Светлина след смъртта

Зная, че не само вярващи хора ще прочетат тази книга, зная, че тя ще попадне в ръцете на всякакви хора, но искам да знаете всички, че аз мога и имам правото да говоря, защото съм надхитрила смъртта, преборих се с нея и се завърнах от отвъдното, където, вярвайте ми, рано или късно всички ще отидем.

Благодаря на Бог, че беше толкова милосърден и великодушен към мен. Всъщност аз от мъничка съм негова галеница и като едно любимо дете получавах всичко, за каквото се сещах, но този път, ах, този път... въпреки греховете, които съм вършила, беше отново невероятно благосклонен да покаже любовта си към мен. И не само това, Той ме въведе в част от тайните на Сътворението и в тайните на Смъртта.

Бях в един свят, мили хора, който няма нищо общо с нашия. Там времето и пространството са други, формите и усещанията са коренно различни от нашите. Тук наистина ще ми е много трудно, защото за много от нещата няма земен аналог и трудно ще мога да ви пресъздам всичко както искам. Думите и епитетите, въпреки богатството и многообразието на нашия език са малко, за да ви опиша какъв е онзи свят. Всичко, което мога да разкажа ще е минималистично казано, а как искам да мога да ви го опиша.

Ще ви разкажа за прага на смъртта и за срещата ми с Бог през моите очи, ще ви разкажа за отвъдния свят, защото зная, че всички рано или късно ще отидем там. Всеки от нас, независимо какъв е ще умре, защото това е единственото неизбежно нещо, което е повече от сигурно. Още от древни времена хората са си задавали тези въпроси:

Какво става, когато умрем, къде отиваме ние, има ли живот след смъртта, бил ли е някой там? Има ли наистина Бог, както всички знаем, независимо дали вярваме в неговото съществуване?

Смъртта най голямата мистерия, с която човечеството някога се е сблъсквало! Трябва ли да бъде мисълта ни смразяваща, говорейки за нея, или това е форма на друго превъплъщение, а може би преходна форма на живот!!! Срещаме ли наистина Бога, както всички световни религии третират този въпрос? Какво остава от нас? Онова там горе свят на Небесните врати ли е или пламъците на Ада? Какво става, когато времето тук на Земята за нас спре?

На тези и на много още въпроси историята ни дава непълни и объркани отговори. Почти във всички световни вероизповедания хората търсят Бога, но въпреки това, Той става недостижим за нас. По какъв начин бихме могли да разберем за неговия произход, докъде се простира Той? Той няма нито начало, нито край. Тайната на Създателя е обобщена от цар Давид, който казва:

Всички ние говорим за Господ, но много от нас не вярват, че го има. Може би защото никой не го е видял, не го е докосвал, а тези, които са имали тази привилегия, са малцина по света. Е, аз съм една от тях. Аз срещнах смъртта лице в лице, срещнах и общувах с Бога и затова искам да ви разкажа, макар че много хора по света пишат за нея, малко са тези, които са надхитрили смъртта и са успели да се изтръгнат от нея.

Много преди да ми се случи всичко това и аз съм си задавала тези въпроси. Още от дете гледах звездите, луната, слънцето, наблюдавах природата, изчетох хиляди страници и научни трудове, за да дам някакво обяснение на себе си как сме създадени, откъде идваме и накъде сме се запътили? Сами ли сме във Вселената и коя е онази могъща сила, създала всичко в такъв закономерен синхрон. Исках да разбера значението на космическите закони...

Минах през Библията и Корана, Талмуда и Махабхарата, тибетската книга Канджур и египетската"Книга на мъртвите", свитъците на Наг Хамади и Кумран, минах през цели епохи и трескаво търсех отговор на въпросите си. Запознах се с египетско халдейската цивилизация, гръцко римската и западноевропейската, древно индийската и старо персийската епохи. Изучавах години наред Херметическото учение на Великият Адепт Хермес Трисмегист, запознах се с династиите на великите фараони, китайските владетели, четях и за най древната религия на света Бонпо. Издирвах до педантичност всяка подробност за човешката цивилизация.

Едва след моята "смърт" осъзнах, защо цар Соломон е поискал от Господ само мъдрост. Сега едва разбрах, колко важно е човек да следва онова, за което е призван. Онова, което преди правех с живота си инстинктивно, сега следваше своя логичен път.

