Светлина след смъртта

Най щастливият миг в живота ми беше раждането на малката Никол! Толкова мъничка и рошавичка се пръкна на бял свят, че дълго време не можех да се опомня къде се намирам, но трябваше да се вземам в ръце, защото нямаше никой до мен да ми помага. Да, разбира се, че имах гледачка, но тя не заместваше нито баща, от който я бях лишила, нито баби, от които имах страшна нужда в такъв момент. Слава на Бога, детето ми беше мирничко и послушно и сякаш разбираше интуитивно неволята на майка си.

Гледах я как расте с всеки изминал ден и чак на третия месец мама реши да ми прости, че съм я родила така без баща, на свое име. Тогава трудно се приемаха тези факти, но аз не се страхувах от хорските приказки, нито страдах от оценките на общественото мнение. И сега съм благодарна на Бог, че ми я прати, защото това е едничкото нещо, което имах на света най скъпоценното, най безценното, най съкровеното моята малка дъщеря!!!

Мама и татко не искаха в началото и да чуят за бебето, а в мига в който я видяха, вече не искаха да се отделят от нея. Беше толкова мъничка, толкова сладка, толкова кротичка, непрекъснато махаше с ръчички и крачета и се смееше. Смееше се даже насън. Кой знае какво сънуваше?

Когато стана на няколко месеца, в живота ми се появи мъж, когото обикнах от пръв поглед. Беше строен, висок, красив, с безупречно тяло и хубаво лице. Когато се появи на вратата в дома ми (беше го довел мой приятел), си казах наум: "Ето това е мъжът! И той ще бъде мой!" Нали не се съмнявате, че така стана? Възстанових се бързо след Раждането. Бях млада, красива и много богата. Какво можеше да иска един мъж повече от мен? Бързо заживяхме заедно, но за сметка на мен; беше изоставил едно момиче, което така и не можа да се примири с тяхната раздяла.

Непрекъснато звънеше и ни заплашваше по телефона, а аз влюбена до уши не отдавах голямо значение на отправените от нея заплахи. Пак сгреших!

След няколко месеца с него тръгнахме за република Австрия. Тръгнах със законните си пари, а там на третия ден ме арестуваха за "притежание на фалшиви банкноти". Добре, че ги бях теглила с бордеро и ги бях декларирала официално. И докато проверят, и докато се разбра, че нямам никаква вина за това, докато дойде денят, в който ми кажат: "Фрау Червенкова, вие сте свободна, нямаме никакви претенции към вас", си отнесох един груб и непоносим арест. С какви ли не екземпляри се запознах там? И какво ли не изтърпях?

Спях с едно затворено око, защото по наровете в килията бъкаше от лесбийки до наркотрафикантки и рецидивистки. Срещу този незаконен акт по късно подадох жалба срещу австрийската държава и започнах да я съдя за всички причинени ми вреди и физически посегателства, които ми нанесоха в този период.

И през този изпит преминах. Но бившата девойка на моя приятел не се отказваше. Само четири пет месеца след завръщането ми от Виена една вечер в нас позвъниха хора.

Нахлуха в дома ми, него го проснаха на земята, а мен ме направиха луда до сутринта. Взеха всичко каквото имаше от дома ми. Всичко!!! Добре че детенцето беше при мама и татко, защото питаха и за нея. Изродите ми бяха отнели всичко. За това четох някъде в някакъв сайт, че съм била бита от групировката СИК. Първо, тя тогава не съществуваше все още и за консумация на журналиста, който е писал тези недостойни гнусотии, да обясня, че не съм била бита, защото дължа някому нещо, а мотивът за идването им беше поръчката на неговата бивша приятелка, още повече че като са разбрали, че съм състоятелна, са решили, че ударът ще е двоен. И второ, кажете ми "благодаря" от тази медия, защото имам пълното право да заведа иск срещу автора, който мога да съдя за разпространение на позорни обстоятелства в публичното пространство по силата на нашия Наказателно процесуален кодекс. И си правете първо журналистически разследвания, преди да публикувате подобни гнусотии, защото настъпват други времена и някой по чепат от мен може да забогатее на ваш гръб. Както и да е, това елементарно девойче, по чието поръчителство изживях и това, едва ли сега се гордее с постъпката си, защото има дъщеря, и както казват по старите от нас: "По неведомите пътища Господни не се знае един ден, как Господ Ще завърти колелото на съдбата".

