Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Когато картите са готови, необходимо е специалисти да ги тълкуват. Трябва да бъдат изчислени взаимодействията на всички планети, както и влиянията на обекта върху не­бесната карта. Картата на Зачеването ни разрешава да на­учим какви са преобладаващите сили в първия етап на жи­вота. Картата на Раждането ни посочва какви са влиянията, които играят в момента, когато индивидът прави своето вли­зане с доверие в света. За да узнаем един особен момент в бъдещето, изготвяме карта, която сравняваме с картата на Раждането. Някои питат: "Можете ли да предскажете с точ­ност кой ще спечели първото конно надбягване?" Отговорът е - не! Освен ако не се изготвят хороскопите на всички жокеи, коне и на тези, които ги притежават. В такъв случай е по-добре да стиснете очи и да си послужите с топлийка, за да изберете коня върху списъка на тръгващите! Ние можем да кажем дали един болен ще оздравее или дали Том, ако се ожени за Мери, ще познае вечното щастие с нея, но става дума за индивиди. Можем да кажем също, че ако Съедине­ните щати и Англия не поставят в шах комунизма, ще избух­не война в годината на Дървения Дракон, която в сегашния цикъл отговаря на 1964 година. При тази вероятност към края на века може да се предвиди един фойерверк, който несъмнено ще разсее наблюдателите от Марс или Венера. При хипотезата, че тогава комунистите разбира се не са матирани.

Един друг въпрос, който изглежда много смущава хора­та на Запад, е възстановяването на предходните животи. Хо­рата, които не са информирани, твърдят, че това не е възмож­но - точно така, както един напълно глух човек би казал: "Не чувам никакъв звук, значи звукът не съществува." А всъщност всички възстановявания са възможни. Трябва вре­ме, за да се изготвят многобройни карти и да се направят дълги изчисления.

Да предположим, че човек, който се намира на лети­ще, се пита откъде пристигат самолетите, които се призе­мяват. Ако не е само обикновен зрител, той ще се опита да отгатне, докато екипът от специалисти на контролната кула не си поставя такива въпроси, тъй като знае. Но с един списък на самолетите и с часовото им разписание който и да е любопитен човек може сам да намери какви са кацанията на самолетите. Така ние правим и с предход­ните животи. Цяла книга няма да стигне, за да обясни на­шия метод; значи сега не е необходимо повече да се гово­ри по този въпрос. За сметка на това обаче може би чита­телят желае да научи повече за важните точки на тибетс­ката астрология. Използваме деветнайсет символа с дванайсет астрологични Къщи. Ето значението им:

Лично и личен интерес

Финанси, как могат да се печелят и губят пари

Отношения, къси пътувания, способности да се мисли и пише

Държавна собственост и имот в края на живота

Деца, удоволствия и медитации

Болести, работа и малки животни

Асоциации, брак, врагове и процеси

Наследства

Дълги пътувания и метафизични въпроси

Професия и почести

Приятелства и амбиции

Неприятности, пречки и скрити мъки

Ние можем приблизително да кажем кога и при какви обстоятелства ще станат следните инциденти:

Любов, типа на обичаната личност и деня на срещата

Брак,как и кога ще стане

Страст в стил "луда"

Катастрофа, кога ще стане и дали ще стане

Фаталност

Смърт, кога и как ще дойде

Затвор и други форми на принуда

Раздор, семеен раздор или дискусии в бизнеса

Дух, стадий на еволюцията, който е достигнат

От собствената си практика в астрологията смятам, че психометрията или ясновидството с кристални топки е мно­го по-практично и много точно. Те са и по-удобни, когато човек е слаб в аритметиката! Психометрията е изкуство да се получат от един предмет впечатления за отминали съби­тия, които са повече или по-малко слаби. На такова нещо в известна степен всеки е способен. В стара църква или храм, осветени през вековете, някои възклицават: "Каква съсре­доточена и успокояваща атмосфера!" И същите хора на място, където е станало ужасно престъпление, ще кажат: "Това място не ми харесва, побиват ме тръпки, да се маха­ме оттук!"

