Превел от френски Венелин Пройков

Госпожа Лидел ме съзря и размаха облечената си в ръкавица ръка към мен: „Здравейте, преподобни!“ Не очаквах да ме поздрави, притесних се и само успях също да махна, да повдигна шапката си и отчаяно да изпелтеча: „Зд... здр... здравейте, скъпа госпожо Лид... Лид... Лидел! Здравейте, д... д... деца!“ Тогава Алис се надигна тъй, че можеше да падне от файтона, и се развика: „Здравейте, господин Доджсън, здравейте, как сте? Тръгнали сме да купуваме бонбони!“ Струва ми се, че дори кочияшът не се сдържа и подвикна: „Здравейте, здравейте!“ Тъй или иначе, аз се затичах отначало редом с файтона, после, когато той набра скорост, подир него, а пръските сняг, които хвърчаха отзад, ме бръскаха по лицето.

– Преподобни – извика госпожа Лидел, – трябва да дойдете на чай у дома да отпразнуваме новата година и да си разменим малки подаръци...

После тя даде знак на кочияша да ускори още ход и те ме оставиха там.

Имах възможност да потичам и да прекося Сейнт Олдейтс, за да видя отново Алис в магазинчето, където семейство Лидел купува сладкарски изделия и откъдето самият аз често се снабдявам със сладки неща, предназначени за малките момичета, които каня за игра на гощавка.

Магазинчето се намира в малка едноетажна къща със заострен покрив. Строена е през ХV век на земя, принадлежала на женския манастир в Литълмор, преди да стане собственост на някой си Мартин Томпкинс, който започнал да произвежда тук малц. Днес томпкинсовият ечемичен слад се използува само за изготвянето на цветните захарни пръчки, които момиченцата страшно харесват, или на топчета, от които се получават отвари за гаргари и за лечение на болно гърло.

И през най-дълбока зима в дюкянчето се носи влажният и топъл мирис на поле след буря. Една възрастна жена властвува над царството на бурканите, забавните кукли-палячовци и мъничките кончета на колела. Прилича на овца, разкрасена от някого с пенсне, шал и боне.

Влязох в магазинчето. След като изтръсках снега, полепнал по цилиндъра и късото ми палто, госпожа Лидел отново ме поздрави любезно, докато децата й бъркаха в пълните с бонбони буркани, дръпна ме настрана и за пръв път ми заговори за моята книга с героиня Алиса:

– Преподобни – каза ми тя, – двамата с моя съпруг четем лондонските вестници. Отзивите им за вас са изключително ласкави! Твърди се, че вашата приказка е превъзходна и лека като суфле. Все пак ще разберете защо досега проявих известна сдържаност: боя се Алис да не се главозамае от цялата история.

Направих някакъв уклончив жест, нито „да“, нито „не“, и изхъмках няколко пъти със замислен и сериозен вид.

Наясно съм с нещата, господин Дикенс – през един период, който и по форма, и по същност наподобява времето, необходимо за изминаването на дълъг тунел, нищо, никой не може да накара Алис да се главозамае: моята скъпа малка приятелка – или скъпа малка любима – сега е на тринадесет години, тя навлиза съвсем сама в смътния сумрак, обгръщащ края на детството й, през който неясно прозира нейното очертаващо се битие на жена; детството има географски характер, то е осезаемо и по-уютно, докато светът на възрастните е ограничен единствено от времето, над което, разбира се, няма власт никое човешко същество.

Алис се променя, господин Дикенс, тя вече се е променила!

Забелязах в магазинчето със сладкарски изделия, че лакомствата не я привличат, както по-рано. Вкусваше ги сдържано, хрускаше ги без настървение, разтрошаваше ги бавно с кътниците си като преживящо животинче. Вече не се смееше както одеве във файтона, въздишаше и съзерцаваше бавно, неуморно падащия сняг. Красивата й устица бе присвита вяло и някак тревожно.

Предполагам, за повечето хора Алис е като лилия, която ще разцъфне с блясък. За мен тя чисто и просто ще порасне, и тогава аз ще пелтеча и пред нея.

