Захарта има твърде неблагоприятен ефект върху функционирането на мозъка и нервната система

През 40-те години д-р Джон Тинтера преоткрива важното значение на ендокринната система и по-специално на надбъбречните жлези при предизвикването на промени в психическо­то състояние. В 200 случая лекувани за хипоадренокортицизъм (намалена функция на надбъбречните жлези) той установил, че основните оплаквания на неговите пациенти били често подоб­ни на тези, които се срещат при хора, чиито организми не мо­гат адекватно да се справят със захарта. Това състояние, на­ричано понякога в западната литература "захарна депресия" се изявява с някои от следните симптоми: умора, нервност, депресия, тревожност, значително намалена способ­ност за концентрация, силно желание за сладки неща, непоноси­мост към алкохол, ниско артериално налягане, алергии. Д-р Тинтера настоял всичките негови пациенти да се подложат на глюкозотолерантен тест и резултатите потвърдили тезата му. Според него глюкозотолерантният тест, направен в пубер­тета, когато има такива проблеми като хиперактивност, нес­пособност за концентрация или данни за психическо заболява­не, например шизофрения, би могъл да спести много средства, тревоги и напразни лутания за възможната емоционална при­чина, защото всъщност може да се касае за проблем с метаболизирането на захарта. Тинтера пише няколко важни публика­ции, в които отново и отново подчертава, че подобрението, облекчението или излекуването "зависят от възстановяването на нормалните функции на целия организъм" и първото нещо,което предписва, е диета, от която трайно се отстраняват захарта и всички изделия, в които тя се съдържа. Въпреки те­зи свои проучвания и открития Тинтера не получава никакво внимание от медицинската общественост освен обичайните насмешки. В същото време на д-р Антонио Е. Монис се присъжда Нобелова награда за лоботомията, която въвежда за лече­ние на шизофрения. Тук ще си позволя едно малко отклонение и ще ви запозная с този "терапевтичен" подход, за да разберете за какво става въпрос и за какви "постижения" се връчват престижни награди.

Лоботомията е драстичен метод, при който по хирургичен път се унищожават връзките на определени области от чел­ния дял на мозъчната кора с останалата част на мозъка.

През 30-те години на нашия век се открива ролята на слепоочните и челните дялове от мозъчната кора в контрола на емоциите и агресивността. През 1935 г. в Йейлския универси­тет един учен - Карлайл Джейкъбсън, провежда наблюдения върху поведението на шимпанзета след увреждане на фронтал­ната и префронталната мозъчна кора чрез лоботомия. Едно от животните, което преди операцията било агресивно в опреде­лени ситуации, след това станало тихо и послушно, като в съ­щото време паметта и интелигентността му не били засегнати. Друг учен от същия университет, д-р Джон Фултън, премахнал напълно фронталните дялове на две шимпан­зета, след което по никакъв начин не можело да се провокира експериментална невроза в животните. Фултън станал по-късно един от най-горещите застъпници за лоботомията в САЩ.

Запознавайки се с резултатите от работата на гореспоме­натите изследователи, португалският невролог и психиатър А. Е. Монис, професор при медицинския факултет на универси­тета в Лисабон, решил да.извърши подобна операция при хора, за да облекчи случаи на упорити психози, но не чрез пълно отс­траняване на тези дялове, а посредством прекъсване на връз­ките им с таламуса. Той установил, че подобрение настъпва само при някои пациенти, и затова предложил този метод да се използва единствено в случаи, когато няма никаква друга алтернатива.

След като д-р Монис и колегите му, с които работел, нап­равили световно достояние своите резултати през 1936 г., в няколко страни започнали да прилагат новата хирургична техника. Срещу нея се обявили много неврохирурзи, психиатри и други лекари. Монис не можал да продължи своите изследва­ния, защото бил прострелян от свой бивш пациент в гърба, след което останал парализиран от кръста надолу.

