Первите акулоподобни риби са се появили преди около 450 милиона години, но най-древните сигурни свидетелства за съществуването на акулите са вкаменелости от зъби на възраст около 400 милиона години. Това са малки зъби, които принадлежали на риби с дължина не повече от 30 cm. Основните сведения за древните акули и теориите за техния произход се базират най-вече на останките от открити зъби. Причината за това се дължи на факта, че хрущялните скелети след смъртта бързо се разлагат и откриването на добре запазен скелет на акула е изключително рядко събитие. Една от най-древните такива находки е прекрасно съхраненият скелет на Cladoselache — риба от девон на възраст около 350 милиона години. През тази епоха огромни територии от днешна Европа и Северна Америка били покрити от топли недълбоки морета, които създавали благоприятни условия за развитие на морските организми. Така редом с други древни риби акулите също процъфтявали и се увеличавало видовото им многообразие. В тази епоха акулите се конкурирали основно с панцерните риби, като притежавали предимства в строежа на тялото, което им осигурявало по-добри хидродинамични характеристики и простота. В началото на карбон видовото разнообразие на акулите нараснало до такава степен, че днес много учени наричат този период „Златната епоха на акулите“. Като допълнение на това през карбон се появяват и акулови риби с причудливо устройство на тялото. Пример за това е рибата Stethacanthus. Вероятно е достигала на дължина около 3 метра и характерен белег е наличието на шлем от малки зъбчета и необичайно образувание на гърба, което наподобява на четка за бръснене. То се е намирало приблизително там, където се намира гръбната перка. Друг пример са рибите Helicoprion и Ornithoprion, при които са се развили закръглени зъби на долната челюст изглеждащи и вероятно действащи като дискове на циркуляр. Приблизително по същото време е възникнала и т.нар. „конвейрна“ подмяна на зъбите. Тази особеност е характерен белег при днешните видове акули, които през живота си могат да подменят около 30 хиляди зъба. След карбон в историята на акулите има още два важни периода, които определят днешното състояние на надразреда. Единият е през еоцен (преди 56—35 млн. години), когато се е сформирала основната част от съвременната акулова фауна. Вторият е през миоцен (преди 23—5 млн години), когато в океаните се е срещала огромната бяла акула Carcharodon megalodon.
Към края ня карбон приблизително преди около 300 милиона години акулите достигат апогей на видовото разнообразие. Почти без съществени еволюционни измемения просъществували така до Голямото измиране между перм и треас. При този глобален катаклизъм, който се случва преди около 245 милиона години в резултат на масовото изригване на вулкани, драстичната промяна на климата и промяна на морското равнище измират около 96% от видовете морски обитатели. В резултат на промяна на хранителните вериги много от видовете акули също изчезнали. Въпреки това обаче някои от видовете оцелели и така акулите успели да заемат нови екологични ниши заемани от други господстващи до момента видове.
В следващите периоди — триас, юра и креда успоредно с развитието на влечугите акулите придобиват качества за развитието на висока скорост и усъвършенстване на сензорните органи. През този период са се появили и видове с огромни размери. Например акулите от род Cretoxyrhina надхвърляли дължина от 6 m. В геологични пластове от креда се откриват зъби сходни по устройство на днешната тигрова акула. През този период се появяват и предците на широкоустата акула (Megachasma pelagios) и сивите акули. С измирането на гигантските влечуги на сушата господстващо положение заемат бозайниците. Някой от тях еволюират към живот във водата. Така се появяват китове, делфини, тюлени, морски крави, които се превръщат в плячка за предците на бялата акула.
Преди около 50 милиона години се появява и акула с огромни размери — Carcharodon megalodon]. По устройство на тялото мегалодона наподобявал на днешната бяла акула, но със значително по-големи размери. Най-големият открит зъб от този вид е с дължина повече от 15 cm. Въз основа на сравнение на размерите на зъба и формата на тялото се предполага, че мегалодонът достигал далжина 12 — 30 метра. Много от учените изследващи гигантските акули предполагат, че същите изчезнали преди около 30 до 5 милиона години в резултат на намаляване на хранителните ресурси и промяна на климата.1 Зъб на мегалодон (Carcharodon megalodon) Hybodus fraasi
Физически характеристики
Тялото на акулите притежава хидродинамична, торпедовидна форма и е покрито с люспи във вид на кожни зъбци. Рибите от този надразред достигат от 10,5 m, рядко 12 до 14 m. Устата е долна, напречна с 5 до 7 реда изключително остри зъби. Имат 5 до 7 двойки хрилни отвори. Опашната перка е вертикално разположена, двуделна, като горният ѝ дял често е по-голям от долния. Разположени по този начин, перките и опашката им са основа на бързите им маневри за улавяне на плячката. Притежават капсули, наречени „капсулите на Лоренцини“, разположени в предната част на главата, с които усещат слабите електрически импулси, изпращани от жертвата.
