Светлина след смъртта

Ваня Червенкова

Диана Касим редактор

Ралица Василева коректор

Николай Киров художествено оформление

Александър Цветанов корица

Ралица Василева пред печат

© "Никсън лимитед" ЕООД – издател

© Ваня Червенкова, 2006 г.

ISВМ 10:954 91958 1 3

ISBN 13:978 954 91958 1 1

е та11:svetlina_sled_smurtta@abv.bg

Всички права запазени!
... С благодарности към моето семейство

мама, татко, сестра ми и дъщеря ми,

които бяха най близо до мен...

... С благодарности към екипа на доктор Савова отделение "Реанимация" и на доктор Славов отделение "Гръдна хирургия" към Многопрофилна болница за активно лечение "Св. Анна" Варна, АД.

С благодарности към доктор Петрова и м.с.Тодорова от Центъра за Спешна медицинска помощ гр. Варна.

... С благодарности към всички хора, които ми помогнаха да оцелея!...

Скъпи читатели!

Дълго време мислих, преди да разкрия частица от себе си, след всичко, което преживях. Дълго време мислих, дали да бъда напълно откровена пред толкова голяма аудитория и дълго време мислих, дали да се съглася да покажа следите от онзи миг, който преобърна живота ми и който няма да забравя никога до края на целия си съзнателен живот. Това ще е изповедта ми, това ще е разголената ми душа, такава каквато е всъщност без цензура, без редактиране, без плагиатстване. Ще бъда аз! Ще бъда себе си! И зная, че трябва да ви предам всичко това, за да изпълня мисията си достойно и по човешки.

Ще ви разкажа за детството си, за дните като девойка, които така и останаха най щастливите в живота ми. Ще ви разкажа за това, как една майка е способна да се бори, как една жена може да победи, ще ви разкажа за живота и за смъртта, за човешката болка, за ужасното страдание, за ужасите, през които преминах, за добротата, за любовта, за прошката, за щастието, за вярата за всичко ще ви разкажа!!! Ще ви предам онези тайни, които видях там горе, откъдето малцина се връщат, ще ви предам онова, което Великата сила, наречена БОГ, ми помогна да разбера и което трябва да предам на колкото мога повече хора по света, за да разберат в тези трудни, динамични и глобални във всякакъв аспект времена смисълът на човешкото съществуване, смисълът на живота и смисълът на смъртта!

Мнозина от вас ще се запитат в този миг, а защо и на смъртта? Нима тя има смисъл и нима можем да го осъзнаем, след като вече не сме живи? Да! Аз съм една от малкото щастливки, които се радват на милосърдието на Господ, защото съм била там, където малцина са били, защото съм се върнала оттам, откъдето почти никой не се връща. Така сме устроени, такива са везните на човешкото битие живеем, а след това умираме! Такава е част от формулата на нашето съществуване.

Никога преди това не съм се замисляла върху философията на живота, може би забързани в нашето ежедневие, сме изгубили нишката, оставена ни от нашите прародители, които с мъдростта си и съзидателната си духовна сила са ни завещали живота толкова хубав и толкова прекрасен, а ние, забравяйки кои сме, самозабравяйки се дори, го правим толкова пошъл и грозен. Може би тук е мястото и сега е времето да се обърна към убийците си и да им благодаря. Да! Защото зная, че те ще прочетат тази книга.

БЛАГОДАРЯ ВИ!!!

Защото едва сега разбирам толкова неща, до които никога нямаше да стигна, ако не бяхте произнесли и изпълнили смъртната ми присъда. Едва сега съм такава, каквато Бог ме е създал и каквито всички трябва да бъдем. Вие ме убихте, но не успяхте да убиете вярата ми, не успяхте да отнемете душата ми, не успяхте да смажете сърцето ми. Няма да ви намразя за това, което ми сторихте, макар че направихте живота ми много труден, на моменти непоносим. Започнах отначало след целият този кошмар, намерих сили да се изправя и да продължа, макар и с похабено тяло и смазана душа. Сега пък аз ще ви разкажа за онзи свят, в който вие ме пратихте и от който аз се завърнах. Ще ви подаря Прошката си и Любовта си, защото само аз зная, че това е единственият начин да спася не само себе си, но и да се спаси цялото ни човечество!

