Светлина след смъртта

Никога няма да забравя последната ми среща в този апартамент с моята кръстница, към която тогава се обърнах за помощ. Не очаквах нещо, но дори и моралната й подкрепа в този момент щеше да значи много за мен. Уви, бях се излъгала... Даже предадена в твърде много отношения от тази жена, но се постарах да я забравя, макар че щом пиша за нея, значи заема някакво място в сърцето ми. Човек трябва да внимава много в избора си на духовен настойник, защото това е отговорност, която ако не изпълниш по съвест, то поне би трябвало да имаш страх от Бога. Знаеш ли, може събитията да рефлектират в твоя живот един ден? Но аз съм й простила за всичко и съм убедена, че тя също го осъзнава.

Скоро продадох жилището си и двете с Никол дълго плакахме, защото трудно се разделихме с онова местенце, с което и двете бяхме свикнали и което много обичахме. Цялата тежест по преместването легна върху кака Надя, Денис и приятелката ми Веси, тъй като аз не бях в състояние да правя нищо. Имах прекрасни съседи, които много ме обичаха и които много ми помагаха в най тежките ми моменти. Срещнах в тяхно лице разбиране, всички някак си като че ли ме пазеха, което са ми го показвала многократно. Ех, ако всички хора бяхме такива, колко по прекрасно би било ежедневието ни.

Денис се грижеше за всичко, нито за миг не ме изоставяше, макар че не винаги съм била справедлива с него, но този мъж ми показа какво е истинската любов. Правеше всичко от сърце и стоически издържаше на цялото това напрежение, което непрекъснато витаеше около мен.

Закупих друго жилище в съвсем друг район Докторска градинка. Бях на няколко метра от резиденцията на американския посланик и тъй като денонощно имаше многобройна полицейска охрана (всичко наоколо беше в посолства и полиция), се чувствах много по спокойна. И там случих на съседи. А хората от магазинчетата, в които ежедневно пазарувах, ме разпознаваха коя съм и бяха винаги толерантни и много отзивчиви. Над мен живееше един страхотен човек Лъчо, с който и до днес сме добри приятели и който много пъти е бил до мен, когато имах нужда от него. Просто така, получавах безупречна морална подкрепа от този човек, от който можех да се уча много.

Един ден телефонът иззвъня и отсреща чух глас:... Айде, бе моме, къде си? Бързо идвай в Бояна да се видим.

Никой на света не ме наричаше така, освен Мишо, който живееше ту тук в България, ту в Бразилия, където имаше имоти и бизнес. С него бяхме стари приятели и не бях го виждала отдавна, а имахме страхотни спомени от безгрижните години преди това, когато имахме обща компания. Беше се завърнал скоро и само по вестниците четях, че има някакви дела и недоразумения с покойния вече Иван Тодоров Доктора.

Разбира се, че отидох веднага да го видя. Беше се оженил за дългогодишната си приятелка Кети, от която имаше син Енрике. От този ден се виждахме постоянно, докато беше в България. Дори посрещнахме Новата година при него в къщата в Бояна и въпреки неприятностите, които и двамата имахме, въпреки че често виждахме имената си по вестниците, приемахме нещата някак си с ирония и вече от позицията на зрели хора, а не такива, каквито бяхме преди, когато казвахме "хоп" преди да скочим.

През цялото време поддържахме връзка с моите руски приятели и дори Аслан идва в България за около месец. Винаги от много години е отсядал в дома ми, защото беше част от моето семейство. Продадох и това жилище и закупих нещо, което беше тайничко моя отдавнашна мечта. Но ще спра дотук поради редица съображения. Само мога да кажа, че в следващите няколко месеца се отдадох на една от най ярко изразените ми дарби дизайнерството и умението да създавам красиви неща.

Мишо се прибра в Бразилия, Аслан в Русия, а аз се затворих и започнах да творя. Развихрих се, защото това беше едно от амплоато ми. Цял живот съм имала афинитет към красивото и сега имах прекрасната възможност да отприщя фантазиите си и да се отдам изцяло на творческия процес.