Гадаенето с кристални топки е различно. Кристалът, както казах по-горе, служи да фокусира радиациите, излъче­ни от Третото око, както и на лъчите Х, които, насочени към един екран в него, се появяват във флуоресцираща кар­тина. В явлението няма нищо магическо. То е резултат от прилагането на природни закони.

В Тибет съществуват паметници на "природните за­кони" - хортени, чиято височина варира от два до шест­найсет метра. Те са символи, както разпятието или икона­та. Има ги навсякъде. Най-големият е в Ласа - Парго Калинг, който е една от вратите на града. Всички те имат формата, която е посочена по-долу. Квадратът представ­лява здравата основа на Земята, върху която почива гло­бусът на Водата, а над него се намира конусът на Огъня. На върха на конуса се намира чинийката на Въздуха, а по-горе е Духът, който плава (Етера) и чака часа, в който ще напусне света на материализма. Степените на Знанието позволяват да се достигне всеки един от тези елементи. Хортунът е пълният символ на нашата вяра. Ние се раж­даме на Земята; през живота си се изкачваме по степените на Знанието или се стремим към това. Накрая, след последната ни въздишка, влизаме в Духа. След един по-дълъг или по-къс интервал от време се раждаме отново, за да научим друг урок. Колелото на живота символизира този безкраен цикъл: раждане - живот - смърт - дух - раждане ->кивот и т.н. Много учещи се правят голяма грешка, като мислят, че ние вярваме в ада, който понякога е изобразен на Колелото. Някои неграмотни може и да са убедени в съществуването му, но не и посветените. Християните вяр­ват ли наистина, че след смъртта им ги очаква Сатаната с компанията си, пекат чевермето и приготвят дървения кон с остър гръб, на който ще ги изтезават? Или че те са част от малцинството, което е определено от Друго място; ще седнат на облак и ще се учат да свирят на арфа? Ние мис­лим, че на земята научаваме всичките си уроци и че сме "горени и измъчвани". Другото място е мястото, където отиват съществата, освободени от тялото си, и където могат да срещнат също освободени същности. Спиритуализмът няма нищо общо с това. Става дума за едно убеж­дение: ние сме свободни по време на съня или след смъртта си да блуждаем по астралните планове, като техните най-високи области в Тибет са наречени "Страната на Златна­та светлина". Сигурни сме, че там ще срещнем тези, които обичаме, защото сме в хармония с тях. Но няма да срещ­нем тези, които мразим, защото от това ще следва липса на единство в стила и в мислите, защото всичко това е не­мислимо в "Страната на Златната светлина".

Всичко това е доказано във времето и е жалко, че скеп­тицизмът и материализмът на Запад не позволиха едно се­риозно проучване с възможностите на науката. Често пъти се случва така, че изобретения, които не са били вземани на-сериозно в началото, са били признавани за полезни впос­ледствие: например телефонът, радиото, телевизията, авиа­цията и много други.

11. ТРАППА

Цялата ми юношеска енергия беше насочена към една цел: да взема от първия път изпитите си. Датата на дванайсе­тия ми рожден ден наближаваше и аз намалих ритъма на работата си, защото изпитите трябваше да започнат на след­ващия ден. Бяха изминали години на много напрегнато уче­не, посветени на астрологията, медицината с билки, анато­мията, религиозната етика (без да се забравя православното приготвяне на тамяна), изучаването на тибетски и китайски (особено краснописа) и математиката. Нямах никакво вре­ме да играя. Единствената "игра", която ми беше разреше­на, беше джудото и накрая имаше строг изпит. Три месеца преди изпита лама Минжиар Дондуп ми беше казал:

- Не прекалявай с преговора, Лобсанг. Той може само да ти претовари паметта. Бъди спокоен, както си сега, и всич­ко ще си спомниш.

Големият ден дойде. В шест сутринта отидох в залата за изпити заедно с петнайсет други кандидати. След крат­ка служба, предназначена да благоразположи духовете ни, принудиха ни да се съблечем и ни претърсиха, за да бъдат сигурни, че нито един от кандидатите не се е изкушил да си вземе изпита по недостоен за свещеник начин. Сложих­ме си расата и напуснахме малкия храм, за да идем в спе­циалните ложи, водени от председателя на журито. Ложи­те бяха кутии от два на три и половина метра, високи два и шейсет метра, поставени под непрекъснатото наблюде­ние на монаси полицаи, които патрулираха в залата. Все­ки кандидат получи по една ложа. След като влязохме в тях, вратите бяха затворени, залостени и запечатани с го­лям печат. Така "запечатани" в нашите кутии, получихме през малък отвор в стената пособия за писане и първия списък с въпроси, както и чай и цампа. Монахът, който ни сервира, каза, че можем да получим три пъти на ден цампа и чай колкото искаме.