Не й го пожелавам, но се надявам да й е било за последно, защото с това не ме направи по малко слаба, нито по бедна, а напротив, тогава извиках на помощ моите приятели чеченци, които застанаха зад гърба ми и абсолютно достойно ме защитиха като тяхна сестра.

Тогава получих и безрезервната помощ на най добрият ми и стар приятел Иван Йорданов, който ни прие временно да живеем при него, и който даде всичко от себе си, за да стъпя на краката си.

С чеченците в този момент станахме много близки и се разбирахме безупречно. За съжаление доста от тези хора по време на управлението на министър председателя Иван Костов, под ръководството на тогавашната Национална служба за сигурност генерал Атанас Атанасов, бяха екстрадирани от страната, а друг един, лидерът безспорният лидер на тези хора Абдула Патаев застреляха през паметната 1999 година (лека му пръст).

Бях запознала сестра ми с тях и тя работеше като счетоводител на техните фирми. Ето това е митичната ми връзка с чеченци, която много хора ми приписват. Много от тези хора оставиха незабравим спомен в сърцето ми. Яла съм, спала съм в домовете им, както и те в моя. Имала съм ги като братя, защото бяха в голямата си част достойни да имат човешката ми обич.

През целия този период съм работила с още един човек, както в началото казах скъп на сърцето ми човек Аслан! Най добрият ми приятел и най сериозният мъж в живота ми. Какви ли не сделки съм имала с него, на какви ли не изпитания ни е подлагал живота, какво ли не сме преживявали и тук, и в Москва, и в Кипър (където регистрирахме нашата офшорна компания тогава). През какви ли не перипетии ни прекара живота и си останахме верни един на друг останахме си истински приятели.

В началото не се познавах с жена му и не бих могла да имам скрупули и задръжки, а беше и сега си е много красив мъж, но никога не си позволих да прекрача границата на допустимото. Спали сме един до друг по хотели, в нас, на едно легло на един дъх разстояние, по цели нощи не сме мигвали и пак не си позволихме да опетним истинското, което ни свързваше. Преглъщах от сдържане, мъчех се и се борех с разума и желанията си, но стоически издържах. Запознавала съм го с красиви жени и по този начин притъпявах собствените си чувства в началото, а когато на по късен етап ме запозна с жена си, не си го и помислях дори, макар че нищо човешко не ми беше чуждо. Желанието ми като жена ме караше да се раздирам между поривите на женското ми его и разума, който ми казваше "не".

Аслан знаеше всичко за мен. Той ми беше баща, брат, приятел и всичко, което се сетите. Нямах доверие на никого, бях се разделила вече с приятеля ми, който хванах в груба изневяра и му бях събрала багажа, за да го разкарам завинаги от живота си. Взе част от спомените ми и съжалявах искрено за изгубеното време с него, в което не си бях позволила да му изневеря и в мисълта си дори, за разлика от него. Но пък ми беше за урок така лесно нямаше да се подхлъзна втори път...

Да се подхлъзна ли, казах? Направо така се хлъзнах и то по такава пързалка в следващите няколко години, че ако Раздялата ми с предния ми приятел беше за урок, то това, което ми се случи в следващите месеци и години, щеше да остави абсолютно непоправим белег в психиката ми, в съзнанието ми и живота ми занапред и завинаги!

Вече знаете, че се казва Антон. Всички герои в моята книга са истински и с истинските им имена. На никого не съм искала разрешение да го вписвам в изповедта си, защото не се страхувам от истината, а това е моят живот, който никой не може да ми отнеме. А там, където не цитирам имена, то е или от съображения за сигурност, или хората са ме огорчили толкова, че не искам даже и да си спомням имената им.

С Тони ни запозна наш общ приятел. В началото го възприемах съвсем естествено и простичко като човек, на когото възлагах някоя и друга работа след съответното заплащане. Беше мъжко момче, на което можеше да се разчита. Не говореше излишно. Не демонстрираше нищо ненужно. Беше просто точен партньор и толкова. Не намирах нищо в него, което да ме грабне от пръв поглед и да ми спре дъха, но както се оказа по късно, намерих любовта, от която ми спря сърцето. И такъв "масивен инфаркт" получих, че още си ходя след раздялата ни с "байпасове и пейсмейкъри". Това е в рамките на шегата, разбира се.

