «Ела в моята къща на река Курари!» Убедени сме, че ще дойдат.

Решихме, че ще бъде нужно, колкото и неприятно да ни беше, да носим оръжие скрито в джоба. Знаехме, че погрешната му употреба би провалила всичко. Ще го употребим само в краен случай за сплашване при самоотбрана.

Тази сутрин взехме със себе си секири, джобни ножчета и други дреболии. Взехме също и три пакета гипс, оцветен в три различни цвята. С него щяхме да маркираме и размерим мястото за бъдещия лагер, които ние предварително нарекохме «Брегът на палмите». Бяхме направили експеримент и знаехме, че ако летим с бързина 30 километра в час и сипваме прах на всеки седем секунди, ще получим дължина от 190 до 210 ярда, около 200 м.

Започнахме да търсим удобно място. Река Курари по тези места прави множество завои и трудно може да се намери достатъчно дълго и равно място по нейните брегове. Намерихме едно място, което ни се стори удобно и дължината му отговаряше на нашите условия. Но, за съжаление то притежаваше друго неудобство - беше много ветровито, а това щеше да създаде трудности на самолета.

На около половин километър нагоре по реката намерихме друго място. То е по-удобно и изглежда ще стане нашия «Бряг на палмите». Установихме, че тук може да дойде и цялата група, за да изградим набързо дървена къщичка с покрив от алуминий. Това означаваше, че индианци няма да ни бъдат необходими. Ето и основните точки на нашия план:

1. Един петък, сутринта, ако е Божията воля, ще летим продължително време над цялата околност, за да се уверим, че в близост няма ауки.

2. На брега ще слязат Джим и Рой.

3. При следващия полет ще се спусне Ед с алуминиевия покрив.

4. Последен ще дойде Пит с останалите неща.

Джим и Рой още с пристигането си ще започнат да секат дървета и ще изграждат къщата. Когато дойдат и другите ще се започне разширяването на поляната. През цялото време всеки ще носи оръжие, скрито в джоба, за да се даде знак в случай на опасност. Веднага след като къщата бъде завършена, тя ще бъде снабдена с вода, храна и т. н. През нощта ще има назначен пост пред вратата. След като бъде установена радио връзка с Шел Мера самолетът ще може да се върне. През следващия ден с нисък полет по посока на лагера Нейт ще кани «съседите». Модел на самолета непременно трябва да бъде поставен над къщата.

А сега да се върнем при реката. Установихме, че разстоянието от Курари до селото на ауките е около 3-4 километра. Когато стигнахме над къщите видяхме, че навсякъде ни очакват. До къща № 4 дърветата бяха отсечени. В близост беше натрупана пръст и върху нея стоеше младеж, който ни предлагаше нещо, вероятно за замяна. Хвърлихме им няколко снимки с членовете на групата, на които в горния десен ъгъл беше изобразен знака на операцията - малък жълт самолет. Летяхме толкова ниско, че младежът се наведе, за да не го докоснем. И този път ауките отговориха със свои подаръци. Докато те долу разглеждаха нашите снимки, ние изтеглихме нагоре въжето. Какво не бихме дали да видим какво правеха те сега!

У дома побързахме да разгледаме подаръка. Той беше сложен в покрита кошница, в която нещо се мърдаше. Тъй като миналия път ние им спуснахме живо пиле, помислих, че може би ни пращат също някаква птица. Но докато отвързвах кошницата ми мина една мисъл: ами ако е отровна змия? Но, страховете бяха напразни. В кошницата имаше един красив папагал. Беше вързан добре и за път му бяха сложили два банана.

Обядвах у Ед и Мери-Лу. Разказах им за възможностите да се спуснем, след като намерим удобно място. Благодарихме на Бога за тази нова възможност. Отново установихме, че Той чудно се грижи за нас. Вярвам, че скоро ще можем да занесем на тези приятели вестта за Божията милост!»

АУКИ НА ПЪТЯ

В петък преди обяд Нейт продължава своите бележки: «Тази сутрин, когато се обличах, чух как Мери прие по радиото някаква вест от Арайуно. Обадила се Мери-Лу и съобщила, че в близост до къщата им има ауки.

През главата ми минаха две мисли. Първо: ето възможност да влезем във връзка с тях и второ: съществува опасност нашите индианци да объркат целия план.