През този период до мен бяха моите стари приятели Сашо и Тити, Божо, Бобсън, мис Бони, Драго Чая, Адриан, и най добрите Митко и Мондьо, с които се виждахме всеки ден. Страшно много се обичахме, толкова се бяхме привързали един към друг, че ако не се видехме дори и ден, започвахме да си липсваме.

За първи път от две години възвръщах по малко нормалния си стереотип на живот, но така и не можах да се интегрирам с хората от външния свят. Много дни и нощи прекарвах само с компанията и те бяха всичко за мен – и приятелки, и понякога мъже, на които разчитах, и съветници, и отдушници, пред които често плачех и разкривах болката си.

Понякога към нас се присъединяваше Азис (обикновено когато имаше нужда), с който всички бяхме стари приятели. Но неговата кариера беше достигнала своя пик и той честичко се обожествяваше и не споделяше стереотипа на нас простосмъртните. Тогава, а мисля, че и досега, той не осъзнаваше, че всяко начало има и край. Ако за хората беше Азис, то за нас беше Васко от онази малка схлупена къщурка в Костинброд и ние не го възприемахме като "звездното величие".

Ще попитате как съм се вмествала в компанията на тези приятели? И как съм се вписвала в тяхната психика? Ще ви отговоря познавах ги отдавна, имали сме и много хубави, и лоши моменти. И вярата ми в Бог нито за миг не ми попречи да общувам с инакомислещите. Напротив, приемах ги с всичките им недостатъци и знаех, че рано или късно и те имат шанс да спасят душите си. Много съм им разказвала за Бог, за всичко преживяно от мен и съм срещала тяхното разбиране. Митко и Мондьото бяха най близките до сърцето ми. Дори имаше период, в който докато обзаведа новото жилище, съм живяла при тях. Кой друг би го направил, но пък толкова щастлива бях. Това бяха истински приятели, които безрезервно, безусловно винаги са били до мен и винаги ще си останат в сърчицето ми, независимо че обстоятелствата на по късен етап ни разделиха.

Няма да забравя никога, когато цялата компания посетихме Италия и колко красиви и истински мигове на приятелство сме имали. Обикаляхме Венеция, южна Италия и се смеехме, толкова много са ми помогнали да се откъсна от страшните си мисли, от кошмара, който преживях, че може би никога не бих могла да им се отблагодаря за присъствието, което ми даваха. Тези момчета наистина ми помогнаха и искам да знаят, че винаги ще има място за тях в сърцето ми, където и да съм, макар че понякога малките недоразумения оставят големи последствия в живота ни. Важното е, че те са били част от живота ми и с чиста душа им казвам: "Благодаря ви".
***
Ето това направи Исус със сърцето ми. Неговото учение ме накара да обичам стойностно и истински. Всички, дори и с техните недостатъци, дори и тогава, когато не ми отвръщаха със същото, дори и враговете си.

Исус ме научи да бъда по добра и да се поуча от грешките си!

Исус ме научи да вярвам и никога да не преставам да се боря!

Исус ме научи да давам най доброто от себе си. Исус придаде смисъл на живота ми!

Някъде на около шест години като бях, родителите ми се преместиха във Варна и ние със сестра ми някак не усетихме промяната. Добре, че мама и татко винаги са били едно здраво семейство и не сме преживявали катаклизмите, които много деца изживяват в семейства на разведени родители. И двамата бяха съвсем обикновени хора, мама работеше като готвачка, а татко цял живот шофьор. Със сестра ми се формирахме като личности в едно обикновено социалистическо семейство.

Бях сладко хлапе, защото мама винаги ми правеше две опашки с големи панделки. И какъвто цвят бяха рокличките ми, такъв цвят бяха и те. Така в жълто и бяло тръгнах рано, още на шестгодишна възраст в първи клас. Беше ми скучно в къщи, а игрите в предучилищната не ми допадаха много. Не че не вършех понякога простотийки...

Спомням си как в първия учебен ден в живота ми, след колоритното тържество в двора на училището ми, и след като една от добрите лелки прислужнички в училището удари камбаната, овързана в пъстри цветя, се качихме в класната стая.