Постепенно ме накара да го заобичам с постъпките си, с действията си. Всъщност, той ме светна по въпроса за изневярата на предния и аз набързо, като напук се утеших в обятията му, малко след като бях сложила край на предишния любовен роман. Посрещнахме Нова Година заедно и малко след това заживяхме съвместно на семейни начала. Никол започваше да разбира и виждаше в мъжа, който е до мен, нейният "тати". Няма да крия, че Тони наистина ми е помагал в трудни моменти, както и аз на него. Бяхме като едно щастливо семейство той, аз, Никол и котката ни Мъри. Толкова щастлива бях и се успокоявах като си мислех, че с този мъж ще остарея, че това е моят мъж! Обаче моят план пак не съвпадаше с този на Господ. Нещо все не влизах в крачка с неговия замисъл. Въпреки че имахме вече общ бизнес, въпреки че се разбирахме прекрасно, въпреки че се обичахме една сутрин той просто си тръгна от мен. Не ми каза защо. Макар че по късно сама за себе си разбрах.

Това беше най тежкият за мен удар!!!

Всичко, което бях преживяла до този момент в живота си и войни, и предателства, и арести, и изнудвания, и загуби... беше бледо копие в сравнение с това, което ми се случи. Не можех да го понеса. Толкова тежко ми беше, че нямах сили да се боря, за да си го върна. Бях като смазана, като омагьосана, като вцепенена от факта, че вече го нямо до мен, че вече не ми миришеше на него. Сутрин изпращах Никол на градина и падах на колене пред иконите да се моля Бог да ми го върне, до вечерта, докато ми я върнеха и тя ме намираше там. Все още ми припомня това, така го беше запечатала в съзнанието си.

Добре че в този период до мен беше моята тогавашна приятелка Рени, която ми помагаше с каквото може, за да преодолея този шок. Единствената ми грешка, която не можах да си простя беше, че от безсилие и безпомощност, след много молитви по църкви и манастири, тръгнах по разни врачки и гледачки, които страшно ми навредиха. Но е факт, че пред апартамента си намирах непрекъснато някакви странни муски, амулети, издълбани сапуни, изписани яйца, конци на възли, черни завързани чорапогащници... И аз търсех спасение, за да се отърва от тези гадости, които ясно разбирах, че са някакви магии, предназначени за мен.

Който ги е слагал там, той само си знае, но искам да кажа не тези хора (зная, че ще прочетат това), че рано или късно това се връща като бумеранг в живота, с десетократно по голяма сила и тогава за вас ще е страшно, ама много страшно, защото неплатени сметки пред Господа няма!!! Освен това спете спокойно, имате прошката ми, макар че толкова съсипахте живота и щастието ми, че променихте съдбата ми завинаги. Ще се моля, обаче, онзи отгоре да ви прости, защото вие не знаете какво ви чака за деянията ви, но аз зная. И отсега се моля да ви даде милостта си!!!

Исках да пиша повече за тази болка, но сега осъзнавам, че не си заслужава да наранявам още сърцето си и нарушавам божият мир около себе си.

Този мъж е баща вече за втори път и, надявам се, живее щастливо с избраницата на живота си. Искам да знам, че е добре, тогава и аз ще съм спокойна. Знам, че не искате да повярвате, знам, че няма да ме разберете и ще кажете, че не е възможно, след като толкова съм го обичала, да не го ревнувам, да не му се сърдя или поне виня за постъпката му. Ваша работа!

Това е моята истина и аз не се срамувам да я изрека или призная, защото любовта за мен вече има други стойности и измерения.

Факт е, обаче, че никога повече наистина няма да дам сърцето си на никого, защото част от него оставих след тази раздяла и част от него загубих след "смъртта си". Малкото, което е останало, ще пазя за родителите си, за детето си и за хората в голям мащаб, защото дори и да е мъничко, аз вече мога да обичам много, но по по-различен начин, отколкото преди.
***

След демонстративният разстрел през лятото на 2003 година, се борих наистина много, за да оцелея. И сега си спомням колко трудно ми беше в онази затворена стая, в която умирах от болки, мъки и самота. В момента, в който можех да се движа, но не и да излизам, очите ми жадуваха за природата навън. Боже мили, кога друг път щях да се замислям за тревичките, за птичките, за небето, които тогава толкова ми липсваха. Спомням си, как се преобличах като натурална арабка, друг път като старец и излизах през задния двор на кооперацията, за да мога да стъпя на твърда земя, за да видя хора с очите си. Правех това рядко, защото имаше голяма опасност за мен, но затова и не излизах през входа на кооперацията, защото ако го следяха, щях Да им се сторя подозрителна и неестествена, затова минавах отзад и се вливах в потока от забързани минувачи на заздрачаване.

