ДА ЖИВЕЕТЕ ВИНАГИ В МИР И ЛЮБОВ!

Тук отново проявих спонтанност и реагирах по човешки с мисъл:

• 
  Господи, как да простя на убийците си ?
  

• 
  Остави това в Мои ръце!
  
• 
  Как мили Боже, та те го направиха пред очите на дъщеря ми?
  

Остави това в Моите ръце казах, ти не си никоя, за да съдиш. Сега е време да се връщаш и да изпълниш своята мисия, Аз ще бъда винаги с теб!

Поведе ме с невероятна скорост някъде... с невероятна скорост... тунел ... не зная колко време е минало,в земно измерение това бяха две денонощия и половина ... Озовахме се ... дори ме е страх да ви го напиша! Най горе! Там... там не мога да ви го опиша! Там е Абсолюта, а всъщност това беше неговото място и неговото АЗ.

Чух само четири изречения с присъщия му величествен глас. Неговите последни четири изречения. Те бяха последните към мен!

Потънах, от там се понесох! Светлината я нямаше! Но бях взел частица от нея! Прибирах се ..., а не исках!

Отворих очи... погледнах... зелени престилки, студено! Затворих ги! Исках да се върна! Мислех си да опитам да заспя във Вечността наново,но не се получи...

Този път се пробуждах от най дългия си сън! Който допреди малко беше самата реалност.

Пробуждах се, за да посрещна деня... в реално измерение, в земното време на моята планета Земя!

ІІІ ЧАСТ

БОРБАТА МИ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ
През времето, когато ви описвам общуването ми с тази висша енергия, сила, светлина, Бог или както искате го наречете, всички български медии разпространяват новината първо за моята смърт (съобщават, че съм разстреляна), а после се разбира, че съм все още жива. Няколко дена непрекъснато в почти всички емисии дават информация за комата, в която изпадам,за командното дишане, за животоспасяващата операция и за съвсем малките шансове да оцелея. Какво ли са казали на детето ми в този миг? Видях я последно отгоре, свита на топка, обляна в сълзи от ужас и страх. Може би само майките ще ме разберат в този момент. Разказаха ми, че след като са я скрили под сергията, са дошли да я измъкнат и отведат оттам, а тя миличката е била толкова тежка от сковаването на малкото си телце,че не са могли да я повдигнат.

Боже мой, дали ще мога някога да изкупя греха си пред това дете, на което причиних толкова страдания и мъки в тази крехка възраст?

Та тя беше само на осем годинки тогава! Когато са съобщавали по всички телевизии новината за мен, в деня на покушението, родителите ми не са я чули. Били са в двора на къщата, където живеят. Малко по късно виждат събрани съседи, които стоят пред вратата на двора и ги гледат странно и мълчаливо. Никой не е можел да събере кураж и да им съобщи лошата вест. Накрая една добра приятелка на мама набира смелост и й съобщава, че съм застреляна.

Представяте ли си в този миг какво е почувствала моята майка? Представяте ли си да чуеш, че детето ти е мъртво, а ти си го надживял! Оттогава моята майка не е същата. Губи съзнание, а в очите на татко бликват сълзи. Не ви го разказвам толкова патетично, за да събудя у вас състрадание или да изпаднат читателите в сантиментални емоции и умиление. Още в началото направих с Вас уговорка, че ще бъда аз, че ще ви предам цялата истина такава каквато е.

При пристигането на линейката аз отдавна съм била просто едно тяло, лежащо в локва кръв. Въпреки всичко лекарката д-р Петрова от «Бърза помощ» решава да се бори, да се опита все пак да направи нещо от разкъсаното ми тяло. С тези шест куршума, които попадат в главата ми, гърдите и ръката, се получават дванадесет дупки практически, от които е извирала кръвта. Представяте ли си каква е била гледката? Линейката пристига бързо до болницата и ме вкарват в «Шокова зала», а оттам вече хората със зелените престилки ме поемат и започват да се борят за живота ми.