Следобедът премина под знака на неяснотата, макар официално да си възстановихме отношенията с госпожа Лидел, която явно вече не смята, че бих могъл да посегна на честта на Прикс. Впрочем Прикс си е наумила да се омъжи за някой си господин Фостър и това е известно на цял Оксфорд. Въпросният господин Фостър е много по-богат от мен, така че наистина едва ли бих могъл да храня някакви надежди да спечеля Прикс.
Още на другия ден изоставих седемдесетте си студенти по математика и се качих на влака за Лондон с намерението да напазарувам за Коледа – основно комплекти за игра на табла, имам желание да измисля нови правила: открита табла, тройна табла, екипна табла. Самият аз си подарих ръководство за изучаване на иврит.

Макмилан ме посрещна с едно ново, малко лепкаво уважение, чак ми стана забавно: продали сме вече петстотин екземпляра от Алиса, направо се е сащисал...

Падна здрач, температурата също падна до тридесет градуса под нулата. Във въображението ми изплуваха комините на деканската резиденция, бълващи червеникав дим, изпъстрен от искри, докато моята Алис се е отпуснала кротко в едно издърпано до огъня кресло с лилав шал на раменете – точно в такъв вид ми е противно да си представя едно малко момиче.

Отскочих до театър „Ейдълфи“ да се поразведря. Пиесата не беше лоша, за известно време главната изпълнителка госпожица Фъртейдо почти ме накара да забравя, че Алис е пораснала, че ще расте още и че никой по никакъв начин не може да попречи на това. Госпожица Фъртейдо е весела, свежа и много хубавичка. Тъй като направо се разорих с покупките си, се наложи да си взема билет „при ангелчетата“, а от такова голямо разстояние дори при безпощадното газово осветление госпожица Фъртейдо от време на време ми изглеждаше като момиченце.

Но не е. Впрочем в Лондон нощем има твърде малко деца при подобен студ. Само успях да се усмихна на малките цветарки с кукуряците пред изхода на театъра, които бърбореха плачливо, пригласяйки на шумните подкани на проститутките.

Разказват, че откакто написахте „Оливър Туист“ с трогателната героиня Нанси, уличниците са ваши приятелки, господин Дикенс, както малките момиченца са мои приятелки. Нима подобни връзки не ни сближават, скъпи господине, чрез надвисналата тихомълком над нас сродна анатема – та нали и едните, и другите са общности, недостъпни и запретени за добронравни мъже? При все че в действителност нито вие, нито аз ги докосваме по какъвто и да било начин. Обръщам се към вас, сякаш сте моя сестра – това са вашите думи към блудниците, и аз също бих желал да употребя думата „сестра“, с цялото ми уважение, господине, и без ни най-малко да се стремя да се меря с вас, когато става дума за моите приятелки-деца.

Така е, но дори и да кажа „сестра“, досещам се, че бъдните поколения – ако Луис Каръл има някакво значение за бъдните поколения – надали ще го вземат под внимание.

Как не, ще си рекат бъдните поколения, Каръл е имал слабост към момиченца изобщо и особено към Алис Лидел в частност – но докъде е стигала любовта ми към нея и към тях, ето въпроса, който има да си задават бъдните поколения.

А вие, господин Дикенс, ще знаете отговора. Парадоксално – фактът, че не ми отговаряте, ме кара да бъда още по-откровен. Нима не е все едно, че се обръщам към Бог, който също като вас е твърде зает и съответно крайно мълчалив?
Истината е, че обичам Алис. Обичам я, господине. Правя това признание пред вас – скътайте го дълбоко и не ме издавайте.

Обичам я безнадеждно, защото ще се разделя с нея.

Аз съм този, който се оттегля, господин Дикенс, отдалечавам се от нея, защото тя вече почти не е дете.

След като, за моя радост, благоволението на декана и на госпожа Лидел към мен бе възвърнато, още щом се върнах от Лондон поканих Алис на гощавка в моето жилище. Поканата бе приета, и то с нечувано предимство: Прикс нямаше да идва, нито някое друго дете от семейство Лидел, Алис щеше да си бъде сама с мен...

Приготвих всичко, както си знам: хубав огън в камината, хубави бисквити в метални кутии, върху които саморъчно бях изрисувал забавни приказни зверове, розови еднорози с палави червени птици додо между краката, хубави бродирани възглавнички върху дивана и хубави чаени листенца в чайника.