Така минаваха дните, месеците, и добре че Денис беше винаги до мен, защото без него не бих могла да се справя, не бих могла и да понеса тази мъка, която ежедневно ме смазваше. Само този мъж заслужаваше сърцето ми, което обаче аз ревностно пазех.

Започнах да посещавам църквата понякога, но само когато пастор Румен Борджиев ме вземеше от дома ми. Той наистина се грижеше бащински за мен, за което му благодаря, защото това ми даваше и сили, и вдъхновение за по смислен живот. Никол растеше, а родителите ми остаряваха и сякаш след случилото се съвсем грохнаха.

Един ден през 2005 година Лидия изпищя в слушалката на джиесема ми, раздираше се и заекваше от ужас и сълзи:

Ваня, застреляха Митко. Ваня, какво ще правя сега? Митко, Ваня, го няма вече!

Тя хлипаше и говореше несвързано. Затворих. Звъннах на варненската "Бърза помощ" и в полицията. Беше вярно. А все не ми се вярваше, не ми се искаше. Моят верен приятел Митко ни беше вече напуснал. Някой беше натиснал спусъка и го беше застрелял, само че той не изкара моя късмет. Беше издъхнал на място.

Звъннах на Антон, който не открих, и който дори и по късно не ми вдигна за да ми поднесе съболезнованията си, защото бях загубила скъп приятел. А същият този човек Митко, беше направил твърде много за него години преди това. Има ли смисъл да коментирам, даже и не искам да се впускам в подробности, рискувам да прехвърля границата на доброто си възпитание.

Мислех си, как ли ще се справи Лидка? Как ли ще приеме това детето, та той остави син само на 9 10 годинки? Не можех да отида дори да го изпратя в последния му земен път, не ми достигаха сили, не бях стъпвала в този град, от който той последен ме изпрати. И до днес нямам тази психика, не мога, не мога, за Бога, да го преодолея!

С Денис няколко пъти посещавахме Турция. Къде по работа, къде за кратки почивки. Истанбул обожавах този град. Когато за първи път след случилото се го посетих, отидох в най голямата джамия в Турция "Султан Ахмед", от уважение към тяхната вяра. Влязохме двете с Никол боси и забрадени. Въпреки че бях християнка, това не ми пречеше да бъда толерантна към тяхната вяра и исках да отдам почетта и уважението на символите, в които те вярват. Така правех във всяка държава, която посещавах. Благодарях на Бог, който знаех, че е един за всички ни и дълго се молехме за нашето щастие.

Денис беше на другия край на джамията и кой знае за какво се молеше? А и не питах, защото това е нещо много лично и свято за всеки.

Същото в следващите месеци направих и в еврейска синагога, и в православна църква, и в католическа катедрала, и в протестантска църква, и в индийски ашрам.

Навсякъде, където ходех, се кланях до земята от благодарност към едничкият за всички ни Бог! Онзи Бог, който ми подари живот след смъртта!

Как само хората не го разбираха, че той е един и ни обича всички, и вместо да се обединим в едно в името на доброто, ние глупаво водим религиозни войни помежду си! Нима не разбирате, хора, че това е в плана на другата противодействаща сила? Да ни разединява, да ни настройва един срещу друг!

Опомнете се! Прогледнете! От нас самите зависи!

За първи път през 2005 година се качих сама да шофирам. Не го правех редовно, но изпитвах тръпка от това изживяване понякога, когато беше безопасно за мен. Никога от онзи ден, в който килъра изпразни пълнителя си в мен, не съм спирала да се пазя, да се оглеждам, да гледам в обратното огледало, да оглеждам покривите, балконите, кооперациите, мотористите с шлемове, хората срещу мен (особено тези с ръце в джобовете на якетата или саката си). Не съм спирала да се взирам, да оглеждам всичко и всички подозрително, да допускам всякакви ситуации. А това, мили хора, ме изхабяваше от супер концентрацията на мозъка ми.