След това ни оставиха да атакуваме изпита. Развивахме по един сюжет на ден. През следващите шест дена работехме _От първата светлинка, докато падне мрак. Ложите ни няма­ха прозорец и единствената светлина идваше от залата за изпити.

По време на изпитите всички стояхме в кутиите си, за­щото беше забранено да излизаме под какъвто и да било претекст. Когато светлината намаляваше, един монах ид­ваше и през отвора вземаше работите ни. Тогава заспивах­ме до другия ден. От личния си опит мога да кажа, че из­пит, който изисква по четиринайсет часа работа на ден, подлага на сериозно изпитание познанията и нервите на кандидата. Писмените изпити свършиха в края на шестия ден. Но ни оставиха в ложите, защото на следващия ден трябваше да ги почистим и оставим в състоянието, в което ги бяхме намерили. През остатъка от деня бяхме свободни. Три дни по-късно съчиненията ни бяха поправени и се явих­ме един по един пред журито, което ни поставяше въпроси само върху слабите ни места. Устният изпит продължи през целия ден.

На другия ден всичките шестнайсет кандидати отидох­ме в залата за джудо, за да покажем какво знаем от хватки­те, ключовете, паданията, мятанията и от изкуството човек да се владее. Всеки трябваше да премери сили с други три момчета. Най-слабите бяха бързо отстранени, сетне дойде редът на другите и накрая останах сам, благодарение на тренировките, които бях получил от Цу. Поне се бях кла­сирал първи по джудо! Но този успех го дължах единстве­но на тренировките, които като дете намирах за брутални и несправедливи.

Дадоха ни един свободен ден, за да си отпочинем от умо­рата, а резултатите обявиха на по-следващия ден. Бях приет заедно с още четирима от другарите си. Ставахме траппи -свещеници лекари. Лама Минжиар Дондуп, когото не бях виждал през времето на изпитите, ме повика. Лицето му си­яеше от радост.

- Браво, Лобсанг - ми каза той, когато му се представих. - Ти се класира първи. Отецът Абат изпрати специален док­лад до Най-дълбокия. Той искаше да ти дадат веднага зва­нието "лама", но аз се противопоставих.

Сигурно съм изразил разочарование, защото той добави:

- Много по-добре ще бъде да учиш и да получиш зва­нието само благодарение на своите заслуги. Ако сега полу­чиш званието "лама", ще се отпуснеш в ученето и по-късно ще видиш от какво жизненоважно значение е то. Разреша­вам ти все пак да се настаниш в съседната на моята килия, защото сигурно ще си вземеш изпитите, когато му дойде времето.

Решението му ми изглеждаше разумно. Така или иначе исках само да му се подчинявам сляпо. Силно се развълну­вах, когато разбрах, че моят успех беше "негов" успех и че за него беше голяма чест да бъде учител на момче, което се е класирало първо по всичките предмети на изпитите.

Няколко дена по-късно вестител, с изплезен език и оста­нал без въздух, готов да предаде богу дух - поне така изглеж­даше - ми донесе писмо от Най-дълбокия. Тези вестители винаги използваха таланта си на актьори, за да направят впе­чатление на хората. Трябваше да се знае, че всеки се е дви­жел, като се е влачил накрая по корем, изпитал е голяма умо­ра, за да изпълни задължението си. Като зная, че Потала е на километър и половина, "играта" му ми изглеждаше мал­ко преувеличена.

Най-дълбокият изпращаше поздравленията си за успеха ми и заповядваше отсега нататък да бъда третиран като лама. Значи щях да нося расата на ламите и да се ползвам от всич­ки права и привилегии, които отговарят на положението им. Беше съгласен с моя Водач да се явя на изпитите на шестнай­сет години, "защото така - пишеше той - ще учиш въпроси, които иначе ще занемариш, а по този начин ще задълбочиш знанията си". .

