Превел от френски Венелин Пройков



страница1/8
Дата17.08.2018
Размер1.44 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8
Дидие Дьокоен

ЛУИС & АЛИС


Дидие Дьокоен


ЛУИС & АЛИС

Роман
Превел от френски


Венелин Пройков

Издателство „П. & П. Славейкови“


София 1999

Didier Decoin


LEWIS & ALICE
© Éditions Robert Laffont, S.A., Paris, 1992

© Венелин Пройков, превод


© ХХХ УУУ, оформление


На моята съпруга Шантал


И тогава се обръща към онези периоди от съществуването си, в които жизнелюбието се смесва с житейското отчаяние.
Албер Камю
Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) ноември 1865


Драги господин Дикенс,

Свечеряваше се, но фенерите вън все още не бяха запалени, така че е възможно да се заблуждавам. А и уличката на запад от Сейнт Олдейтс бе твърде тясна и съответно твърде тъмна. При това вървяхте, обърнат гърбом, с приведена глава и превити под връхната дреха рамене – дребен мъж, притеснен да не го изненада снегът; наистина имаше такава опасност, впрочем към осем часа заваля, но рехаво и неуверено, на сутринта по северните брегове на Темза и на Черуел само-тук там се белееше по някоя люспа.

С други думи, явихте ми се – ако изобщо сте бил вие – просто като неясен силует.

Би следвало да си внуша, че тъкмо вие, господин Дикенс, сте крачели през Оксфорд, и да ускоря ход, да ви настигна. За да се убедя, нали така. Математиците винаги и всякога проверяват всичко, а аз съм преподавател по математика, имам степен по тази дисциплина и от единадесет години вече съм Bachelor of Arts¹.

________________

¹ Бакалавър по хуманитарни науки. – Б. пр.

Аз обаче само се засуетих напълно безплодно, казах си: да, този прегърбен човек, който се отдалечава, би могъл да е господин Чарлз Дикенс; би могъл обаче да е и всеки друг, да речем, работник, завръщащ се от корабостроителниците Фоли Бридж, мъж, изтощен след като цял един безкраен ден с голи ръце е рендосвал, остъргвал и боядисвал лодки – а какво ще си помисли такъв човек, ако тръгна да надничам под качулката му? Ще замахне и ще ме просне на земята.

Инак не съм кой знае колко страхлив.

Опитът ми в образователната система ме е научил, че преподавателят винаги трябва да има властно поведение спрямо учениците си. Повярвайте, аз напълно владея моите, крача широко напред-назад, тракам с токове, бръмча около тях като някоя от онези грамадни оси – седем от тях (представете си, господине, някакви си седем оси!) могат да убият, да повалят човек, – а когато вдигнат носове от писалищата си, затварям шумно специално приготвената за тази цел книга и възкликвам: „Е, господин Харис, ще ни уведомите ли за какво сте се вторачили в тавана?“ И тонът ми, господине, става съвсем язвителен, когато добавям: „Вдъхновение ли търсите, Харис? Може би под формата на момиченце с крилца на водно конче?“ Това предизвиква смях – разбира се, смее се не щурчото Харис, кикотят се другите млади господа. А когато веселяците са на ваша страна, господин Дикенс, не е трудно да се държат изкъсо останалите.

И тъй, не съм особено боязлив.

Но аз съм пелтек, господине. Пелтеча непоправимо въпреки усилията на добрия доктор Хънт от околностите на Хейстингс, при когото ходих да се лекувам. Пелтеченето ме възпира да върша хиляди неща, които бих желал и които навярно биха ми се удали, стига да смеех да си ги позволя; поради него все се тревожа да не налетя на някои нервни хора, готови да ме ударят, преди да съм съумял да им обясня основанията за постъпките си.
Защо ли ми хрумна, че човекът с невидимото лице, загърнат в широката връхна дреха, който се отдалечаваше по една тъмна уличка, може да сте бил вие?

Дали по стените на Сейнт Олдейтс бяха разлепени афиши, оповестяващи идването ви в Оксфорд, както е обичайно за градовете, където пристигате да четете пред публика творбите си? Не, господин Дикенс, името ви не се бе мяркало натрапчиво нито по стените, нито във вестниците, нито в клюките.

