Първа гост

Чорбаджи Юрдан старееше я отслабваше бързо. Една гастрическа болка, която го бе държала много време на леглото, отрази се още по-силно на характера му и го направи по-раздразнителен и нетърпелив.

Тая заран беше хубаво времето и той беше ходил да се разходи до градината, която имаше на края на града. Тая градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина, подействува добре на болния старец, неизлизал отдавна из къщи. Прохладният чист въздух и пролетното слънце го съживиха. Той по-бодро вече пристъпваше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигна до дома на Генка Гинкин, зетя си, той почувствува слабост, краката му премаляха. Той се отби у зетя си.
На двора Генко Гинкин, още по-издребнял, спарушен и изгубен, носеше пеленаче дете на ръцете си, което крещеше, и го коткаше и люшкаше като кърмачка на гърдите си.

Юрдан се запъти към постланото с китеник одърче на двора и седна тежко, като каза намусено:

-Бре, женкеря, ти ли пазиш детето? Къде е оная ?

Юрдан разбираше под думата "оная" дъщеря си.

-Тя си има работа, та аз държа Юрданча... тя ми рече да го държа и да го понося... тя си има работа...

-Не дава ли ти да й носиш и хурката? -попита с презрителна усмивка Юрдан... -Гино мари, я свари едно кафе! -викна той, без да види къде е Гина.

-Тя меси, меси... тя има работа, дядо... та затова аз държа детето... Кафе, кафе... аз да ти направя, ей сега ида, ей. Знам де е кутията с кафето и шекеря -избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си и се изгуби.

Пеленачето се разписка още по-силно. Юрдан се разсърди. Той сложи в къта на одърчето неприятния пискун, стана прав и се развика:

-Бре, къде се дянахте, бре! Тук човек ли има или магаре!... Гино мари, Гино!

-Тате, добре дошъл! Каква е работата, добре ли си? Здрав ли си? Виж какво е хубаво времето, добре си поизлязъл! -обади се кака Гинка от прага, весела и засмяна.

Тя беше се препасала със синя престилка, ръцете й възпретнати до лактите, зелената кърпа на главата й тикната назад и красивото и лице щедро напудрено с брашно. Тя така беше доста интересна и наумяваше някои битови образи от фламандската школа.

-Какво правиш? Какво ми разправя оня женкеря? Какво си се така набелила като воденчарка? Едно кафе няма кой да направи тука! -бъбреше старецът ядосано и повелително.

-Ти прощавай, тате, хванах се и аз на работа... Сега ще ти направя кафенце... Генко! Къде се запиля? Вземи Юрданча и го занеси в люлката, давно го приспиш!

-Какво работиш? Какво месиш?

-Меся, меся... трябва да се меси... и ние не сме на гроб камък, я? Благородни българи сме... -каза кака Гинка и се изсмя яката.

-Какви българи? Какво месиш? -попита намръщено баща й.

-Пексимет, тате!

-Пексимет?

-Ами че! Нали трябва?

-За какво ни трябва пексимет? На баня ли ще ходите? Или каква е тая слободия?
Вместо отговор кака Гинка се изкикоти. Юрдан я изгледа съвсем навъсено. Той не можеше да търпи този постоянен и безпричинен смях на дъщеря си, която по веселия си характер беше съвършена противоположност на неговия холерически темперамент.

Тя се приближи до него и му каза ниско:

-Кой ти мисли сега за баня? Ами ние за друго готвим пексиметя: той трябва за юнаците.

Юрдан я гледаше слисан.

-За какви юнаци?

-Ами за българските юнаци, тате, кога идат в Балкана.

-За какви юнаци дрънкаш мари? -попита Юрдан, все повече и повече зачуден.

Гинка се приближи още по-близко и каза:

-За въстанието... Комитетът нали заръчва?

И тя се пак изсмя с глас.

Юрдан подскокна на мястото си. Той не вярваше ушите си.

-Какво въстание мари? Какъв комитет? За бунт ли?