По моя нов статут можех да се радвам на по-голяма свобода, без да се придържам към класната работа. Все­ки, който притежаваше някаква специалност, можеше да ме обучава, така че можех да уча с бързина, каквато аз пожелаех.

Един от предметите, които беше записан на първо място в програмата ми, беше изкуството "да си почивам", без кое­то не е възможно да изуча сериозно метафизиката. Един ден лама Минжиар Дондуп дойде да ме види в стаята, когато преглеждах няколко книги, и внимателно ме изгледа.

- Лобсанг - ми каза той, - изглежда нервите ти са много напрегнати. Ти няма да напреднеш в Съзерцанието, ако не се научиш да си почиваш. Ще ти покажа какво трябва да правиш, за да успееш.

Първо трябваше да легна, защото, въпреки че е възмож­но човек да си "почива" седнал или даже прав, най-добре е да се започне от легнало положение.

- Представи си, че току-що си паднал от висока скала -ми каза той. - Лежиш на пода смачкан, мускулите ти са без сила, крайниците ти са изкълчени от удара, устата ти е полуотворена...ето...сега мускулите на бузите ти могат да си по­чинат.

След като се въртях на всички посоки, намерих положе­нието, което ми беше посочил.

- Сега си представи, че ръцете и краката ти са покрити с джуджета, които карат мускулите ти "да работят". Кажи им да се оттеглят от краката ти. Тази част от тялото ти трябва да бъде неподвижна, отпусната. Нека духът ти да огледа краката, за да бъде сигурен, че всички мускули си почиват.

Легнах и се опитвах да си представя тия джуджета. Из­веднъж видях стария Цу да се настанява вътре в краката ми и да подръпва пръстите. Успях да се отърва от него...И как­во удоволствие!

- Да преминем към краката ти, Лобсанг. Първо прасци­те: те сигурно са пълни с джуджета, които здраво са порабо­тили тази сутрин, когато скачаше висок скок. Кажи им да си починат. Отведи ги към главата си. Излязоха ли? Сигурен ли си? И духът ти трябва да бъде сигурен. Принуди ги да напуснат мускулите ти, които трябва да бъдат отпуснати и слаби.

Той спря внезапно и протегна един пръст към бедрото ми.

- Ти си забравил едно тук - каза той. - Виж това джудже, което тегли един мускул в горния край на крака ти. Махни го, Лобсанг, махни го!

Накрая краката ми бяха достатъчно отпуснати и той каза, че е доволен.

- Сега е ред на ръцете ти. Започни от пръстите. Нака­рай джуджетата да си тръгнат. Отведи ги през китките и лактите до раменете. Представи си как ги изкарваш така, че в тебе да не остане нито умора, нито напрежение, нито усещане.

Щом успях да стигна до това състояние, той продължи:

- Да преминем към тялото. Представи си, че тялото ти е един ламазри. Помисли си за всичките монаси, които отвътре дърпат мускулите ти и ги задвижват. Кажи им да си тръгнат. Изпъди ги първо от долната част на тялото си, след като пуснат всичките ти мускули. Принуди ги да изоставят зани­манията си и да си идат. Сега вече тялото ти се държи благо­дарение на външната си обвивка. В тебе всичко е отпуснато, пада и намира естественото си продължение. Ето, тялото ти е отпуснато.

Той трябва да беше доволен от напредването ми, защо­то продължи:

- Несъмнено главата е най-важното. Ще се занимаем и с това. Виж устата си, ъглите не устните ти са стегнати. От­пусни ги, Лобсанг, отпусни ги. Ти няма нито да ядеш, нито да говориш, така че без напрежение, моля те. Очите са завинтени в главата ти. Няма светлина, която да им пречи, ето защо - затвори внимателно клепачите си, много внимател­но, без сгърчване на мускулите.

Той отиде до прозореца и хвърли поглед навън.

- Най-добрият ни специалист по "почивката" е вън и пра­ви слънчеви бани. Тази котка може да ти даде уроци, Лоб­санг, никой не си почива като нея.