Лекарите – мисля си за тези хора,които полагайки и изричайки Хипократовата клетва едва ли са наясно колко човешки живота ще спасят в професионалния си път! И до ден днешен изпитвам към тях дълбоко уважение. Благодаря на всички, които през онези дни във Варненската окръжна болница "Света АНА" са се борили безрезервно, за да ме върнат на дъщеря ми.

Никога няма да забравя мига, когато след няколко дни отворих очи и погледнах този свят, в който съм сега! Може би ги виня само за това, че виждайки само за миг восъчно белия ми крак, през малкия отвор на вратата на операционната, мама ги е молила на колене да я пуснат само да ме докосне, за секунда да ме пипне, но тя едва ли е осъзнавала, че това е било невъзможно, защото всяка секунда е била фатална за моя живот! Всяка една секунда която е можела да бъде последния ми дъх!

Суматохата е била пълна. Следователите и полицаите до късно през нощта работят неуморно в отцепения с познатите ни жълти ленти район. Мама и татко стоят пред болницата, братовчедка ми Надя е мобилизирала всичките си приятели за да скрият Никол, която в този момент не е знаела какво става с мен и дали ще посегнат на нея, виждайки как я крият и местят на различни места. Сестра ми Вася понася най тежкия удар върху плещите си. Тя организира даването на кръв от всеки който е могла да намери, едновременно се е страхувала за мама, защото все пак да изживееш нещо подобно на 75 години..., въпреки транквилантите с които са я натъпкали . . .

Лидия – моята най стара и вярна приятелка. Разбира се, че дава вените си веднага, за да и източат кръв, защото чакайки пред реанимацията, е знаела колко много ще им трябва от червената животворна течност.

Тогава от Несебър пристигат и други две момичета, мои приятелки, които чувайки новината по централните новини, дори не успяват да се облекат подобаващо, въпреки, че работят като следователки. Може би добре са осъзнавали сериозността на нещата, защото са разследвали не един или два смъртни случая.

Елена се разкъсва между телефоните и полицаите,които през цялата вечер са правили следствени експерименти и са я водили по всички места, по които сме били през деня. Милата била е длъжна да си събере ума, за да върне спомените си, същевременно се е страхувала от всичко това, а и се е притеснявала за самата мен и си е задавала въпроса дали някога ще ме види повече жива след като е присъствала на разстрела ми и е видяла какво е останало от мен?

Зет ми Наско се е грижел за всички и е успявал да прикрие болката си като мъж, защото зная,че той е един от хората които много ме обичат.

В същото време хирурзите, анестезиолозите и асистиращите сестри се борят за живота ми и с продупченото ми безжизнено тяло. Изпадам в клинична смърт, вливат непрекъснато кръв и плазма, но въпреки това не се отказват. Решават се на операция, която други лекари по други болници може и да сметнат за излишна и рискована, осъзнавайки, че съм "кауза пердута". Не! Екипът от доктор Савова (Завеждащ отдел "Реанимация" )дава всичко от себе си ,правят и невъзможното, за да ме спасят. Въпреки суматохата от близки,полицаи, журналисти, от почти всички медии пред "Шокова зала", въпреки звъненето на телефоните от къде ли не, тези хора изпълняват свещеният си професионален дълг да ми върнат живота! И успяват! С Божията помощ и с всичките си сили успяват!

Прекланям се пред всички, които ме върнаха на Земята, целият екип беше невероятен!

Прекланям се пред всички знайни и незнайни хора, които са отправяли молитвите си към Бог онази нощ, за да оцелея! Благодаря на всички, които дадоха и максималното от себе си, за да съм тук сега, по жива от всякога, макар и с много следи от смъртта и перманентни болки по засегнатите места, но напомнящи ми ежеминутно за този ден, който промени всичко в мен! Благодаря на Бог, който ми подари втори живот и който ме научи да живея пълноценно и смислено, и който и досега ми дава сили, за да изпълня мисията си на Земята.
* * *
Как се казваш, как е твоето име?

