Светлина след смъртта

От него ме гледаха моите очи, беше моето лице..., но наистина направено на решетка... Бях закърпена на едро, както ми обясниха по късно. Бях деформирана, издута, синьо жълта, а от огледалото ме гледаха същите очи, но вече много по тъжни! Господи, какво са направили с мен? Никога повече нямаше да бъда същата! До вечерта много плаках. Не само за това, че лицето и тялото ми бяха обезобразени, осакатени, но и че животът ми никога нямаше да се върне такъв, какъвто досега е бил! Много плаках, а това ми пречеше на дишането.

Пресегнах се към нощното шкафче и взех едно златно кръстче. Моята сестра ми го донесе, беше й го предала Елена подарък от скъп за мен тогава приятел, който с този жест изразяваше съпричастността си и пожеланията си да се възстановя. Сложих го с лявата ръка върху гърдите си, като си мислех, че това нещо ще ме предпази, но все пак се успокоявах. После го целувах и пак го слагах на гърдите си.

Мъчех се да подредя мислите си и се чудех как отново да направя опит да стана, защото, за Бога трябваше да се изнеса оттук! Колкото по скоро толкова по добре за мен. Време беше да взема нещата в свои ръце.

В стаята влезе Питър... Знаете ли какво е да обичаш един човек без въобще да си го виждал. Не беше много различен от онова, което виждах от снимките, но беше спокоен мъж и ми вдъхваше вяра и сигурност. Застана до леглото и с умиление и състрадание гледаше онова, което представлявах. Колко дни сме си писали, чували, разменяли снимки, а сега намираше вместо хубава жена едно разкъсано тяло и тъжните ми, пълни почти винаги със сълзи очи. Никога няма да мога да се отблагодаря на този човек, който от деня, в който ме видя, направи страхотни жестове за мен и детето ми!

Питър, приеми моят дълбок поклон и моето човешко благодаря с главно "Б"!

Поговорихме си и взехме решение, че ще ме изведе от този град. Поръчах на сестра ми да ми донесе дрехи, а аз започнах да правя някакви движения с крайниците си, за да опитам пак да стана.

Днес едва забелязвах, че имам проблеми с окото си. Представяте ли си, няколко дена е бил толкова голям шока, че дори и не съм забелязала, че трудно и недостатъчно виждам с едното око. Оттам беше преминал единият куршум и беше нарушил целостта му. Господи, сега и това ли? Пак започнах да плача. Кое беше останало здраво? Спешно назначиха консулт с офталмолог. След това дойдоха и ортопедите, които трябваше да решат какво ще правят с ръката ми. Аз обаче ги гледах и знаех, че няма да се наложи. На следващия ден щях вече да съм напуснала не само болницата, но и града, в който оставих най хубавите си спомени като момиче и най лошите като вече зряла жена.

Добро утро, Ваня, какво ще правим днес? Как си? дежурният въпрос на завеждащата реанимация.

Днес, доктор Савова, ще трябва да махнем тези тръбички и маркучета и аз ще си взема инкогнито довиждане с Вас, след което ще ме отведат нанякъде.

Аз не мога да поема тази отговорност. Това е твърде опасно, ти не можеш да стигнеш до София така. Много е рано още да се мисли за изписване.

Не, доктор Савова! Аз ще поема този риск, категорична съм. Тя излезе и след малко се върна.

Ще трябва да ми подпишеш клетвена декларация, че ти поемаш този риск и ние не носим никаква отговорност.

Добре, докторе. Аз пък от Вас искам никой да не знае, дори и лекарите!

С разследващите се бях разбрала също, че не искам те да ме транспортират както ми предложиха, нито с кола, нито със самолет. Ще се изнеса без дори и полицаите пред вратата да знаят. Просто ще инсценирам, че бавно се довлачвам до тоалетната и оттам изчезвам яко дим. Само се разбрахме, че когато стигна до София там ще ме поемат софийските полицаи. Не исках никой да знае нито с какво, нито с кого, нито откъде ще напусна Варна, щях да изключа джиесема, за да не проследи никой СРЗ клетката, в която се движа, докато не навляза в свои води.

Така и стана! Подписах въпросната декларация и станах много бавно, като предния ден бях потренирала това упражнение. Отидох до малката мивка в стаята. О, Боже, вода! За първи път пипах вода. Измих се колкото можах. Сестра ми ми помогна да се преоблека. Вратата беше затворена, за да не гледа никой. Лекарката ми донесе няколко инжекции за из път, които бяха против съсирването на кръвта и трябваше да бия на няколко часа, и до ден днешен си спомням името на това лекарство "Фраксепарин". Отрупа ме с таблетки, които също трябваше да гълтам, докато стигна до София.