Обикновено Алис пристига тичешком. Чувам бързите й стъпки по витата стълба, тя просто се нахвърля върху моята черна врата с надпис Преп. Ч. Л. Доджсън, сякаш бурята е запокитила птиче, блъска с юмручета и се смее: „Отворете, господин Доджсън, отворете бързо, аз съм вашата Алис!“ Аз отварям рязко (само си помислете, господине – та нали от толкова минути стоя зад вратата!), а малката се хвърля на гърдите ми с разтворени ръце, вперила в мен блестящите си очи, лекият й трескав дъх облъхва ноздрите ми и наистина не бих забелязал вече, ако светът спре да се върти.

През този ден не тичаше. Не заудря по рамката, само подраска. Когато отворих, остана на прага, заклатушка се от крак на крак и каза някак начумерено:

– Ами ето ме, дойдох за чая, както се разбрахме.

Както се разбрахме! Каква дразнеща забележчица, и как само подсказа, че е тук от чиста учтивост, защото сме се разбрали така и би било неприлично да се измъкне.

Хванах я за ръката и я въведох в дневната. Помещението е с удобни размери, поне за един мъж – понякога момиченцата се плашат от високия таван. Има полици с книги, в дъното – камина с окачени над нея детски портрети, под полилей с три стъклени кълба се намира работната ми маса заедно с две кресла и канапе, тапицирани в червено.

Обикновено аз сядам на канапето, а Алис се гушва при мен. Този път обаче тя се насочи към едно кресло, намести се на крайчеца, напрегната като човек, който е дошъл на кратко посещение и явно има намерение скоро да си тръгне.

Опряла ръце на коленете си, подръпвайки разсеяно белите си ръкавици, тя гледаше полепващия по прозореца сняг, който образуваше тънки лъскави люспи по стъклата – хрумна ми, че двамата с Алис бихме могли да си играем, все едно сме като Иона в корема на някоя риба. На нея обаче очевидно не й се играеше, нито на рибешки корем, нито на каквото и да било. Излъчваше противната сериозност на младите особи, които юношеското съзряване изпълва с такава самомнителност, че вече нищо на този свят не може да им угоди. Всичко им се струва грозно, скучно и направо създадено, за да ги дразни.

В предишно мое послание ви описах мъничка, куклоподобна чувствена брюнетка: това бе царствената Алис, Алис на девет годинки. Днес, скъпи господине, тя бе неузнаваема. Всичко пухкаво у нея се бе източило, всичко издължено и хлътнало се бе наляло. Плътта на заоблените бузки сякаш се бе изместила напред, бе разтеглила лицето, заличавайки очарователната му закръгленост и подхранвайки един все тъй очарователно очертан нос, който обаче определено започва да става малко едър. Клепачите на Алис са натежали и свеждат погледа й надолу, като че ли тя вече претегля нещата по-отвисоко. Устата си е все тъй нацупена, но вече не от инат: зад тази нацупеност се крие преценка. Сега косите й падат върху раменете и се преплитат.

Тя изпи чая, който й поднесох, мълчаливо, с превзето достойнство, като от време на време полекичка изтриваше устни със салфетката. Каза ми, че била безкрайно щастлива, задето книгата вървяла така добре. Добави, че дори Уелският принц бил дошъл в деканската резиденция и се постарал да хвърли поглед на онази, която мнозина вече наричали „истинската“ Алис. Тя избягала, но й се сторило, че Негово Кралско Височество все пак успял да я зърне, докато припкала към горните етажи.

Споменът я разсмя. Повече не се смя през този следобед, за който предугаждах, че ще бъде последната ни интимна среща.

– Добре че ми остана книгата – рече тя внезапно. – Майка ми изгори всичките ви писма до мен, господин Доджсън.

Запитах я дали знае защо майка й е постъпила така. Доколкото си спомням, никога не съм й писал нищо непристойно. Предимно гатанки, ребуси, малки математически залъгалки. Алис сви рамене:

– Мама малко ме ревнува от вас заради влиянието ви върху мен, едва ли е заради нещо друго.