Почивах си само в моменти на молитви. Тогава отключвах понякога и всичко наоколо се сливаше в едно.

Тогава в Истанбул трескаво търсех гроба на любимата ми героиня по романа на Пабло Загребелни "Хасаке Хурем". Тя беше пример за мен с борбеността си, със силата си, с дипломатичността си не напразно беше станала любимата на всички султанка. От малка се възхищавах на тази жена и, слава Богу, намерих гроба и дълго се молех над него. Посетихме с Никол и Денис какви ли не исторически места. Не че не ги бях виждала преди това. Сто пъти съм била в Истанбул, но сега гледах на този град с други очи и го обичах истински с цялата му екзотика от какви ли не хора, с цялото му величие!

Денис понякога ми превеждаше, знаеше перфектно няколко езика и се разхождахме с часове по колоритните улици и красивото крайбрежие на Босфора. А Никол весело подскачаше около нас, забравяйки понякога трагедията, която постепенно преодолявахме.
***

През последната година промених изцяло стереотипа си на живот. Ясно осъзнах, че щом Бог ми е дал тези послания, те трябва да стигнат до хората.

Започнах всяка неделя да ходя на църква, да общувам с такива хора като мен и това ме успокояваше и правеше живота ми по стойностен.

Един ден мой познат от църквата Марио, ми предложи да отидем на служение в квартал "Факултета", защото там, както ми обясни той, имало страхотно хваление и хората се молели много искрено. Проявих любопитство и първата неделя в 10.00 часа се оказах там, при ромите.

Кварталът им беше повече от колоритен, напомняше ми бедните предградия на Рио де Жанейро. Там тези хора си имаха своя територия и ревностно си я пазеха.

Всички ме гледаха странно и някак резервирано. На фона на техните скромни одежди, аз се откроявах като някоя гранд дама, и изведнъж съобразих, че не съм подбрала тоалета си подходящо. Нищо не искам да издемонстрирам с това, но въпреки всичко около 150 човешки очички ме гледаха недоверчиво.

Църквата беше мъничка, но претъпкана. Помолиха пастора да ми даде възможност да свидетелствам. Някои от хората започнаха да ме разпознават от екрана на телевизията, но други въобще и не бяха чували за мен. Миличките, голяма част от тях живееха толкова бедно: нямаха нито телевизия, нито радио, нито четяха вестници. Изправих се пред амвона и започнах простичко своя разказ.

Исках да разкажа на тези хора как Бог промени живота ми, и докато разказвах, от очите на всички потекоха сълзи... Плачеха съвсем спонтанно, съвсем истински: деца, жени, мъже... Пасторът... Всички. Някъде бях чувала, че циганите са много емоционални хора. През тази година ми предстоеше да се убедя в това.

Хората започнаха да разнасят слуха, че съм идвала и от този ден нататък посетих много градове и села, където ме канеха. Звъняха ми откъде ли не, най често ме придружаваше пасторът Слави със съпругата си Снежи. Бяха свястно семейство и им се доверих, защото сърцата им бяха чисти и бяха отдали живота си изцяло в служба на Бога. Тяхното семейство беше живо свидетелство как Бог е способен да преобрази живота на всеки. И той е бил силно обзет от греха, а тя дълги години е страдала от коварната болест, наречена епилепсия. Но един ден душите им се обърнали към Бога и тя е била съвършено изцелена, а той започнал да пише песни и текстове, които още в първия момент, в който чух, докоснаха дълбоко сърцето ми. Няма да забравя онзи неделен ден, когато от устата й излезе такъв силен и пронизващ звук... тя пееше и по бузите й се стичаха сълзи.

"Девла, бичал торо духос, акана!" ("Господи изпрати твоя дух сега!")

Тогава не разбирах техния език, но знаех, че с невероятния си тембър на гласа тя хвалеше името на Господа. Учудих се, как е възможно да пее и едновременно с това да плаче. Обикновено, когато човек пее и плаче едновременно, гласът на всеки потреперва..., но не и при нея. Тя не спираше да пронизва с гласа си пространството около цялата Църква.

Нанай те спиринав тут ме те хвали нае. Ме вогесте бари любов, ту динян!"