Дълго е моето предисловие, а колко много имам да ви казвам! Започнах тази книга от мига, в който можех поне малко да движа ръката си. Преди цели две години. Беше разкъсана от куршумите и плачех, не знаех дали ще мога да държа нещо в ръката си изобщо. После спрях, защото последваха нови операции и отново дълги месеци на възстановяване. Отново продължих, пишех и плачех, задавях се в сълзите си, беше ми трудно да преживявам всичко наново. Късах листовете и със седмици не исках да ги виждам. Отново сядах и пак продължавах, борех се със спомените си, които така и не успях да залича. Но нали самият Пушкин беше казал:

"Онова, което се запомня се пише дълго, а онова, което се пише бързо, се забравя бързо".

Така и аз, мили хора. Искам книгата ми да остави у вас дълъг и траен спомен, да остави онзи белег в душата ви, който ще ви накара да се почувствате по добри и по значими не само за вас самите, но и за хората около вас. Искам да докосна сърцата ви, искам да ви накарам да промените вашата философия, да погледнете по друг начин на съществуването си, искам да ви подаря част от себе си и от онова, което най вездесъщият ми подари Самият ГОСПОД БОГ!!!

Утрото предвещаваше да е добро! Беше прекрасен юлски ден! Току що се пробуждах в стаята на хотела. Отворих очи и погледнах наляво. Усмихнах се, защото там дъщеричката ми Никол протягаше ръце и се излюпваше. Кой знае какво беше сънувала, но мигаше с гъстите си мигли на пресекулки и аз неволно се засмях. Спомних си дните, когато тя беше малко бебе и как по същия начин се събуждаше тихо, спокойно, гледайки ме с големите си красиви очички.

Добро утро, мамо!

Я, кой се е събудил?!

В стаята спеше вдясно от мен моята приятелка, която тогава много обичах и приемах безрезервно Елена. Станах и излязох на балкона. Гледката беше невероятна. На преден план виждах градинки, окъпани в добре поддържана зелена трева и различни видове цветя. Земята беше като пъстроцветен килим, а в далечината морето блестеше като изумрудено. Виждах прекрасното синьо небе и усещах полъха на морския бриз.

"Какво ли повече му трябва на човек?" си помислих. Колко малки неща могат да го направят толкова щастлив".

Ваня, коя първа ще ползва банята? чух гласът на Елена, а Никол дори не изчака отговора. Реши да използва привилегията си на най мъничка и се шмугна набързо там. Приготвихме се и трите излязохме от стаята. Закуската беше до 10.00 часа, а ние държахме не толкова на нея, колкото да огледаме кои са другите гости на хотела, какво е обслужването, както и да погълнем сутрешната доза горчиво кафе. Спомням си, че гостуващите бяха повече чужденци, а от съседната маса виждах познато лице от екрана на българската телевизия. Беше много топло и ние побързахме да се изнесем на шезлонгите около басейна на гранд хотел "Варна".

Денят всъщност започна нормално и с нищо не предвещаваше да е по различен от другите. Знаех само, че е християнският празник "Свети Седмочисленици" и "Свети Пантелеймон". Бях решила в късния следобед да посетя единствената църква в комплекса и да се помоля за тривиалните "здраве, късмет, щастие"... но не и за Живот! Не и за живот, за Бога!

Кой е предполагал тогава, че убиецът от сутринта ме е дебнел?

Не съм го допускала даже и в най лошият сценарий! Не съм очаквала подобно нещо да ми се случи, по дяволите! Никога не съм предполагала, че може да съм наранила някого дотолкова, че да заплатя за това с живота си. Не с друго, а с живота си!!!

Сега, правейки ретроспекция на паметта си и връщайки спомените си назад, се сещам, че по голямата част от деня прекарах във водата. Времето беше много топло и аз и Никол не излизахме от басейна. Тя беше толкова весела и щастлива. Нали знаете, децата обичат много водата и от мънички стоят в нея, докато пръстчетата им не побелеят и не се набръчкат.