Докато Мери препредаваше известието на Ед, който в момента се намираше в Пуйпунги, аз изкарах самолета от хангара. Първата ми задача беше да взема Ед. От Пуйпунги, заедно с него, се върнахме в Шел-Мера, където с помощта на Мери натоварихме самолета с припаси и някои други вещи за Мери-Лу. Времето беше облачно. Трябваше много да кръжим и всяка минута ни се струваше час. Навярно ауките са дошли да разгледат самолета и като не са го намерили са си отишли. Искахме по всякакъв начин да им покажем, .че са добре дошли при нас. Започна да пръска дъжд. Когато вървяхме по пистата си помислихме: дали сега не ни наблюдават. Ед носеше с две ръце багажа, а аз държах едната в джоба, където беше скрит малък револвер. Отново изпитахме колко много се нуждаем от Божието водителство. Когато се приближихме до къщата, чухме от вътре да пеят духовни песни. Ед ми обясни, че Мери-Лу разучава с индианците Квикуа песни за Рождество Христово.

Ед влезе в училището, даде на децата домашна работа и ги изпрати по домовете. Никое от тях, обаче, не искаше да си отиде. След много молби и убеждаване, най-после останахме сами. Влязохме в трапезарията и Ед каза: «Е, Мери-Лу, разказвай сега какво точно е станало!» И тя разказа: «В 5,40 ч. сутринта, Ферми индианецът, който ми помага, когато Ед отсъствува, станал и отишъл да обиколи къщата. Когато стигнал до мястото гдето е поставен макета на самолета забелязал на пътя гол човек с копие в ръце. Косата му била прибрана на темето. Когато видял, че е открит човекът избягал в гората. Десет секунди вече Ферми чукаше на моя прозорец. Пушката му не била заредена и искаше от мен патрони. Естествено, аз не му дадох нищо. Ферми беше убеден, че аз съм полудяла. Беше много уплашен. Първото нещо, което направих беше да му взема празната пушка и тогава (въпреки, че Мери-Лу беше бременна в седмия месец) грабнах една кама приготвена за подарък и се затичах по пътя викайки: «Бити мити пуниу-па… аз ви обичам… аз ви обичам!» Чувах как Ферми след мен викаше на езика Квикуа: «Ти си луда… ти си луда… те ще те убият!» Докато бях на пътя при мен изтича Кармела, момичето, което ми помага у дома. Станахме трима. Малко по-късно намерихме пресни следи от човешки крак успоредно с малката рекичка край пътя. Те водеха покрай къщата. До пътя видяхме изгазена трева в направление на джунглата. Поставих камата върху следите, извиках още веднъж познатите думи и се върнах в къщи. След половин час с местния лекар отново бяхме на мястото. Тъй като не видяхме никакви нови следи прибрах камата и се върнах. Кармела казва, че ако със своите собствени очи не беше видяла следата, би повярвала, че Ферми е видял призрак, а не аука. Когато помолих Ферми да остане през нощта той ми каза: «Ще остана само ако до себе си имам заредена пушка. Без нея всички ще бъдем убити».

Двамата с Ед сложихме на главите си украшенията от пера, взехме в ръце подаръци и тръгнахме през гората, като викахме научените думи. Вярвам, че сме изглеждали като истински диваци. За съжаление нищо не можахме да открием. След пладне продължихме търсенето, а след това помислихме, че най-удобното време за среща е вечерята. След обяд направихме първата проба на пистата на «Брега на палмите». Малко трудно излетяхме от там, но общо взето всичко беше добре. Установихме, че в селото има малко хора и това потвърждаваше факта, че посещението в Арай­уно е било действително. Спуснахме нашия последен подарък. Долу отново вързаха нещо на въжето. В една обемиста покрита кошница намерихме голяма черна птица. Може би тяхна кокошка? Още не сме решили какво ще правим с нея. В кошницата още намерихме коноп за тъкане. Нощта настъпи в Арайуно...»