Задничето й се плъзгаше по креслото и по мъничко, но неотвратимо се доближаваше до ръба. Скоро моето хубаво девойче щеше да се изправи и да ми поиска шапката си – или, макар да не се надявах особено на това, щеше да се спусне с носа напред като книжната Алиса в заешката дупка. Стана, както предвиждах – внезапно Алис скочи на крака и ми подаде ръка:

– Струва ми се, че е добре да тръгвам, господин Доджсън. Чаят беше топъл и превъзходен, прекарах много приятно. Пак ще се видим, нали?

Отвърнах положително, а усещах как въпреки топлината на огъня ме обгръща леден студ. Алис си отиваше, господин Дикенс, и макар още да не се бе смрачило, да имаше още сладкиши и чай, аз не сторих нищо, за да я задържа.

Тогава тя се повдигна на пръсти – доста висока е за тринадесетте си години, но все пак аз бях по-висок от нея – и ме целуна по двете бузи, за пръв път ме целуваше, а аз улових лицето й с две ръце и на свой ред я целунах по челото, и така всичко свърши, тя отвори самичка черната врата, пое по витата стълба, мина по галерията, излезе през врата номер седем на заснежения двор и изчезна.

Опитах се да вечерям, тоест да изям кейка и сухите сладки, но не бях гладен. Оставих ги на видно място за дребните полски мишки, които се нанасят в жилището ми от октомври до април.

Сложих си цилиндъра и слязох до това, което тук наричаме църквичка на колежа и което в действителност представлява грамадна катедрала. Тъй като вечер портата на „двора на Том“ се затваря, минах през малкия двор. Той беше пълен с премръзнали гълъби, които се опитваха да заспят, като се грееха взаимно. Някои бяха умрели, но останалите очевидно не го съзнаваха и се притискаха към труповете настойчиво, като че ли те бяха живи и топли птици.

Пристъпих към олтара под извисяващия се кръстат свод с неговите заострени плоскости, нервюри и надвиснали ключови камъни. Всичко бе пусто, ледено, тъмно и подредено. Сборниците с химни бяха по местата си на пюпитрите пред ореховите столчета. Седнах и се помолих на Бог да ме разбере.

Както знаете, понастоящем съм дякон към англиканската църква. По волята на моя баща, поради положението ми на преподавател в К. Ч., а и най-общо поради духовната предразположеност, която винаги съм имал, би следвало да стана свещеник. Но няма да го бъде. През онази вечер го осъзнах: по-горен сан от дяконския не е за мен.

Англиканският свещеник трябва да бъде женен. Това се изисква от обществото, вдъхва уважение, а и се налага поради естеството на сложно устроените механизми на пасторския дълг и енориите.

А аз ни най-малко не искам да се женя.

Дори един трезво премислен и двустранно всеотдаен съюз несъмнено би се провалил. Прекалено съм пристрастен към приятелство с момиченца и това едва ли би било съвместимо с любовта на една жена. Колкото и да е добронамерена, всяка съпруга бързо би се подразнила от начина, по който се измъквам с моите мънички приятелки по реката, на плажа или в някой театър. Навярно отначало съпругата ми би сметнала всичко това за очарователно, би възприела с усмивка момиченцата като своего рода подбрани изпълнителки на дъщерни роли. До деня, когато бихме се сдобили със собствено дете. А то, също както някои птичета, излюпили се в препълнено гнездо, ала убедени в правата си, дори те да не са законни, ще положи усилия да разчисти територията си. Ако пък в крайна сметка нямаме деца, нима съпругата ми не би се привързала прекомерно към момиченцата, които ще водя в свещеническия си дом? Дали би възприела неизбежните и принудителни прекъсвания на връзките ми с тези деца, когато те станат големи – а Бог и вие, господин Дикенс, следва да разбирате прекалено големи, – вземайки предвид, че единствено аз улавям мига, в който мъничките крехки създания биват запокитени сред ужасното набъбване на зрелостта?