Срещу нас на басейна бяха певицата Нели Рангелова със съпруга си и малкият им син. Спомням си ясно, че детенцето им загуби във водата някакво златно кръстче, изплъзнало се от крехкото му вратле кой знае как, а Никол имаше очила маска и правеше безуспешни опити да му го намери. Наоколо гъмжеше от радостни викове, хората се радваха и се наслаждаваха на почивката си, която служителите от гранд хотела знаеха как да направят пълноценна.

Чудно, но този ден с Елена не си говорихме много, за разлика от всяко друго ежедневие, но може би от топлината, а може и поради факта, че аз повечето време лежах по гръб в басейна и гледайки ясното небе, си повтарях наум години преди това наизустената от мен молитва "Отче наш". Не зная защо наистина. Просто я повтарях непрекъснато и в мен нахлуваха спомените от обстоятелствата, които ме накараха преди време да я науча наизуст. Спомнях си и моята баба, която аз толкова много обичах, че си я казваше сутрин, когато стане и вечер, когато си легнеше. Бях сама със себе си! Спомням си също, че към обяд започнах да плувам под водата и присъщо за ината ми се стараех да издържам колкото може повече под водата без въздух.

Бях във вътрешния басейн на плувният комплекс. До Мен безгрижно ди джей Дамян играеше с детето си. Знаете ли защо споменавам тези имена? Защото познавайки ги лично, те са се запечатали в съзнанието ми и когато след време примерно се срещнах с Нели Рангелова на сватбата на Деси Слава във Велико Търново, споменът ми за деня изплуваше в съзнанието ми и се притеснявах подсъзнателно да не се върнат събитията от онзи злокобен за мен ден. Дори поговорих за това тогава с нея и със съпругът й, и въпреки че обстановката на сватбата на Деси, както и настроението бяха повече от приповдигнати, аз се борех със спомените си.

Но да се върна под водата в басейна. С всяка дължина разстоянието, което преодолявах без въздух се увеличаваше и аз бях много горда от себе си. По късно разбрах и си дадох сметка, защо Бог ме е подготвил за това. Защо до последния момент преди разстрелът ми тренирах до откат в боксовата зала? Просто по този начин съм разширявала белия се дроб, който само след няколко часа щеше да ми бъде така необходим. В този момент убиецът ми е гледал, следял и дебнел.Чакал е най удобния момент ...да ме УБИЕ! Сега като си помисля и визуализирайки цялата ситуация се питам:

Господи, какъв ли трябва да бъде човек, за да дръпне спусъка на оръжието на няколко метра от мен? Коя ли майка го е родила и какво ли детство трябва да е имал, за да бъде толкова душевно осакатен?

Много често съм си задавала тези въпроси, дори сега, когато пиша, снимката на фоторобота, който полицията тогава разпространи по медиите, ме гледа от стената. Често гледам лицето му (няма значение дали е такова, каквото е нарисувано от криминалистите) и си задавам въпроса:

Какво ли точно изпитва човек, когато убива, виждайки кръвта и гърчещия се пред него смъртник? Дали в този момент е с ясно съзнание или под въздействието на някакъв наркотик, и дали той няма да му попречи или напротив ще го концентрира, за да може да се прицели по добре? Дали пък не е някой фанатизиран наемник, който да е стимулиран от проклятието на финикийските знаци?

Наистина много често съм си мислила:

В мига в който убиваш, потрепва ли ти сърцето, а може би ръката? Дали после се гнуси от това което е извършил и стои под душа с водата, за да отмие греха му, дали повръща? Дали заспива спокойно в същата нощ или взема транквиланти, за да притъпи сетивата си и да затвори очи? Дали със същите тези ръце докосва жена, има ли деца, милва ли ги, целува ли ги? Дали си спомня лицето ми, сещайки се за мига, в който е посегнал да ме екзекутира, какво ли е почувствал след като е изпразнил пълнителя?

Боже мой!

Колко вечери преди да заспя съм си задавала тези въпроси какво именно изпитва човек когато УБИВА? Защото аз мога да ви разкажа какво изпитва човек когато УМИРА!!!

Не зная дали смъртта при всички настъпва така. Много преди аз да се срещна с нея бях чела книгата на Реймънд Моуди “Живот след смъртта”. Знаех,че почти всички умиращи изпитват почти едно и също, виждайки еднакви неща, независимо от пола, възрастта, етноса или религията, която изповядват. В много разговори "пост фактум" с лекари, учени, атеисти, скептици и какви ли още не опоненти, с които съм водила спор, съм доказвала, че това не е вследствие на външна сугестия, не е фантазия или следствие от загубата на кръв, на кислородна недостатъчност, химически процеси, които настъпват в мозъка, нито пък е резултат от упойките и т.н.