Отварях бавно и с мъка очите си. Премреженият ми поглед фокусираше някакви хора над мен, облечени в бяло, зелено... имаше и цивилни.

Бях скована, не можех да помръдна. Усещах тръба в устата си, маска на лицето. Нещо ме раздираше и опъваше и отвътре, и отвън. Нямах сили. Ах, тази противна тръба в устата ми. Бях гола, покрита оскъдно с чаршаф. Цялата опасана в някакви маркучета, по малки и по дебели. Заобикаляха ме апарати... плочки... студ, миризма на лекарства и прясна кръв. В ушите ми бучеше някакъв странен шум, нямащ нищо общо с тишината и Вселенският покой, откъдето идвах. Не ми се говореше, болеше ме, дишах много трудно. Болеше ли ме, казах? Разкъсвах се от болки, непоносими, въпреки дозите с морфин, с които ме бяха натъпкали (както по късно видях в епикризата си). Не можех да се движа, не можех да говоря. О о о, не! Исках да се върна обратно, затворих очи, като си въобразявах, че ще потъна в онзи свят (нали знаете, както когато се събуждате и си затваряте очите, за да заспите пак), но нещо ме подтикваше да ги отварям. Някаква сила не ми позволяваше да се върна. Полагах усилия да се съвзема, въпреки волята си, която ми казваше противното. Дойдох на себе си след малко, тогава и окончателно осъзнах, че ще живея пак в моето си тяло. Душата ми след всички тези срещи и общения в Безкрая отново се завърна в тялото.

А как боли това, мили хора! Чувствах се уморена и много изтощена. Как аз, която бях толкова силна и енергична, сега бях просто едно тяло, не можещо нищичко. Това ме караше да се почувствам много тъжна и същевременно нервна от адската си безпомощност. Знаех, обаче, че ще се преборя с това състояние и отсега започвах борбата.

Приготви се, Ваня, започваш отначало!

Всички се бяха надвесили над мен и очакваха нещо, Може би си мислиха дали отново няма да потъна в Света, от който идвах или не очакваха, че ще отговаря, камо ли адекватно, защото са мислили, че куршумите в главата са засегнали мозъчният ми ствол и практически нямаше шанс да бъда нормален човек. Преди да направя опит да им отговоря, си дадох сметка, че започвах нов живот. Знаех само, че трябва да събера сили да оживея и да се боря. Да! Борех се за въздух, борех се да продължат жизнените ми процеси, борех се със смъртта, която исках да излъжа и да я отпратя далеч от мен, борех се за живота си, защото знаех, че там някъде ме чакаше детенцето ми, на което бях така необходима, защото съм й единствена!

Ваня тихо и плахо отвърнах аз. Ваня Червенкова!

Какво беше може би учудването им, че говоря и при това нормално.

Лекарите поговориха с мен, казаха ми, че ще трябва да полежа дълго, докато се възстановя. При това са знаели, че ми предстоят още операции, та те бяха направили само животоспасяващата, а сега трябваше да събират отломките от натрошеното ми тяло и кости.

Полицаите бяха наистина тактични и като че ли съпричастни с болката ми. Не ме тормозеха много с въпросите си, може би защото знаеха, че всеки ден вече ще идват при мен и ще си станем като роднини. А и нямах какво много да им казвам.

Спомням си обаче, че много ми се спеше, тресеше ме, беше мрачно и много зловещо. Заспах, просто заспах. На сутринта се събудих от гласовете на лекарите, които отново се бяха събрали и обсъждаха нещо.