Не искам да поучавам никого, защото уважавам свободната воля на всеки. Но искам да помогна на хората да не се плашат от смъртта, а да я посрещнат един ден достойно, искам да им разкажа за онзи свят, в който богоизбрани няма и където всички сме равни, искам да им помогна да научат уроците си тук, долу на Земята, за да вземат там горе изпита си с отличен, защото с всяка изминала секунда от нашия живот се приближаваме към нея нейно величество Смъртта!

Безжизненото ми тяло лежеше пред колата в огромна локва кръв. Светлината ме грабна и ме понесе нагоре. Усещах се лека, призрачна и някак си неестествена. Видях лицето на Елена, то беше сковано и издаващо неописуем ужас. Протягах ръце към нея и исках да я докосна, да й обясня, че още съм тук, но тя не ме виждаше.

По нагоре срещнах моя позната Руми, която беше облечена странно, но ме гледаше спокойно, като че ли искаше да ми каже: "Не се безпокой, ти си в сигурни ръце". Продължавахме да се носим по нагоре:

Странно, какво прави тук пък Васил?

Той като че ли прихвана мисълта ми и каза:

Аз идвам с теб.

Не, не, Васко, ти не знаеш къде отивам, а и не те искам, още ти е рано.

С привичния си детински говор (какъвто често имаше, когато е сред приятели) настоя да ме придружи, но аз отказах категорично.

Светлината търпеливо ме изчакваше и стоеше до мен. Това ми вдъхваше и сили, и любов, и покой, и смирение. Последният земен човек, който срещнах беше отдавнашният ми приятел Киро, по известен с прякора Японеца. Беше облечен в елегантен тъмносин костюм, изглеждаше много добре, усмихна ми се и ми каза:

И аз идваме теб.

Глупости, ти нямаш и идея къде отивам, връщай се.

Но той упорито настояваше да ме последва.

Ще се видим, искам да ме чакаш.

Това бяха думите, с които ме изпрати в последния земен момент.

Виждах всичко долу. Хората, които се суетяха. Вцепененото си детенце. Човекът, който натисна спусъка, сградите, улиците, колите. Всичко ставаше все по малко и по малко. Знаете ли, както когато излиташ със самолет, но тук усещането беше друго, издигах се над Земята със страшна скорост, вертикално и не чувствах тежина. От човешките си органи усещах само ОЧИТЕ, но никой не може да си ги види без огледало, нали? Светлината ме понесе с бърза скорост още по нагоре и интересно защо, но не усещах болка по хората, които оставях долу. Някак си, дори не зная как да ви го опиша, изпитвах такава любов към този, който беше до мен, че всичко друго остана без значение и смисъл. Попитах:

Ти ли си моят ангел хранител? Някак плахо, някак респектирано от новите си светоусещания. В спомените ми нахлуваха приказките, които баба ми разказваше като мъничка: за ангелите, които идват да те вземат, за портите на рая и Ада, но получих бърз отговор, още преди да довърша мисълта си.

АЗ СЪМ ТВОЯТ ГОСПОД БОГ! И сега ти ще ми разкажеш за всичките си грехове!

Веднага си помислих: "Защо пък грехове?" Нека започна с доброто!...

Изведнъж като на кинолента премина целият ми живот от самото ми раждане до мига, в който Господ си ме взе.

Започнах да разказвам всичко... всичко! Знаех, че нищо не мога да скрия, знаех, че Той знае всичко по добре и от мен дори. Странно... там на Земята изминават толкова години, докато ти се случи всичко това, а тук всичко премина за толкова кратко време.

Нищо не можех да пропусна, дори и да се опитвах да не разкажа нещо, да го видоизменя от моята си гледна точка, търсейки оправдание не се получаваше. Тук си просто безсилен, казваш си всичко, някак си... от мозъка ти започват да текат спомени, които като човек на Земята неминуемо си скътал в клетка дълбока памет. Не, не можеш, и да искаш не можеш.

Пред мен изплуваха картини от буйното ми детство, видях се като смешно малко бебе, после миговете, в които проходих и имах съзнанието да си задам въпроса, че там долу, ние хората, няма как да помним тези неща, тъй като сме много малки и не бихме могли да запазим този спомен. Тук обаче времето течеше по друг начин и всичко беше много по универсално, по абсолютно, по разтеглено.