тебе да те хваля.

В душата ми

голяма любов ти ми даде!")

Слави ми разказа, че само седмица преди мен в църквата ги е посетил и моят стар приятел Киро Японеца, чиято участ не беше по различна от моята. През 2005 година неизвестен килър беше посегнал на живота му. Куршумите засягат жизнено важни органи в тялото му и той също се е борил за живота си месеци наред, докато излезе от състояние на кома.

Година преди това следях непрекъснато информационните емисии и знаех от добре осведомени източници за неговото състояние. Но Бог и към него е проявил милостта си. Познавах семейството му от дълги години и чух по късно, че съпругата му се е молела в онези дни денонощно за него. Не само това, тя е отворила широко вратите на своя дом, за да я дарят стотици вярващи с молитвите си за живота на мъжа й, бащата на двамата им синове.

В онези дни аз също много съм се молила за него и знаех, бях твърдо убедена, че той ще се изтръгне от лапите на смъртта. Исус докосна и него! Знаете ли, чета за него какво ли не, но независимо колко грешен е бил човек, независимо как е живял, всеки има право на шанс. Е, на него Господ му го даде! И слава на Бога за това! Той дава шанс на всички ни, стига ние добре да осъзнаем каква е неговата воля, след като сме получили този бонус! Никой, никой няма право да се разполага с живота на другия, това е в прерогативите единствено и само на Бог!

Един ден телефонът звънна и чух гласа на Киро, много се зарадвах, защото вече бях изпитала неговото страдание и дълбоко импонирах на болката му. Покани ме в тях да се видим и само след няколко дена имах възможност да го прегърна и да въздъхна с облекчение: "Благодаря ти, Исусе, за твоята огромна милост". Това си казах наум, докато плачейки, го прегръщах. Никога, ей Богу, никога не съм предполагала, че с този човек ще се срещнем при подобни обстоятелства. Виждах посребрените му коси и не можех Да спра вълнението си. Имахме да си говорим толкова много... Той беше коренно променен. Пред себе си виждах мъж, който говореше зряло, стойностно и имаше осанката на мъдрец, който е надживял времето си дори. Знаех на какво се дължи и кой беше направил чудото. От този ден Киро не беше само "моят стар приятел", в неговото лице виждах брат в духа, брат, който знаеше в какво вярваме и двамата! За много от вас това ще прозвучи като приказка на Шехерезада, може би, и ще проявите скептичност, но повярвайте ми... човек, който се е срещал със смъртта и е успял да я надхитри... той знае само какво означава това.

В следващите няколко месеца посетихме заедно много църкви, той ме запозна с много пастори, засвидетелствахме чудото на Бог пред много хора.

Наближаваше Великден. Вярващите от една християнска деноминация ни поканиха да се присъединим към голямата евангелизация, която подготвяха. Разбира се, че се съгласихме. Все пак вътрешно малко се притеснявах, защото събитието се организираше на открито, щеше да има много камери, очакваха се над 7000 души. Не че не бях свикнала с това, говорила съм пред хиляди хора: по стадиони, по села и градове, но винаги по светло. Молила съм пасторите да не съобщават името ми преди това от гледна точка на сигурност, макар че понякога виждах името си по разни афиши и плакати, но сега беше различно. За първи път се появявахме заедно с него не в църкви, а на открито и то вечерно време. И въпреки че знаех, че Бог бди над мен, човешкото проговаряше в мен и ми пресъхваше устата от притеснение.

Дойде и този ден! За първи път виждах толкова хора накуп. Между тях имаше и много невярващи, които знаех, че ще ни слушат с любопитство. Винаги съм казвала, че колкото и хора да има на такива места, бих била удовлетворена да докосна дори, дори и само една човешка душа. Почти цялата църква на Слави беше там. Подкрепяха ме с погледи, жестове и усмивки. Много хора вярващи бяха дошли от почти всички евангелски църкви, от квартал "Филиповци", от Самоков, от Монтана, от Пловдив, Перник и от какви ли още не места. Имаше много автобуси, наети да извозят хората. Бяха изградили голяма сцена, където след малко дечица от Самоков щяха да пресъздадат сцени от Старият и Нов Завет. Имаше големи екрани, десетки мощни прожектори осветяваха сцената. По покрива на училището, в което се провеждаше събитието имаше хора с камери и осветителни вани. Киро седеше вдясно от мен, придружен от семейството си, а аз преглъщах и устните ми лепнеха от напрежение. Какви ли мисли не минаваха през главата ми? Бяхме толкова лесни мишени в този момент, а врагът не спеше. Нали ви казах по напред в книгата, че не бива да подценяваме онази противодействаща сила на злото, която работеше непрекъснато и даваше сериозен отпор на добрите замисли у хората?