Планът беше сестра ми да ме заведе до тоалетната по нощница. Там да остана отдолу по рокля. Тя да излезе през централния вход, уж излизаше от свиждане, където за кой ли ден имаше все още чакащи журналисти, а аз, придружена от Митко Димитров, и човек, който той доведе, да изляза през аварийния изход на болницата.

Дотук добре. Всичко вървеше по план. Увих се като арабка с голям шал около главата и врата и оставих само процеп за очите. Бях цялата в рани и превръзки. Не можех да Допусна някой да ме види или идентифицира дори по Раните. Оттогава често и до ден днешен се увивам със шал така. Това остана в съзнанието ми като инстинкт за самосъхранение, като щит, като маска, от която не смеех да покажа лицето си. Пристъпвах адски бавно. Митко ме пое и като видях с кого беше,щях да припадна от изненада.С мъж на име Мирчо, който беше приятел първо на родителите ми, а после и мой. Не беше от Варна, познавах го като много добър човек и перфектен, ама наистина отличен стрелец. Този ли Митко!!! Какво ли е намислил? Нямахме време да се поздравим даже. Безмълвно, като сенки се прошмугвахме по някакви коридори, мазета, пак коридори... Стигнахме до една невзрачна кола, която бях сигурна, че беше претъпкана с оръжие... Господи, видях за миг небето, слънцето и бях неописуемо щастлива. Вие не знаете какво е това чувство!!! По добре е да не знаете!

Бях увита в моя защитен шал и бях с тъмни очила,за да не ме познае никой. Първо много хора ме познаваха от този град, и второ през всичките тези дни снимката ми достатъчно често е била показвана по всичките медии:нямах идея къде отиваме. Там трябваше да чака Питър. Това “там” се оказа един хотелски апартамент в частен хотел в центъра на град Варна. Беше много уютно и луксозно, даже и това забелязах. Доколкото познавах Митко, той беше подсигурил и хора по маршрута, по който дойдохме, в случай на изненади.

Мирчо караше напрегнато колата, а аз мълчах и скришно плачех. Пристигнахме. В стаята Питър ме прегърна леко и веднага ме сложи да легна. Бях много уморена. След минути пристигна Лидия. Само като ме видя и заплака. Толкова се обичахме и толкова добре се познавахме, че думите помежду ни бяха излишни.

Очаквах да видя най скъпото животът на моя живот малкото ми същество Никол, и разбира се мама! Митко излезе и от някъде отиде да ги доведе. Тръпнех от очакване. Нямах търпение да ги прегърна. Почука се и Питър отвори...

Господи, Никол плахо пристъпваше и бавно приближи към мен, очите и бяха пълни със сълзи. Тя виждаше майка си отново жива. И беше толкова уплашена, толкова плаха, че вместо да се затича към мен и да се хвърли на врата ми, тя... просто пристъпваше и като, че ли искаше да се убеди, че това съм аз, че съм наистина жива, че съм нормална. Тя е предполагала, че са я лъгали, за да й спестят трагедията, но не! Моята малка дъщеричка виждаше с очичките си, че съм жива. Изкриви устнички и се разплака в прегръдките ми. Не говореше. Не ми каза нито дума. Само ме стискаше, като, че ли не ме пускаше, за да не я напусна пак. От този миг дъщеря ми порасна с години, а скоро даже ни предстоеше да си сменим ролите тя да бъде майката, а аз дъщерята, за която щеше да се грижи близо година и половина две.

Идваше ред на мама, тя също плачеше и беше толкова зле с нервите и паметта, че едвам се държеше. Милата,носеше ми няколко кренвирша “Тандем”, защото знаеше колкото много ги обичам, а не знаеше, че аз изобщо не можех да се храня.

До този момент не бяха я запознали със състоянието ми. Целуваше ме навсякъде – по лицето, по ръката, пипаше ме, като че ли искаше да се убеди, че съм истинска. Всички плачехме. Вместо да се радваме, че съм жива, просто всички плачехме. Ужасът наистина беше голям,нямаше как да се усмихваме! Говорихме много, аз повече слушах, не можех да говоря!

Върху спалнята Питър беше събрал всички вестници от всеки ден, в който пишеха за мен. Беше натрупал внушителна купчина. Сестра ми умишлено не трябваше да бъде там. След часове щях да се разделя с най скъпите ми хора и да потеглим по заздрачаване за София.