Видях отворени прозорци и се надвесих от тях. Като едно глупаво дете започнах да плюя надолу, но пък неблагоразумието, което проявих се оказа фатално. Разбра се, че съм се изплюла върху един морски офицер с много висок чин. Естествено човека се качил в кабинета на директорката и се оплакал. Цяла делегация влезе в класната стая и до днес си спомням едрата му осанка в красива бяла морска униформа. Цялата се изчервих и се смалих, но... така и не си признах. Всички сметнаха, че това пъклено дело е работа на Иванчо, който беше най палавият ученик в класа ни. То пък и името му... като от вицовете.

Безгрижно детство, какво да ви кажа. С нетърпение очаквахме със сестра ми месец май, който беше края на учебната година и където до завършване на основното си образование всяка година се гледахме на таблото на отличниците. Майка ни много държеше на тази подробност и страшно ни юркаше винаги да сме отличнички.

В четвърти клас се преместих в друго училище и там получих първите си уроци по етика, съвест, доблест... там за първи път изпитах първите си трепети като девойка, а естествено, и първите разочарования. Имах изключителния късмет, че попаднах в прекрасно училище и на невероятни учители. А класната...? Класната... другарката Стефка Георгиева. Никога няма да я забравя. Тази жена стана майка за всички ни, за целия ни клас, преживяваше болките и радостите на всеки един от класа, заедно с техните семейства. Тази изключителна жена ни научи как да се справим с уроците от живота, които ни предстояха тепърва. Така подходи още от първия ден към нас, че вместо да я мразим като поредният тормозещ ни даскал, тя стана за всички ни като родител.

Водеше ни на екскурзии, водеше ни на излети, заедно винаги целият клас посрещахме Новите години, грижеше се за нас и ни научи отрано какво означават нравствените добродетели и каква трябва да бъде истинската ценностна система на човека. Затова и години, години след нашето завършване, всички ние се събирахме като едно семейство и си разказвахме своите житейски проблеми.

Освен че бях отличничка, винаги съм била в тогавашните, ако си спомняте, така наречените дружинни съвети. А това ми помогна на по късен етап от живота ми да разгърна лидерските си способности, което беше много присъщо за мен.

В гимназията, когато ме приеха, изживях и най хубавите си моменти. А как не? Толкова безгрижни бяхме тогава, толкова спокойни бяха времената. Тъгувам по тези години, защото като си помисля как моето и още колко много деца растат в ужасно напрегнати, динамични и неспокойни времена. Тогава си имах компания от пет приятелки, с които много се обичахме. Тогава изпитах първите си трепети като девойка, но като се сетя колко по детски е било всичко сега ми става смешно.

Тренирах хандбал и много воювах с родителите си за правото да ме пускат навсякъде с отбора. А те бяха толкова консервативни, че тяхната пуританщина ми идваше често до гуша. Спортът обаче ми даде много. Възпита у мен дух на борбеност и на колективно мислене и съм благодарна на тогавашните си треньори, които когато много ни тормозеха ненавиждах, но сега съм им безкрайно благодарна, защото ученическите години са много важни за всяко дете.

Точно тогава се формира у тях истинският характер и е много важно в каква среда растеш, как те възпитават, какви обстоятелства те оформят като бъдеща личност.

Затова, майки и бащи, е много, изключително важно как растат сега децата ни, защото ми е много мъчно като гледам днешната ни младеж: дискотеки със съмнителна репутация, наркотици и цигари, с които не са проблем да се снабдят нашите малчугани. Алкохолът, който продават въпреки забраните, цялата информация откъде ли не, която бълва и изкривява детското им съзнание. Пиша това от позицията на родител, защото имам преки наблюдения и съм наясно какво става ежедневно с децата ни. И ме е яд на безучастността на много майки и бащи, които не вземат никакво отношение и напротив толерират поведението на децата си, защото така били в крак с модата... Просто наистина главата ми не може да го побере... Опомнете се! Нима ние не сме тези, от които трябва да започне промяната???

Но да се върна на моята абитуриентска вечер.Последните безгрижни дни от моето юношество. Ех, ако тогава съм знаела какво ми предстои, дори не съм подозирала какви шамари щеше да ми поднесе животът.