В такъв случай нима дължа на копнеж или замечтаност странната халюцинация – да видя човек там, където той (може би) не е?

Накратко, господин Дикенс, нима толкова силно съм искал да ви срещна, че снощи въображението ми е изфабрикувало тази възможна и дори вероятна среща в една тиха, закътана уличка, свила се заради наближаващия снеговалеж?


Боя се, че в този миг ви обхваща раздразнение. Вие смачквате писмото ми. Дали до вас има камина, в която гори хубав огън? Е, тогава го хвърляте там. „Какъв е пък този натрапник? – мислите си. – Захванал съм се да търча насам-натам из Англия, Шотландия и Ирландия, та чак до Америка, за да чета книгите си, а тоя Доджсън твърди, че ме видял в Оксфорд, където, слава Богу, не ми се е налагало да мръзна! Доджсън, Доджсън, къде, по дяволите, съм чувал за преподобния Доджсън?“

Докато гледате как пламъкът поръбва писмото ми с черно, как то се сгърчва и се превръща в пепел, вие напрягате паметта си.

Напразно. Не ме познавате. И не твърдя, че би трябвало.

Вие, господине, сте най-известният писател в кралството, може би в света. Твърди се, че когато минават край вашето имение Гадс Хил в Кент, безброй пътници спират, за да гребнат шепа прах от пътя. Стаени зад плетовете, те чакат да се появите: уверени са, че ще ви познаят веднага по дългата брада, по вечната шапка, по простата дреха – на квадрати, доколкото знам, – която обичате да носите, за да си придавате по-селски вид.

Мен никой никога не ме е разпознавал по улиците на Оксфорд, освен някои от възпитаниците ми – при това, драги господин Дикенс, единствено по времето, когато преглеждам изпитните им работи, та младите дяволи се надяват да ме омилостивят с усмивки, сваляне на шапки и поклони доземи. И като казвам доземи – ако от джоба ми изпадне някой предмет, като си вадя носната кърпа например, никой няма да се спусне да го вдигне и да хукне, отнасяйки го като някаква реликва.
А аз също пиша.

Но истината е, че не ме четат много. Не бих посмял да си въобразявам, че някой от трудовете ми (по-скоро бихте ги нарекли писания, повечето са доста кратки) ви се е мяркал пред очите. Наистина, с изключение на Notes on the First Two Books of Euclid, на A Syllabus of Plain Algebrical Geometry и на The Formulae of Plane Trigonometry¹, повечето ми работи са публикувани в списания. Прелиствате ли понякога The Train или Comic Times?

Трябва да добавя, че понастоящем в книжарниците може да се намери една приказка, която съчиних за едно момиченце, с четиридесетина очарователни илюстрации от Джон Тениъл. Нарича се „Алиса в страната на чудесата“².

_______________

¹ „Бележки върху първите две книги на Евклид“, „Конспекти по равнинна алгебрична геометрия“, „Формули на равнинната тригонометрия “ (англ.) – Б. пр.

² Всъщност е правилно героинята да се нарича Алис, но книгата е толкова известна под това заглавие, че в настоящия превод нарекохме истинското момиченце Алис, а приказното си остава Алиса. – Б. пр.

Книгата трябваше да излезе това лято, но Тениъл реши, че някои от рисунките му са отпечатани неясно. Затова пуснахме изцяло нов тираж – най-същественото качество на произведението са илюстрациите. Текстът е малко безумен. И като всяко безумие е крехък. Достатъчно ще е да кажа, че е пълна противоположност на вашите творби. С удоволствие бих ви изпратил един екземпляр, стига да смятах, че разказчето би могло да ви бъде забавно, но няма да го сторя, ако не пожелаете сам – мога да си представя, че в Гадс Хил сигурно е пълно догоре с подобни пратки.
Докато ви пиша, отново заваля сняг. Този път май ще понатрупа. Покрива дворовете на К. Ч. (прощавайте за съкращението: свикнали сме да наричаме тъй „Крайст Чърч Колидж“, голямото и впрочем прекрасно учебно заведение, в което имам честта да преподавам). Паркът е напълно побелял, с онази прозирна белота на пресния, все още не печално бледен сняг, която създава някак си впечатление за весело искряща повърхност, за кристал, за захарта, разсипвана понякога от момиченцата, които каня да си играем на гощавка – хората обикновено дават на момиченцата брашно, което да представлява захарта, но аз предпочитам да им давам истинска, а това несъмнено излиза малко по-скъпо, тъй като те я хабят, но пък са тъй забавни: пръскат я навсякъде и се мъчат да я съберат, като си плюнчат пръстите – е, разбира се, след подобни занимания захарта ми вече не става за нищо, но има ли значение?