Беше наета кола под наем на съвсем непознато име. Тя щеше да чака извън града, в която да се прехвърлим с Питър, а Митко и хората ме изведоха от града с друга. Такъв беше той безупречен приятел, страхотен професионалист, едно голямо сърце, което винаги ще нося в моето. Този човек за миг не се подвуоми за себе си,за семейството си просто доказа, че е един истински мъж и един истински човек, който за съжаление само след две години щеше да има същата участ като моята – да бъде разстрелян – пак във Варна и пак на същия този пазар. Тук спирам защото не мога да сдържам сълзите си, сърцето ми се къса само като си помисля. Дори не можах да отида на погребението му, защото откакто онази вечер ме изведе от града с риск за живота си – повече никога не стъпих там!

Питър караше много внимателно. Всяко подрусване беше фатално за мен. Свивах се от болки,но трябваше да издържа до София. По пътя ми разказа целия си живот, а аз слушах и пестях въздуха си. Някъде около Велико Търново обаче настъпи критичен момент. Стана ми адски лошо. Почувствах,че ще припадна. Ах, колко съжалих в този момент, че не послушах доктор Савова!

Нямаше време за мислене, казах на Питър веднага да отиде на гърба на една бензиностанция, където спряхме. Отворих вратата, той отиде да вземе вода и да попита къде се намира болницата в града. Трябваше спешно да ме прегледа лекар и ако се наложи да ми дадат кислород. Това ми беше най големия проблем. Все не ми достигаше. Отворих вратата и се свлякох на земята,сякаш попивах от енергията й, исках да ми даде сили да продължа.

Стоях така известно време и се преместих свита на задната седалка. Не, не биваше да рискуваме! Отидехме ли в болница щяха да питат какво ми е, за имената можехме и да излъжем, но за състоянието ми нямаше как. Затова реших пак да рискувам продължаваме. Ще стискам зъби и ще стигнем някак до София. Това пътуване ще остане най кошмарното в живота ми. Пътувахме цели десет часа, горкият Питър, вече не знаеше как да ми помогне, а аз стенех от болка и недостиг на въздух.

Към пет сутринта влязохме в София. Оттам директно в Дирекция “Национална служба “Полиция”. Такава беше уговорката. Трябваше да звънна един телефон на определен човек и полицията да ми помогне. Всичко беше по план. Две коли ни придружиха. Спряхме пред входа на моята кооперация. Полицаите ме предупредиха, че отстрани в улицата са видели познати лица от екипа на вестник "Нощен труд". По дяволите, откъде знаеха? Откъде е изтекла информация? Не им се позволи да направят снимки, те дори нямаха възможност да се приближат към мен. Провериха входа, стълбите, пощенските кутии за евентуални бомби. Изведоха ме бавно от колата и о, Боже! Най накрая влязох в дома си, който наистина ми се стори сега като "моята крепост". Миришеше ми на мое, на познато. Не светвахме лампи откъм външните стаи. Питьр ми помогна да легна и затворих спокойно очи, след като се бяхме обадили на всички, че сме пристигнали живи и здрави.

За първи път се събуждах отново в леглото си. А можеше никога повече да не ми се случи! На сутринта включих мобилният си телефон. Сещате ли се колко журналисти започнаха да ми звънят? Разбирах ги, вършеха си работата, но те едва ли разбираха моят страх и моята болка. Бяха вече разбрали, че съм напуснала болницата, което честно казано, си беше не смела, а направо безумна постъпка от моя страна.

Между всички телефонни обаждания, по обед имах и такова от чужбина. Оказа се от Дубай. Моите отдавнашни и добри приятели Сандо Храбреца и Коце бяха от другата страна на джиесема. Толкова се зарадвах, че ги чувах, и ми подействаха някак си успокояващо. Бяха първите странични хора, които чувах и на които държах и по своему обичах.

Много се бяха изпокрили. Не смееха дори и да звъннат и да попитат как съм, какво ми е, имам ли нужда от нещо? А само ако знаете, на колко хора съм помагала в живота си? Колко състрадателна съм била към всички, които са търсили помощта ми и колко наистина съм давала от себе си... А сега къде бяха всички? Всички се изпокриха! О, забравиха! Страхуваха се! Е, нито Коце, нито Сандо бяха от тези хора. Познавам ги като достойни и смели мъже и доказаха, че са такива. Със сигурност, ако бяха в България, щяха да дойдат да ме видят. Попитаха ме от какво имам нужда и ми дадоха телефона на техен приятел ортопед, който трябваше да ме прегледа на следващия ден и да решим какво да правим с ръката. Тя си стоеше все още раздробена в лонгетата.