Кандидатствах първата година във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Пред комисията изрецитирах на един от кръговете едно от любимите си стихотворения, което се превърна в мото в живота ми "Ако" на Ръдиард Киплинг. Възхищавах се от "Акотата" на автора, с които ни подготвяше за сцената на големия театър живота, в който ние трябваше да бъдем добри актьори и да завоюваме своя "Оскар" поне веднъж в живота си, изпълнявайки сами главната си роля.

Хм, скъсаха ме на "Елено, моме", ами не можех да играя хора, какво да направя, оттогава се хващам само на право хоро и то ако съм на сватба, в ролята на кума, иначе не се хващах на хорото...

Девет месеца не правех нищо, не можех да се примиря с факта, че не са ме приели, че ме скъсаха на нещо толкова елементарно. Често ходех на вълнолома, слушах шума на вълните и писъка на чайките. Разхождах се по пустия пясък и това ми стигаше, за да бъда щастлива. Тогава написах едни от най хубавите си стихотворения. Поне в творчески аспект не можех да се оплача, беше изключително плодотворен период за мен.

Един ден се срещнах с хора, които малко след това ми предложиха да започна работа в Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет в гр. Варна. А бях само на осемнадесет. Работата беше отговорна и попаднах в страхотен колектив. Оттогава датира и участието ми в така нареченият "възродителен процес".

Излишно е да давам оценката си за него, но каквото ни наредяха, това и правехме, и не бива никой да ме вини за това, защото и до днес чета гнусни обиди по мой адрес в интернет. Такива са били времената и заповедите, които се спускаха по партийна линия от тогавашното правителство.

По късно ме назначиха да отговарям за Дългополска селищна система, където имаше най голяма концентрация от турскоезично население. Била съм съпричастна към тези хора и никога не съм се отнасяла зле към тях или с неразбиране. Било ми е жал като съм гледала как за една вечер искаха да променят съдбата им. Все едно да станете утре сутринта и някой да дойде и да ви нареди да се казвате вместо Анита Айше, да ви накара насилствено да свалите традиционните си дрехи и да ви забрани да говорите езика, с който са ви закърмили. И на всичкото отгоре да ви налагат как да погребвате своите близки, как да ги кръщавате и как да се жените, дотам бяхме стигнали да диктуваме най съкровените мигове на тези хора.

Поне аз не бих разрешила никой това да направи с мен. Може би затова тогава те се опълчваха и бореха за правата си, но пък и разбирах дълбоко подбудите на нашите държавници и не ги съдя. България по малко и застрашително беше започнала да се асимилира, рискувахме след години Да загубим идентичността си на българи. Затова при хода на нашето правителство да им дадат възможност да се приберат в страната, която те наричаха своя родина, всички въздъхнахме с облекчение.

Именно тогава при мен дойдоха да се сбогуват много от хората, към които се бях отнесла човешки в сложните за тях времена. Мама и татко се хванаха за главата. Всеки ден прииждаха семейства в домът ни, които ми подаряваха сервизи, китеници, губери, платове, черги... ох, толкова ми е смешно сега. Един от тях знаеше адреса ми и бяха си го препредали един на друг. Нямах нужда от тяхната покъщнина, но пък приемах подаръците с дълбоко удовлетворение, че тези хора ме обичат, а родителите ми се шегуваха, че ако се заженя няма да имам нужда от зестра, защото моите приятели се бяха погрижили за това. Знаете ли, колко е хубаво и приятно да усещаш любовта на много хора наведнъж върху себе си? С някои от тях и до днес се чуваме по големи празници или им ходя на гости, когато отивам до съседна Турция.

Това бяха и годините, в които имах няколко сериозни връзки с мъже. Простих се с девствеността си, изпитах и много големи разочарования от мъже, които само се домогваха до леглото ми, без да си дават сметка какъв отпечатък са оставили в сърцето ми за години напред. Няма да споменавам имена те си знаят, но щом така е станало, значи така е трябвало да бъде!