Факт е, че има Живот след биологичната ни Смърт! Това е факт, мили хора! Съществуването на Великата сила (която ние, човеците, наричаме Бог) е факт!!!!! Както е и факт, че рано или късно се изправяме пред Светлината и разбираме колко кратък и нищожен е човешкият ни живот!

Въобразявам си! Какви са тези мисли от мен? Навярно е била камериерката. С тези мои интуиции, а и какво ли има да вземат от стаята? Глупости! Хората бяха поставили магнитни карти, имаше охрана в хотела, камери в комплекса. Ох, с тези мои псевдоусещания! Я се стегни,Ваня!

Не исках това да го споделям нито с Елена, нито с Никол. Защо да ги безпокоя излишно, а и моите усещания бяха просто мои. Още повече аз се боях от дребни крадци, все пак имах фирмени часовници, бижута, маркови дрехи, пари... Просто опасенията ми бяха от този род, но да съм допускала тогава, че професионален наемен убиец е влизал в хотелската стая!!!??? Господи!!! Никога!!! Ако тогава съм можела да го зная... Сещате ли се какво бих направила?

Излязох от банята и помолих Никол да ми подаде един от парфюмите. Силно се напарфюмирах (хм, обичах да го правя понякога) и... ах, тази миризма. Знаете ли защо си я спомням? Защото и Никол и аз до ден днешен не я понасяме. Подсъзнателно ни връща в този ден и от очите и на двете ни някак неусетно бликват сълзи. Жалко, парфюмът беше страхотен, но и до ден днешен пазя флакона с неговото съдържание и рядко посягам към него. Кога ли? Когато се борих със спомена си, нарочно пръсках в стаята с този аромат, за да мога да го преодолея, умишлено причинявах това и на детето, но тя се разплакваше и напускаше стаята като стрела, а аз стоях мазохистично, докато пресъхнеха сълзите ми. Ще си кажете що за терапия е това? Така постъпвах със себе си, не само си причинявах това с парфюма, но и с много още неща, които ще ви разкажа.

Господи като си помисля колко много сълзи съм проляла оттогава? Все се питам:

В състояние ли е човешкия организъм да произвежда толкова много течност дори? Сещам се сега за една мисъл на американския писател Франсис Гарт:

“Колкото и горчиви да са сълзите, които замъгляват погледа ни, времето и търпението ги изсушават.”

Така беше и при мен. Толкова много сълзи изплаках, че в един момент организмът ми спря да произвежда. Притесних се, че ставам безчувствена, че сърцето ми започва да се вкаменява. Вярвайте ми, мили хора, който не е чувствал тази болка рядко вярва, че тя съществува! Гледах в една точка и светът свършваше за мен. Затварях очите си сухи и се отваряше бездна пред мен. Онази,която ме погълна и ме отнесе в безвремието. Господи, питах се какво ставаше с мен?

Мамо, моля те купи ми това!

Вървяхме в тясната търговска алея към параклиса.

Мамо моля те, и това.

Никол весело подскачаше около мен и се умилкваше, както когато искаше нещо да и се купи. Хм, май всички деца стават толкова добрички, когато си просеха подаръци. А аз не я лишавах от нищо. Все пак я бях лишила от най скъпото – татко, и се стараех да компенсирам с друго – подаръци, почивки, глезотийки. Колко глупаво съм разсъждавала тогава, но нали знаете? Всъщност самотните майки ще ме разберат. Ние обграждаме с цялата си обич и внимание рожбите си, защото знаем,че сме им единствени, мислейки, че така поне малко ще наваксаме загубата или липсата на другия родител.

Вървяхме трите и се смеехме, бяхме толкова безгрижни и щастливи. С Елена винаги имахме за какво да си говорим, а освен това тя имаше страхотен съпруг, който беше изключително толерантен към нея и навсякъде я пускаше с мен.