-За бунт, бунт!... Не щем вече ние тоя крастав султан да ни заповядва -отговори кака Гинка дръзновено, но изведнаж отскочи настрана, защото баща й махна с чибука да я удари.
Побледнял, разтреперан като листо от гняв, той се развика с всичкия глас, който имаше:

-Мари, магарска дъще, мари, въртоглава куфалнице, и ти ли ще правиш бунт? Няма ли за тебе хурка и игла, ами си тръгнала по ума на хайдутаците и нехранимайковците, за да ги хрантутиш с пексимет?... Нямаш ли очи и срам, лудетино!... И тя не щяла султана, видите ли? Кучка недна!... Какво ти е сторил султанът? Дете ли ти взема, или нещо те настъпи? Зарязала си къщата и детето и отишла да сваля султана!... Какво гледаш бе, папуняк, и ти ли си на нейния ум, и ти ли ще ходиш под байрак?... -обърна се свирепо Юрдан към Генка, който гледаше уплашено при вратата.

Генко Гинкин избъбра нещо и се скри пак в стаята. Там Гинка се преоблачаше набързо, защото видя, че бащиният й вик привличаше любопитни на вратнята. Като видя Генка, тя грабна чехъла и го запуха по врата.

-Поразенико, защо обади, че меся пексимет?

Но Генко; с гордо съзнание на своето мъжко достойнство, не удостои жена си с никакъв отговор, а храбро се втурна в другата соба и заметна вратата хубаво. Като тури тая преграда между своя гръб и чехъла на жена си, той протестира язвително:

-Удари сега, ако можеш!... Аз съм твой мъж и ти ми си жена!... Удряй сега, да те видя!

Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя беше излязла на двора, защото баща й беше излязъл на улицата сърдит и разтреперан.

Когато стигна у тях си, той се беше твърде замерил. Той измина двора, като пъшкаше обезсилен, и седна на първото стъпало на стълбата, която отиваше за горния кат.

Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен в къщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо. Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега,от пeрнатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла черква се е запушила, "Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?" -думаше си той.
От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излазяха из едно прозорче, малко по-високо от главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На третото стъпало той машинално се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му маловъзрастни сина, от които големият имаше едвам тринайсет години, стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. Те бяха тъй залисани в делото си, щото не забележиха главата на баща си, че се мярна на прозорчето.

Едното момче държеше на огъня тиганче и с голямо внимание надничаше над онова, което се вареше или пържеше вътре. Другото с нож изрязваше и изглаждаше някакви лъскави топки, които стояха накуп пред него. Това не беше друго, а лени куршуми; а в тиганчето се топеше оловото, от което ги лееха в калъпа.

-Харсъзи! Магарета! -изкрещя побеснял Юрдан, като позна с какво се занимаваха синовете му, и той се повърна назад с издигнат чибук.

Синовете зарязаха лабораториума си, изхвръкнаха като вятър из килерчето и се изгубиха на улицата.

-Хайдуци! Кръвопийци! Изгори-къщи! Проклетници проклети! И те бунт готвят! -викаше Юрдан, като се покачваше бързо по стълбите, защото яростта галванизираше краката му. Горе на чардака той срещна жена си.

-Доне! Не си ли и ти в тайфата? —попита я тон с грозен поглед... -Всичката ми челяд полудяла!... Ще ме направите на пепел!... Ще изгорите душата ми на стари години!...

И той лъхтеше и насила поемаше

Жена му го гледаше прехласната.

-Пенчо! Пенчо! -завика той. -Къде се е дянал? Да питаме него какво прави... Когато малките леят куршуми, той трябва пък топове да лее... Чапкъни с чапкъни...

-Няма го -обади се жена му, -отиде на К.

-За какъв дявол отиде на К.?

-Може би до табака, да му занесе стоте лири.

-До Тосун бея? Той утре трябваше да иде, маскарата!... Как тъй тръгва, без да се обади!...

И чорбаджи Юрдан се запъти към писалището. Той го отвори бързо и разтършува бързо из чекмеджето и измежду тефтерите и книжата. Но група не намери. Вместо него измъкна изпод хартиите един великолепен револвер-лефуше.

-Отде е тоя пищов? Чий е тоя пищов? Кой бърника в масата ми? Аз търся груп-намирам револвер!

-Че кой бърка тук освен тебе и Пенчо? -обясни жена му.

-Ах, тоя магарски син! Ах, тоя вагабонтин! Няма да стане човек!... Ето го и той царски противник! Ето го бунтовник!... Не ще дума, той е турил малките сополковци да леят куршуми... Всичките на работа вече! Всичките си плетат въжето!... Та какъв е тоя маскарлък, джанъм! И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива... Кириак дойде ли?

-Тука е, връзва денковете...