Времето бързо минаваше. Мисионерите и техните жени прекараха дълги часове в разговори върху плана, за изпълнението на който те бяха мечтали месеци и години. Олив Флеминг си спомня за това, как в дневника на Пит тя е чела за готовността му да даде живота си за спасението на ауките. На Елизабет и Джим също беше пределно ясно, какво можеше да значи това заминаване. Джим често казваше: «Добре, ако това е Божия път, готов съм да умра за спасението на ауките!» Мери-Лу разказва, че всеки за себе си трябвало да реши въпроса. Никой не беше насилван да даде съгласието си. Оставаха още две седмици до започване на операцията. На 23 декември семейството на Елиот и Флеминг отлетяха за Арайуно, за да прекарат там коледните празници. Нейт и Джим отново прелетяха над територията на ауките. «На възвишението до главната къща стоеше човек облечен с дрехи» - пише Джим. «А останалите, можах да преброя 13, бяха голи. С една мрежа им спуснахме бяло одеяло, електрическо фенерче, панталони и други дреболии. Какво не бихме дали, за да видим как се мъчат да се оправят с фенерчето. Подаръка, който ни върнаха беше по-тежък от всички получавани до сега. Бяха ни сложили готвена риба, фъстъци, убити гургулици, един жив папагал, който беше малко нервозен, два банана, къс сварено месо и т.н.

Всички бяхме въодушевени. Джим и Ед изядоха месото, а останалите си хапнаха от фъстъците. След това, въпреки, че не искахме да обиждаме нашите приятели, ядохме от менюто, което Мери-Лу беше приготвила.

Рой и Барбара са още в своята станция в южната джунгла. Жените на мисионерите знаеха много добре какво може да се случи при тази нова работа. Никоя от тях не каза дума. Младежите решиха да се въоръжат с по един малък пистолет, който да употребят само в краен случай с цел да сплашат евентуалните нападатели.

Рой изготви плана на операцията. Джим беше определен да започне изграждането на къщата. След завършването на строежа в нея непрекъснато трябваше да гори петромаксова лампа, с цел да се осветлява и околността. Ед беше задължен да събира дреболии за смяна с ауките. Рой ще бъде «първа помощ». Нейт запазваше за себе си транспорта и радиовръзката. Джим ще се грижи за оръжието и мунициите. Пит ще помага на Нейт в полетите до Арайуно и обратно, както и при тези до селото на ауките. Той ще кани по високоговорителя на самолета индианците на посещение в лагера на мисионерите. Рой начерта на всеки един от участниците карта със знака на операцията.

Думите и изреченията, който Ед и Елизабет събраха и подреждаха, трябваше да бъдат заучени от всеки един от участниците. Мястото на Мери ще бъде при радиоприемника, когато самолетът е на път тя трябва да поддържа връзка с хората на брега в определени часове. Барбара щеше да дойде в Арайуно, за да помага на Мери-Лу при приготовлението на храната, която Нейт ежедневно щеше да пренася до «Брега на палмите».

Идването на ауките в Арайуно, факта, че местните индианци знаеха вече твърде много, успешните полети с хвърляне на подаръци, както и самите метеорологични условия доведоха до решението: Сега или никога!

След един месец започваше дъждовния период, водите на реката ще залеят «Брега на палмите» и ще направят кацането на самолета невъзможно. Най-удобното време за установяване на територията на ауките беше началото на януари. И така денят на тръгването беше определен - 3 януари 1956 година.

«На Рождество в Арайуно се чувствувахме като у дома» - казва Нейт. «Заслугата за това се падаше на Мери-Лу, която беше направила дори и коледна елха, не особено голяма, но все пак истинска украсена елха. Беше чудесно!»

Една вечер жените на мисионерите се бяха събрали и говориха върху възможността да станат вдовици. Елизабет писа за тези часове: «Какво ще стане тогава? Бог даде отговор. Той изпълни сърцето ни с дивен мир и упование. Каквото и да се случи Божието Слово ще ни държи. През този час изпитвахме силното Божие водителство. Всяка една от нас знаеше, че никога няма да стигне до съмнение по въпроса: кое стои на първо място? Бог и Неговото дело заемаха твърдо това първо място в нашия живот. По такъв начин би отговорил и всеки ученик на Христа. Все пак това беше време на душевно изпитание, време на равносметка. Дали това, което привличаше нашите мъже беше желание за авантюри? Не! Техните писма и дневници дават ясна представа, че чувствата им и мислите им далече се различават от тези на хора, които отиват например на лов за лъвове или пък се изкачват, за да покорят върха на някой планински масив. Те тръгнаха, защото ги принуждаваше нещо друго. Всеки от тях беше сключил договор с Бога, признавайки, че е Негов, най-напред по пътя на рождението и второ чрез спасението в смъртта на Неговия Син - Исус Христос. Те желаеха във всичко да следват своя Спасител, т. е. да бъдат послушни във всичко. А Той даваше на всички сили за послушание.