Налага се обаче да спра тук, скъпи господине, перото ми се изплъзва. Макар апартаментът ми да е съвсем удобен, сутрин при мен е студено, ставите на ръцете ми се схващат, пък и другаде ме понаболява. Може да съм забравил да затворя някой прозорец. Или пък съм спал твърде леко през нощта и сънят ми е бил от онези, в които човек се унася, без да си почине. Забелязал съм, че след подобни напрегнати нощи ставам доста чувствителен към студа. Неприемливо би било на тридесет и три години вече да страдам от ревматизъм! А и досадно, тъй като мразовитите месеци ми допадат – през тях всички леко треперят, а треперещите хора не се изразяват гладко; изобщо, струва ми се, че зиме пелтеченето ми не привлича толкова вниманието и се слива с всеобщото нарушаване на правоговора.


Горкият господин Дикенс! Наистина, колко приказки, колко фрази и вметнати изречения, колко дребни самопризнания, само и само да ви запитам дали тъкмо вашата фигура съм имал честта да забележа как се отдалечава вчера привечер в дъното на уличката отляво на Сейнт Олдейтс, когато човек е тръгнал към Карфакс Тауър...


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) ноември 1865


Скъпи господин Дикенс,

В случай че не сте го сторили досега, не си давайте труд да отговаряте на първото ми писмо. Вече е съвършено ясно, че онази вечер край Сейнт Олдейтс не съм видял вас.

Вчера в столовата споменах за предполагаемата ни среща пред колеги от К. Ч.

Преди да прочетем молитвата и да седнем, за кратко разговаряме свободно, без да спазваме старшинството. Случва се някой от нас да предложи на останалите шишенце шери, което действува ободрително, след като човек е минал през заснежените дворове и безкрайните ледени коридори. Тъкмо тъй стана вчера – и снегът, и шерито бяха налице. Трябва да кажа, че достойният господин Скръфт, който дойде при нас от Кеймбридж и не е спрял да празнува пристигането си тук, ни почерпи извънредно щедро. И все пак съм склонен да се отнасям сдържано към достойния господин Скръфт. Безспорно той преподава по един превъзходен начин гръцкия език, ала винаги ми е малко противно, когато се налага да се отъркам о мекия му търбух на невъздържан пияч – при това той смята за елегантна жълтата жилетка, с която го кичи, като че ли издутината не се натрапва и без това. Но тъй или инак Скръфт не се поскъпи за шерито, а това питие, особено сухо и отлежало, притежава приятното свойство да отприщва говорните ми способности.

След като мислено си повторих фразата, за да съм сигурен, че няма да се запъна на някоя съгласна, използувах една пауза и заявих, че ако очите не са ме излъгали, трябва да съм забелязал как Чарлз Дикенс върви самотен и прегърбен по една оксфордска улица.

О, какъв присмех събуди простодушието ми! Напомниха ми, че е просто невъзможно човек като вас, господине, да се разхожда инкогнито в град като нашия – а, както отбеляза господин Скръфт, и в който и да е друг английски град.

Самият аз веднага си дадох сметка, че това очевидно е така.

Трудно ми е да си представя какво нещо е известността. Като че ли ви бях казал: лично аз мога да отида където и да било, без никой да ми обърне внимание.

В смисъл – добронамерено, изпълнено с уважение и възхищение внимание. Не е съвсем вярно, че мога да се разхождам, без да бъда наблюдаван – но по един потаен и доста болезнен за мен начин.