В следващите дни полицията подготвяше мерките за сигурността ми, предстоеше ми ново влизане в болница, нови операции и пак болки, пак страдания. Не знаех, че това ще продължи цели две години почти. Но пък вярата ми не ме напускаше колкото повече ме болеше толкова повече стоически се борех и знаех, че трябва да продължа. Бях много изтощена и не можех да се движа почти. Най големият проблем беше дишането ми. Не можех да чета, защото окото ми беше засегнато, след първите няколко реда всичко ми се размазваше и започваше да играе. Същото беше и с Телевизията. Това ме изнервяше и се чувствах като в капан.

Много плачех, спомням си, че непрекъснато плачех, а това затрудняваше допълнително дишането ми. Благодаря на моя приятел от Медицинска академия доцент Огнян Георгиев, който тогава ми помогна. Нуждаех се от превръзки на операцията, която ми бяха направили варненските хирурзи и на другите рани от куршумите. Оги ми подсигури тези хора, които всеки ден идваха на превръзка. Все още нямах сили да погледна голямата операция в огледалото. Чувствах целият си гръден кош разпран, нещо ме опъваше. Страхувах се какво ще видя. Усещах големия разрез под гърдите и нещо непрекъснато ме бодеше.

В следващите няколко дни с помощта на полицията ме бяха настанили в "Пирогов". Пак сама с неизменната охрана пред стаята, пак лекари, упойки, операции. Елена единствено имаше достъп до мен. За първи път я виждах след случилото се. Имах да й задавам толкова много въпроси...

Все още само се чувах с детето и мама, които след изписването ми трябваше да дойдат и да се грижат за мен, а и скоро Никол започваше училище. Как ли щеше да се справи с пресния спомен от ужаса, на който беше подложена? Всеки ден идваха лекари, които следяха състоянието ми и рехабилитатори, които ми правеха инхалации и ми помагаха да възвърна донякъде дишането. Бях като едно малко бебе, което започваше от "А".

Знаете ли, човек може всичко! В нас има скрити заложби със справянето във всякакви ситуации. А и Бог не би ни пратил страдания и болки, които не можем да понесем и преодолеем. Важното е човек да се вземе в ръце и да се бори!!!

В човешкият организъм има страхотни енергии, за които ние не подозираме, но сме длъжни да овладеем, да ги впрегнем в името на собственото си оцеляване, останалото е въпрос на търпение. Една от тези фини енергии в нас е силата на Мисълта. Вярвате ли, че ще успеете, то и резултатите идват навреме.

Пиша това, за да кажа на хората, които се борят с трудностите и болестите, че не трябва да се отчайват и че са длъжни да накарат сърцето, нервите и разума да заработят в едно. Длъжни сте да извикате волята си на помощ и да накарате жизнените си енергии да заработят в синхрон. И знайте, Бог не напразно изпраща тези изпитания, той подлага на тях тези, които най много обича, а от нас самите зависи дали ще съумеем да продължим по правилния път. Запомнете това моля ви!

Дойде и денят, в който трябваше да ме изпишат. Лекарите си бяха свършили работата, останалото беше в мои ръце.

Цивилни полицаи отново ме транспортираха до нас. Бяха изключително толерантни и не проявяваха излишно любопитство, напротив, пазеха ме от подобните погледи на хората. Вършиха си работата перфектно и аз бях донякъде спокойна от тяхното непрекъснато присъствие.

Вече си бях у дома. След няколко дни пристигаха мама и детето. Елена и другите ми две приятелки не ме оставяха нито за миг. Купуваха плодове, сокове, вода, редуваха се да спят до мен вечерите. Ето това е истинското приятелство, когато тези, които те обичат са до теб и в най трудните моменти, защото на софри и кафета всички го можем.

Имах и още един приятел Влади, който също беше следовател. Разказаха ми, че когато е разбрал за покушението срещу мен, не е спрял да плаче и да се моли за живота ми. Да! Въпреки че се е сблъсквал в работата си с подобни случаи, сега на мястото на жертвата бях аз, неговата приятелка, и той не е можел да се примири с мисълта, че мога да умра.

В онези дни той също идваше да ме гледа и да помага след работа. Затова и после, когато за нещо се карахме или спорехме, след година две, винаги съм му прощавала, защото никога не бих забравила съпричастността му в най трудните дни на възстановяване.

Бях много отслабнала и се носех като призрак. Тъпчех се с много лекарства и обезболяващи. Вечер, когато затварях очи, не заспивах, а си връщах картината на пазара. Пред мен изплуваха куршумите, кръвта, срещата ми със Светлината. И въпреки това намирах сили да се усмихвам, въпреки че се занизаха дългите дни на безмълвие и самоанализиране. Стисках зъби и се мъчех да преодолея страха си.