Юрдан се запъти тичешката към стаята, дето беше Стефчов.
ТЪСТ И ЗЕТ

Стефчов, който беше съдружник на дяда си, връзваше с помощта на двама работника денкове с гайтан, които щяха да изпращат за джумайския панаир, който бива навръх Гергевден. Той беше хвърлил сетрето и феса, за да може по-лесно да работи; лицето му, зачервеняло сега от упражнението, запазваше пак своето противно изражение на душевна сухота, безцветност и коравина.

До прозореца стоеше Лалка, жена му, облечена скромно в синкава рокля, и пришиваше платнени марки въз свързаните вече денкове. Не можеше да забележи човек по нейното спокойно и бяло лице, разцъфтяло и добило повече женственост, че тя е нещастна в това съпружество, станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна, без никаква романтическа подкваса на духа, която нямаше отде да възприеме в тая деспотическа среда, дето се беше възпитавала, тя отиде с мъка и със скрити сълзи под венчилото. Но времето й дойде на помощ, както бива повече в подобни случаи: тя привикна и се помири с новото си положение. Тя Стефчова не обичаше, нито беше възможно да го обикне, но тя му се покоряваше и му се боеше. И той не искаше повече от нея. В замяна на сърцето й, за което той твърде не бе се домогвал, той печелеше богато наследство, той ставаше прям наследник на Юрдана Диамандиев. Той беше доволен.

Той изпусна въжето, което дърпаше; за да пристяга денка, а Лалка -иглата, когато видяха Юрдана, че влезе страшно бледен и разтреперан, с бурни бръчки по челото.

-Е, Кириак? -извика той още от вратата. -Както се види, аз и ти само остаяме тука верни хора на царя! В къщи и котетата варънджа станали са бунтовници, купуват револвери и леят куршуми.... Огън и пожар се готви, а ние сме седнали да готвим стока за панаира. Аз като съм болен, баре ти нали видиш и слушаш какво е, ами да тръшкаме толкова пари в стока, когато са настали такива хайдушки времена...

Двамата работници излязоха на пръсти. Стефчов го гледаше смаян.

-Какво гледаш бе, простако? -изкрещя Юрдан. -Аз ти казвам, че и моята челяд е молепсал комитаджилъкът, челядта на Юрдан чорбаджи, най-верния царски човек, у когото слазят каймаками и паши... Та какво остава за другите, за простия народ! Няколко чапкъни правят комитет тука, под носа ни, и ние зяпаме като будали!

И чорбаджи Юрдан разказа с повече и повече растящ гняв откритията, които направи днес.

-Аз току-що се тъкмях днес да ида при бея -каза Стефчов. -те се сбират в градината у Бейзадето, нека ги хванат и турят на изпит. С двесте тояги ще изкажат и майчиното си мляко... Аз още по-рано трябваше да туря край на тая мръснишка пропаганда против държавата... Който не е благодарен тука от правителството, нека иде в Московията на даскал Климента, а не да туря огън в къщята ни.

Стефчов отвори вратата и пошушна нещо някому.

-Ти знаеш ли кои са тези магарета? -попита дядо му.

-Главният е Соколов! -каза Стефчов, като хвърли крадешком поглед на Лалка, и лицето му се изкриви от злоба. В тая злоба против доктора се мешаше и затаена, парлива като жив въглен ревност. Това окаменяло сърце беше достъпно за любовта само в това й некрасиво проявление.

-Все тоя ли поразеник?

Стефчов отиде и взе да бърка в джоба на сетрето си.

Юрдан го гледаше ожидателно.

-Ето едно писмо, което вчера намерих на улицата, току до вашата къща.

-Подписано от Соколова... праща го в Панагюрище, види се, на други подобни вагабонти.

-И какви маскарлъци пише? Плен, огън, пожар, нали?

-Съвсем други работи, уж невинни, пише вътре, но аз се заклевам, че под тях друго се разбира -каза Стефчов, като разгръщаше пак писмото. -Но Заманов ще го проникне и разтълкува; той е такъв копой, дето от сто уврата място подушва бунтовника.

В това време Лалка беше пребледняла. Тя се полека измъкна из стаята и слезна долу при майка си.

-Какво ти е, Лало? -я попита майка й.

-Нищо не ми е, мале -каза тя със слаб глас и седна, като подпря глава с ръцете си.