Пак ми се пречкаха тези маркучи, маркученца, тази маска ме дразнеше, но пък от нея чувствах свеж въздух, който ми беше адски необходим. Мислех, че нещо не е наред с лицето ми, ами да! По късно разбрах, че единият от куршумите е влязъл зад ухото ми, счупил е зигоматачната ми кост, минава под очната ябълка и излиза над веждата, пробивайки черепа на челото, другият е влязъл във врата, счупва темпоралната ми кост и излиза през бузата. Бях обезобразена. Все още не го знаех, защото нямах възможност да се видя. Те бяха зашили на едро дупките, защото така трябвало, за да изтича мръсната кръв през шевовете. Така се правело с огнестрелните рани. Бях подута и зашита отвсякъде. Бях в превръзки, бинтове и марли. Продължаваше да ме боли.

Така измина и вторият ден след тридневната кома. Не допускаха до мен никой. Нито мама. Нито Никол. Нито сестра ми. Никой. Бях адски сама. Исках да изплача болката си на някого! Исках да разпитам някой какво става, по Дяволите? Има ли задържан убиец? Хванат ли е поръчител? Исках да зърна слънчицето си и да й кажа:

Спокойно! Мама ще се съвземе и всичко ще бъде наред! Само спокойно!

Лекарите не говореха излишно с мен, като че ли бяха инструктирани никой нищо да не ми казва. Полицаите идваха, Разпитваха ме и си отиваха. А знаеше ли някой, какво става със сърцето ми в този момент? Бях арестант в собственото си тяло. На третия ден ме преместиха в една стая. За първи път допуснаха сестра ми до мен. Миличката ми... колко уплашено ме гледаше. Господи, сестричката ми... Толкова бях щастлива да я видя. Тя полагаше страшни усилия да не се разплаче. Каква ли гледка съм била?

Здравей, моето момиче! Това бяха първите й думи към мен, а гласът и трепереше и аз долавях това.

Попитах я за Никол веднага, каза ми, че я крият, попитах я за мама, за татко, за всички... Попитах я, знае ли кой ми е причинил това? С малко думички, защото нямах сили да говоря, но се напрегнах и насилих, защото трябваше да зная. Беше лаконична, успокояваше ме. Малко по късно ме преместиха в друга стая. Бях сама. Полицаите стояха денонощно пред вратата.

На следващия ден отново я допуснаха за малко при мен. Поисках да видя небето, слънцето, да вдигнат щорите, но ми обясниха, че това е невъзможно. Никой не знаеше, къде точно съм настанена отвън, а журналистите дебнеха за сензационни снимки почти постоянно, а може би и другите... онези, които искаха да ме довършат!

На шестия ден ми дадоха достъп до мобилния ми телефон. Трябваше да чуя гласа на моето същество, на малката ми Никол. Господи, какво беше облекчението ми само като я чух! Знаех, че вече съм закачена на подслушване, но знаех, че можеше да слушат и враговете ми. Никол подаде слушалката на баба си:

Мамо! Майчице! Как си, мамо?

Мама плачеше и не скриваше емоциите си.

Сега вече ще благодаря всеки ден на Дядо Господ, че те запази! Как си, Ване? Това бяха думите й.

Защо ли в нейните представи Бог беше дядо? Сигурно си го представяше като добър белобрад старец. Стана ми някак леко и спокойно. Нямах търпение да ги видя и да им разкажа къде съм била.

Към обяд се налагаше да ме изведат от сградата и да ме пренесат в съседната на ядрено магнитен резонанс за снимка. Полицаите вършеха отлично работата си. Отцепваха коридорите, гледаха навсякъде. Колко ли цивилни още стояха отстрани, чакайки за реакцията на убийците? Бях на носилка легло, която при всяко друсване ми причиняваше остри болки, но вече бях толкова свикнала с тях, че това се превърна в перманентното ми състояние.