Дни преди това бяхме отседнали с мои приятели от Русия отново в същия хотел. Бяха ми на гости и искаха да разгледат нашето Черноморие и да преценят могат ли да инвестират тук. Единият от тях, Аслан, беше мой съдружник от много години в една от фирмите ми и заемаше специално място в моя живот, както и в сърцето ми. Другия Осман, беше един от най успелите предприемачи на Москва, а третия беше висш държавен служител в руското правителство.

Два дни преди това ги изпратих до аерогара «София» и имахме уговорка да се срещнем на конни надбягвания в Германия само след седмица две. Това беше страстта на Осман и го разбирах. Обичаше конните състезания, сафари, лов, риболов. Позволяваше си да си достави тези удоволствия във всяка точка на Земята. С една дума се очертаваше едно безгрижно лято, изпълнено с много емоции, а после и чудесен бизнес с такива хора около мен. Да, обаче Господ беше подготвил други планове за мен, и аз трябваше да посрещна съдбата си!

Вървяхме трите по алеята,но зад нас е вървял и още един човек, този, който бе причина да посрещна гореспоменатата си съдба КИЛЪРА!!!

Влязохме в църквата, беше ми неудобно, защото бях по къси панталонки. Дадох на Никол парички да си купи свещи, а Елена остана зад нас. В двора на църквата видях маг Астор и някакви негови роднини, които май се подготвяха за кръщене, защото всички бяха облечени официално, а с тях имаше малко дете. На техния фон аз с моите къси панталонки изглеждах даже греховно, но пък влязох с отворено сърце и чисто съзнание, за да отправя молбите си към Бог, който винаги е бил благосклонен към мен. Винаги ме е закрилял и всичко за което съм го молила в живота си съм го имала, с изключение на едно на мъжа, с когото се разделих няколко години преди това.

Само това не ми даде Господ, само тази моя молба не изпълни, въпреки, че сега като си помисля, страданието ми от нашата раздяла беше толкова силно, колкото това на смъртта ми. Молих го толкова години, молих Бог толкова много да ми го върне, адски много го молих, но той и не искаше да чуе... Уви... Това вече е затворена страница в живота ми и аз съм благодарна за това. Може би така е трябвало да бъде, защото човек не може да избяга от съдбата си.

Това е друга тема, която аз почти никога не засягам, защото е много болезнена за мен, защото ако успях да преодолея смъртта си и това ми даде сила да живея, то от тази раздяла част от мен и от душата ми се загуби. Оставих сърцето си на тази любов и нито една терапия, нито една емоция, нищо не можа да я замести с нищо дори подобно! Единствено тук ще си позволя да разкажа за тази мъж. Много пъти са ме разпитвали, много журналисти са ми задавали въпроси в този аспект и винаги се пазех. Исках да скрия болката си и да не показвам, че съм слаба. Тук ще си позволя да разкрия всичко и ще се обърна към него, защото той така и не намери сили, нито има достойнството да ми обясни, защо си тръгна онази сутрин през 2000 година, просто ей така си тръгна и ми каза, че до седем дни ще ми даде отговор, дали ще свърже живота си с мен завинаги или ще се разделим.

Още чакам тези седем дни, защото тогава времето спря за мен. Знаех, че съм обречена, но исках да разбера защо? Зная само, че искам той да бъде щастлив, истински щастлив, и хората, които толкова много помогнаха да се разделим, искам да знаят, че съм им простила! А това е важно, защото аз най добре от всички ви зная, че прошка се взема, но и прошка се дава, защото колкото и да мислим, че писаното в светото писание за Страшния съд е някакъв вид догма за манипулация на съзнанието, колкото и да не вярваме в детските приказки за Свети Петър и ключовете към Ада и Рая уви, скъпи хора това е факт!

Преди време, когато не осъзнавах това, плачех и се молех, плачех и страдах, ако го има Бог горе на небето и си казвах: "Господи, аз нямам вина, Ти виждаш всичко, помогни ми да преодолея това, дай ми сили да издържа на тази раздяла и Те моля, ако през тези години съм проляла литри сълзи, то нека тези, които ми причиниха това да пролеят толкова, колкото моите, нито по малко, Господи, нито повече". Сега осъзнавам колко не съм била права.