Майка й, заета с пържене на манджата, не обърна вече внимание на дъщеря си. Тя сама беше твърде раздразнена и като бъркаше силно с лъжицата в тигана, тя кълнеше синовете си:

-Да ги прокъса! Да ги изтръшка всичките, дето ще уморят баща си без време!... Едвам се е подигнал, ето сега ще му припадне. Да им опустее въстанието! Отдека тъй пощръкляха и побесняха всичките? Па и Гина, лудетината, та дор и куфоглавият Генко, и те с пексимет ще ги хранят, чапкъните! Да ги задавеше макар!

Влезна кака Гинка. Тогава Юрданица стовари гнева си на нея.

-Защо толкова гняв, мамо? Ти трябва още да се радваш... Чорбаджийките трябва да дават пример още...

-Гино, млък! -изкрещя майка й. -Аз тебе те не слушам, ти си луда!

-Не съм луда, ами съм народна българка! -отговори разпалено кака Гинка.

-Народна българка? Затова ли биеш мъжа си ката ден!

-Бия го, че ми е мой стопанин, то друга политика: вътрешна политика.

-Ух, лудетино, ти по ли искаш да си българка от баща си? Да знае той, че ти четеш вестници от Соколова, ще ти опуха праха, не гледай, че си четирийсет-годишна женуряга...

-Мале, лъжеш като катунарка!... Аз по Коледа подкарах трийсет и втората си година. Аз по зная колко години съм!

Но тоя диалог биде прекъснат от слугинята.

-Како Доне, ела, че на дядо Юрдана прилоша -каза тя уплашена.

-На, ето сега! Ух, боже господи -извика Юрданица и бързешката излезе да иде при мъжа си, като заряза тигана на огъня.

Още като се качуваше по стълбите, тя зачу раздирателните викове на Юрдана, когото беше хванал коликът. Тя го завари в горнята стая, че се превиваше и тръшкаше на земята от неизразими страдания, които усещаше в червата. Лицето му се беше обезобразило и посиняло; жестоки и отчаяни писъци излазяха из гърдите на стареца, без да му облекчат страданието; те пълнеха с ужас сърцата на всички домашни и се чуваха на улицата.

Пратиха бързо за Янелият едного от работниците, но той се завърна и каза, че не го намерил, понеже отишъл на К. Тогава прибягнаха към домашни лекарства. Ни компреси, ни разтривания, ни локмаруху, нищо не помагаше на болния. Той се виеше и се свиваше на кълбо, или пък се мяташе от едно място на друго.

Юрданица се възчуди какво да прави.

-Да повикаме доктор Соколова мигар? -обърна се тя въпросително към страдающия.

Стефчов й избъбра нещо с неодобрителен вид.

-По-лани го повиках един път сама и помогна -каза Юрданица; па се обърна към мъжа си:

-Юрдане, да повикаме доктора.

Юрдан направи отрицателен знак с пръста си и пак продължи да пищи.

-Чуваш ли, аз ще пратя за доктор Соколова? -попита по-внушително Юрданица

-Не го ща... -изхленчи старецът.

-Ти го не щеш, но аз те не слушам -каза решително Юрданица; па се обърна към работника: -Чоно, иди повикай доктор Соколова, скоро!

Чоно тръгна към вратата, но току-що стъпи на прага, той биде попарен от страшния вик на Юрдана, който приличаше на плач.

-Не го викайте мари!... Не ща тоз чапкънин, хайдутин...
Юрданица погледна отчаяно.

-Ами да умреш ли искаш? -извика тя.

-Да умра!... Махайте се, проклетници!... -изрева старецът.

След два часа кризата полека-лека се уталожи.

Когато видя, че на дяда му поолекна, Стефчов се облече бързо да отиде на конака. Валеше дъжд. На стълбите той срещна едно дребно човече.

-Е? -попита той. -Видя ли хубаво?

-Там са, у Бейзадето.

-В градината пак?

-Не, дъждовно е, в зимника са... Извардих ги... И аз съм дявол...

Тоя човек беше бившият карнарски ханджия Рачко... Той сега слугуваше у Юрдана с надница и заедно с това шпионствуваше на зетя му.

-Донес ми омбрелата.

След една минута Стефчов излазяше из вратнята бързешката. Лалка от вратата чу разговора. Тя изгледа с някакъв странен, зачуден и уплашен поглед мъжа си. Па бързо се покачи по стълбите и се изгуби в една стая.

Когато Стефчов влезе при бея, той завари там само едно лице: Заманова.