Зная, че няма да можете да ме разберете, но се мъча наистина да ви го обясня. Видях се като девойка, всички места, на които съм живяла, всички хора, с които тогава съм се познавала. Ужас! И това не спестих пред Бог, когато отнеха девствеността ми, когато правех аборти, когато лъжех, за да оцелея, когато правех секс, когато плачех, когато обичах. Видях раждането на Никол, видях се като зряла жена, посещенията ми в други страни, общуването ми с всички до момента, в който... просто умрях.

Благодарих скришно на себе си, че не съм извършвала смъртни грехове, че животът ми що годе е преминал в рамките на човешките добродетели, че лошите човешки пороци не са ми били толкова присъщи, че съм живяла достойно, защото в миговете, в които разказвах, ме обземаше срам, смут, вина, гордост от себе си... Изпитваш всичко... само че през призмата на най великият съдия твоята човешка Съвест!

А като осъзнавах и виждах кой стои пред мен... повярвайте ми... няма такова земно чувство! Там си неподвластен на твоите емоции там стоиш пред самия Господ Бог и даваш отчет за живота си. Спрях. Бях свършила с изпита... Стоях пред него с разголената си душа и чаках присъдата.

Има още, Ваня, продължавай. Чух отново онзи неземен, неописуем, невероятен глас. Светлината ме изпълваше с любовта си и някак странно си общувахме. Там не се говори като тук. Там всяка твоя мисъл, преди да е вършена като такава, се улавя от Него и получаваш отговора или въпроса на мига. Там възприятията са други.

Усещането ти за материя, за пространство, за време... за всичко.

Сега като зная колко абсолютно е общуването горе, си мисля, колко е жалко, че тук на Земята хабим толкова време в приказки и говор. Дали ще можем някой ден така телепатично да умеем да комуникираме помежду си?

Не Господи всичко си казах. Изпитвах страх, че нещо съм пропуснала, не скрила, защото още от самото начало знаех, че това е абсолютно невъзможно.

Не забравих нито за миг пред кого седя.

Помниш ли, Ваня, когато беше малка на село при баба си как открадна фибичката на приятелката си?

Мълчание...въртях спомените си...да! Бях много малка и отидох на гости на съседското момиче Нина (която отдавна не е между живите, лека й пръст). Тогава имаше едни черни фибички за коса, които се продаваха на бяло картонче... едни прости малки елементарни фибички. Много исках поне една, за да си забождам бретончето настрани, но нямах. Та в същия този ден седяхме на леглото и аз като една изкусна крадла разтворих дланта си и си сложих една фибичка между пръстите. Побързах да си тръгна и така се сдобих с нея. Нина едва ли е разбрала, но аз вече бях с първия си трофей, придобит по не много честен начин. Усетих, че съм адски жалка! Щом Бог ми припомни и това... Бях си разказала за много още «фибички» в моя живот, но това пропуснах. Е, Той пък ми го припомни.

Със същия бащински, но много величествен и всемогъщ глас ми каза:

А помниш ли човека, когото простреляха преди няколко години във Варна? Онзи, на който дадох също шанс да живее (тук не искам да споменавам име и моля за вашето разбиране).

Да, Господи спомням си? Какво за него? Недоумявах какъв ми беше грехът, който съм пропуснала в разказа си?!?

Помниш ли, когато се разделихте един ден, колко много го проклинаше?

Тук вече останах безпомощна, донякъде изненадана. Имах среща с този мъж преди години и той отправяше към мен обвинения не дотам състоятелни. Бях много огорчена, защото никога не съм била користна към него и към приятелите му. Напротив. Обичала съм ги много,защото е имало за какво.

Бяха мъжки момчета с големи сърца. Обстоятелствата се стекоха така, че възникнаха недоразумения, той имаше претенции, които нямаше право да има, защото беше взел своето и ме нарани дълбоко. Тогава вечерта, когато се прибрах, наистина го проклех с много тежки клетви, от което сега се срамувам и съжалявам. Тогава не съм осъзнавала какво човек може да причини на друг с лошите си мисли и слова. Върху него се стовариха ударите на съдбата, преживя много тежки моменти. И аз неволно съм допринесла за това ...Господи! Прости ми!

Не аз! Вземи от него прошка.