Собствените ми страдания ми отвориха по късно очите за болките на другите хора, на които помагам и до днес. Надеждата, че ще се оправя ме караше да загърбя довчерашните си грешки и това ме правеше по силна от всякога, караше ме да се чувствам истински жива. Живеех в мир със себе си и преглъщах всеки ден всичко. Трупах всичко в сърцето си, наслагвах ден след ден всяка емоция. Мълчах, лежах, плачех!

През този период обаче изгубих един от хората, на които най много държах Елена. Година преди това в дните, когато много страдах от раздялата си с Антон, се усложни здравословното ми състояние, имах стар аденом на хипофизната жлеза, който се беше уголемил вследствие на стреса.

Спасението ми беше в ежедневните тренировки по бокс. А вечер с часове стоях пред компютъра и общувах с един човек в същия онзи сайт, в който се запознахме с Питър и който наистина означаваше нещо за мен. Той ми даваше сили, подкрепяше ме и ме караше да разтварям болката си по изгубения мъж. Не се виждахме, той не живееше в България. Когато един ден споделих с Елена и й казах кой е човекът, тя намери удобен момент да открадне неговият "nik name" от компютъра ми, представи се за астроложка и започна да си пише с него. Ей така, съвсем нагло и натрапчиво, пред очите ми. Дали я поблазни тогава фактът, че името му беше публично в България (той беше известен спортист от близкото минало) или го е искала като мъж,наистина не зная.

Само ще кажа това, че в дните, в които ми беше най трудно, тя дойде и ми каза, че си пишели отдавна, каза ми, че е влюбена в него и че това е по силно от нея. Въпреки че имаше прекрасен съпруг и дете. Не се притеснявам да напиша тези редове,защото те са самата истина,а аз не се страхувам от нея.Дойде ми в повече по дяволите!!!

Все пак й благодаря, че дойде и ми го каза в очите, но трябваше ли да избере най неподходящия момент? Трябваше ли още да ме наранява? Тогава нещо се счупи в мен и не исках повече да я виждам. Така и стана. Простих й дълбоко в сърцето си, но не исках повече за нея да има място там. Тя не беше достойна за моята обич.

Какво му е говорила за мен също нямах идея, самата аз не можех да седна на компютъра, защото физически все още не можех да седя задълго, освен това окото ми беше прясно инжектирано и му предстоеше също операция, така, че не ми оставаше нищо друго, освен да лежа, да гледам в една точка, да търпя, стискайки зъби. Ах колко много ми се насъбра ако знаете!

И бях поставена на изкушението от Бог да го осъзнавам,да го изтърпявам, а да не мога нищо да направя. На толкова изпитания ме беше подложил, че се чудя в този момент от къде ми прииждаха нови и нови сили.

Един ден джиесемът звънна, поглеждайки на дисплея, сърцето ми се преобърна – беше той! Мъжът когото най много обичах в живота си – Антон. Дори и за миг не съм допускала, че няма да дойде да ме види. Знаех, че ще го направи, бях сигурна. Просто чаках деня и той дойде.

Стоеше някак напрегнат на вратата, може би очакваше да види нещо по ужасяващо от това, което виждаше пред себе си. Да си призная честно аз наистина се възстановявах не с дни, а с часове. Толкова много исках да го прегърна и да изплача цялата си душа, толкова много исках да го целуна,да се смаля и да се настаня в сърцето му и да си остана там завинаги... Толкова много го обичах... Не можех! Нямах това право!

Знаех, че има приятелка и че връзката им е сериозна. Можех да се огранича само в едно ръкостискане и сълзи по бузите, които така и не спираха почти денонощно. Гледах очите му и четях в тях много неща, които така и не си казахме. Но се разбирахме и без думи се разбирахме, а това беше повече от любов – това беше човещината и състраданието, които бяха присъщи и за двама ни. Беше останало приятелството ни, което ни свързваше.

Същото бих направила за него винаги, когато той би имал нужда и сега и след години. Няма значение, че не се виждаме, няма значение, че не знаем нищо един за друг. И на другия край на света да има нужда от мен пак бих му помогнала. Едва след като си тръгна, давайки си равносметка за нашата връзка, осъзнах значението на думите в най великата книга Библията, и тогава го приех като част от новата ми философия.

Любовта ми към него беше станала такава, каквато беше описана в Светото писание:

(1 Коринтяни 13:4)

В онези страшни дни на възстановяване, неочаквано за мен ме посещаваха моят стар приятел Мартин и съпругата му Грета, на които също искам да благодаря. Пренебрегвайки опасността, дойдоха, за да изразят човещината си. Телефонът ми звънеше, получавах есемеси от цялата страна и чужбина. В болката ми ме подкрепяха дори и хора, с които си пишех в сайта bgdata, и които никога не бяха ме виждали Рич от Германия, Ноор Хан от Индия, Игор от Москва, Алберт Тони от Сърбия, Илиянка от Гърция, Светла и много, много още приятели откъде ли не. На всяко съобщение се разплаквах и много се вълнувах, защото знаех, че не съм сама.