Жена! Господи, съпруга – след като и тъй ми е толкова трудно да убедя някои майки, че в срещите ми с техните дъщери търся само компания, единствената близост, която действително ме кара да се чувствувам добре! Ако някой дори за миг би си помислил нещо друго, това би било жестоко спрямо мен. Кълна се, прочее, Богу и вам, че никога не съм се сприятелявал с някое нежно дете, без да се убедя, още преди да съм направил първата стъпка към него, че не тая в най-скришната и закътана част на съзнанието си нищо друго освен кроткото щастие да го съзерцавам, понякога да го фотографирам, ала без да накърня ни най-малко душата или облеклото му.

Ако напиша още някоя и друга приказка, подобна на „Приключенията на Алиса“, в смисъл, с малки момичета за главни героини, непременно ще препоръчам на илюстратора, бил той Джон Тениъл или някой друг, да обуе детето с дълги чорапи, за да не бъде поставен в неудобното положение да рисува и открива пред публиката голи прасци. Всъщност, скъпи господин Дикенс, няма човек, по-предан от мен на нравствеността, и то на най-строгата нравственост.

Но тази нравственост не е в противоречие с радостта от една среща, от едно завоевание, от едно приятелство. След някои гощавки в моето жилище и след като малката гостенка си тръгне, представете си, понякога ми се е налагало да отварям широко прозорците дори посред най-люта зима, сред ледени вихри, за да поема отчаяно вечерния въздух, сякаш кислородът в дневната е недостатъчен за дробовете ми, сякаш внезапно дъхът ми е станал дъх на великан. Тогава гледам как звездите се появяват в небето над Оксфорд, сякаш ги виждам за пръв път, и ликувам тъй силно, че мога да се опия от половин чаша мадейра.

Падението на Алис – парадоксално, порастването на едно момиченце наистина прилича на падение – ме връща към моята самота. Тя ще трае колкото тази зима. Отново ще настъпят хубави дни и аз ще се кача на железницата за Скарбъро, Маргейт, Хейстингс, Ярмът или Брайтън. Не само на мидите им е хубаво край морето: на момиченцата също.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) февруари 1866

Скъпи господине,

Научавам от един сплетничещ вестник, че Пърси Фицджералд ви бил подарил за вашия кучкарник в Гадс Хил ирландско ловно куче, което можело да мине за едно от най-кръвожадните псета на света, като проявявало, според твърденията, особен вкус към униформени военни.

Но вие ще се справите с него. То ще се тътри по корем в краката ви, ще скимти по неописуем начин и ще надига към вас чудовищната си глава, за да близне ръката ви.

Ето още нещо, по което се отличаваме, освен славата, богатството и гения. Може би тъкмо тук трябва да се търси и обяснението защо не отговаряте на посланията ми дори с някоя кратка бележка, гласяща например: „Стига, Доджсън! Само ме безпокоите, като пълните пощенската ми кутия с мрачния си, затънал в сняг колеж, с илюстрованата си приказка, която не съм имал време дори да погледна, с вашите менливи момиченца, които крият според вас някакво съвършено непонятно за мен очарование – за мен тия дребни зверчета винаги само са понамирисвали на пишкано или на зле усвоено от стомасите им мляко.“ Но какво пък. Вие имате право да мълчите, аз имам право да ви говоря. Нека да се върнем към кучето и към различията ни: с една дрезгаво подметната дума, с едно изсвистяване на камшик вие бихте укротили грубата сила, бихте покорили безпощадната природа, докато вашият клет, пелтечещ Доджсън е полагал хилядократно по-големи усилия, за да спечели нежната Алис.

Пак ли тя, дяконче? Да, господине, все тя.

Понякога я съзирам из оксфордските улици. Ако например съм застанал на ъгъла на Лонгуол стрийт, а тя тича по Хай стрийт, за да хване омнибуса, може заради разстоянието да успея да си внуша, че още е девет-десетгодишна – това внушение се подсилва от факта, че тя все така не умее да тича и обикновено забравя да завърже шапката си, която хвръква и полита плавно към някоя кална локва или към пряспа, или кацва върху куп фъшкии, и тогава Алис застива с отчаян вид, а де що има минувачи по Лонгуол и по Хай стрийт се завтичат да вдигнат шапката й, да я почистят с ръкави и да й помогнат да си я сложи отново.

Хуквам и аз. И отблизо си давам сметка, че макар и променена, тя не се е променила.