Непрекъснато ми сменяха системите, преливаха и вливаха в мен някакви течности, биеха ми много инжекции, гълтах какви ли не таблетки. От тялото ми към пода излизаха някакви дренажи с тръби, които изпомпваха мръсната течност от дробовете ми. Не можех да се обръщам. Нито наляво, нито надясно, нито по корем. Лежах само по гръб. Беше ми топло и чувствах, че организмът ми работи на половин обороти. Още от мига, в който отворих очите си, обаче, включих и задействах програмата си САМОСЪХРАНЕНИЕ. Това беше сега главната ми цел.

Взирах се в лицата на лекарите и сестрите да ги запомня, знаех ли, ами ако убийците си осигурят достъп до мен в бели престилки? Ами ако се направят на дежурни полицаи? Да! Ще кажете, че много филми съм гледала! Не! Чувството ми за самосъхранение не се активираше от сценариите на филмите, а от жаждата ми за живот. Може тялото ми да беше безсилно, но пък мозъкът ми работеше със свръхкапацитет! Изчислявах всеки един вариант, допусках и невъзможното и затова реших:

Доктор Савова, аз искам да напусна болницата.

Завеждащата на реанимацията стоеше пред леглото ми и недоумяваше какво искам. Не издържах тук! Та те можеха да проникнат и в болницата, да ми сложат нещо в системите, не се хранех, така че чрез храната не можеха да ми навредят. Санитарките се измъчваха с мен. Слагаха ми подлога, когато имах нужда, и аз не свикнала с това упражнение, непрекъснато опишквах чаршафите, след което ги карах да ги сменят, а те, милите, се стараеха да изпълняват молбите ми. Потях се, а тази миризма се смесваше с тази от кръвта и лекарствата и се получаваше нещо страшно и непоносимо.

Забравих да ви кажа от малка съм болна на темата чистота и миризми, и затова сега се чувствах освен полепнала в собствената си кръв, ами и задушаваща се от собствената си воня.

Доктор Савова, искам да ме изпишете и да се преместя в София.

Тя беше висока и красива жена, с черни коси и обаятелно излъчване. Съвсем спокойно и по майчински ми обясни, че аз не мога да мърдам, камо ли да ставам. Че ми предстоят още операции на ръката, както се оказа по късно и на окото. Можеха да възникнат усложнения и че това е просто невъзможно! Докосна ме по ръката приятелски, погледна към иконата на Света Богородица, която стоеше на шкафчето до мен и излезе от стаята.

В главата ми вече се въртяха планове за напускането на болницата. Между другото същата тази жена беше казала на близките ми, че в отделението имат практиката да молят роднините на безнадеждните случаи да им донесат икона на Светата майка, за да ги закриля по някакъв начин. Така се убедих, че освен лекари, които като професионалисти са стъпили здраво на Земята, те са и хора, и също се уповават на онази неестествена сила, когато самите те осъзнават, че са дали всичко от себе си и медицината, и че другото вече е в ръцете Божии.

Посещаваха ме лекарите, които бяха във фаталната вечер над мен, всички бяха много мили и добри. И досега си спомням лицата им, а как бих могла да ги забравя, за Бога!

Страшно ми беше нервно, че никой нищо не ми казваше. Не ми даваха вестници, нямах достъп до никаква информация. Полицаите и следователката си вършеха Работата, лекарите своята. Сестра ми гледаше да ме пред Пази от всякакви емоции, като че ли бях цвете в саксия. Все още Дишах с помощта на маската, която наистина ми даваше така нужният ми кислород. Говорех бавно и се задъхвах на всяка думичка, напрягах се, за да събера силите си и това зверски ме изнервяше. Не бях свикнала да живея на такъв режим. От вчерашната енергична и темпераментна Ваня нямаше и грам следа. Започнах да се съмнявам във всички и във всичко. Исках да се противопоставя и на най малката опасност, която можеше да надвисне над мен, а нямах необходимата енергия за това. Мислех си, как ще изляза оттук? Как ще ме транспортират до София? Трябваше, по дяволите, да се добера някак дотам. Трябваше. Там бяха приятелите ми, там имах с кого да говоря, там имаше на кого да се доверя, там се чувствах в свои води, но как?