Представляват древна група, появила се през девона. Те са живородни или снасят яйца. Обикновено са хищни, като повечето от тях не са опасни за човека.
Дихателна система Подобно на останалите риби, акулите получават необходимото количество кислород от водата посредством органи наречени хриле. По разположение те биват вътрешни като водата преминава през устата към глътката и от там преминава през отвор, наречен спиракулум към хрилете и излиза навън през хрилни цепнатини. За устройството на хрилете е характерно, че имат от пет до десет хрущялни пластинки. Намират се пред гръдните плавници.
Кръвоносна система Сърцето има два отдела — предсърдие и камера. Разполага се в гръдната част на тялото, близо до главата. То изтласква кръв към хрилна артерия до хрилете. От тук обогатената на кислород кръв постъпва в други органи на тялото. При акулите има само един кръг на кръвообращението, а в сърцето постъпва само венозна кръв. Количеството на кръвта представлява около 3,7 — 6,8% от общата маса. Кръвното налягане, създавано от сърцето е недостатъчно за поддържане на нормалния кръвен ток в организма и снабдяването с кислород на всички тъкани. Поради тази причина мускулатурата на акулата се съкращава така, че да поддържа допълнително кръвния ток.
Терморегулация
По-голямата част от акулите са студенокръвни животни. Телесната температура съответства на температурата в околната среда. Изключение от това правят някои акули (осем вида) обитаващи северни морета и океани. Тези видове са частично топлокръвни като температурата на тялото им е с 8 — 11°C по-висока от водата, в която плуват. Причината за това, е че в мускулатурата се образуват множество венозни сплитове пълни с кръв. Тук под действието на мускулната дейност се отделя топлина, която се предава на кръвта. Така затоплената кръв преминава към всички останали части на тялото и осигурява бързина и ефективност при движение. Обоняние
Обоняниете при акулите е сред най-добре развитите части на сензорната система. Различни експерименти провеждани с акули доказват силната им чуствителност към миризми. Органите осигуряващи обонянието са представени от ноздри, които представляват неголеми торбички на муцуната. В тях влиза вода която облива стените та торбичките, които са богати на обонтелни рецептори. Обонянието служи за ефективно търсене на плячка при хранене и на партньор при размножаване. Като доказателство за доброто развитие на обонянието служи и факта, че при бялата акула 14% от мозъка служи за обслужването на това осезание. Добре развито е и обонянието при чукоглавите акули, при които се наблюдава особена форма на главата в резултат на развитието на своеобразни ноздри. Те осигуряват добро ориентиране при търсене на храна. Изследванията сочат, че акулите реагират по-добре при търсене на ранена или разтревожена жертва. Други учени изказват предположение, че акулите са способни да улавят миризмите носени във въздуха така добре, както и във водата. Бялата акула например е наблюдавана да подава муцуната си над повърхността на водата и така да подушва и въздуха. Акулите могат да улавят миризмата на кръв разтворена във вода в минимални количества — 1:1 000 000. Това се равнява приблизително на разтворена чаена лъжичка кръв във вода в басейн със средни размери.
Зрение Строежът на очите при акулите е сходен с този при останалите гръбначни животни. Известни са и някои особенсти. Очите притежават особен отразяващ слой, наречен тапетум. Той се намира под ретината. Тапетумът насочва допълнително светлината към ретината като така осигурява острота на зрението и чуствителност на окото към светлина. Това съществено повишава възможността на акулите да виждат в недобре осветени водни простронства. Някои от видовете притежават и специфична мигателна ципа, която покрива окото по време на атаки и така го предпазва от механично увреждане.Акулите, които не притежават мигателна ципа са изградили защитен рефлекс да прибират окото навътре под кожата. В миналото се е приемало, че в ретината на акулските очи има незначително количество колбички, които осигуряват цветното зрение. Съвременните технологии обаче доказват противното. Остротата на зрението при някои видове акули е около 10 пъти по-добра от тази на човека.