Това ми е коствало много сълзи, много болка в крехката ми възраст, тогава направих и първия си аборт, без нашите да подозират дори. Дълбоко съм благодарна на моята тогавашна съседка и много добра приятелка Арша Луис, която ми даде много от себе си, и която винаги в тежки за мен моменти ми е давала добри съвети. Тя ме научи първа каква трябва да бъде една жена, една истинска жена, и в мислите, и в постъпките си, и най важното какво трябва да прави за да запазва винаги своето достойнство! Имах добра учителка. Ех, тази Арша, толкова много ми даде наистина и ми беше страхотна упора. Беше горда, напориста арменка, която отрано се беше развела с мъжа си и отглеждаше сама двете си дъщери. Колкото беше дребна и мъничка, толкова сърцето й беше голямо!

Най голямата си благодарност, обаче, ще отправя към жената, която ме е научила да бъда човек с достойнство и сърце жена с вкус и обноски. Тази, която въпреки че ми беше първа братовчедка, аз наричах сестра кака Надя. Тя знаеше почти всичко за мен, за приятелите ми, за връзките ми, за всичко... Имах малко, но изключително стойностни приятели (оттогава датира и приятелството ми с Митко и Лидия, Вальовците, Ники, Стоян, Иван, Сисо...). Всички бяха служители в системата на тогавашния държавен апарат. Виждахме се ежедневно, ходехме след работа къде ли не. Ах, колко красиви спомени имам от онези години, и какво ли не бих дала поне за миг да върна тези дни, поне за малко!

Обичах един мъж, който беше странен за всички, пак работещ там в Държавна сигурност. Но много странно, той предпочете жена доста по възрастна от него и се ожениха. Беше ми адски гадно. Тогава си взех отпуска за няколко дни и отидох на гости на приятел от Русе, който също беше техен колега (бяха от един випуск от Школата в Симеоново). Той ме отведе далече в една хижа, на една планина, за да изплача сълзите си ида се стегна психически.

Същата картина се повтори две години след това. Отново имах връзка с мъж от нашата компания, приятел на Митко, и отново ме изостави заради доста по зряла жена от мен.

Беше някакво проклятие, някаква тежка карма тегнеше над мен, не разбирах какво става с мен. Бях толкова млада, красива, с претенциите за интелект и ерудиция (още тогава четях и знаех много), и въпреки всичко... когато стигнех до нещо по сериозно всичко се разпадаше пред очите ми. Що за харизма? Коя ли орисница ме беше орисала мъж да не се приближава до мен?

Тогава поговорих с мама, търсех причината някъде в миналото, мислех, че това е някакво родово проклятие, иначе не можеше да бъде! Тръгнах по разни гледачки и врачки, като съм си въобразявала глупаво тогава, че те могат да променят съдбата ми. Какво да се прави, човек трябва да мине отвсякъде, за да изстрада живота си, нали знаете, безплатен обяд няма. Така и аз. Трябваше да заплатя скъпо по нататъшния си начин на живот. Аз плащах двойно, та и с ДДС то върху чувствата, които тогава пропилях напразно. и Както и да е. То че не се омъжих, не се омъжих, но пък такива екшъни ми предстояха в следващите няколко години, че нямаше да ми остане време да се замислям върху семейния си статут.

Когато настъпи демокрацията (10 ноември 1989 г.) мнозина от нас бяха неподготвени за този момент. Съкратиха ни, уволниха ни, с една дума останахме на улицата и всеки от нас си задаваше въпроса: "А сега накъде?" Много от приятелите ми станаха адвокати, други прокурори, съдии, някои развиха успешен частен бизнес, а аз скочих в риска с двата крака.

Изтеглих голям кредит, като заложих апартамента на родителите си и какво ли още не и реших, че ще замина за Грузия, откъдето имах идея да закупя микробусчета от съседен Ереван и да ги пусна като маршрутни таксита.

Имах приятелка, която беше от Тбилиси, и чиито роднини живееха на един от централните площади на града "Давид Ахмашенебели". Всичко добре, но... още от първия ден, в който стъпихме на грузинска земя ни поднесоха вестта, че страната им от предния ден е в условията на гражданска война.

Тогавашният им президент Звияд Гамзахурдия беше влязъл в реално стълкновение с искащият властта Едуард Шеварнадзе (бивш министър на външните работи на СССР). Отидохме едва едва до дома на приятелката ми.