Всичко това отнема много време за описване и написа­ното може да изглежда сложно, но е много просто след една елементарна тренировка човек да си почине за секунда. Това е безпогрешна система. Онези, чиито грижи в цивилизова­ния свят ги поставят в състояние на свръхнапрежение, ще е добре да я използват, а също и системата за душевна почив­ка, която е нейно продължение.

- Не си струва да бъдеш физически отпочинал, ако оста­ваш душевно напрегнат - каза лама Минжиар Дондуп. - Как­то си легнал, тялото си почива, но принуди духа си да се съсредоточи за момент върху мислите ти. Следвай небрежно реда им и виж колко са банални. После ги спри и не позволя­вай други да се раждат в духа ти. Представи си черен квад­рат - нищото - и мислите, които се опитват да изскочат навън. Отначало някои успяват. Иди да ги уловиш, върни ги и ги принуди този път да скочат в нищото. Представи си го в реaлността, силно го "направи видим" и много бързо ще "видиш" този мрак без усилие. Така твоята почивка - душевна и физическа - ще бъде отлична.

Това е по-трудно да се обясни, отколкото да се направи. 0 действителност тази почивка, която е абсолютно необхо­дима, след малко тренировка е много лесно да се направи. Много хора никога не "затварят" духа си. Те не искат да си почиват даже и през нощта. Всеки, който иска да върви дни и нощи наред, без да си позволи минута почивка, бързо ще се строполи. И все пак мозъкът и духът никога нямат право да си почиват. Напротив - цялото образование, което полу­чавахме, имаше за цел да тренира духа ни. Обучението по джудо беше на висока почит, защото е отлично упражнение за самоконтрол. Учителят ни, който беше способен да от­блъсне десет едновременни атаки, обожаваше джудото и правеше невъзможното, за да ни заинтересува. Западните духове, които смятат за диви и жестоки нашите "хватки за душене", грешат.

Както вече казах, един слаб натиск върху врата позволя­ва дадена личност за частица от секундата да бъде в безсъзна­ние, без да си дава сметка какво става с нея. В този случай мозъкът е парализиран, без каквато и да е опасност. В Тибет нямаме упойка и използваме тази техника, когато вадим зъб или при счупване. Пациентът не си дава сметка за нищо и не изпитва никакво страдание. Тази техника се използва при посвещенията, за да може азът, освободен от тялото, да пъту­ва астрално.

Тренирани, ние не се плашехме от падането. Една част от джудото се състои от това - човек да се научи да пада и да скача от стена, висока от три до пет метра. Това упражнение децата го правеха, все едно че си играят.

Всеки втори ден, преди да започнем да се упражняваме по джудо, трябваше да рецитираме Стъпалата на Средния път, основите на Будизма. Ето ги:

Подходяща мисъл: това са мислите, освободени от вся­каква илюзия, от всякакъв егоизъм.

Подходящият стремеж е този, който разрешава на чове­ка да има извисени и почтени намерения.

Подходящата дума е тази, която изразява добротата, уважението и истината.

Подходящо е поведението на човек, който е мирен, чес­тен и незаинтересован.

Подходящ живот: това изисква да се внимава да не се причинява зло на хората и на животните, като им се признае правото да бъдат третирани като човешки същества.

Подходящо усилие: човек трябва сам да се контролира и непрекъснато да се упражнява.

Подходящо намерение: човек да има добри мисли и да се старае да прави това, което знае, че е справедливо.

Подходящият възторг идва от медитацията върху исти­ните от живота на Над мене.

Който не спазваше тези Правила, трябваше да легне с лице към земята пред централния вход на храма така, че все­ки, който влизаше, да прекрачва тялото му. Той трябваше от зори до мрак да стои така, без да мърда, без нищо да яде и да пие. Такова наказание беше голям срам.