Бог отново беше уловил скритите ми мисли... Надявам се този човек да прочете тази книга и да приеме молбата ми за прошка, за което го моля искрено от цялото си сърце и душа!

Никога не прави така повече! Аз съм ти дал сила,дал съм ти тази дарба, и не злоупотребявай никога повече със силата на думите си. Прави го за добро. Тогава ще видиш как ще се почувстваш!

Сега осъзнавах, защо в екстремни моменти, когато някой ме наранеше и аз го прокълнях, клетвите ми го достигаха. Или, защо, когато издигах ръце нагоре към небето и се молех за нещо съкровено и много силно – то ставаше! Сега вече зная каква отговорност нося за всяка моя мисъл, слово или действие! Едва сега!

Чаках... Чаках своята присъда. Неизвестността ме плашеше, но пък бях спокойна, че всичко си казах (с малки поправки) и че Светлината няма да ме изостави. С нея се чувствах спокойна и уверена. Мислите ми за Земята не ме напускаха, но бях много далече от нея. Тогава Бог изведнъж ме попита:

А знаеш ли кой е най големия грях на Земята?

Безспорния ми отговор беше:

Да убиеш човек!!!

Усещах се като убита и вече знаех от разговора ни, че дори и в мислите си сме грешни, а камо ли да отнемеш живота на друг себеподобен. Каква беше изненадата ми, когато ми каза:

Не грешиш! Най-големия грях е САМОУБИЙСТВОТО.

Сега пък... какво е това? Не разбирах. Защо пък това да е най тежкия грях? И защо Бог ми го казва на мен? О о о о о, не, не си мислете, че някога съм правила опити. Чак в такива драми не съм се вкарвала, а и винаги съм стояла здраво на краката си, така, че това ми беше напълно непознато и чуждо. Пак недоумявах...?!? Бог обаче ми каза:

Погледни там долу. Там са душите на хората,които са се самоубили и аз никога няма да ги върна на Земята.

Изведнъж погледа ми се изостри и аз можех да виждам безкрайно надалеч. Видях страшна картина. Не, не са пламъците на Ада, нито врящи казани, ако някой е очаквал това, нямаше ги дяволчетата с опашки и рогца, но...ужас! Картината наистина беше мъчителна и непоносима. Някак си...обхваща те агония само като я гледаш. Там нещо бучеше, бушуваше, движеше се в хаотични движения и посоки, беше много...как да го опиша, и за това нямам думи... Но ме обземаше адски непоносимо чувство само от гледката, камо ли да се пренеса в това пространство. Отново някак очите ми се върнаха при душата и аз стоях смирена пред моята Светлина!

Знаеш ли Ваня, и на убийците мога да простя, защото ще имат време да се покаят до свършека си, но на тези души не мога. Аз давам и отнемам човешки живот. Никой не може да отнеме това мое право, затова и никога няма да ги върна обратно!

Тогава не разбирах какво точно иска да ми каже Бог, но сега вече ясно асимилирам, че нашият живот е Негов приоритет.

Спомням си мисълта на Сенека: "Ние хората сме устроени така, че всеки може да ти отнеме живота, но само Бог има правото да ти го подари".

Той може да прости на убийците, защото остават все пак живи и могат да се разкаят за деянията си, но самоубиецът сам е прекъснал нишката и той практически няма как да има възможността да поиска прошка и да спаси душата си.

Зная, че има много хора по Земята, които при определени моменти дотолкова им писва от проблеми и нещастия, че имат желанието да посегнат на живота си. На тях ще кажа:

Спрете се! Не го правете! Дайте си още един шанс, замислете се! Борете се! Борете се докато мърдате, защото Бог наистина ще се погрижи, просто ей така, когато и последната капчица надежда изчезне, Той ще дойде в живота ви, стига да вярвате в него! Това е вашето изпитание и вие сте длъжни да го преодолеете докрай. Гарантирам ви, че после следва нещо по хубаво и прекрасно!

Нима диалогът свърши? Настана мълчание, настъпи тишина... Като казах тишина... знаете ли едно от нещата, които ми направи впечатление горе какво е? Именно Космическата тишина... Хем е тихо, хем не е! Ах, как да ви го опиша?