Исках разрешение от полицията да допуснат освен сестра ми и още един човек, който не живееше в България. Година преди това се запознах с него в Интернет в сайта bgdаtе. Оттам между другото бях спечелила малко, но доста стойностни приятели, които по свой начин, макар и в кибер пространството ми даваха частица от себе си, за да преодолея един доста труден момент от живота си.

Единият от тях беше Питър, който ми звънеше почти всеки ден и си говорехме с часове. После установихме, че имаме общи познати (Росен и Донки) и вече бях запозната с голяма част от неговата биография. Знаех, че беше истински приятел и достоен човек. Имахме планове да пристигне в краят на август или началото на септември, но чувайки новината за моя разстрел, този мъж на момента тръгва от Канада и прави всичко възможно да пристигне час по скоро във Варна. Именно за него помолих за достъп. Интуитивно чувствах, че е един от единиците, на които в този момент можех да поверя живота си, макар че никога не бяхме се срещали на живо.

Не знаех кой друг можеше да ме предаде. Нямах идея кого можеха убийците да проследят и чрез него да ме доубият. Не ми казваха къде с точност е Никол. Ами ако чрез нея проследяха "пост фактум" местонахождението ми? Ами ако й посегнеха да я отвлекат и после да ме принудят да изляза навън? О, Господи, какви ли мисли не нахлуваха в главата ми. Питър поне никой не го познаваше, никой не знаеше, че сме толкова близки, никой не можеше и да го прихване чрез следене, защото в повечето време сме комуникирали в мрежата, а пристигайки на аерогара "София" е взел Рrima карта на ничие име.

Вторият човек, на когото имах пълно доверие, беше мъжът, с когото се разделих три години преди това Антон. Знаех, че дори и на хиляди километри, дори и след много години, можех да му имам пълно доверие, което нееднократно ми е доказвал. Знаех, че вече има приятелка и че от взаимоотношенията ни като мъж и жена не беше останало нищо, но също така знаех, че има мъжко сърце, и че не би се подвоумил в сюблимен момент да ми подаде ръка. Нямах връзка с него обаче, нямах идея как бих могла да се свържа с него, без да му навредя. Още повече враговете ми, най вероятно отлично знаеха, как ще разсъждавам, и че бих потърсила помощта му, затова той отпадаше като вариант.

Третият човек, на който бих се доверила, беше отдавнашният ми истински приятел Митко Димитров (бивш полицай, следовател и настоящ за онова време адвокат, сега и той вече не е между живите лека му пръст). Те със съпругата си Лидия бяха едни от най добрите ми семейни приятели. Да! Същата Лидия, която безусловно във фаталната вечер даде кръвта си, за да ме спасят. Познавам ги от много много години, познавах сърцата им и знаех, че бяха едни от малкото достойни да се впишат като мои истински приятели. Митко обаче, беше натоварен със задачата да се погрижи за безопасността на Никол и на близките ми. Разчитах на него, защото като бивш служител, при това много добър полицай в миналото, знаех, че ще разсъждава като мен. Можеше да предвиди всички капани, затова и не говорехме по джиесемите.

Планът ми за напускане се предаде на него само устно чрез сигурен човек. Засега обаче не можех да го осъществя, защото бях живият труп, но пък мозъкът ми, както ви казах, работеше на свръхобороти.

На следващия ден ме предупредиха, че ще трябва да дам показания пред съдия и следовател. Хм, което означаваше, че се работеше трескаво и здраво по случая. Едва по късно разбрах, че още на следващия ден след изстрелите, тогавашният главен секретар на МВР генерал Бойко Борисов, началникът на НСС генерал Иван Чобанов и директорът на ДНСП генерал Васил Василев са пристигнали спешно в морската столица и под тяхно ръководство се е провела секретна операция "Камчия1".