Бяхме аз, тя и мой добър приятел, на когото имах безрезервно доверие. Бяхме с адски много пари у нас, той също беше теглил кредит, и добре че дойде с нас, защото като мъж се справяше отлично със ситуацията. Имало е дни, в които изобщо не можехме да излизаме, толкова много се стреляше. Куршуми и бомби буквално валяха пред очите ни, бронетранспортьори се разхождаха по улиците. Кавказците не се шегуваха. Те се биеха за честта до смърт.

В промеждутъците от по спокойните ни дни се запознахме с много влиятелни бизнесмени, тогавашни политици, но най яркото ми запознанство така си остана с народната им актриса Наташа Чехквадзе, в чийто дом винаги бяхме добре дошли, както и една стара балерина, бивша любовница на небезизвестния Берия. Тези грузинци! Имаха невероятна класа! Бяха толкова гостоприемни, толкова радушни, толкова изтънчени понякога в обноските си. Там, в техните домове, видях невероятни произведения на изкуството, картини на стари майстори, творби на Фаберже, на стари руски художници, живописни и скъпи икони, инкрустирани сервизи... А преди да ги опозная ги мислех за неандерталци! След общуването си с тях разбрах какво е истинска аристокрация!

Един ден както си стояхме в дома на Наташа тя предложи да отидем в църквата на името на тяхната царица Тамара. Актрисата се ползваше навсякъде с авторитет и доверие. Един от близките й приятели Важа ни запита кръстени ли сме? Николай не беше, а аз няколко години преди това бях се кръстила в Троянската Света обител, но абсолютно неправилно, така че реших да повторя ритуала. Така след три дни приготовления Наташа и Важа станаха наши кръстни майка и баща пред Бога.

Месеците летяха, а ситуацията в столицата Тбилиси не се оправяше. Там за първи път чух за най силната змийска отрова "Гюрза", за чудодейното лекарство против рак "Алфафетопротеин", там видях част от мистично изчезналата "Кехлибарена стая", там видях и най старата им столица в южната част на страната им ЦХИНВАПИ. Посетихме един невероятен по своята архитектура манастир, на чийто майстор бяха отсекли ръцете и вградили на входа на манастира, за да не може никога повече да повтори творението си. В същият този манастир видях и на места под горния слой на стените фрески от Х1 ХП век, изобразяващи извънземни летателни апарати и същества. Пак там имаше картина на Исус Христос, която беше уникална с това, че откъдето да погледнеш очите му отвсякъде те гледаха. Някаква стара техника на древни майстори, която правеше образа на Исус уникално неповторим.

Имаха страхотна природа, зеленина, цветя, портокалови горички и цели плантации с чай, палмови дървета, кедри, които придаваха на страната невероятна екзотичност. Няма да забравя техните огромни хинкали и хачапури, които ние поглъщахме с огромен апетит. Центърът на столицата, за съжаление, беше разбомбен много, а големите хотели бяха превърнати в болници.

Един ден се бях скарала за нещо с Николай и побягнах навън по улиците. Търсех църква и се натъкнах на католическа такава. Плачех, защото не знаех дали ще се измъкнем живи от страната, плачех, защото вече ми беше станало много тежко, плачех, защото лихвите в банката течаха, а ние тук не помръдвахме с бизнеса... Плачех, че моите приятели и приятелки си живееха по дискотеките, ресторантите и нощните заведения, а аз се борех в условията на една тежка гражданска война.

Църквичката беше мъничка, но много колоритна, със статуите си и красивите бели пердета от рязана бродерия по прозорците. Поседях час там и излязох на улицата, където не преставаха да се стрелят. Говореше се, че президентът се охранява от бивши затворнички, които били изключително жестоки, наречени "черните колготки", и които са безкомпромисни в предаността си към своя президент. Хм, мислех си, че на такива разчитаха и либийският ръководител Муамар Кадафи, и кубинският Фидел Кастро навремето на жени, които май са най истинската охрана и най преданите гардове във всяко едно отношение.