Пиех вода през пет минути на малки глътки, но като гледах от колко пастори бяхме наобиколени и виждах в очите им подкрепата, която ни даваха, се поуспокоих. Киро излезна и започна да говори, всички бяха притаили дъх. Когато чувах какво говореше пред всички, когато виждах достойните сълзи в очите му, вече нямаше и следа от страха, който минути преди това ме сковаваше.

Дойде и моят ред... Отприщих такива скрити сили у себе си! Говорех и плачех, говорех и се молех... Тръпки ме побиваха, когато хиляди хора повтаряха след мен най великата от всички молитви, онази, която преди време бях прочела на 228 езика.

да се свети Твоето Име,

да дойде Твоето Царство,

да бъде Волята Твоя,

както на Небето, така и на Земята".

(Евангелие от Матей Гл. 6, ст. 9 13)

Знаете ли, хора, каква енергийна бомба е това? Знаете ли мощта на думите, които в такъв момент вярващите хора отправят към небето? Имате ли идея каква е силата на молитвите, които се отправят в подобни моменти? Добивате ли сега представа, какво мощно средство са думите, които изговаряме едновременно?

В мрака, под светлината на прожекторите, хиляди хора повтаряха след мен:

Исусе! Спаси ни!

Влез в живота ни и запиши завинаги

имената ни в Книгата на Живота!"

Благодарение на хората, които направиха възможно това епископите Сашо Тодоров, Стефан Банков, пасторите Стефан Колев, Живко Денчев, Пламен Петров, Емил Камбуров и много други. Благодаря им, че ни дадоха привилегията в онази нощ да влезем в сърцата на всички, които

бяха там!

Времето течеше и ние с Никол бяхме чести гости на много места. Слави имаше навика да снима всяка една подобна проява, и не за да отчита дейност пред някого, защото и такива видях във времето, а да гледаме честичко онези мигове, той вълнуващи за нас, когато понякога се събирахме. Боже, боже, ако някой ми беше казал, че ще приема в сърцето си като мое семейство толкова много роми, нямаше да му повярвам! Не че съм расистка не, аз съм толерантна към цвета на всякакви човешки кожи и не правя разлика, но въпреки всичко...!

Преди да ми се случи всичко това бях адски капризна: обичах само лукса, отсядах само в скъпи хотели, а сега се хранех на една маса с тези хора. Спях, където ни поканеха и не се притеснявах от това ни най малко. Където и да ходех, хората ме гледаха с много любов и ми подаряваха искрените си молитви за щастие и благоденствие. След службите се струпваха около мен и всички протягаха ръце да ме Докоснат, като че ли виждаха в това някаква надежда и

опора.

Ако знаете, колко мъка видях по тези места? Колко нищета и колко страдания! Нищо не исках, само се надявах поне с мъничко да им помогна, и изглежда успявах! Съдя по писмата, имейлите, есемесите и стотиците покани да гостувам на хората и до този момент, но аз имах и свой живот.

Изпадала съм и в трудни моменти, защото ръката ми се нуждаеше от операция, и все нямах сили да отида и да махна проклетите железа, които ограничаваха движенията ми. Често получавах подкрепата на един приятел, доктор Гайс, с когото Вили преди време ме беше запознала. Станахме добри семейни приятели, аз също му се доверих и като на лекар. Беше много добър стоматолог и само той изтърпяваше нервите и сълзите, които проливах, сядайки на зъболекарския стол. Понеже изпитвах ужас от зелени престилки, често когато ходех в кабинета му, го карах да ме работи мен и Никол цивилен. Молех го да изключва луминисцентното осветление, защото от тези лампи ме побиваха тръпки. Работеше толкова внимателно и изтърпяваше всичките ми капризи, защото ме разбираше. В очите му четях съпричастността му.