Размножаване
За акулите е характерно вътрешното оплождане, примитивна матка и сравнително добра плацентарна връзка. При голяма част от видовете се развива в матката и се появява на бял свят добре приспособен за самостоятелен живот. Новородените акули са с добре развит опорно-двигателен апарат, храносмилателна система и сензорни органи. Тези особености позволяват на малките да се хранят самостоятелно и да нарастват бързо. Различните видове акули раждат различен брой малки — от 2-3 до 100. Така например бялата акула ражда 3—14 малки. За разлика от повечето костни риби, които залагат на отделяне на огромно количество хайверени зърна, принципът на продържение на рода при акулите е насочен по-скоро към качеството на новото поколение отколкото на количеството му. Някои от видовете дори се грижат за своето поколение непосредствено след раждането. Така майката осигурява висока степен на оцеляемост на поколението, което компенсира ниската степен на раждаемост.
Според начина на развитие на зародиша акулите се разделят на яйценосни, яйцеживородни и живородни. Копулативният орган при мъжките представлява двойка птеригоподии. Всеки от тях се явява видоизменена задна част на коремните плавници. При копулация един от птеригоподиите се извръща напред и прониква в клоаката на самката.
След като яйцето е оплодено то се покрива от белтъчна обвивка, а повърхността му е покрита от рогова обвивка снабдена допълнително с израстъци и снопчета, които осигуряват допълнителна защита на яйцето от хищници и го предпазва от обезводняване. Яйцата са големи и съдържат много жълтък. Видовете, които снасят отделят също малък брой яйца. Обикновено снасят по 1—2 до 10—12 броя като само полярната акула (Somniosus microcephalus) снася 500 броя с дължина около 8 cm. При яйцеживораждащите оплоденото яйце се задържа в матката. Тук малките се излюпват и за известно време остават в майката. Те също са напълно развити. При селдовите акули след излюпването малките черпят хранителни запаси от жълтъчното мехурче. След като и те намалеят започват да се хранят с неоплодените яйца, намиращи се в матката.
При живородните видове жълтъчното мехурче се прилепва към стената на матката като като образува специфична плацента. Кислородът и хранителните вещества се доставят по кръвен път посредством осмоза и дифузия. При акулите от род Triakidaе се развиват около 20 плода, а при тези от род Sphyrnidae — до 30—40 броя. Срокът на носенето на плодовете е различен и продължава от няколко месеца до две години. Така това се явява една от най-продължителните бремености сред гръбначните животни.
Вътрешното оплождане, големите яйца със значителни хранителни запаси в тях, добрата защитна обвивка на яйцето и възможностите за яйцеживораждане и живораждане рязко снижават нивото на ембрионална и постембрионална смъртност. Известни са и отделни случаи на партеногенетично развитие, при което женските произвеждат потомство без оплождане от мъжки. Последното се проявява при акули отглеждани в плен. Вероятно това е крайна мярка в репродукцията на рибите, когато отсъства мъжки.
Яйце на акула Яйце на акула от вида Heterodontus portusjacksoni
Видове и разпространение
Съшествуват около 200 вида морски и няколко вида сладководни хищници (китовата акула е планктоноядна). В България (Черно море) живее бодлоперата (кучешката) акула (Squalus acanthias), разпространена и в Атлантическия и в Тихия океан — дънна стадна риба, дълга до 1,5 м, тежи до 10-12 кг. Яде главно дребни риби, по-малко безгръбначни, безопасна за човека, живородна — ражда 16-32 малки. Използват се кожата, месото, черният дроб (81% мазнини) като световният годишен улов е 400 000 тона. В България се ловят по около 10 тона. Много рядко в Черно море се среща малката акула (Squalus blainvilli), край българските брегове е отбеляазан само един екземпляр.
Акулообразните живеят във всякакви води, но най-често се срещат в соленоводните басейни като обитават екваториални, тропични, умерени и дори полярни води. Акулите добре се приспособяват към средата, в която се намират. Бичата акула прави изключение, тя обитава реки и лагуни. Както и останалите риби, те използват вълнообразни странични движения, за разлика от китоподобните бозайници, които извиват тялото си нагоре-надолу, докато плуват. С острото си обоняние усещат плячката си отдалече и са способни да доловят дори няколко капки кръв, разтворени във водата.