И така - бях станал лама. Бях един от елита, един от "Висшите същества". Това звучеше добре, но имаше и една особеност: по-рано трябваше да спазвам трийсет и две Правила на свещеническото поведение, което правеше един страшен сбор. Щом станах лама, със страх и озадачение открих, че трябваше да спазвам двеста петдесет и три правила. И в Шакпори един добър лама трябваше да ги спазва всичките без изключение! Светът ми изглежда­ше пълен с толкова неща за учене, че главата ми щеше да се пръсне. Но затова пък беше приятно да се настаня на покрива, за да наблюдавам пристигането на Далай Лама в Норбу Линга (Съкровището на парка) точно под очите ми. В този миг трябваше да се крия, защото никой нямаше право да навежда поглед към Безценния. Пак пред очите ми, но от другата страна на Желязната планина, имаше два много хубави парка - Кати Линга и на отсрещния бряг на реката Калинг Шу - Допал Линга. Тибетската дума "линга", която написвам колкото се може по-вярно по за­падната употреба на знаците, означава "парк". Далече на север можех да съзерцавам Западната врата - Парго Ка­линг. Големият хортен е върху пътя, който идва от Дре-пунг и стига до центъра на града, като минава през селото Шо. По-наблизо, почти в полите на Шакпори, беше издигнат хортен в чест на царя Кесар, герой от историята ни, който беше живял в епохата на войните преди будизмът и мирът да се настанят в Тибет.

Работа ли? Имахме много, но не липсваха компенса­ции и развлечения. Компенсацията да съм с мъже като лама Минжиар Дондуп беше повече от щедра, защото единстве­ният й смисъл беше да служи на "мира" и да помага на ближния. Компенсация беше и да имам пред очите си пре­красната долина, толкова зелена от обичаните дървета; да виждам в далечината водите на реките, които се промъкваха между планинските вериги, блесналите хортени, живописните ламазри и отшелничествата, накацали по недостъпните скали; да съзерцавам с уважение позла­тените куполи на Потала, която беше толкова близо, и прекрасните покриви на Йо.Канг, малко по-далече на из­ток. Другарството на ламите, суровата симпатия на мона­сите, близката миризма на тамяна, който плаваше в хра­мовете - всичко това изпълваше живота ми и този живот заслужаваше да бъде изживян. Трудности ли? Бяха много­бройни, но нямаха голямо значение. Във всички общнос­ти има хора, които проявяват слабо разбиране на нещата, същества, които нямат голяма вяра. В Шакпори те бяха малцинство.

Седмиците минаваха бързо. Имаше толкова много да се прави и да се учи, особено откакто можех да задълбоча за­ниманията си по окултните науки и да упражнявам специал­на тренировка.

В началото на август моят Водач ми каза:

- През тази година ще тръгнем със събирачите на билки. Така ще натрупаш много полезни знания за билките и ще те запознаем с истинските хвърчила!

През последните две седмици никой не остана без ра­бота. Трябваше да се почистят старите кожени торби, да се направят други, да се поправят палатките и да се провери дали животните могат да издържат на умората от дългите преходи. Експедицията ни от двеста монаси трябваше да се настани в стария ламазри Тра Йерпа, откъдето всеки ден щяха да тръгват групи, за да оглеждат околностите. Към края на август напуснахме Шакпори. Монасите, които не пътуваха, се насъбраха край стените, когато тръгвахме, и явно ни завиждаха за приключенията, които ни очакваха. В качеството си на лама яздех бял кон. Бях в групата, която тръгваше с малко багаж, за да стигне в Тра Иерпа много по-рано от останалите. Конете ни преминаваха по двайсет и пет километра на ден, докато яковете рядко надминаваха дванайсет - шестнайсет километра на ден. Ние носехме със себе си малко екипировка, за да спечелим време. Всички якове от кервана, който ни следваше, носеха по осемдесет килограма товар.

След много дни път двайсет и седемте конници пристиг­нахме с радост в Тра Йерпа. Пътят ни беше тежък, особено за мене, който не носех ездата в сърцето си. Бях способен да се държа на седлото, когато конят ми препускаше галоп, но подвизите ми стигаха дотук. А да яздя както някои от моите другари, ми беше невъзможно! Сядах върху животното и се вкопчвах за шията му. В това нямаше грация, но поне беше безопасно.