Но един амбициозен американски клиничен невролог -Уолтър Фриймън, бил въодушевен от тази идея и заедно с нев­рохирурга Джеймз Уотс направили екип, за да прилагат опера­цията на американски пациенти. Двамата дори я подобрили, като я нарекли "стандартната процедура Фриймън-Уотс". Фриймън се оказал много добър в дарбата си да убеждава ме­диите относно "обещанията" на лоботомията и започнал доста агресивно да я лансира като терапевтична процедура в бол­ниците и психиатричните клиники в САЩ въпреки съпротива­та и нежеланието на повечето негови колеги. Той извършил за­едно с Уотс много такива операции из страната, но бил неудов­летворен от продължителността и сложността на интервен­цията и през 1945 г. "усъвършенствал" метода, като го наре­къл "айс-пик лоботоми". Вместо левкотом, който се използвал при трепанацията, за да се извърши проце­дурата по прекъсване на връзките, той вкарвал през кожата с един удар с чук в мозъка остър шиш, с който по принцип се разчупва лед. "Операцията" била обаче толкова отвратителна и нечовешка, че дори на опитни хирурзи се случвало да им прилошее и да колабират, наблюдавайки изпълненията на този "лекар". Съекипникът му, неврохирургът Уотс, бил толкова потресен, че прекратил връзките си с него.

Лоботомията била широко прилагана за няколко години в САЩ и някои други държави. Между 1939 и 1951 г. били извърше­ни повече от 18 000 лоботомии само в САЩ и десетки хиляди в различни страни по света. Вместо да се прибягва до него само като последна надежда в изключително отчаяни случаи, с този метод е било широко злоупотребявано като начин за контроли­ране на човешкото поведение. В Япония голяма част от опери­раните били деца, много от които просто били по-буйни в учи­лище или показвали лош успех. Операцията била широко прила­гана и в заведения за психично болни. Семейства, които искали да се отърват от трудни роднини, ги подлагали на лоботомия. Политически опоненти и несъгласни с режима били третирани като психически неуравновесени и оперирани по същия начин.

Хирурзи аматьори извършили стотици такива оперативни ин­тервенции без дори системен психиатричен преглед.

През 1949 г., на д-р Монис е връчена Нобелова награда за ме­дицина и физиология за въвеждането на този метод на "лече­ние". Това събитие направило от операцията уважавана тера­певтична процедура и като резултат в следващите 3 години били извършени повече лоботомии, отколкото от 1936 г. до то­зи момент. Хиляди хора по целия свят били трайно осакатени. Операцията била масово практикувана върху затворници и па­циенти в лудници и психиатрични клиники, като често им би­ло поставяно условието: лоботомия срещу пускане на свобода. В светлината на всичко, с което сте се запознали дотук, пред­полагам, че няма да ви бъде трудно да разберете защо се награждават и стимулират подобни отвратителни практики, а изследванията на учени като д-р Дж. Тинтера остават без внимание. По аналогия това е все едно да наградиш не ветери­нарния лекар, който се грижи за животните, а касапина!

В началото на 50-те започват да се чуват все повече гласо­ве срещу лоботомията и възражения от морален характер. При тази хирургична интервенция настъпва трайно увреждане на мозъка и често много силно изразени промени в личността и емоционалния живот на пациента. Появяват се безразличие, гра­ничещо с жестокост, грубост, безотговорност, неадекватност при оценката на последствията от собствените действия.

За 15 години не се натрупали никакви научни данни, които да потвърждават полезността на метода. Дори застъпниците на лоботомията признавали, че само при една трета от оперирани­те се наблюдавало подобрение, една трета оставали без промяна, а при една трета настъпвало влошаване. Освен това започнали да се появяват все повече нови медикаменти за въздействие вър­ху психиката, и неврохирурзите изоставили тази операция. Днес лоботомията не се прилага като терапевтичен метод.

Нека сега се върнем отново към захарта. Тя навлиза устрем­но в живота на европейските държави в края на XVII в. Същевременно лекарите започват масово да наблюдават призна­ците на "захарната депресия" и лудниците да се пълнят с хора.