Дойде часът на решението. Божията заповед гласеше: «Идете и проповядвайте Евангелието на всяка плът!»

В неделя след обяд Нейт седна зад пишещата машина и написа нещо за своето решение. Това, което написа той представляваше основата на мислите и на чувствата на всички. «Когато мисля за бъдещето и търся Божията воля, аз не се боя за нашия живот. Ние дълбоко в нас чувстваме викът на хилядите, които се нуждаят от нашата помощ. Бог ни изпраща, за да може да се изпълни частица от пророческите думи, които казват, че хора от всяко племе ще застанат пред Бога в онзи славен ден. През последните дни силно и реално усещаме, че Бог ни зове да отворим вратата на Евангелието пред ауките.

Винаги когато се радваме на тази стара, възвишена рождествена светлина, ние си спомняме за милионите, които пропадат в мрака на суеверието, само защото не познават Бога. Ние трябва да леем сълзи на покаяние за онези, които сме пропуснали да изведем от тъмнината. До ясната картина на Витлеем ние виждаме и мъчителната картина на Голгота. Дано Бог ни подари ново откровение за Неговата воля по отношение на загубените и нашата отговорност за тях. Колко бихме били щастливи да стигнем до тези примитивни хора, които живеят в непрекъснат страх от духове и жреци, които мислят, че всички хора на света са убийци, както са те самите!

О, Господи, дай на моето сърце да познае Твоята свята воля и радост, за да мога да вървя по пътя, които тя ни сочи! Амин.»

1 януари 1956 година. Докато Ед и неговото семейство, Пит и Олив, Джим и Елизабет бяха в Шандия, Рой и Барбара останаха сами в Арайуно с цел да установят веднага контакт със «съседите», ако последните подновят посещението си. Нейт в това време, извършваше последните приготовления за своята отговорна задача по транспортирането на мисионерите и техния багаж до «Брега на палмите».

2 януари. Понеделникът осъмна ведър и удобен за полет. Пит окончателно реши да замине. Той прехвърли своята съпруга Олив в Арайуно. Беше запланирано Джим да потегли във вторник, но днес още рано сутринта Нейт му се обади по радиото: «Джим, мисля, че ще бъде добре да потеглим още днес. Трябва да използваме хубавото време».
Джим започна да приготовлява своите неща за път. В голямата си чанта той сложи всичко, което щеше да му бъде необходимо за срещата с ауките: устна хармоника, батерия, малък диапроектор със снимки, игра «йо-йо» и преди всички скъпоценния бележник с изречения на езика Аука. Докато Елизабет му помагаше, нейната мисъл работеше: «Дали не е това последния път, при който му помагам? Дали това не е последната закуска, която правим заедно?»

Когато малкия самолет се показа и започна да кръжи над летището, готвейки се да се спусне, Джим взе своя багаж, както и детайлите за сглобяемата къща и придружен от Елизабет тръгна през равнината към пистата. Той не се обърна назад, целуна жена си, качи се на самолета и отлетя.

Петимата тази нощ отново до най-големи подробности уговориха отново, което трябваше да направят след спускането на «Брега на палмите».

Късно вечерта си легнаха, но сънят бягаше от очите на Нейт. Та нали върху неговите плещи лежеше най-голяма отговорност. Неговият дневник ни разказва за тази нощ: «Не можах да заспя. Непрекъснато гледах часовника си 12.30... 1... 2... Молих се, повтарях наизуст стиховете които знаех и т. н. Мислех си дали добре съм уредил всичко. Изведнъж някакъв шепот в къщата ме събуди. Часовникът показваше 5.45. Значи, все пак съм заспал!»