По пътя ме настигна кола и един мъж ми предложи да се кача. Сега се чудя с какъв акъл съм направила това и колко спонтанна и безразсъдна съм била в решенията си тогава? Може би, защото сега вече имам дете, и съм по предпазлива, може би тогава съм била наивно млада, напориста, глупаво амбициозна, зная ли??? Мъжът се оказа представител на Международния Червен кръст и в разговора ни по пътя беше споменал, че в централния им хотел "Иберия", който беше станал временно болница, имат спешна нужда от кръв.

Знаех, че бях универсалният донор, с тази кръвна група "0+" давах на всички, а като знаех, колко невинни хора умираха, колко деца бяха ранени... човешкото пак проговори у мен.

Досещате се вече, нали? Докато се опомнех, вече бях на кушетката с пробити вени и от мен източваха не 400, а цели 700 мл кръв. Пропуснах да ви кажа, че години подред бях редовен донор и това за мен беше съвсем познато, но липсата на половин литър кръв ми се отрази зле. Не можех да стана от медицинското легло, виеше ми се свят, чувствах се омаломощена. Докторите веднага ме отрупаха с шоколади, сокове, бонбони, вода. Лежах и ядях сладките лакомства и си говорихме. Ама тези грузинци са страшни сладури. Вече ги обичах в сърцето си, а и с кого ли съм станала кръвна сестра, след като си дадох драгоценната червена течност?

Нямаше изход от града. Всичко беше блокирано и заминирано. Чакахме удобен момент, но той се появи след цели седем месеца и вместо с микробуси се натоварихме с два военни камиона (тогава разформироваха руските поделения) и се натоварихме, познайте с какво? С тапети. Смешно, нали? Но никой не знаеше, че вътре в тези огромни и препълнени с книжни тапетчета камиони, криехме две неща малки и много ценни. На невероятна стойност. Грузинците, които много ни обичаха, ни се бяха доверили и ни дадоха тези неща без да плащаме веднага, а ние и без това нямахме такива пари, просто ни казаха: "Продайте ги, вземете вашето, а ние ще дойдем и ще си приберем нашето".

Решихме, че ще рискуваме, знаехме, че трябва да бъдем точни. В тези сделки трябва да си супер честен, защото и най малката грешка би ни коствала живота. Оттогава навлязох в голямата игра! Не, не си мислете, че това са наркотици, никога в живота си не съм се занимавала с това (този бизнес ме отвращава). Това беше едно лекарство, което като донесохме в България, никой не беше чувал, нито виждал за него. Но пък на Запад то струваше милиони.

За няколко дни имахме възможност да посетим и Арменска ССР. По пътя станахме свидетели на покъртителни картини големите земетресения в градовете Ленинакан и Спитак. С очите си виждахме как разгневената природа е погълнала цели села, майки бродеха в черно по пътищата, загубили цели семейства от трагедията, носеха с дълги кобилици вода, защото всичко беше прекъснато и електро и водозахранването. Хора от цели райони живееха във фургони и цистерни, където си бяха направили процепи за прозорчетата. Господи, ако знаете само какви картини видях!

Милите хора, колко ли години ще носят отпечатъка от природните стихии, които се бяха стоварили безмилостно върху половината им нация? По пътя видях и величествената планина Арарат, където беше се спрял ковчегът на Старозаветния Ной. Разгледахме и красивият център на тяхната столица Ереван, който беше целият в сгради от розов мрамор. Трябва да призная едно: тези хора имаха невероятен афинитет към красивото, а и жените им бяха много красиви и добри.

Върнахме се след няколко дни в Грузия и оставихме част от нашето огромно българско "благодаря", защото и те, като грузинците, се оказаха много щедър, гостоприемен кавказки народ.

А нашите хора продължаваха да се бият за властта. Ех, тази вечна жажда за политическо лидерство, колко народи е затрила и колко невинни жертви са дадени. На кого е необходимо всичко това на нас, обикновените хора? Не! Някои само ни жертват, за да обслужват собствените си интереси, и как, по дяволите, не го осъзнавахме.

След няколко месеца престой в един прекрасен априлски ден, хора високопоставени до властимащите, ни помогнаха да ни се осигури коридор и да напуснем страната. Изпратиха ни и ни преведоха през Аджарска ССР, стигнахме до красивият Батуми и оттам до границата с Турция град Сарпи. Висяхме три дена, докато ни обработват, и тръпнехме с Николай от ужас, защото отлично знаехме, какво имаше в камионите. Късметът беше на наша страна. Само че турците ни дадоха един придружаващ митничар, който трябваше да бъде нашата гаранция до изходната граница Капъкуле.