Същото разбиране срещах и от друг наш приятел Махер, с който често се събирахме у тях, на вилата, или в различни заведения. Допадаха ми техните съпруги Диана и Мария, децата ни се събираха почти през ден.

Диана беше жена, която наистина ме разбираше, тя също беше майка и влизаше често в положението ми. Много я харесвах като човек, защото, освен че беше много красива, тя беше и безупречна майка на невероятното дете Зейн. А той пък беше моята слабост, страшно му се радвах и обичах. Може би защото не успях да родя второ дете, а сега и малкото време, в което бях до него, ми напомняше за неосъществената възможност от една страна и за отдавна изтеклото ми време, съдейки по биологичния ми часовник.

Мария, съпругата на Махер, много ми допадаше. Толкова й се възхищавах на интелигентността, на сдържаността и на умението да създава само красиви неща. От нея лъхаше на финес и класа. Тя беше жена, която е преминала през школата на живота и знаеше отлично какво иска от него и как да го постигне.

А дъщеря им беше най добрата приятелка на Никол. Често си шушукаха, често си споделяха техните тайни настрани от нас. Много я обичах, защото в нейно лице виждах себе си като млада и се надявам, че с твърдия си характер един ден ще стане достойна заместничка на своя баща.

Радваше ме, че имам такива приятели и благодарях на Бог непрекъснато, че ми даде тази възможност, защото тяхната човешка етика съвпадаше с моята, а такива отношения отдавна бяха станали дефицит в нашето объркано общество. Бяхме и все още сме като едно голямо семейство и често, когато ми се е налагало да отсъствам, те се грижеха за детето ми. Отрупваха я с вниманието и любовта си, обичаха я истински, а това ме успокояваше като родител, защото можех да разчитам на тях.

И въпреки, че Гайс и Махер изповядваха ислям, различията в нашите вери не ни отдалечаваше, напротив човешкото в нас ни свързваше, отлично знаехме какво е да си стъпил здраво на земята. Дори и факта, че Махер беше на светлинни години преди нас във финансово отношение, не ни правеше по различни един от друг.

Бях щастлива, че ги имам до себе си, защото истинското приятелство е привилегия, дадена на тези, които умеят да го ценят!!!

В общуването ми сред вярващи хора имах възможността да се запозная с един невероятен човек апостол Георги Бакалов. Името му беше широко разпространено сред християните, защото в годините, в които е било най трудно да се идентифицираш като последовател на Исус, този човек е бил жестоко репресиран от тогавашните властимащи.

Възхищавах се от това, което е изтърпял, проповядвайки името на Бога. Изпъкваше с доброта и интелект, висока култура и невероятна етика. Беше положил основата на една реформирана църква, в чиито редици видях изключително интелигентни хора. Умееше да проповядва с такова обаяние, че времето на службата при него минаваше неусетно.

Изглеждаше млад и се изненадах, когато в залата на НДК се запознах с неговата съпруга Уанда и трите му прекрасни дъщери. Имаше страхотен размах и много последователи от цялата страна. На една част от тях скоро гостувах в Стара Загора, където бях радушно посрещната и изслушана с огромно внимание.

Тук е мястото да спомена и огромната подкрепа на братята Митко, Павката и Жоро от ББЦ Благодат, с пастор Иван Ядков, които често идваха при Слави и проповядваха с много плам и вдъхновение. На моменти ни е било толкова трудно и тогава винаги са били до нас, в точното време и на точното място.

Същата подкрепа срещах и от момичетата от салон "Елеганс", които ми помагаха с молитвите си, от Иво, който често ми помагаше, когато оставах сама със спомените си, от пасторите на много църкви, които се молеха за мен искрено и ме благославяха.

През цялото време от всичко, което видях до момента, ме болеше само от едно за различията между християните православни, католици, протестанти с всичките им Деноминации... За Бога, хора! Какво пропускаме? Къде грешим?

Защо вместо ние да помогнем на всички политици да повярват в Бога, допускаме те да правят политика от нашата вяра? Нима Бог не е един за всички? Нима Исус не отдаде живота си за всички ни?

Отговорът на тези въпроси ще се надявам да си дадете сами, прочитайки тази книга. Оставям ви го за домашно и се надявам да не посрамим нашият Учител, онзи, който жертва себе си за всички ни на кръста и който ни завеща най големият урок от Училището на живота!!!