Дължа това дискретно, но неотклонно следене на господин и госпожа Лидел. Хенри Джордж Лидел е декан на на К. Ч., двамата със съпругата му Лорина си имат четири очарователни деца, три от които са момиченца. За едно от тях – Алис – съчиних приказката „В страната на чудесата“.

Тогава Алис беше деветгодишна. Беше – и все още е – възторжено младо същество с живи и замислени очи, с неоткрояващи се устни: детински или женствени, трудно е да се каже, зависи от настроението й.

Нослето й е разположено точно по средата на лицето. Тъй де, спрямо овала му то е като точката, в която се забива острието на пергела върху листа за рисуване. Сякаш всичко останало е функция на това носле. А иначе то не е никак голямо! Напротив, доста незначително носле, като при котетата – представлява такъв придатък към заобленото чело, какъвто е запетайчицата за едно красиво изречение. Ала макар и ненатрапчиво, нослето си остава геометричен център на лицето. Това ми е известно, защото направих няколко снимки на Алис – после разчертах с оловен графит, транспортир и пергел върху увеличената снимка осевите линии на лицето и установих, че нослето на Алис е структурообразуващ и уравновесяващ елемент за останалата част от лицето.

Ноздрите й са прелестни. Особено дясната. Тя сякаш се отличава с едно непрестанно естествено потрепване, което се усеща дори на застиналата фотография. Личи си, че Алис просто е създадена, за да осъществява една от най-човешките функции: да диша.

Когато Алис е сърдита, размерът на устата й със съвсем мъничко надхвърля ширината на връхчето на брадичката й. Би могло да се каже, че това е една малка устица, но когато Алис благоволи да се усмихне, забележително гъвкавите й устни се изпъват и разтягат цялата долна част на лицето й, сред която блясват добре оформени, влажни и много бели зъбки. Мярва се също езичето с доста наситенорозов цвят, съвсем тясно, макар крайчето му да е леко изпъкнало – като възглавничка.

Лявото око е по-закръглено, като на малко момиче, а дясното има по-бадемовидна форма, склонно е леко да примижава и вече издава женственост. Това явление се откроява особено, когато човек гледа или снима Алис в три четвърти профил.

Госпожица Лидел е с черна, доста къса коса, с бретон, подстригана до под ушите. Това не е обичайна прическа, повечето момиченца, които познавам, са сресани на път по средата, а косата им е дълга, за да може на празници да им сплитат забавни плитки или да им спускат тежки къдрици. Тази относителна оригиналност придава на Алис особено очарование, очарованието на бедно дете, което си няма кой да му прави сложни прически.

Шията на Алис е мълко къса, така че изглежда пълничка, но този масивен детайл се компенсира от тесничките и закръглени раменца и от длъжките, извиващи се доста изящно ръце.

Нямам особено ясна представа за тялото й, тъй като то не ме занимава кой знае колко. Но много обичам боси крачета. Крачетата на Алис не са най-прекрасните на света. Всъщност са въздълги и пръстите им са доста извърнати навън. Като всички малки момичета Алис не умее да изтъква краката си, когато човек поиска да ги види, тя показва предимно коленете си, а те, естествено, често са ожулени.

Това е момиченцето, господин Дикенс – обикновено, поне през хубавите дни на третия учебен срок, то носи бяла памучна рокля, бели чорапки, черни обувки и се крие от слънцето под широкопола шапка, която майка му украсява с дълга синя панделка.

Освен снимките съм й правил набързо множество скици с молив върху големи листове. Ако желаете, ще ви изпратя няколко – може да ви вдъхновят за някой нов детски художествен образ.


А сега – знайте, че господин и госпожа Лидел не ме следят заради Алис. Всичките ми беди се дължат на Прикс – това е прякорът, с който децата на декана наричат госпожица Прикет, тяхната гувернантка.

Тази Прикс е доста недодялана, но не и неприятна за гледане. Често съм седял до нея на диван или в лодка и мога да ви кажа, че мирише хубаво. Това е рядкост за бавачките – макар да се мият също като нас, от блузите и полите им често се носи възкисел полъх на повръщано или пишкано. В случая с Прикс обаче няма нищо подобно, тя мирише на прясна слама, на масло и ванилия, понякога на розова вода. Срещал съм гувернантки с отвратителен дъх, защото смъркат енфие за успокояване на нервите, а дъхът на Прикс, когато ми е пяла под носа, ухаеше чудесно: тя яде много шоколад и понякога дъвче ментови листа, откъснати край пътя.