Не искам да си спомням даже колко труден и изтощителен беше почти седем осем дневният ни преход през страната. Почти не спяхме, карахме денонощно проклетите машини, които не вдигаха повече от 50 км в час, а и къде ли не ни спираха за проверки.

Спомням си, че на българо турската граница пристигнахме почти без сили късно през нощта. Носех документите за проверка и от изтощение паднах. После Николай ми се подиграваше, че не съм имала време и да си сгъна краката, ами че съм се срутила на земята като талпа, както казваше той. Ох, само веднъж да стигнех до нашата бариера! Тези войни, перипетии, напрежения ми бяха дошли прекосили. Честно ви казвам, че когато този момент настъпи, има една локва за обеззаразяване на колите на самата граница, аз просто слязох и целунах асфалта пред мръсния гьол и се зарекох, че поне две години няма да помисля за излизане от моята татковина. Толкова много си обичах страната в момента. Смеете се вие, но на мен не ми беше до смях.

Като че ли не се зарекох да не излизам от България поне две години, ами още след три четири месеца се свързах с мой познат генерал от Сръбското военно министерство и изнесохме едната военна машина натам.

Те бяха във война с босненци, а ние с Ники бяхме във война със себе си, защото пак се оказахме във водовъртежа, защото започнахме бизнес с тази страна. Пост фактум какво ли не изнесохме за братята сърби, с които също бяхме много точни, а и те с нас. Ех, какви времена бяха само! Разнасяхме торби и сакове с пари, за които сега за една малка част от тези суми биха ни заклали безцеремонно.

Коректно си върнах дълга към банката и благодарих тайничко на Господ, че беше толкова благосклонен към мен. Нали ви казах, че бях негова галеница.

С този първоначален капитал започнах и алкохолният си бизнес. Бях една от първите лицензирани, които бълваха почти денонощно тирове с огнената течност, давах и раздавах на кого ли не! Работех с такива имена като Крушата, Наско Комшев и редица знайни и незнайни тогава хора. И бяхме точни един към друг. Бях вече минала през грузинската и сръбската школа и бях дресирана като "кавказка стражевая". Бях безупречният бизнес партньор, с мен се работеше перфектно.

Имах приятелка тогава, която беше останала без работа, както и съпругът й. Отново с цялата си доброта им подадох ръка, него назначих във фирмата ми като директор и му давах внушителна заплата. Знаете ли, как ми се отблагодариха по късно?

Когато влязох през 1994 г. в болница за задържане (бях вече забременяла), тя, която имаше ключ от дома ми, беше откраднала цялото ноу хау на бизнеса ми. Вместо да полива мушкатата ми вкъщи, тя беше старателно преписала всички технически спецификации на напитките, които произвеждах, рецептури, телефони на контрагенти и какво ли още не. Даже след като излязох от болницата нищо не подозирах. Вече живеех сама и работех сама. Когато постъпих в АГ болницата да раждам детето си, на изписването тя дойде по гузна от всякога. Все още не схващах защо. Някой беше казал:

"Пази ме, Боже, от приятелите ми, от неприятелите аз сам ще се пазя".

Когато излязох на 20ия ден да разхождам с количката бебето си, видях на всяко павилионче ракия и водка с нейната марка и фирма! Гнусно, нали? Повдигна ми се за миг и се отвратих. Нямаше да ме заболи толкова от враг, ако го беше сторил, колкото от най добрата ми приятелка. Все едно бяха пуснали отровна змия в пазвата ми и аз си я държах там като във вивариум. Никога повече не й простих, но я проклех дълбоко в душата си. Не зная, дали е била, и дали сега е щастлива, но зная, че ако се разкае не пред мен, пред себе си и мръсната си съвест за онова, което тогава ми стори, то поне Бог ще й прости греха на предателството и подлостта, която прояви към мен. Искрено се моля да го е сторила, защото зная везните на Страшния съд, пред който по късно ме изправи Бог.