Заманов беше официален шпионин на турската власт и приимаше заплатата си от пловдивския конак. Той беше човек на четирийсет и пет години, но стоеше по-стар. Голямото му сухо, черно лице, дето светеха мътно две черни подвижни очи, беше покрито с преждевременни бръчки и имаше изражение противно и зловещо. Мустаците му, късо подстригани, бяха силно прошарени, както и косата му, която изхвъркаше мазна и несчесана отзади, изпод кирливия му фес, а преднята част на лоба му беше плешива. Той беше облечен в шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъскаше от мас. Висок и строен, той обикновено ходеше с наведена глава, като че клюмнала под тежестта на общото презрение. Върху цялата фигура на тоя човек стоеше печатът на бедността и цинизма. Обикновено той живееше в Пловдив и често правеше забикалки и по околните паланки. Той беше родом от Бяла черква и познаваше всичките, но и него познаваха всички. Дохаждането му по това време тука смути всекиго, който имаше причина да се смущава. Очевидно, той идеше тука с някаква мрачна мисия. Присъствието му вдъхваше страх и отвращение и той чувствуваше това и никак не се отидеше. Той срещаше безочливо и самоуверено презрителните погледи, като че искаше да каже: "Какво се чудите? Занаят като всеки занаят: и аз трябва да живея!" Той беше се срещнал вече с няколко първенци и беше искал пари назаем. Разбира се, никой не отказа на такъв честен длъжник и любезен съгражданин. Вероятно, той знаеше вече какво се готвеше в Бяла черква и с една сатанинска усмивка питаше, когото младеж срещнеше: "Как отива въоружението?" И за да увеличи още повече смущението на попитания, той прибавяше ниско: "Нищо няма да направите." И го оставяше попарен на улицата. Горе-долу завчера беше казал такова нещо на председателя на комитета. Тая му зловеща откровеност и досадливост правеше да пустее улицата, дето той минуваше.

Ето защо лицето на Стефчова светна от удоволствие, когато завари тоя могъществен съюзник у бея. Той ги поздрави усмихнато и свойски и седна да гледа играта, като стисна ръката на Заманова.

Старият бей, облечен в черното си закопчано сетре, продължаваше твърде внимателно играта, като поздрави мълком Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчов пристъпи изведнъж към целта си. Той разказа по-тънко на бея всичките подробности, които мълвата беше донесла до слуха му, за революционното кипение, което беше обхванало и Бяла черква.

Беят и той беше позачул за такова мърдане на раите, но той го считаше твърде несериозно и детинска работа и благодушествуваше, както всичките турски власти тогава. Той сега остана поразен от величината на злото, като Стефчов сне маската от очите му. Той се обърна въпросително и строго към Заманова:

-Христаки ефенди, ние играем на табла с тебе, а около нас се пуши!

-Аз съм дошъл тука само няколко деня става, но знам всичко това, и по-добре от Кириака -каза Заманов.

-Знаеш и не ми обаждаш?... Хубаво слугуваш на царя! -извика беят твърде недоволен. -Челебият се показа по-верен стълп на престола.

-Длъжност ми е, бей ефендим.

Едър пот изби по челото на Заманова. Той каза нервно:

-Тук ако е едно, по други места е сто... Тука ако се пуши сламка, къде Панагюрско се пуши цял сламеник, и високото царско правителство не е ни глухо, ни сляпо... То види тоя пушек и мирува. То има своите причини за това... Ще бъде грешка ние първи да дигаме тука врявата и да се компрометираме за един вятър само. Това, дето виждаме в Бяла черква, то е сянката само на пушека, който другаде се издига до облаците... Моето мнение е да се не бърза и да се чака внимателно.

Тия думи угодиха на бея, защото отговаряха на неговата наклонност за спокойствие и страх от отговорност.

Стефчов забележи това и се ядоса. Той разбра, че Заманов с такова хитро обяснение искаше да укрие своята немарливост и слабо усърдие към интересите на държавата.

-Христаки ефенди няма тук ни фамилия, ни интереси, ни една скъсана черга негова, та философствува -каза той с жлъчка. -Ако утре пламне нещо, какво губи той?

-Протестирам, господине! -извика Заманов ядосан и побледнял.

-Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! -изкряска беят.

Стефчов изгледа победоносно.

-И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение... Нека се изловят тия магарета! -каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето.

-Дето се вика, съгласни сме? -каза беят и въздъхна.

-Да се изловят още тая вечер! -каза Заманов.