3 януари. Настъпи чудесно, слънчево утро. Нейт по-късно, по някакъв начин е успял да отбележи впечатленията си от този ден, първия ден на операцията «Аука».
«Рой и аз веднага се отправихме към самолета. Другите носеха строителни материали от алуминий. Натоварихме. След това спокойно закусихме и имахме молитвен час».
След общата молитва мисионерите запяха своята любима песен «Скрити сме в Тебе». На последния куплет гласовете станаха по-силни.

«Ние сме скрити в Тебе, наш щит и закрила

Борбата е Твоя, славата ще бъде също Твоя

Когато минем през бисерната врата на славата

Почивка ни очаква при Исуса Христа».

Дневникът на Нейт продължава: «Денят беше чудесен. Всички бяхме радостни.

Моят приятел, пилотът Джони беше също в Арайуно.

Ед и аз тръгнахме само две минути по-късно от определеното време. Констатирахме, че речната долина на Курари е все още в мъгла. Слънцето, обаче нагря земята и мъглата скоро изчезна. Приземихме се. Пясъкът беше мек, но все пак кацнахме благополучно. Изскочихме радостно от самолета. Разтоварихме и аз се приготвих отново за полет. Тревожеше ме мисълта, че Ед трябваше да остане сам на брега. Излитането беше много по-трудно. Едва не заседнах на пясъка. Все пак с помощта на Ед успях да се оправя. В Арайуно всички бяха щастливи. При втория полет закарах голямо количество хранителни продукти. За всеки случай Джони остана в Арайуно. С мен дойдоха Джим и Рой. И тримата бяхме радостни. В това време слънцето беше вече изсушило пясъка на «Брега на палмите» и приземяването сега се осъществи по-лесно.

Трети полет. Пренесох строителни материали и радиостанцията. Струва ми се, че закъснях с десетина минути».

Тримата приятели намериха подходящо дърво, в чиято сянка започнаха да изграждат своята къща. При следващите полети бяха доставени лични вещи, голямо радио, храна и алуминиеви плоскости за покрив на къщата. Строежът напредваше. Високо над пода заковаха дъските, които щяха да им служат за легла.

«След петия полет прелетях над крайната станция и виках на езика Аука: «Елате утре на река Курари!» Върнах се на брега и уведомих Джим, Ед и Рой, че вече съм поканил ауките. След това се върнах в Арайуно, където останах да пренощувам».

4 януари. Джим писа писмо на Елизабет: «Спахме добре. В 2 часа сутринта закусихме със сандвичи и кафе. През нощта не поставихме постове. Усещахме се сигурни в нашите легла над 15 стъпки от земята. Брегът е удобен за спускане, но е малко мек за излитане. Тук вършим три неща: чакаме слънцето да изсуши пясъка и отлитаме на посещение до «крайната станция», правим излети. Видяхме вече пума (американски лъв). Намираме следите му и чуваме ревът му през нощта. Джунглата е чудесна. Спахме завити само с противокомарната мрежа. Изпълнени сме с надежда. До сега няма и следа от «съседите». Може би ще се видим днес. Сега отиваме по реката. В себе си носим пистолети, подаръци, списания, а в сърцата си – молитва за успех. Това за сега е всичко».

Ед писа на Мери-Лу:

«Мила моя! Часът е един след пладне. Преди малко завършихме обяда си. Нейт отлетя, за да покани отново «съседите». Чакаме ги. Имаме хубава и обилна храна. Най-много ни мъчат комарите. Нужни ми са следните неща:

1. Две кушетки, 2. Газ, 3. Индиански мрежи, 4. Празни каси за захар, 5. Медицински спирт за «първа помощ», 6. Слънчевите ми очила, 7. ДДТ, 8. Повече мляко и лимонада, 9. Остатъци от месо за стръв, 10. Ако намериш - тропически шлем. Много те обичам! Поздрави децата! Ед

Благодаря за всичко!»

В сряда сутринта Ед и Пит прелетяха над «крайната станция». Забелязаха, че мъжете са по-малко. Навярно са тръгнали към «Брега на палмите»! Когато се завърнаха в лагера, те видяха как Рой и Джим с подаръци в ръце викат познатите поздравителни думи по посока на гората. Всички чакаха близката среща. Нейт влезе във връзка с Мери в Шел Мера. След това двамата с Рой построиха малка къщичка на плажа и тогава отидоха да се къпят.