Там е Вселенски покой. Там всичко е толкова величествено, могъщо, безкрайно, че самата мисъл за тази безкрайност и безвремие те кара да се смириш и покориш. Там си една малка прашинка, но се чувстваш част от цялата тази симфония от звуци, материя и част от този разум, чийто капацитет е тотално неограничен. Там тишината е звуци, но идващи от много и безкрайни дълбини и колкото отдалече да идват, те всички са в някакво красиво съзвучие, което е непонятно за нашите човешки представи. Там е толкова красиво, толкова абсолютно, толкова прекрасно, че ако ние хората осъзнавахме какво е, всеки от нас би поискал да отиде там по скоро... Но... това може да стане само по Космическата воля! Запомнете това!

Бог ми показа Всемира на няколко нива, онзи свят, в който бяхме... Всяко следващо ставаше все по съвършено, сложно и същевременно просто. Сложността се изразяваше в простотата, а простотата в сложността. Отрицание на отрицанието. Тези нива са непонятни за нас, човеците, те нямат нищо общо с нашите природни закони, макар че ние сме част от цялото това цяло.

Знам, че трудно ще ме разберете, но и аз се мъча да ви го опиша и да ви го обясня. Онова, което видях, зная, че Ще е неразбираемо за много хора, но повярвайте ми, че за тези неща сравненията със земните възприятия са невъзможни.

Бог ми показа седем нива на Мирозданието, а самите ние сме част от всеобщото Космическо единство. Всичко и навсякъде е живо, не само на нашата планета, но и извън нея. Всяко нещо може да видоизмени своята същност, но то не се губи. Всичко е енергия. Всичко е движение. Всичко е вибрация. Всичко е трептене. Всичко е биполярно.

Той е потока от най висшата информация, онази която владее всичко и навсякъде. И тъй като Бог ни е създал по негов образ и подобие, ние сме Микрокосмосчето, което е част от Макросвета. Онова, което е горе над нас, то е и долу под нас. Всяко нещо има причина да се появи, защото това влиза в общия замисъл на най вездесъщият, но появяването води до някакви последствия. Всичко е взаимно обвързано, без да губи индивидуалността си.

Върховният Абсолют това е БОГ Той има три същности, три единства. БОГ ОТЕЦ това е онзи висш разум, онази първоначална и безкрайна информация, която движи и обхваща всичко. БОГ СИН това е Земният (за условията на нашата планета Земя) или материалният аспект на нещата или да го кажем на Информационният замисъл. (Затова и Той се проявява във формата на човека Исус Христос но тази тема ще засегна на по късен етап от моята книга). И БОГ СВЕТИ ДУХ или Енергийният аспект на предните две понятия.

БОГ Е ВСЕМОГЪЩ Той може всичко, Той управлява всичко, което съществува в Безкрая!

БОГ Е ВЕЗДЕСЪЩ От Него произлиза всичко, от Неговото слово е изградено всичко, видимо и невидимо, и неговата енергия поддържа цялостното съществуване.

БОГ Е ВСЕЗНАЕЩ само Абсолютният разум може да създаде цялата тази Вселенска хармония и да я управлява.

БОГ Е СЪВЪРШЕН защото Той е самото съвършенство, над него няма нищо по универсално.

БОГ Е СВЯТ защото Той е мерилото на всичко добро и неопетнено.

БОГ Е МИЛОСТИВ защото Той дава шанс на положителното, а то съзидава, а не разрушава.

БОГ Е МЪДРОСТ защото Той съществува от Века и до Века.

БОГ Е ЛЮБОВ защото тя е в основата на света, тя е вечният смисъл на цялото съществуване.

БОГ Е ЦЯЛА ТА ВСЕЛЕНА ДО БЕЗКРАЯ!!!

Описвам това, както го чувствам, простичко и земно. Не бих искала да използвам религиозни термини, не че не съм вярваща, напротив, но искам да знаете едно: Бог и Христос не са собственост на нито една църква, на нито една религия.

Между мен и Бог не е имало посредник, за да ви препредавам всичко това. Това съм видяла, това ми е казано и аз не ангажирам никого с това. В самото начало казах, че съм длъжна да изпълня мисията си, поверена ми от Него, останалото е в сърцето и разума на всеки от вас.

Аз мога да се срещна с всеки, за да оставя частица от себе си в името на доброто, а останалото зависи от вас самите, защото всеки има разумът да решава дали да се влее в общата хармония на света или да се отдаде на далеч по низши сили, които ние в понятията си дефинираме като ЗЛО.