Вече е имало задържани по случая. И с тези факти се запознах по късно от вестниците, които бълваха сензационните заглавия: "Разкрита е чеченска фабрика за убийства", "Чеченци ли простреляха бизнесдамата Червенкова", "Варна пак гнездо на чеченската мафия", "Легендата, която се завърна", "Полицията надуши килъра", "Левичар гръмнал Ваня Червенкова".

Добър ден, Ваня. В стаята ми влезе следователката, която работеше по случая и една изискана жена на средна възраст, която ми се представи като съдия.

Сега ще запишем всичко, което си спомняш.

Напрегнах се и макар с четири дупки в главата, мозъчното сътресение и комата, от която излизах, се помъчих да си спомня нещо от тогавашната реалност. Нали сами разбирате, че ако им кажа, че съм видяла нещо "отгоре" с душата си, щяха да ме сметнат за луда. Интересно, обаче, за първи път усетих, че нещо е станало с мозъка ми.

Пред мен изплуваха спомени, много ясни спомени от миналото ми, сякаш се бяха случили вчера. Говорих им вяло, но в главата ми ме мъчеха наистина картини чак от ранното ми детство. Какво ставаше с мен? Как е възможно паметта ми да се е изострила до такава феноменалност? Отрупваха ме с въпроси, а аз говорех бавно и тихо. Всяка глътка въздух раздираше дробовете ми. Май не им бях много полезна, Но пък те на мен много.

Разбрах, че се работи по две версии чеченци, с които се познавахме отдавна и втората търсеше се връзка с радиоводещият Боби Цанков, на когото година преди това бях завела наказателно дело. Само един месец преди покушението бях дала пресконференция в Агенция "София прес" и запознах широката българска общественост с хилядите му измами и нанесени вреди на много хора от цяла България.

Кой ли от тях беше поръчителят? Кого, за Бога, засегнах толкова, че да искат смъртта ми? Никого не съм наранявало смъртно, никого не съм заплашвала, че да искат в замяна живота ми. Наистина не асимилирах, направо не побирах в главата си решението на някого да ме убие!?!

Седмият ден от пребиваването ми в реанимацията ще остане незабравим за мен.

Тогава от сутринта бях решила, че ще направя опит да се изправя от леглото. Сутринта след поредната визитация, споделих това решение с наблюдаващата ме лекарка. Тя беше страхотна жена. Нея ще я запомня с това, че още от първия ден след комата, освен ужасното много инжекции, системи и лекарства, ме убеди да вземам хомеопатичните таблетки "Арника". Разказа ми, че при проблеми, английската кралица Елизабет II винаги е искала въпросната "Арника" от личните си доктори. Тогава ми прозвуча, като приказка, но реших да й се доверя... и излезе права. Та тази жена се засмя на молбата ми да се изправя и ми обясни, че това засега е невъзможно и много трудно. Трябвало да стане на по късен етап и под наблюдението на лекар. Мислех си наум: "А тя знае ли какъв инат стои пред нея? А тя знае ли как аз умея да се боря? Тя дори няма идея колко силна и упорита съм".

Вратата беше винаги отворена и пред нея денонощно пазеха полицаите. Изчаках всички да се изнесат от стаята и реших, че ще местя по малко... сантиметър по сантиметър първо ръцете, като си помагах с устройството, което повдигаше леглото, всъщност, ако трябва да бъда точна, вкарвах в действие само лявата ръка, дясната беше извън строя. Още не бяха я пипали. Просто беше обвързана в превръзки и стоеше в някаква лонгета. От нея изтичаха кръв и мръсна слуз от раните, причинени ми от куршумите. Беше раздробена от тях.

В следващите дни ми предстоеше операция на нея, но не бързаха, защото още не бях в състояние, навярно, да понеса пълната упойка и инкубацията.