Следобедът премина и когато слънцето залезе зад високите дървета Нейт се издигна със своя малък жълт самолет по посока па Арайуно, за да прекара нощта при Пит. Тази вечер Нейт писа в своя дневник: «Слава да бъде на Бога за Неговото чудно благословение, за това че преживяхме вчерашния и днешния ден! Благодаря ти, Боже, за добрия състав на групата. Господи, не допускай нито един от нас да забрави да те хвали!»

В четвъртък, 5 януари, Нейт продължава бележките си, този път с химикал. (На «Брега на палмите» няма пишеща машина):

«В лагера е тихо. Въпреки това спокойствие чувстваме, че сме наблюдавани. На път за «Брега на палмите» прелетях отново над «крайната станция». До една къща забелязах две жени и няколко деца. Другата къща, на която беше поставен модела на самолета беше разрушена. Вероятно всички жени и деца са се преселили в голямата къща. Там забелязах още няколко жени и деца и един старец.

Когато летяхме към брега, забелязахме под нашия лагер едно малко пространство чиста плажна ивица. Бях се приготвил за спускане, когато забелязах на пясъка следа от човешки крак. Върнахме се отново. Нямаше съмнение, това беше отпечатък на човешки крак.

В лагера всички се развълнуваха от нашето откритие. През нощта всички спаха добре. Към 9 часа вечерта започна да духа силен вятър. Шумът разбуди младите мисионери, но скоро и тримата отново заспаха. Фенерът горя през цялата нощ. В 5 ч. сутринта с електрическо фенерче осветиха мястото, на което предишния ден бяха сложили една кама. Сега нея я нямаше вече там. През следващите 15 минути джунглата се огласяше от викове на езика аука. По-късно отново провериха мястото с подаръка. Камата беше там. Един голям лист беше паднал върху нея…

Когато ние с Пит пристигнахме на брега, Джим беше вече до реката, почти в «униформа» като ауките. След банята сутринта той прекарваше голяма част от своето време в подготовка на «проповеди» на езика Аука.

«Брегът на палмите» е рай за разните насекоми. Инсекти от най-различна големина изпълват въздуха. Пазим се от тях с по-мощта на дим от огъня. Преди малко Джим хвана една риба. Сега я пече. Рой и Ед отидоха на пистата, за да отсекат още няколко дървета. Сега излитането ще бъде много по-леко. Пит сготви обяда. Преди малко отиде в къщата за сол. Обядът е наистина отличен. След малко ще насядаме да се храним около огъня като истински индианци.

Откакто ние с Пит разказахме за нашето откритие, непрекъснато сме обект на приятелски закачки. Въпреки това Джим и Рой отидоха да претърсят целия бряг. Споразумяхме се така. В случай че не намерят следи в срок от един час, ние да ги потърсим по въздуха. Но, те се върнаха след пет минути. Намерили следи от възрастен човек и две деца, едното на около 12 години, а другото - съвсем малко. Но следите били стари, може би от преди две седмици.

След обяд отидохме да се къпем, а след това Джим ни чете нещо от едно списание.

Излетях отново към 3 часа и се издигнах високо, за да мога да виждам едновременно селото на ауките и нашия лагер. След като направих няколко кръга над селото започнах бавно да летя в посока «Брега на палмите», за да могат ауките по шума на мотор да установят къде се намираме.

Чакахме до 4.30 ч. но никой не дойде. Ауките още не са ни намерили но ще ни намерят. В това сме сигурни. В 4.45 ч. излетяхме с Пит към крайната станция. Закръжихме над голямата къща и викахме: «Курари апа» - река Курари. На възвишението до къщата стоеше един човек и с двете си ръце ни сочеше към нашия лагер. Бързо се върнахме при Джим, Рой и Ед и по високоговорителя им извикахме новината. Те дадоха знак, че са ни разбрали и ние отлетяхме към дома.

Въпреки, че изпитвахме само приятелски чувства към нашите «съседи» ние се стараехме да не бъдем непредпазливи. Не е малко нещо да се прекара мост между двадесетия и каменния век. Нека Бог ни помага и пази! Вече всички спят. О, дано скоро видим нашите приятели!» Нейт.