Акула чук
Акулите принадлежат към групата риби, чийто скелет не е костен, а хрущялен. Към тази група принадлежат и скатовете. Както всички риби, и акулите имат хриле. Хрилните отвори са разположени от двете страни зад главата, но са без подвижно капаче, каквото имат костните риби. Акулите, както всички хрущялни риби, нямат плавателен мехур и за да се задържат във водата, трябва да плуват непрекъснато. Кожата на акулите е много груба когато изсъхне. В миналото моряците са я използвали като шкурка, за да почистват дървените палуби на корабите. Зъбите са подредени в 5 до 7 реда. Хората смятат акулите за лакоми и кръвожадни. Действително опасни за човека са само 20-30 вида. Най-силната, свирепа и опасна акула е бялата акула. Дължината ѝ е от около 7-8 метра до 12 метра. Най-едрите видове се хранят с планктон и са безопасни за човека. Такава е например китовата акула — най-голямата риба в света. Тя достига дължина до 18 метра и тегло над 14 тона. Храни се с планктон и миниатюрни риби. Агресивната и свирепа тигрова акула е дълга до 7 метра и е човекоядна. Акулата чук е дълга до 6 метра, главата ѝ е плоска и има формата на чук. Акулата кош е дълга над 10 метра, плува близо до повърхността на водата, където се храни със зоопланктон. Бързата и силна акула мако достига до 3,5 метра и е любим улов за рибарите. Акулата морска лисица достига дължина 6 метра.
Класификация
Днес съществуват повече от 450 вида същински акули класифицирани в 8 разреда с общо 30 семейства в тях:
Кархариноподобни (Дънни акули) (Carcharhiniformes). Това е разреда с най-голямо видово разнообразие. Представителите му са се появили през юра. Разпространени са от приливните зони до океанските дълбини почти повсеместно. На външен вид се различават помежду си, но всички притежават пет хрилни дъги, два гръбни плавника (с изключение на вида Pentanchus profundicolus) и анален плавник. Възможностите за възпроизводство са доста разнообразни, срещат се яйцеснасящи, яйцеживородни и живородни.
Рогати акули (Разнозъби акули) (Hexanchiformes). Представителите на разреда се появяват през триас. Представляват предимно дънни акули, водещи нощен начин на живот. Притежават два гръбни плавника с шипове и анален плавник. Разпространени са от приливните зони до шелфовите води. Всички са яйцеснасящи.
Многохрили акули (Hexanchiformes). Разредът е сред най-древните от днес съществуващите - появява се през перм. Съставен е от две семейства, всяко от които се отличава по форма на тялото - змиорковидно или торпедовидно. Хрилете са с шест или седем хрилни дъги, имат по един гръбен и анален плавник. Разпространени са основно в прохладните дълбоки води на тропиците. Яйцеживородни са.
Селдови акули (Ламноподобни) (Lamniformes). Появявят се през юра. В разреда преобладават видове с големи размери на тялото. Имат торпедовидна форма на тялото, по пет хрилни дъги, два гръбни и един анален плавник. Разпространени са от приливните океански води до дълбоки води. Яйцеживораждащи са.
Китоподоби акули (Orectolobiformes). Появяват се през юра. Разпространени са топли тропически морета от приливните зони до дълбоки океански води. С изключение на китовата акула всички обитават дъното. Имат по пет хрилни дъги, два гръбни и един анален плавник. Сред представителите има яйцеснасящи, яйцеживораждащи и живородни видове.
Акули трион (Orectolobiformes). Представителите на този разред са най-отличаващите се сред акулите. Появяват се през юра. Отличават се със специфична дълга трионовидна муцуна, снабдена със зъбци. Нямат анален плавник, имат два гръбни и два големи дихателни отвора. Яйцеживородни дънни представители са.
Бодилестоподобни (Катранови акули) (Squaliformes). Появяват се през юра. Представителите на разреда са разпространени във всички части на света, включително и в ширини близо до полярните. Обитават и големи дълбини. Притежават торпедовидна форма, по пет хрилни дъги, два гръбни и един анален плавник. Яйцеживородни са.
Морски ангели (Squatiniformes). Появяват се през триас. Обитават дъното на шелфовите райони и в приливните зони. Срещат се и на дълбоко в прохладни тропически води. Акулите от този разред се отличават със силно сплеснато тяло, имат по пет хрилни дъги, къса муцуна, големи гръдни и коремни плавници. Липсва анален плавник. На външен вид наподобяват на скатове, но за разлика от хях хрилните дъги се намират в горната част на тялото, а не ниско към дъното, гръдните плавници нямат връзка с главата. Всички видове са яйцеживородни.