Прехапвах отвътре бузите си, стиснах зъби и се опитвах да се повдигна... поне мъничко да помръдна. Всеки сантиметър ми костваше адски много болки. От корема ми излизаха два маркуча, които водеха до някакви стъкленици с помпи, от гърдите ми излизаше друг маркуч, кой знае с каква Функция, вените ми си бяха с непрекъснати системи, от които ми преливаха на няколко часа какво ли не. Около мен и зад мен писукаха апаратите, отчитащи жизнените ми процеси, но въпреки това стисках зъби, очи, пръсти и се помествах по малко.

Божичко! Успявах! След около 15 минути борба с маркучите, системите, прерязващите болки и слабото дишане... успях. Изправих се! Вече бях седнала. Трябваше да спра дотам и отново да си легна, но не... С присъщата си воля реших, че ще опитам да сваля и краката долу. Просто исках да седна на леглото, виеше ми се свят. Ах, колко трудно ми беше, ако знаете!!! Никога няма да забравя тези мигове! Никога! Пак стиснах бузите си отвътре и ги прехапах със зъбите си. Започнах да свалям единия крак, после другия, и още 15 минути може би... 15 минути, които ми се сториха цяла вечност. Потях се от болка, от напрягане, обаче успях. Победа! Господи, успях да седна на леглото с краката на пода. Е, щом съм стигнала дотук, значи ще се изправя. Трябваше да се помъча, трябваше да успея, нали исках да се изнеса час по скоро оттук.

Спомних си силовите тренировки по бокс в залата и треньорите Вальо Давидов и Краси Чолаков. Така ме тренираха... до откат... до припадък... на моменти ми е причернявало от пренатоварване, но тогава бях здрава, а сега се борех за сантиметър придвижване. И въпреки това, не се отчайвах! Втълпявах си, че не съм саката, не съм инвалид, а това е само временно положение, от което аз ще се измъкна. Аз със смъртта се преборих, че сега ли няма да успея? Поех дълбоко въздух и с всички силици, които събрах, се изправих победоносно до леглото. В главата ми изплува една картина от филма "Клеопатра" по любимия ми канал Hallmark, където Цезар победоносно извика

ВИКТОРИ И И И ИИ!

Да! Но това не беше победа докрай. Светът се преобърна, болничната стая се завъртя, очите ми се замъглиха и аз изгубих съзнание. Потънах... и паднах на пода. Колко време е минало и какво е станало не помня? Колабирала съм. Когато отворих очи, бях отново на леглото и лекарите се бяха събрали около мен. Усещах погледите им над мен, а аз се ядосвах, че бях положила толкова сили да стана от това проклето легло, а сега отново в изходна позиция. Ама че гадост! Толкова бях изтощена, а на всичкото отгоре бях си прехапала бузите от болка, когато се борих да стана, че сега кървяха и боляха много. Всички бяха категорични и много строги: "Никакво ставане!" Бяха издали заповедта си, но аз си знаех, че ще я наруша и пак ще правя опити, за да се изнеса от тук по бързо.

Нощите ми бяха най страшни. Тогава въпреки че увеличаваха дозите с морфин, за да притъпят болката ми, ме беше най страх, че ако заспя, някой може да влезе и да ме отрови или убие, изключвайки системите ми.

Допусках всичко, не, че подценявах охраната на полицията, но щом тези, които имаха дързостта да ме убият пред толкова хора в пиков час, то сигурно щяха да пробват всичко, за да ме довършат. Непрекъснато се молех и без това не можех да говоря много, защото ми беше трудно, но затова пък си мислех и си общувах наум. Непрекъснато молех Бог да ме опази! А вляво от мен денонощно ме гледаха от иконата големите и добри очи на Дева Мария Божията майка. Това ме крепеше и ми даваше сили да се боря, за да продължа. Знаех, че Бог е с мен!