През 1793 г. няколко моряци провеждат неволен експери­мент след корабокрушение, като консумират само захар и ром от товара, който превозвали. Когато ги спасяват след 9 дена, те били силно измършавели в резултат на принудителната диета. Известният френски физиолог Маженди, вдъхновен от този инцидент, решил да проведе опити с животни, като публикувал резултатите през 1816 г. По време на експериментите той хранел кучета само със захар или зехтин и вода. Всичките животни бързо измършавели и умрели. Било установено, че ка­то диета захарта е по-лоша, отколкото приемането само на вода, т.е. човек има шанс да преживее значително по-дълго, ако е само на вода. Знаем, че много хора са провеждали под лекарски контрол по 30 дори 40 дена лечебно гладуване само с вода и бла­годарение на това са се излекували от сериозни заболявания.⁴¹

Захарната индустрия в Англия през 1808 г. предприела стъпки, за да "докаже" полезността на новия "хранителен" продукт, защото хората "не му обръщали нужното внимание". Комитетът по Западна Индия в Камарата на общините предложил награда от 25 гвинеи на този, който покаже със "задоволителни" опити полезността на рафинираната захар при хра­ненето и угояването на домашни животни - крави, шопари и овце. Естествено експериментът претърпял пълно фиаско, но търговците от Комитета решили да приложат и други тактики. Един похват, който се използва и до днес, и то не са­мо в захарната индустрия, е да се цитират "проучванията" на някой неизвестен "учен" от отдалечен край на Земята. Напри­мер в Камарата на общините се позовавали на някой си д-р Ръш, лекар от далечна Филаделфия, според когото "захарта съдържала повече хранителни вещества от която и да е друга хранителна субстанция в същото количество обем"! Комента­тор от онова време нарекъл подобни изследователи "подкупни съвести".

През 1958 г. списанието "Таймс" съобщава, че един учен от Харвард работил в продължение на 10 години заедно със своите асистенти върху хиляди мишки, спонсориран от "Шугър рисърч фаундейшън" (Фондация за научноизследователски проуч­вания върху захарта), за да разбере как захарта предизвиква кариес и как може да се предпази от това. Отговорът му бил: няма начин това да стане! Когато ученият публикувал резул­татите от изследването в "Дентал асосиейшън джърнъл" (издание на Американската стоматологична асоциация), фонда­цията оттеглила спонсорството си.

Докато подготвял епохалния си труд "История на хра­ненето", професор Е. МакКалъм от университета "Джон Хопкинс", наричан от мнозина по това време най-известният спе­циалист по хранене и пионер в тази област, прегледал почти 200 000 научни публикации относно различните храни, усвоява­нето им и ефекта им върху хора и животни за периода от сре­дата на XVIII в. до 1940 г. Целта била да подбере тези опити, които били научно издържани, "за да разкаже за прогреса в разкриването на грешките в тази област на науката (свързана с храненето)". Но за периода 1816 - 1940 г. проф. МакКалъм "не открил" (или може би по-точно не отбелязал) нито една публикация за контролиран научен експеримент с рафинирана захар, включително и труда на споменатия вече по-горе д-р Прайс! Може би ще се запитате защо. Защото отпечатването на кни­гата му било спонсорирано от Хранителната фондация, която от своя страна получавала дарения от Американската компа­ния за преработка на захар, "Пепси-Кола", "Кока-Кола" и около още 40 компании, всички много или малко свързани със захарна­та индустрия.

Според проф. Ърнест Хуутън от Харвард: "Трябва да про­явим мъдрост и да се поучим от начина на хранене на дивака. Нека не продължаваме с твърденията си, че четката за зъби и пастата за зъби са по-важни, отколкото боята за обувки и четката за обувки. Здравите зъби са резултат от здрава хра­на."

Може би е добре да знаете, че преустановяването на консу­мацията на захар заедно с цялостен природосъобразен режим на хранене и живот е помогнало на много хора да се излекуват от различни заболявания, включително и ракови.

Захарта като хранителен продукт не притежава дори и едно полезно качество, което би оправдало нейната употреба. Всяка година на един американец се падат приблизително по 45 кг захар, или по 120 г на ден, като около една четвърт се консумира под формата на безалкохолни напитки. Няма нищо чудно, че САЩ са на първо място по затлъстяване и държат челни места по диабет, сърдечно-съдови и ракови заболявания. Но, разбира се, какво лошо има в това - нали болните ще осигурят "храната" за медицинската индустрия!?