Тук е мястото, където трябва да прегърна моята стара приятелка Вили Боршукова, която на мига, в който се върнах от болницата, дойде с Библията в ръка. Разплака се и ме прегърна в себе си. Припомни ми едно нейно видение отпреди няколко месеца. Беше ме завела на църква и след службата ми каза:

Ваня, видях един лъч светлина да те изпепелява. Така те порази, че ти за секунди стана на пепел. После изведнъж едно малко стръкче дърво порасна от нея и се разлисти. Никол беше с теб, но нищо не й се случи.

Тогава не обърнах внимание на думите й, тя не знаеше, че аз бях като птицата Феникс, имах дванадесет лица и седем живота. Сега осъзнавам, че Бог й е пратил тази картина, за да ме предупреди. Отнесох се скептично, махнах с ръка и не отдадох значение на думите й.

Стоях слаба в прегръдките й и си припомнях какво сме правили преди години, защото имахме много общи спомени. Отново плачех. А тя само ме успокояваше и се молеше за мен.

Един ден тя доведе пасторът от нейната църква Румен Борджиев и двамата много се молиха. Същото правеха и хората от всички църкви, на които те се бяха обадили в нощта на разстрела. Хора от цялата страна си пишеха помежду си. Хора от българските църкви в Далас, Чикаго, всички до сутринта са се молили за моя живот. Благодаря ви, скъпи приятели, приемете моето огромно безгранично и човешко "благодаря", защото зная, какво е означавала молитвата ви тогава за мен. Румен и Вили така и не ме оставиха. Непрекъснато се грижеха за мен.

Само тях и тогавашната рехабилитаторка, която идваше в дома ми, Мариянка, допусках до себе си на този етап. Не можех да се движа още, а когато мама и Никол ме водеха до тоалета или банята, не минавах покрай прозорците, а вечер изгасвахме светлините. Допусках, че нечий снайпер може да бъде насочен в прозорците ми.

В моментите, в които се налагаше да посещавам болници, охраната часове преди това проверяваше стълбището, пощите, кошчетата за боклук на тротоара, паркираните коли пред входната врата. Едва, когато се убедяха, че всичко е наред, ми слагаха бронежилетка, увивах шала около главата си и бързо ме извеждаха от къщи.

В колата винаги всички бяхме много напрегнати. Всеки имаше и на гърба си очи. Движехме се по някакви странни маршрути. Как искам да благодаря на тези момчета от полицията и да им кажа колко много и до ден днешен се моля за тях и за семействата им. Каква работа имаха само, що за професия бяха избрали? Ужас! Да рискуваш собствения си живот за нечий друг и като знаех за какви смешни пари го правят и в какви екшъни се вкарваха, ми ставаше неудобно...

Себе си едва носех, а като ми сложеха и тази тежка бронежилетка съвсем полудявах. Мислех си, ами ако някой ме нацели в главата? Там не съм защитена. Ами ако някой моторист приближи на някой червен светофар и ни метне всички с автомат?

Господи, толкова ме беше страх, че какво ли не предвиждах и какво ли не допусках от чувството си за самосъхранение? Мислех си, че и птичките, които летяха над нас, не са безопасни. Вглеждах се във всеки човек мъж, жена, дете... във всичко... във всяко живо същество виждах потенциален убиец! Вечер затварях очи и плачех тихо, за да не тревожа мама и Никол, и се молех. Непрекъснато се молех, както ми бе поръчал Бог. Този път се молех само за живота си!

Така се изниза първият месец неусетно. Много рядко виждах небе, слънце. Бях станала затворник в дома си и това ми се очертаваше занапред. Мислех си, че никога няма да проходя повече нормално, мислех си, че никога повече няма да мога да посещавам каквито и да е обществени места. Няма да мога да карам кола, да тренирам... Просто бях пълен инвалид.

Един ден джиесемът звънна и чух познат глас. Беше мой приятел, с когото имахме зараждаща се връзка малко преди да ме застрелят Денис! Зарадвах се, защото си мислех, че ме е забравил. Все пак го познавах отскоро и не съм допускала, че този мъж (доста по млад от мен) щеше да рискува толкова и да даде много от себе си години след това.

Поиска да ме види и на следващия ден в уговорения час беше пред вратата. За кураж беше взел приятеля си Ники. И той се е страхувал да ме види в кошмарното състояние, в което бях. Беше лаконичен, не задаваше въпроси, но в очите му четях страхотна доброта. Доверих се на интуицията си и се оказах права. От този ден нататък Денис влезе в живота ми постепенно и остана там след време трайно. Изчака всичките ми емоции, изтърпя всичките ми несгоди, преглъщаше с мен всяка болка, но ми остана верен. Никога до края на целия си живот няма да мога да върна жестовете, които той направи за мен и семейството ми, рискувайки много пъти себе си. Много малко ще е да му кажа от тези страници моето "благодаря". Това е мъжът, който по късно осъзнах, че най много ме е обичал досега. Не ми го казваше често, но ми го доказваше с всяко свое действие и с всеки риск, който поемаше заради мен.

Всичко ме болеше, къде ли не бях шита вече. Все още не можех да се къпя заради раните и многото шевове. Мама и Никол ми помагаха непрекъснато. Дойде и първият учебен ден за детенце. Знаех, че не мога да отида до двора на училището, в което учеше, както правех всяка година.

Много обичах тези моменти, защото се сещах за моите ученически години. Колко безгрижно си течеше живота тогава! Как купувахме букети за нашите любими учителки, които тогава наричахме "другарки" и изпълвахме класните стаи с веселие и радостен глъч. Та като водех Никол на училище се сещах за моите детски години. Тази, а може би и следващите години, щях да пропусна тези моменти. Много страдах и от факта, как ще гледат на Никол в училище. Няма ли да й подмятат разни неща, дали детската й психика ще издържи на коментарите, любопитните погледи или може би жлъчните подмятания? Или съучениците й ще бъдат толерантни и добрички към нея? И пак какви ли не мисли нахлуваха в главата ми, и пак плачех.

Ще кажете, е е е, само сълзи, стига! Не! Напротив! Аз съм силен човек и не бих искала да ви се представям като лигла или ревла, но това, по дяволите, ми беше перманентното състояние.

Момчетата от охраната вземаха и водеха Никол на Училище. Тя беше категорично инструктирана да не напуска сградата, да не говори с непознати, да не взема храна от никого. Така й се набиваше това в главата, че детето вместо да се успокоява малко по малко, ние й увеличавахме стреса. Но никой не знаеше откъде можеше да ни дойде.

НИКОЙ НЕ ПОДСКАЗВАШЕ КАКВО СЕ ИСКА ОТ МЕН !

Пари не дължах на никого,даже обратното,на мен ми дължаха и то не малко хора. Никога не съм нарушавала нечии интереси. Чудех се какъв ли е мотивът да ме отстрелят просто така, като диво животно!!! Защото по късно в интернет форумите прочетох какво ли не че съм свързана с чеченската мафия, че съм мутра в пола, че никой не си ходил така по пазарите и безнаказано не го стрелят, че съм гадно подставено ченге, че съм една от най богатите българки в страната, че съм била преди години отвличана и бита от СИК... Какво ли не прочетох за себе си? Не ме обвиняваха само за атентата срещу Папа Йоан Павел ІІ и не ми се приписваха родствени връзки с Карлос Чакала или Осама Бен Ладен.

Четях всички тези гнусотии и плачех. Аз не съм виновна,че някой някъде цитираше името ми и че имаше и такива които ме оплюваха.

Имах и много поддръжници и хора, които ме обичаха и подкрепяха. Както и да е, за това по късно ще пиша. Та ставаше въпрос за момиченцето ми, което, милото, изведнъж порасна, бях й отнела много бързо детството.

Моята лична лекарка доктор Мира Мирчанова идваше често на визитации и й даваше много добри наставления. Никол знаеше наизуст всичките ми 45 различни таблетки, които поглъщах дневно и ми даваше по график. Последните месеци тя самичка сменяше превръзките на операциите ми, е в началото й беше страшничко и се гнусеше, но нямаше друг изход. Бяхме принудени да го правим, не и давах време да се отпусне и да се отдаде на страховете си. И така беше по добре. Отпуснеше ли се край! Щеше да рефлектира в детското й съзнание, а така възлагайки й отговорността да се грижи за мен, се стягаше и нямаше време да изпада в паника или депресия.

Моите приятели Пьотр, Алберт, Павката непрекъснато пазаруваха и ми носеха какво ли не. Питър се беше върнал в Канада и всеки ден звънеше оттам. Този човек наистина имаше голямо сърце, толкова много ми е помогнал, но невъзможността ми да отидем с Никол при него в Канада по късно размина нашите чувства и те се съхраниха само в рамките на едно прекрасно приятелство.