Вече не мога да я обичам както по-рано. Но не ми е минало и започвам да се опасявам, че никога няма да ми мине.

Тази кончина щеше да промени целия ми живот. След няколко седмици научих от „Таймс“, че за нов декан на К. Ч. е определен Хенри Джордж Лидел от „Уестминстър“. Макар да бе лято и животът в колежа да бе позамрял, назначението му събуди донякъде страстите –пристигащият Лидел се ползуваше със славата на твърде строг и дори суров човек.

За себе си ще призная, че тъй или иначе никога не съм се разбирал особено добре с елинистите – а Лидел бе именно такъв, и то измежду най-известните. Те проявяват наклонност да отнасят дисциплината логика към древната бъркотия, наричана гръцка философия, докато според мен логиката е наука, свързана по-скоро с математиката и следователно напълно съвременна.

Затова и аз бях от мнозинството, което се отнесе с недвусмислено неодобрение към появата на колите, натоварени с мебелите, книгите и багажа на господин Лидел, край сивата сграда на деканската резиденция. Времето беше потискащо хубаво, небето бе бистро и ясносиньо и никак не бе в тон с гранита наоколо и с моята печал, задето старият ни декан бе заменен с някакъв непреклонен преподавател по гръцки език.

Онези, които присъствуваха на вечерята след настаняването, ме осведомиха, че новият декан имал очарователно семейство, момченце и три бъбриви момиченца, както и племенничка с големи невинни очи.

Племенничката се наричаше Фредерика Лидел.

Срещнах я една неделя съвсем случайно и като я видях тъй оживена, грейнала и свежа сред сиянието на отминаващото лято, помислих си, че надали на света би могло да има друго по-прекрасно момиченце.

Това се случи на един плаж, на три часа път от Оксфорд с железница, духаше силен вятър. На стълба се вееше червено знаме, знак, че къпането е забранено, а конете бяха изтеглили нагоре кабинките на колела¹ – твърде удобни, макар понякога, щом слънцето ги нагрее, да миришат на нещо средно между пикоч и водорасли, – в които дамите имат възможност да се преоблекат и да пристъпят към вълните, без да се налага, както е било прието доста дълго време, спасителите да ги държат на ръце.

____________________

¹ Викторианските плажни кабини са представлявали приспособления на колела, които са били изтиквани от коне във водата, за да може къпещите се от висшето общество да бъдат скрити от погледите на околните. Пристрастието към тях Каръл определя по-късно като една от петте основни особености на своето приказно чудовище Змикула. – Б пр.

Побелялото от вятъра море се бе оттеглило далеч, оставяйки след себе си грамадна площ, лъснала от влага, която пясъкът поемаше. Грапави рибарски лодки се търкаха една в друга, поклащайки се на границата на оттеглящата се вода, преди да се озоват на сухо. Жени сновяха, пренасяйки кошове с риба. Мъжете им привършваха с прибирането на платната и дооправяха всевъзможни дреболии, докато дойде отново прилив и лодките се наредят край дългата дига, отвъд която малък военен параход изпускаше пухкав стълб червеникав дим.

Близо до ивицата, където се разбиваха талазите, деца си играеха, оставяйки пясъка да ги поглъща. Забиваха босите си крака в миризливата сива кал до глезените. После се дърпаха, надавайки престорено ужасени викове, сякаш се измъкваха от плаващи пясъци. Момчетата просто бяха навили панталоните си, за да не цапат плажните си дрехи, а момиченцата повдигаха с две ръце рокличките и долното си бельо.

Едно от тези момиченца беше с тънка перкалова фуста с три широки розови ширита под тъмносиня, почти черна рокля. Имаше бяла блуза, която бе бухнала от вятъра – вероятно той нахлуваше през яката. На главата си носеше шапка от светла слама, украсена с червени плодове, най-вероятно череши.

Сегиз-тогиз малката непредпазливо се доближаваше до границата между пясъка и водата и се забавляваше, като плюеше в морето, смесвайки мъничката пяна от слюнката си с кипналите вълни. Смееше се със зинала уста, по бузите й личаха трапчинки, пуснатите й коси се развяваха безредно, слепнати от солта.