Имах добър приятел, лекар от "Пирогов", Любомир, който почина (лека му пръст), и който често е бил свидетел на сълзите ми и дори понякога неадекватните ми постъпки. Той често ми казваше: "Остави нещата в Божиите ръце, остави всичко на небесните сили". Сега зная, че ме закриля и често ме гледа отгоре. Благодаря посмъртно на този човек, който беше едно изключително сърце, невероятен интелект и безкраен ерудит.

С него се запознахме при ясновидката Вера Кочовска, при която отидох тогава да търся помощ, защото раздялата ми с Антон се отрази много зле на здравето ми, а Любо беше един от най добрите й приятели. Зная, че тя също го обичаше по своему и правеше много за него. Тогава не можех да разбера защо Любо не импонираше на болката ми и ме извеждаше от църквите, когато отправях към Бог такива молби. Сега ми става тъжно, като си спомня колко нощи ме е прибирал от улиците, където се разхождах сама и плачех, колко пъти, когато ме е нямало вкъщи и не съм вдигала телефона, ме е намирал, коленичила пред иконите на църквата "Св. Георги" (тогава имах жилище там). Колко много ми е помогнал да преодолея адското страдание, колко пъти ме е свестявал, когато губех съзнание след изтощителни пости и напразни молби към Бога да ми върне Антон. Такъв си беше състрадателен и прекрасен приятел! Сега вече осъзнавам защо е правил всичко това с мен!

Уви, човек трябва да мине през много болка и страдание, за да разбере истинският смисъл на своето съществуване, философията на живота си. Когато човек се освободи от лошото, от гнева, от омразата, когато премине през скръбта и тъгата, тогава се пречиства и започва да гледа на света по друг начин.
* * *

Връщам се към църквата, в която се молихме аз, Елена и Николчето. Излизайки от нея, спонтанно взех решение да отидем до Варна на гости на сестра ми. И без това, откакто години преди това се преместих да живея в София, се виждахме много рядко и ми липсваше понякога много.

Бях с колата и потеглихме към Рибния пазар на града, за да купя някаква специална риба, която Елена поиска. Влязохме вътре и ми стана смешно, че се засичаме отново с мой приятел Пламен, който засякох точно преди да тръгна от София (оттогава съм му казала, че не искам да го виждам на шега), но той беше последният човек, когото помня. Излязох. Детето и Елена бяха зад мен. Запътих се да взема диня и помолих жената, която ги продаваше да ми помогне да я занеса в колата. Тя се съгласи, разбира се.

Тръгнах към колата, детето се забавяше след мен вече с метри, протегнах ръката си да изключа алармата на колата и на един или два метра от мен чух изстрели! О, Боже!

В първия момент не осъзнавах, че това са куршуми, мислех, че са пиратки, дори изругах наум, че някой по това време си играе. Изстрелите не спираха. Чувах ги ясно и отчетливо. Чувах ги с ушите си и ги усещах до мен. Не осъзнавах какво става. За части от секундата се досетих, че това са изстрели от пистолет. Господи!!! Инстинктът ми на майка сработи светкавично. Започнах да се озъртам за детето, да видя къде е, какво й е. Съзнателно разбирах, че нещо става и си мислих да не се случи нещо на малкото ми същество. За миг не съм си и мислила, че тези изстрели са насочени за мен. Чувах страшен шум, много непоносим силен шум – 1,2,3,4,5,6,7,8,9. . . . ., пронизващ ушите ми и изведнъж спряха. Не виждах детето, въртях се безпомощно и не разбирах какво става. Погледнах жената пред мен и усетих по неописуемият ужас в очите й, че нещо става с мен. Не мога да ви опиша изкривената й физиономия.

Ако й попадне тази книга, то моля тя да ми прости. Представяте ли си какво е изживяла, виждайки ме цялата в дупки, от които пръскаше кръв? Разказвам ви го в сегашно време, просто защото аз го видях. Погледнах се и, Боже,. от мен струеше кръв! Същите онези куршуми бяха пронизали главата ми, тялото ми, ръката ми и от мен шуртеше кръв!!! Ярка, червена, гъста, хлъзгава и топла!