Ако забрави да се пази от слънцето, по лицето й изникват ситни лунички, които изчезват по здрач, също както се затварят маргаритките.

Да, признавам – всичко това е очарователно.

Но семейство Лидел явно си въобразиха, че така настойчиво се срещам с тяхната малка Алис, преследвайки непристойната цел да се сближа и вероятно да се пъхна в леглото на гувернантката Прикс!

Доколкото познавам господин Лидел – струва ми се, ще ви стане ясно що за човек е, ако отбележа, че щом се настани в резиденцията на декана, се разпореди да поставят навсякъде из къщата скулптурни изображения на лъвове със семейния му герб, – този джентълмен изтръпва при мисълта за неравностойна връзка между преподавател от поверения му колеж и дребна прислужница, на която не й понася слънцето.

Ще ви кажа какво смята той, скъпи господине: че, макар да съм преподобен и способен математик, пелтеченето ми представлява за мен значителна пречка, за да спечеля някоя жена с по-високо обществено положение.

Колкото до Лорина Лидел, вероятно я стряска мисълта, че дъщеричките и синчето й могат да станат свидетели на внезапни интимности между гувернантката им и мен.

Във всеки случай съпрузите Лидел забраниха на Алис, на Айна, на Едит, на Хари, на Прикс и дори на Роувър – кучето на семейството – да излизат от резиденцията на декана през задния вход, което им бе станало очарователен навик, да минават през дворовете, да влизат в сградата на старата библиотека, където се намира моето обиталище, и да се търкалят весело по голямото канапе край камината ми.

Ето как, за да отдалечат от мен една благоуханна, но дълбоко безразлична за мен жена, ме лишиха от близостта на едно малко момиче, без което ми е тежко да живея.


Просто ви виждам как свивате рамене, скъпи господин Дикенс, и си казвате, че скърбите ми са нищо пред безграничните страдания по света, описани и разкрити от вас във вашите книги. Какво значение би могло да има дребното ми егоистично разочарование – това, че вече мога да гледам само отдалеч и скришом едно момиченце, което тъй или иначе скоро ще навърши тринадесет години, а след тази възраст децата-момичета вече не ме интересуват – в сравнение с безбройните клетници, населяващи съчиненията ви, в сравнение с мършавите и гладни лондонски въшльовци, които си нямат ни дръвца, ни късче торф, за да се сгреят? Разбира се, снегът е красив в Оксфорд, представлява чудесна гледка по ливадите и по постройките, където прибират лодките – известно ми е обаче, че той може да бъде смъртоносен, когато се разстила над Уопинг, над Ийст Енд, над Фарингтън Роуд, над всички тия вонящи лондонски улици, където нощем няма как да се различи купчина боклуци от куп хора, зашеметени от пиянство.

Известно ми е, господине, ала зная също, че едно момиченце ужасно ми липсва. В края на краищата животът е тъй (добре?) устроен, че всеки е подложен на изпитанията, към които е най-чувствителен: за едни това е гладът, за други – страстта.

Ще се разделя с вас. Звънарят, глух, подобно на всички свои събратя в нашите колежи, бие камбаната като обезумял. Трябва да разпаля огъня, учениците ми ще дойдат за своя час по математика. А и онова погребение, на което ми предстои да се проявя като духовник, в смисъл – да прочета проповед. Става дума за една млада жена, която се подхлъзнала върху заледен сняг и се удавила в Черуел. Овдовелият съпруг е неутешим. Видели го да върви край реката и да я проклина, като хвърлял в нея вътрешности на черна кокошка и произнасял заклинания. Ще ми бъде трудно да върна този човек към Бога, никак не ми е до това.

Не се считайте задължен да отговаряте на това писмо. За мен и без това е голяма чест, скъпи господин Дикенс, да изписвам името и адреса ви върху пощенски плик.




Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) декември 1865


Скъпи господин Дикенс,

Празниците наближават и ние се подготвяме да се редим на опашка, за да си запазим предварително екземпляр от вестника, в който, както всяка година, ще бъде публикувана ваша коледна приказка.

Разбира се, стига уличните музиканти да са ви оставили на мира, та да можете да я напишете, защото се носи слух, че някои от най-именитите ни писатели, за които вие сте нещо като пълководец, издигат глас срещу скитащите певци и латернаджии – те вдигали такава врява под прозорците ви, че ви пречели да се съсредоточите и вредeли на работата ви.

Тук, в Оксфорд, подобни безпокойства са ни спестени. Лете градът кънти от виковете на гребците, но зиме всичко е глухо и тихо, само се носи камбанен звън, а и той бива сподавен от плътните снежни сурдини по кулите.

Книжката „Алиса“ неочаквано тръгна добре. Моят издател Макмилан сега май съжалява, задето пусна публикацията на мои разноски – вложих близо 380 лири стерлинги в това начинание, значителна сума, а ето че не е невъзможно да си възвърна похарченото преди края на следващата година. Отделих хиляда бройки от първия тираж, спрян от Джон Тениъл заради неудовлетворителното отпечатване на осъществените от него илюстрации, и те бяха натоварени на клипер, който вдигна платна и отплава за Америка.

Впрочем, като стана дума за платна, Макмилан има нюх накъде духа вятърът: твърди, че е готов безусловно да издаде, при това този път за своя сметка, всичко, което би ми хрумнало. Възнамерявам скоро да му пробутам „Елементарно ръководство по теория на детерминантите и приложението им към линейните уравнения и алгебричната геометрия“.


Но нека оставим „Детерминантите“, скъпи господин Дикенс, и да се върнем към Алис – не към книгата „Алиса“, а към момиченцето Алис.

Ние отново се срещаме, представете си! Пак си говорим, пак се разхождаме заедно под двойния надзор на благоуханната Прикс и на смрадливото куче Роувър – наистина твърде кратки разходки, но то е заради студа.

Всичко започна – или по-скоро потръгна отново – заради едно пътуване с файтон.

През този ден след обяда, докато чаках да стане време за следващите часове, се доближих до резиденцията на декана. Гледах как пушекът се вие над високите комини, как бегли сенки се движат зад оловните стъкла на прозорците. По непринудеността на една от тези сенки определих, че това ще да е Алис. Беше дребничка сянка, господине, едва достигаше до четвъртата редица стъкла. Малката сянка спираше, доближаваше лице до прозрачната плоскост и съзерцаваше палавата мъгла, която обгръщаше парка, а аз ясно различавах потната следа от топлия й, малко ускорен дъх.

Въпреки дебелината на стъклото и разстоянието този дъх сякаш овлажняваше самото ми лице, просто усещах ясно как ме гали, усещах мокротата и конфитюреното му ухание – Алис яде ужасно много конфитюр, предимно от френско грозде, от касис и от ревен.

После малката сянка изчезна. Откровено казано, това доста ме отчая. От грамадните комини изскачаха искрици и политаха в сивото небе – съпрузите Лидел винаги отопляват деканската резиденция, сякаш е преддверие на ада. На мен ми беше студено. Снегът проникваше през черната кожа на обущата ми, облеклото ми на дякон, приспособено по-скоро за църкви, а не за открити площи зиме, поемаше студа. Струваше ми се, господине, че ако поровех в джобовете си, щях да напипам мазно мъгляно тесто.

Въпреки това останах там, на стотина метра от къщата, неподвижен и тъмен като дърветата – и също като тях се превивах, когато някой силен леден повей ме блъскаше в гърба.

Тогава от деканската резиденция излезе кола. Макар да бе вторник, впрягът имаше празничен вид – два коня, свален гюрук, а фенерите бяха запалени и камшикът на кочияша беше украсен с панделки.

Колелата се плъзгаха по снега и файтонът се полюшваше като корабче при вълнение.

Алис бе прелестна, смееше се.

Установих, че се намирам насред пътя, и побързах да се дръпна, не като превито дърво, а като човек, който бяга пред опасността да бъде пометен и прегазен от движеща се с висока скорост карета.




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница