Светлина след смъртта

Исках да потекат реки от кръв, исках да направя пътека от трупове. Исках да смажа семето им, дори да ги залича от лицето на Земята. Гняв и ярост ме обземаха защото на никого не съм посягала в този живот, а защо аз да бъда убивана пред очите на детето си??? Вечер и денем ми минаваха какви ли не мисли, за да ги премахна.

Мили хора, повярвайте ми, който е убиван знае точно как да убие!!! Без да оставя следи, без да вдига шум, без да демонстрира! Така и аз. Мислила съм дали да ги взривя, както се прибират в жилищата си, или да вдигна във въздуха колите им, мислила съм дали да ги отровя с храна, която ядат извън домовете си или да поръчам най силната отрова и да ги довърша. Достатъчно беше само някой да се докосне за миг до тях. Мислила съм дали на принципа на камикадзетата да не действам безразсъдно и да вляза някъде където знаех, че са, и да ги застрелям като кучета, както те направиха с мен. Мислила съм дали да не засегна най скъпото, децата им, за да дойдат сами при мен с огънати ръце. Мислила съм много още ... и какво ли не !

И без това в страната ни настана пиков момент на тези показни убийства: малко след мен бяха убити Фатик, Косьо Самоковеца... и кой ли още не. И от всяко убийство се учех на нещо ново. Прочетох аналите на криминалните хроники, запознах се със специализирана литература,анализирах ситуациите, в които бяха убити тези хора, мислех за оръжието на килърите.

Малко след това последваха картините от световните медии хилядите заложници в Московския театър, хилядата деца заложници в Беслан? Мислих си за онези чеченки, които покрити в черно, с автомати в ръка, бяха тръгнали да убиват.

Мислех си дали и аз да не застана очи в очи с убийците и да ги унищожа?

Поне ще имам доблестта да ги гледам в очите, а не както моят екзекутор да ме цели в гърба! Някак си не е по мъжки! Какво ли не съм мислила? Някои неща даже ще запазя дълбоко в себе си, за да не кажете, че съм ужасна... Но и такава ставах на моменти ЗВЯР, защото ми идеше да вия до небето от болка по изгубения си предишен живот моят живот, който те ми отнеха. Идеше ми да вия до небето от физическата болка, която ме изяждаше отвътре и беше на моменти непоносима.

В такива мигове си мислех само как да застрелям собственоръчно онези, които ми сториха това. Да махна с ръка, да оставя всички планове и ходове за професионално отмъщение, да се изправя срещу тях, да натисна спусъка... и да ги премахна завинаги!

Понякога, когато оставах сама в стаята, поглеждах нагоре и се молех на Бог да ми даде сили да ги убия. НО... Чувах онзи глас, който така и няма да забравя никога:

Чувала съм този глас няколко пъти и винаги съм замръзвала на място, защото знаех кой ми го казва. Тогава за последен път се запомних с премрежения си поглед и потъмнелите от ярост очи. Реших, че наистина ще ПРОСТЯ! ЩЕ ПРОСТЯ ИСТИНСКИ!

Сложих ръце на сърцето си и сякаш изпълнявах таен ритуал, коленичила пред Господ Бог. Вече осъзнавах, че ЛОШОТО води след себе си по лошо. Знаех, че ако аз ги убиех, техните деца могат да убият моето. Това щеше да бъде низ от кървави отмъщения. Това щеше да бъде една война, в която победители и победени няма да има. Някой трябваше да спре навреме. Кому беше нужна тази кървава вендета? Ясно осъзнавах, че Бог не иска това от мен. Изпитваше ме, за да види дали ще се вслушам в посланията му. Страданието и болките ме бяха извисили дотолкова, че да разбера едва сега отлично неговите думи! Сега разбирах цената на истинската прошка.

Затова ви моля и вас прощавайте за всичко и на всички. Това, разбира се, няма да ви направи по малко достойни хора, напротив, изпитвала съм го лично и живея с тази максима и до днес, и това, мили хора, ме прави по силна от всякога. Аз простих на убийците си и пречупих сърцето си, защото осъзнах, че никой от нас не е съвършен, защото всички допускаме грешки, важното е да ги осъзнаем навреме, докато не е късно, защото след време няма да можем да простим и на себе си, камо ли на другите.

Направете го и вие, тогава ще се докоснете до истинската философия на живота и, повярвайте ми, ще бъдете наистина щастливи!
***
Дните отминаваха и аз по малко започвах да се съвземам. Месеците се редуваха и аз като че ли не ги усещах в моята стая. Всяка седмица се обаждаха моите приятели от Москва, подкрепяха ме истински, а Аслан не можеше да си намери място от факта, че всичко това се случва с мен. Чакахме момента, в който по скоро щяхме да се видим, не исках да го излагам тук на опасност. А това можеше да стане. Дойдеше ли... беше неудобно за всички.

Аз се движех само с охрана, сама в кола, а той не би се чувствал нормално зад мен в друг автомобил. Такива са кавказците, много силни и смели мъже. Често пъти рискуват себе си, за да докажат собственото си аз. Гордостта им е присъща. Никога няма да се огънат или да изхленчат. Познавах ги много добре и именно поради тази причина не исках да излагам Аслан на опасност. Обичах го като брат и не бих го рискувала за миг. Затова и не му разрешавах да дойде. Трябваше аз да отида. Исках да го видя наистина, както и останалите приятели, които се притесняваха искрено за мен. Това и направих, малко преди Нова Година, се качих на първия самолет за великата Москва и отлетях от България, където се чувствах все още много несигурна и застрашена отвсякъде.

Никол, мама и Денис останаха да ме чакат в София, а на мен ми предстоеше да се слея с многомилионният град и да проверя още веднъж, ще устои ли психиката на изкушенията, които ме чакаха там.

Аслан ме посрещна на летището, навярно се беше подготвил за всякакви изненади, и най вече за най голямата моето ново АЗ.

Операциите ме боляха, бях с гипс на ръката, а отвътре пиронът, който държеше костите ми, ме караше да се чувствам супер некомфортно. В самолета ми беше станало лошо, но не исках да го показвам, а и се държах мъжки. Тук нямаше кой да ме разбере. Когато го видях се разплаках. По пътя не говорихме много, но дори и в безмълвието се разбирахме. Познавахме се от много години, попадали сме в какви ли не ситуации и затова обстоятелствеността беше излишна.

Закара ме в домът му. Там щях да се чувствам най сигурна. Съпругата му Тина беше прекрасен човек и винаги ме приемаха като член от семейството.

В следващите няколко дни се видях с всички, говорихме по много въпроси. Проведох много срещи, на които ми беше предложено какво ли не и в какъв ли не аспект!!!

Можех само да кажа на тези хора: "Да, хочу!" И много неща биха се променили. Не само за мен... (мисля, че ме разбирате за какво намеквам). Това бяха хора с много възможности не само в своята страна, но не казах! Поисках само да ме отведат в един от най големите им манастирски комплекси близо до Москва "Сергиев посад", където почиваха мощите на един от големите руски светци Сергей Родонежски.

На сутринта два големи мерцедеса ни чакаха и ни отведоха в едно наистина свято място. Не се впечатлявах от супер луксозните лимузини, нито от огромните бодигардове. Това не ми беше чуждо, но се впечатлих, глупости... направо онемях от онова, което виждаха очите ми.

Страхотни манастири с огромни камбани, икони, обковани в чисто злато, ръчни инкрустации, скъпоценни камъни..., откъдето ни гледаха спокойните и мъдри очи на Исус Христос, на свети Сергей Родонежски, на свети Серафим Саровски, на свети Николай и на кой ли още не. Монасите не разговаряха с хората. Цареше някакво неописуемо спокойствие и святост, във въздуха витаеше невероятна атмосфера. Помолих всички да остана сама, а те разбираха какво ставаше в сърцето ми. Уважиха искането ми.

Спомням си, че много време стоях на колене... и се молих на Бог, който чувствах толкова близо до мен. Сълзи се стичаха от очите ми и макар и да исках не можех да спра,исках, а не можех. Тогава... там... на онова място дадох обет пред Светлината, същата, която ме беше отвела нагоре обет, който ще запазя дълбоко в сърцето си и който ще отнеса, навярно, и в гроба си, защото не искам с никой да споделям искрените си молби към Бога.

И последната капчица огорчение, която беше останала в мен се изпари. Щом устоях на изкушението да кажа онези думички: "Хорошо, ребята, я хочу!" Щом махнах с ръка и задрасках цялото минало, значи нищо повече не можеше да ме поклати. И издържах! Преодолях себе си! Хора!

Там аз простих ЗАВИНАГИ! Отворих нова страница в моя живот и вече знаех със сигурност какъв път поемам. Бог ми беше казал, че няма да е лесно, но пък после възнаграждението щеше да е огромно.

Москва с цялата си пищност, зрелищност и с всичките си луксове, които аз опитах и видях, отстъпи място пред величието на Светата обител, в която взех най правилното решение в живота си и не съжалявах.
***
Върнах се в София щастлива от преживяното и знаех, че ще ми бъде трудно, но няма духовно извисение без страдание и мъки. Преминах и лазерна операция на окото малко по късно. Вече не се впечатлявах от пълните упойки, бяха ми като "добър ден", но болките наистина ми идваха в повече. Не виждах добре с дясното око, защото беше засегнато с един от куршумите, но търпях, а имах ли друг изход?

Наближаваше Нова Година, чаках час по скоро да изтекат минутите от старата 2003 та, която така и ще остане най фаталната в живота ми. Не можех никъде да се появя нито в ресторанти, нито в заведения, нито къде и да е. Освен себе си можех да изложа и други хора на опасност. Знаех ли, можеха да решат да ме довършат и в такъв момент?

Никол и Денис бяха плътно до мен и ми помагаха да се справям със ситуациите. Посрещнахме заедно в нас празника и след дванадесет часа заваляха поздравления откъде ли не. Радвах се и плачех едновременно и ме болеше... от всички операции ме болеше. Но нали знаете рецептата ми? Стискаш зъби, мислиш позитивно, молиш се искрено и... това е формулата на успеха, приятели! Това е! Всичко е в нас самите, всичко е в нашата психика, останалото се върши от Бог. Той дава и той отнема!
***
"Пирогов". Дойде ред да се вади проклетият пирон от ръката ми. Разплаках се като видях ръката си след махането на гипса на половината от другата. Беше адски слаба, окосмена и всички мускули бяха атрофирали. Спомням си само, че много се изложих пред лекаря, който ми го вадеше. Пищях неистово, пищях силно и се продирах. Разцепих с гласа си кабинета и коридорите на болницата, призляваше ми от болка, но и това мина. Сега трябваше да си пазя костите и да започна да възстановявам мускулите.

Продължавах да пия много хапчета, започвах да качвам килограми, но нямах друг изход. Рано или късно щях да стъпя на краката си и тогава щях да се възстановявам, сега беше още рано. Имах нужда от собствените си сили. Започнах да ходя по нормално, дори и на малки токчета (а преди ми беше невъзможно). Започнах да движа пръстите си на ръката и... започнах да пиша тази книга, разбира се.

Беше труден период за мен във всяко отношение. Финансово започнах да издъхвам, вече много време не работех. Страшно много пари давах за лечение, за операции, за рехабилитации, за възстановяване, за охрана (вече бях я сменила с лична такава), а и имаше достатъчно недостойни хора, които ми дължаха пари и не ми ги връщаха. Няма да споменавам имена, те си знаят. И такива, които още по недостойно се отдръпнаха от мен и на които аз в миналото съм помагала безрезервно. На тях ще кажа: "Дано Бог ви прости, от моята прошка нямате нужда, защото вие никога няма да я разберете!" И кръстницата ми, която в Църква е дала обет да ми бъде духовна майка, и кумицата ми, и сестра й, които са имали помощта ми, и приятели, които са яли от масата ми и са спали в дома ми... И хора от една партийна централа, на които съм помагала безусловно, за което по късно пострадах административно... Кой ли не?

Зная, че ще прочетете моята изповед, и след като затворите и последната страница, ще имате молитвата ми към Бога и за вас! Друг е въпросът как ще се почувствате вие! Но ще се радвам, ако ви заболи, това ще значи, че съм докоснала сърцата ви и че все още имате такива!

На сутринта влязохме в република Австрия. Всичко беше нормално до момента, в който по магистралата пред Виена... всичко стана за миг.

Отнякъде изневиделица се появи от страничен път един огромен ТИР. Пътят от току що завалелият сняг беше станал хлъзгав. Докато се обърна вече чух трясък и усетих страшен удар. Голямата машина се беше врязала в нас и ни помете като черупка. Колко сме се въртели, не помня.

Потърсих Денис с поглед. Беше до мен невредим. Седях до него и усещах адска болка, не знаех какво ми е. Помъчих се да изляза от размазаната кола и кракът ми изпращя. Докато се облегна на колата плачейки, започнах отново да се моля. В далечината чувах вой от линейка и полицейски сирени, не успях даже да кажа нищо на Денис. Сложиха ме на носилка и се опомних чак, когато стигнахме някаква австрийска болница. Започнаха се някакви рентгени, скенери, лекари... А мен така и не ме напускаха болките. Не говорех. Само плачех и хлипах. Питах Господ: "Какво още иска от мен. Какво?" Не ми ли стигаха куршумите, операциите, ами сега и това? Е, наистина вече не издържах.

Дойде междувременно преводач. Оказа се, че пострадалата ми ръка отново е счупена и че имам скъсана задна кръстна връзка на коляното. За набитите места от удара въобще не говорим. Това за мен си беше елементарна болчица, в сравнение с вече натрошеното ми тяло. Целият ден премина така от кабинет на кабинет. В късния следобед се появи и Денис, добре че му нямаше нищо. Колата беше с диагноза "тотално смазана" и откарана в полицейското районно управление. С присъщата си инатливост отново и тук отказах да се лекувам. Подписах документите на австрийците и решихме с Денис, че спешно трябва да стигнем до Германия.

Силви ни чакаше там. Вече беше разбрала за случилото се. Кракът ми започваше да се надува, болеше ме ръката и не можех да я движа. Качихме се на първия влак и на сутринта бяхме в обятията на моята приятелка. Денис беше адски изтощен, поспа малко и след броени часове бяхме отново в болница. Силви беше уредила всичко. Вече като видех червен кръст, бели плочки и зелени престилки ми се повдигаше. Коляното ми беше събрало много вода, подложиха ме на няколко пункции и ме гипсираха. При това ми връчиха и патерици. Ръката не дадох да я оперират, а само ми дадоха консулт, снимка и я гипсираха временно. Обясниха ми като се прибера в България какво е необходимо.

Да казвам ли какво съм изтърпяла десет дена там в гипс? Ще кажете, е е е, стига с твоите болки! Какво да направя? Това е факт! Това е самата истина. И вече ми беше дошло до гуша от физически болки и психически стресове. Силви беше до мен през цялото време, грижеше се за мен като за сестра. Водеше ме по лекари, на разходки, доколкото можех с патериците.

Вечерите бяха много емоционални. Денис ме прегръщаше като започвах да стена от болка и ми даваше с шепи обезболяващи таблетки. Трябваше да се прибера спешно в България, защото ръката не търпеше отлагане.

Прибрахме се след половин месец престой и когато Никол и мама ме видяха с патерици, щяха вече да припаднат. Бях им го спестила по телефоните, защото и без това им бях поднесла много в последните месеци. Имах късмет, че ме свързаха с един прекрасен човек и отличен специалист доцент Златев от ВМА, където и направих операцията си на ръката. Наслагаха обаче някакви титаниеви плаки и болтове, с които и до днес си стоя, а трябваше да ги махна отдавна.

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че толкова вече се бях отвратила от операционни, че дори и до днес не смея да ги приближа. Дори когато отивам на зъболекар, карам да се гасят луминисцентните лампи и да ме работят цивилни. Органически вече мозъкът ми отказа да възприема болнични обстановки.

От последната операция отворих очи чак вечерта. Бях бледа, внесоха ме на носилка и изглеждах много зле. Денис стоеше на съседното легло и ме чакаше, не можех да говоря с него, просто бях без сили. Пусна ми телевизора в стаята, а от екрана по БиТиВи ме гледаше онзи мъж, с който Елена ме беше разделила. Даваше някакво интервю в спортната емисия. Очите ми се насълзиха, защото в главата ми нахлуха спомените от преди година, когато бях в страхотна кондиция и страхотна визия, когато се видяхме за първи път с него, а сега се гърчех като червей от раните си и с десетки белези по цялото ми тяло. Милият Денис, само той не се притесни от нищо: нито от куршумите, нито от обезобразеното ми тяло, нито от факта, че не можеше да ме има пълноценно като жена. Този мъж беше железен!!!

Затова и го обикнах и му прощавах всичко, защото никой не би издържал на негово място. Той заслужаваше цялата ми любов и внимание, защото ми отвръщаше със същото безусловно, макар да знаех, че никога не можеше да бъдем заедно завинаги!

Две седмици след изписването ходех всеки ден на превръзки. Влади често идваше в нас да ме види, да пазарува и да ми помага с каквото може след работа. За разлика обаче от другите операции, тази премина най леко, но пък възстановяването ми беше най бавно и много трудно. Дясната ми ръка беше вече една година извън строя. Понякога се налагаше да излизам на срещи или на обществени места и винаги умело я прикривах. Слагах такива дрехи, че да не си личи, усмихвах се пред всекиго и видимо се държах спокойно, но само аз си знам колко много ме болеше постоянно. И до ден днешен спя непълноценно, защото мисълта да не я притисна ме кара да съм перманентно неспокойна. Чудех се докога ще продължава всичко това и дали някога ще има миг, в който ще се почувствам в добра кондиция и поне малко здрава?
***
Лятото настъпи неусетно за мен, почти през цялото време лежах в дома си. През този период изчетох много литература, но моята настолна книга беше най истинската от всички книги БИБЛИЯТА. И макар че много години преди това непрекъснато я четях, сега откривах нови и нови неща за себе си в нея.

Тълкувах редовете и написаното в тях по съвсем друг начин. Възприемах всичко написано много по мъдро.Акцентирах върху неща, които никога преди това не са ме карали и да се замислям. Сега вече зная, че човек трябва наистина да е узрял и подготвен, за да приеме дълбоко в себе си това древно писание, което ненапразно е наречено СВЯТО. Много нощи съм препрочитала цели страници и съм преоткривала древните истини, написани отдалеч по мъдри хора от нас! Приех дълбоко в сърцето си ЗАВЕТА НА ИСУС и той стана неотделима част от моето АЗ, от моя живот, от моята философия.

Едва сега съзирах, че онова, което ни е завещал той е единствената и правилната врата за спасението на душите ни. Стотици пъти съм препрочитала... и съм се прекланяла пред онова, което е извършил за нас, хората, за да изкупи греховете ни! Замислете се колко силен трябва да си, за да изтърпиш всички тези мъки и страдания, на които е бил подложен той и колко велик трябва да си, за да кажеш в мига, в който съзнателно умираш, виждайки пред себе си тези, които са те разпънали:

"ОТЧЕ, ПРОСТИ ИМ,

ТЕ НЕ ЗНАЯТ КАКВО ВЪРШАТ!"

(Евангелие от Лука 23:34)

При това той е вършил безброй чудеса в живота си и е можел да избегне смъртта си, стига само да го е пожелаел... И въпреки това... въпреки това достойно посреща участта си! Защото такава е била волята на ТОЗИ, частица от която е бил самият ТОЙ!

Вземала съм пример от Христос всеки път, в който си мислех за смъртта си. Преоткрих себе си, мили хора, и знаете ли, това ме направи не само по силна, но и много щастлива, че успях да преборя собственото си его, когато нахлуваха черни и злокобни мисли в главата ми.

Той ме научи да обичам истински и мащабно. И въпреки че бях получила посланията от Великата и Вездесъща Сила, все още не ми достигаше мъдрост, за да ги осъзная и да станат те моя ежедневна философия. Много вечери съм си мислила, какво е искал да покаже с това Бог Отец?

За всеки баща най скъпото е единородният му син, нали? Кажете, татковци, признайте си! Така е, нали? А можете ли да си представите сега за миг какво е да жертваш най милото за теб? Да жертваш част от плътта и кръвта си, за да покажеш на човеците как трябва да живеят и в какво трябва да вярват в любовта, разбира се!!! Онази любов, чийто плод си жертвал, за да докажеш на хората, че тя е в същността на всичко съществуващо, същността на самия живот!

Да, зная какво ще кажат сега атеистите. Зная, защото съм водила стотици спорове, била съм и все още съм обиждана, хулена, какво ли не прочетох във форумите на интернет за себе си, че щом говоря за Бог, значи съм психофашистка, луда, зомбирана, сектантка... Какво ли не съм чела и чула по мой адрес? И на това ще обърна с разбиране и любов, защото преди да ми се случи всичко това и аз съм била като тях.

Ровела съм се много в човешката история на редица цивилизации, прочела съм хиляди страници, експериментирала съм със себе си и с хората. Запознах се подробно с толкова много учения и философии, но никъде не срещнах по велика личност от Исус Христос. С това не искам да обидя или да засегна другите вероизповедания, напротив, дълбоко в себе си уважавам всяка вяра, защото тя е път към доброто, път към Бога, но фактът дори, че самото ни летоброене започва от неговото рождение, фактът, че най много са християните на земята(1 900 174 000 бр.) говори, колко много човешки сърца е докоснал неговият Завет и колко много са последователите му! Зная, че сега ще ме апострофирате и ще кажете: "А нима не е имало в какво да вярваме преди Исус?" А Мойсей? А Буда? А Зороастър? А многото египетски богове? А Мохамед? (той е след Исус)... И кой ли още не...?! Имало е и винаги ще има... Но нима можете да ми посочите по гениално учение от неговото, което да завладее умовете и сърцата на толкова хора? Колко любящ трябва да си, за да проповядваш:

"ОБИЧАЙТЕ ВРАГОВЕТЕ СИ! БЛАГОСЛАВЯЙТЕ, КОИТО ВИ ПРОКЛИНАТ БЛАГОТВОРЕТЕ, КОИТО ВИ МРАЗЯТ!

И СЕ МОЛЕТЕ ЗА ОНЕЗИ, КОИТО ВИ ОБИЖДАТ И ГОНЯТ!"

(Евангелие от Матей 5:44)

Нима си мислите, че не мога да си живея както преди, нима мислите, че не мога да отмъстя за онова, което ми сториха? Грешите! Не се правя на светица, твърде далеч съм от тази мисъл, но е факт, че приех с ума и сърцето си онова, което ни завеща Той Синът Божи. Който отдаде живота си в жертва на тези, заради които идва на Земята.

Затова и в началото благодарих на хората, които прочетоха смъртната ми присъда, защото в противен случай никога не бих стигнала до тези истини в живота си, и които аз превърнах в моя съдба. Ако не бях отишла там горе в отвъдното никога не бих разбрала важността на земния живот за нещо много по висше, а именно спасението на онова, което остава след смъртта ни душата!
***

Ето такова беше ежедневието ми почти цяло лято. Лежах, четях, гледах телевизия и се движех по малко. Лош ще остане споменът ми за един скандал, в който за жалост бях грубо забъркана. Същият, заради когото си отиде един наистина за мен достоен човек генерал Димитър Владимиров (шеф на НСО "Национална служба за охрана").

Позволявам си да пиша за това, тъй като виждам в интернет толкова много материали, изписани от всички български медии по този нелеп случай. Не искам да бъда обстоятелствена, тъй като подробностите са обект на едно дело, на чиято първа страница стои гриф "Секретно" и не бих могла да се впускам в подробности, но съжалявам, че сложиха името ми под един знаменател с личности с твърде съмнителна слава. Виждала съм генерала няколко пъти в живота си и нашите срещи не са били конфиденциални, напротив, той самият даде прозрачност на нашите разговори, но не ми беше необходимо да се взирам или размишлявам много, за да стигна до извода, че е истински мъж и човек с достойнство. Жалко, че не само той, но и много други хора станаха жертва на една доста умела манипулация, от която редица хора извлякоха сериозни дивиденти. Но пък аз зная едно със сигурност... че по този начин обрекоха душите си на девалвация и със сигурност и досега са на "Вие" със собствената си съвест.

Няма значение, аз не съм никоя, за да съдя, но един ден се надявам, че всеки ще си даде равносметка и ще реабилитирам името си пред онези момчета, които останаха без работа заради целия този скандал. Надявам се о.з. генералът също да не ме вини, защото той, както и аз, знаем истинските виновници, знаем хронологията и знаем малко повече по този случай.

Малко след това бях привикана в една институция и само след няколко дена се озовах със съдебна охрана.

Много трудно ми беше в този момент, защото не можех да понеса факта, че започнах въобще да говоря... и не казах каквото трябва или не както трябва. Все пак благодаря на онези хора тогава, защото взеха адекватно и интелигентно решение да ми я свалят на по късен етап. Но поне видях, макар и за кратко, че нещата в нашата държава по малко се променят и че парите на данъкоплатеца не винаги отиват някъде напразно. Бяха сложни някои събития тогава и все още бяха живи много хора, по чийто адрес сега мога да кажа само "лека им пръст", но времето и обстоятелствата са били такива и ние едва ли можем да избегнем хода на събитията.