Защото то реално съществува и не бива да го подценяваме и трябва да се отнасяме към него като към една реална противодействаща сила, без която, за съжаление, няма процес, няма еволюция! Има и отрицателен енергиен поток и колкото по лоши хора има, толкова повече те спомагат за увеличаването му, допринасяйки със своите лоши енергии да се влеят в него.

Само когато осъзнаем всичко това, само когато усетим космическите закони дълбоко в душата си, защото те са заложени в нашето подсъзнание, само тогава ще можем да направим своя личен и правилен избор. Защото не битието определя съзнанието, а нашето съзнание определя битието ни! И тъй като ние сме едно цяло от една много сложна система от Всемира, трябва наистина да решим, за кого да дадем своя вот за Доброто или за Злото!

Моят съвет е просто да вникнем в онова, което ни заобикаля и в онова, което сме ние отвътре. Да се замислим коя е онази висша сила, която е сътворила всичко в такъв безупречен синхрон? Не е ли това силата на Съзиданието, а не силата на Разрушението? Мили хора, огледайте се и потърсете истината. Влейте се в потока на Доброто, за да не натежат везните в обратната посока. Променете своите възгледи, намерете щастието вътре и извън себе си. Обичайте, отнасяйте се с хората и природата добре и те ще ви отвърнат със същото.

Не чакайте Исус отново да дойде в Света, а го потърсете в самите себе си. Само така той може да дойде отново когато има при кого да дойде и когато знае кой ще го посрещне.

Една от формите на живот, която ми беше показана беше тази на Луната. Там видях същества, които са много по различни от нас, много по напреднали в технологиите, в начина си на общуване, както помежду си, така и с другите от Всемира. Интересно ми беше, че бяха еднакви на външен вид, но някак си ги усещах кои са мъжките и кои са женските. Те също не говореха. Общуваха по далеч по универсален начин. Бяха там и като че ли винаги са били там. От тях лъхаше на много висш разум на нещо спокойно и много мъдро.

Пренесохме се... Светлината ме водеше до себе си, а аз не разбирах какво и защо е всичко това?

Първо си признах всичко, после бях смъмрена, после видях страшната картина на грешниците, а сега ми показва Всемира. Какво искаше Бог от мен? Знаеше, че си задавам тези въпроси, но не получавах отговор. Знаете ли, усещах човешките си чувства, нищо не беше се притъпило, но някак си колкото по нагоре и надалеч отивахме толкова повече забравях Земята и хората, които в този момент ме пишеха вече за мъртва.

Знаех, че мама и татко са там, знаех, че Никол и роднините ми ме чакаха, макар и с много малка надежда. Биологичното ми състояние в този момент на Земята е било "клинична смърт" и последвала дълбока кома. А аз се веех в Безкрайността! Аз бях сред невероятния Вселенски покой, където Бог ми показваше и обясняваше толкова много..., но аз наистина ще спра дотук.

Време е това чух от Светлината!

А сега АЗ ЩЕ ТИ ВЪРНА ЖИВОТА, ЩЕ ТИ ДАМ ШАНС ДА ЖИВЕЕШ, но при едно условие! Да предадеш на колкото може повече хора по света моите послания!

Мълчах... Слушах... и благоговеех!!! Осъзнавах, че ще живея. Той наистина е Велик! Той е неописуемо добър и невероятно милосърден! Той е безкрайно състрадателен и страшно Всемогъщ! Той владееше всичко! Той е свят! Той е безусловната Вселенска любов! И въпреки това общуваше с мен, прашинката, и нещо повече даваше ми исконното човешко право да се върна и да живея!

Ако преди долу на Земята отправях викът си към Него: "Господи, какво съм направила, че така ме наказваш?" Сега усещах, че ще изригна като вулкан от щастие и отправих мисълта си: "Господи, коя съм аз, че си тъй милосърден?"

Изведнъж обаче осъзнах, че ако ме върне, ще загубя него, че няма да го виждам, да го усещам и отново с присъщата си вездесъщност ми отвърна на мисълта:

Ти няма да ме виждаш, но аз ще бъда с теб, така както навсякъде съм с всички хора по Земята. Аз винаги ще бъда над вас. Запомни и кажи на всички човеци!!!