Сега като пиша си спомням моята баба на село, когато колеше на дръвника кокошка или петел, как от него хвърчаха струи кръв и как животното, подскачайки без глава, умираше в конвулсии и гърчове. Сигурно и аз съм била за околните това. Погледнах се и осъзнах, че съм застреляна... с много куршуми. От гърдите ми бликаше със страшна сила струя кръв, която с всяко вдишване на въздух ставаше по силна. Отвсякъде струеше кръв от главата ми, от гърдите ми, от ръката ми, от раменете ми... Инстинктивно с ръка запуших най голямата струя между гърдите ми. Усещах консистенцията на кръвта гъста и топла.

Започнах да вдишвам въздух, който по дяволите, не ми стигаше. Пак полагах всички усилия да вдишвам и пак струите се увеличаваха. Започнах да се давя. Издавах страшни звуци. Хриптях. Давех се, за Бога, в собствената си кръв. Не знаех какво да правя да пестя кръвта, която изтичаше или да се боря за капка кислород, който ми беше жизнено необходим. Не ме болеше!

Стана ми топло и в този миг осъзнах, че умирам. Усещах как губя силите, кръвта си, усещах, че животът ми се изплъзва, усещах, че си отивам... В този миг... погледнах нагоре към небето, там потърсих спасението си. В този миг единственото, за което се сещах, беше той ВЕЛИКИЯТ ГОСПОД БОГ!!!

Все още се държах на краката си, но чувствах, че губя живота си. От цялата си душа, от всяка частица на тялото си отправих... ЗОВ ЗА ПОМОЩ към Господ! Молих го да не умирам, молих го да ме остави жива, молих го заради моето същество, заради дъщеря ми Никол, която беше някъде зад мен и виждаше и осъзнаваше всичко. Ако знаете само как го молех!!!!! Три години вече се мъча да повторя силата на тази молитва, но не става, не се получава.

Това са моменти, които може би само веднъж човек изпитва в живота си, и за които мнозина учени не могат да дадат обяснение. Аз зная, че изпитах нещо нечовешко в този миг. Чувствах, че краката ми не ме държат повече, усещах умора, адска топлина..., но се молех!

Не спирах! Молех се до последният си дъх, докато можех да се боря за живота си. Давех се, хриптях, издавах страшни звуци, залитнах, но положих сили да стоя изправена, протегнах ръцете си, защото мислех, че там горе на небето е моето спасение и пак се молех. Всяка фибра от тялото ми се молеше, всяка клетка отправяше вик към Бога за спасение...!!!

Тогава... тогава стана и чудото. Вдясно от мен видях малка, идваща към мен СВЕТЛИНА] Колкото повече се приближаваше толкова по голяма ставаше. Невероятна светлина не бяла, не жълта, цвят..., нямащ земен аналог! Застана пред мен и ме обля. Чувах глас, не, не го чувах, усещах го с челото си, с мозъкът си, той ми казваше:

Спокойно, Ваня, ти ще живееш!

За части от секундата мина мисълта ми за Никол и докато попитах Светлината и докато измоля за живота си заради нея, отново чух:

И Никол ще видиш, а сега ела с мен.

Аз се срутих на земята и усетих как душата ми се отделя от тялото, което остана там долу на паважа безжизнено, свито под огромна локва кръв!

Изведнъж се понесохме със Светлината, понесохме се нагоре. Виждах всичко наоколо с моите очи, но не усещах тяло. С моите си човешки очи виждах целият ужас, в който оставях дъщеря си. Тя се беше свила на топка, притиснала ръчички към телцето си. Беше в шок! Исках да се върна да я прегърна, а не можех, усещах, че съм неподвластна на себе си. Раздирах се от болка по нея, разкъсвах се между желанието на майка да се върна и новото ми усещане за любов и покой!

Издърпаха Никол под някаква сергия и я скриха, убиецът можеше да посегне и на нея, а тя с изкривено личице плачеше и осъзнаваше, че може би вече е без майка.

Господи, какво бях сторила в живота си, че ме наказваш така? Господи, защо? Защо аз? На кого ще я оставя, та аз съм й единствена, Боже...

Разкъсвах се от ужас и същевременно ясно осъзнавах, че отивам, за да се срещна със съдбата си и да дам отчет живота си. Моето земно време беше изтекло, а там горе течеше по друг начин натам се бяхме понесли със Светлината!!!