-Дека са събрани? -попита беят.

-У Мича Бейзадето.

-У Бейзадето?... Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел... Кой им е главатарят?

-Доктор Соколов -отговори Стефчов.

-Соколов пак? Той ли е сега наместо консула?

-Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова.

-Други кои са?

-Изпъдените учители и неколцина още чапкъни.

Беят погледна на часовника си.

-Сега там ли са? -попита той.

-В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето... Там плюскат ракия и комитетствуват.

-Ами как мислиш?

-Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака.

-Това не е добро -каза Заманов; -вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи... Тогава чиста работа: черно на бяло... Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит.

Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му.

-Само това да стане, като се смръкне -допълни Заманов; -тъмнината е нужна за подобни нападения.

-Решено -каза беят тържествено и изпляска с ръце.
Появи се едно заптие.

-Тук ли е онбашият?

-Шериф ага ще се върне скоро.

-Щом се върне, при мене! -заповяда беят. Заптието излезе.

-Ах, забравих едно нещо -каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му.
И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна.

-Какво е това? -попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си.

-Едно Соколово писмо за Панагюрище.

-Бре!

-Какво му е съдържанието? -попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото.

-Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет.

-Каква е тая хартия? -попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни.

-Чети, чети, да видим -каза беят, като наостри уши.

Стефчов прочете следующите редове: "Бай Лука! Надявам се, че сте живо и здраво в къщи и жена ви не боледува вече; но вие продължавайте да й давате още от хаповете, които имате от мене. Как отива алъш-вериша по вас? Не съм те видял от две недели да минеш оттука, мисля, че не е по причина на здравието.Когато тръгнеш за насам, купи ми от Янаковата спицерия за десет гроша белладона, че ми се е привършила. Много здраве на домашните. Соколов"

-Наистина, това писмо е условно -забележи Заманов.

-Преведи го сега на турски -заповяда беят.

-Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш -каза Стефчов към бея, па захвана да превежда.

-Чакай -спря го беят още в началото, -тука под "хапове" трябва да разбираме куршуми!

-Може да е куршуми -забележи Заманов.

Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух.

Стефчов продължи нататък.

-Чакай -спря той пак Стефчова, -той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда.

И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: "Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода."
Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: "мисля, че не е по причина на здравието", той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно:

-Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи?

-Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве -болест -отговори шпионинът важно.

Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ.

-Улови се работата -продума той тържествующ.

Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата "белладона", беят го прекъсна и изкряска весело:

-Ох, тука му е турил нокта, казал си го е право: Дебела Бона -и тя е вътре!... Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината!

Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака.

-Чети, чети още -каза беят позасрамен.

-"Много здраве на домашните. Соколов". Свършва се.

-Много здраве на домашните! Разбра се!... С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък.

-Но от него нищо свързано не може да се извади -забележи Стефчов недоволен.

-Тъмно, тъмничко е -допълни Заманов.

-Че е тъмно, тъмно е -потвърди беят, -но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува.

-Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му-каза Заманов, силно вторачен в писмото. -Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма.. .

-Аферим, Христаки ефенди!

Стефчов направи темена, за да си върви.

-Е, решено, нали? -каза той.

-Всичко свършено тая вечер... -потвърди беят. -Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи.

Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов.

-Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата -каза му Стефчов.

-То е едно на ръка, аз поех грижата -отговори шпионинът; -Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва -прибави той бързо.

Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си.

-Вземи тия две рубли, повече нямам.

Заманов прие парите, па прибави ниско:

-Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка.

И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега.
Стефчов го погледна безпокойно.

-Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! -каза той тържествено.

-Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер... Благодаря, сбогом!

И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря.

-Благословете, дядо попе! -и той му целуна ръка. -Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега?

-Най-много се венчават! -отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина.

Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи.

-И време му е за сватба сега, защото утре, в други ден може да дойде второ пришествие... -И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: -Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват?

Лицето на попа се изкриви.

-У поп пари няма, благословии ако щеш!...

И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви. Заманов го изгледа строго и му каза ниско:

-Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета... Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата.

Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше.

-Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.

-Анатема! -избърбори си попът, като се отдалечаваше.

Дъждът все росеше още.

-Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето -викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си.

Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже:

-Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш?

-Донес малко жаравица, ти казвам -повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре.

Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата.

-Иди си сега по работата! -И той заметна вратата след момчето.

Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също.
Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква.

След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя.

И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.