Дните се нижеха, аз продължавах да стоя затворена между четирите стени на моята спалня. Дните и нощите ми се сляха от силните обезболяващи, не знаех кога заспивах и кога се събуждах. Просто вегетирах. Марианка идваше през ден да ме раздвижва, караше ме да правим на пръв поглед елементарни движения с ръката, но така и не можех. Пак отново стискане на зъби, нали се сещате, където отвътре се прехапваш и ти протича кръв. Започнах да се обтривам с груби дървени топчета, за да започна да придобивам чувствителност. Бодях се с игли,щипех се, на какви ли не гадости се подлагах само за да можех да се движа поне малко.

Ден след ден, седмица след седмица. Толкова усилия и борба за оцеляване. Денис започна да идва всеки ден, той пазаруваше, той се грижеше за повечето неща в нас: плащане на сметки, поддръжка на дома, посрещаше и изпращаше мама, която непрекъснато пътуваше до Варна и обратно в София.

Всяка седмица ме посещаваше офицер... от една служба, да речем. По понятни причини не мога да цитирам нито името му, нито службата, в която работеше. Беше много мил и толерантен към мен. Запознах го с адвокатката ми (която беше и моя приятелка) Наталия Кръстева. Изчистиха административните формалности, а за мен оставиха човешките разговори. Толкова много се привързах към него, че и до днес не предприемам нищо в много аспекти, ако не го споделя с него. Приех го като приятел, като човек, който наистина споделяше живота ми. Само в началото го разпитвах по случая, и то всякакви подробности, макар че бях официално упълномощила Наталия и тя имаше пълното право да се запознае с всички материали по делото, образувано във връзка с моето покушение. Той не ми споделяше много, даже страшно много ми спестяваше, а и аз не настоявах.

Лежейки, обаче, толкова месеци, понякога започваха да се прокрадват лоши мисли в главата ми. О! Забравих да ви кажа, че съм човек. Най обикновен човек.

Вече бях в състояние понякога да се натоварвам физически. Боксовата зала много ми липсваше. Когато отивах понякога там, просто за да я видя, ме удряше в носа специфичната миризма на истинска спортна зала и ми се повдигаше адреналина. Изкушавах се наистина. Нещо ставаше в главата ми. Прибирах се в къщи, навличах спортния екип, увивах два чифта бинтове около ръката си, като ги пристягах много силно около счупената, слагах ръкавиците, качвах се на ринга и изливах цялата си енергия, която понякога се преобразуваше в злоба, и се размазвах от тренировки. Спортистите знаят, за коя спортна злоба говоря за онази, която без ефедрин, те кара да летиш и да виждаш само целта пред очите си. Така и аз понякога озлобявах до смърт и удрях боксовата круша, като виждах в нея човека, който посегна на живота ми. Стисках зъби, присвивах очи, вади, реки от пот течаха от мен и продължавах да удрям, докато не припадна от умора и изтощение. Понякога се стичаха сълзи от очите ми и се сливаха със солената ми пот, очите ми кървясваха и въпреки всичко продължавах.

Дали може някой да ме разбере какво ми е било в този момент? Удрях толкова силно и исках да поваля само с един удар всеки един от враговете си.

Разумът ми принадлежеше на "добричката" Ваня, а желанието ми да размажа всички, които са ме наранили, се дължеше на болката, която не ме напускаше толкова време.

Същото беше и със стрелбищата. Когато за първи път след случилото се посетих такова, споменът от шума беше толкова силен и мъчителен, че избягах оттам с двеста. Постепенно си наложих с много усилия да преодолея този страх, вземах в ръце пистолетите и изпразвах за секунда пълнителите. Ах, как ми се искаше понякога на мястото на мишената да беше един човек... Само един и бях сигурна, че ръката ми нямаше да потрепне, бях сигурна,че щях да го нацеля, да го нацеля точно където трябва. Стрелях е преглъщах и пак стрелях, и слюнката ми се сгъстяваше, защото от стреса през последните две години бях започнала в подобни ситуации да вдигам захарта в кръвта си. Свалях очилата, махах с отвращение наушниците, плащах си и излизах от стрелбището.

И макар, че Бог ме беше докоснал,не се вземах нито за богоизбрана, нито за помазана, както по късно прочетох в интернет форумите.

Бях си най – обикновен човек и тъй като никой от нас не е създаден безгрешен и мен понякога ме навестяваха и лошите мисли, и силният гняв. Няма да го крия от вас. Договорихме се – ще бъда откровена докрай. Знаех, кои са хората, които посегнаха на живота ми, макар, че не разбирах мотивите им. Те също знаеха, че аз знам. И сега! Накъде? Кой кого? Нима това беше дилемата?

Когато виждах в огледалото осакатеното си тяло, когато виждах белите коси по главата, когато виех от болка и стисках зъби, за да прикрия всичко това...