Бяха ни забелязали в долината и монасите, които живе­ят постоянно в този ламазри, бяха приготвили чай с масло, цампа и зеленчуци в голямо количество. Те горяха от жела­ние да чуят последните новини от Ласа и да получат традиционните подаръци. Върху плоския покрив на храма манга­лите изхвърляха плътни колони дим от тамян към небето. Влязохме с конете в двора, окуражени от мисълта, че най-сетне бяхме пристигнали. Повечето от другарите ми имаха приятели тук и ги поздравяваха. Изглежда всички познава­ха лама Минжиар Дондуп. Той изчезна сред тълпата от при­ятели, които му се радваха, и имах чувството, че съм сам на света, когато го чух да ме вика:

- Лобсанг, Лобсанг, къде си!

Отговорих веднага, но преди да си дам сметка какво ста­ва, тълпата се беше разтворила и ме беше погълнала. Во­дачът ми разговаряше с един стар Абат, който се обърна към мене:

- Значи това е той? Боже мой, колко е млад!

Както обикновено мислех за ядене. Без да губи време, групата ни отиде в трапезарията, където се нахранихме в ти­шина, като че ли бяхме в Шакпори. Дали Шакпори зависе­ше от Тра Йерпа или беше обратно? Труден въпрос. Във все­ки случай тези ламазри бяха най-старите в Тибет. Тра Йерпа беше известен с библиотеката си. Тя съдържаше ръкописи по медицина с голяма стойност, които щях да мога да чета и да си водя бележки, които ми бяха от първа необходимост. Тя притежаваше и разкази за първата експедиция във Висо­ките земи на Шанг Танг, благодарение на десетимата мъже, които се бяха завърнали от това необикновено пътуване. Но това беше платото, където щяхме да вдигаме хвърчилата, които тогава най-много ме интересуваха.

Пейзажът беше необикновен. Огромни остри върхове като че ли изскачаха от земята. По цялата височина на върховете се образуваха плата като градини на тераси и всичко изглеждаше като гигантска стълба. На долните стъпала имаше билки в изобилие. Там можеше да се наме­ри един вид мъх със свойството да попива, несравнимо по-силно от това на Сфена, и едно малко растение с жълти вен-челистчета и забележителни болкоуспокояващи качества. И двете билки ги събираха деца и монаси, след което ги изсушаваха. В качеството си на лама можех да се задоволя най-вече да контролирам работата им, но престоят ми тряб­ваше да бъде посветен главно на "уроците на нещата", да­дени ми от лама Минжиар Дондуп и специалните билкари. В този момент обаче си мислех само за хвърчилата, за ис­тинските хвърчила, които можеха да носят хора. Зад мене в манастира бяха подредени дъските от елха, внесени от да­лечна страна, защото иглолистните дървета не растат в Тибет. Вероятно ги бяха донесли от Асам и отговаряха най-добре на изискванията за направа на хвърчила. Леки и здра­ви едновременно, те можеха да понесат силни удари, без да се счупят. След като се разглобят хвърчилата, дъските вни­мателно се съхраняват, за да се използват при следващи случаи.

Дисциплината в ламазри Тра Йерпа не беше по-гъвка­ва. На определени интервали изпълнявахме всичките си служ­би - както тази в полунощ, така и останалите. Като се поразмисли човек, това беше мъдро, защото трудно щяхме да на­викнем на нов ритъм. Класната ни работа беше изцяло по­светена на билките и на хвърчилата.

От този манастир, кацнал на планинския склон, още об­лени от дневна светлина, виждахме как в ниското земята се облича в пурпурни сенки, а вечерта вятърът караше слаба­та растителност да потрепва. Когато слънцето се скриваше зад далечните върхове на планината, и ние потъвахме в мрак. Тогава пейзажът приличаше на черно езеро. Наоко­ло не се виждаше и най-малка светлинка. И нямаше жива душа извън стените на манастира. Със залеза на слънцето вечерният вятър се вдигаше и се впрягаше в работата на боговете - почистване на четирите краища на Земята. След като почистеше долината, той се блъскаше в планинския склон, като нахълтваше в пукнатините и ги изкачваше с голяма скорост. На височината на манастира той излиза­ше с мрачно ръмжене, което приличаше на плача на гиган­тска раковина, подканваща вярващите да идат в храма. Отвсякъде чувах скърцания и пукот: скалите, освободени от смазващата горещина на деня, се свиваха. Над главите ни звездите грееха с жив отблясък в черното нощно небе. Според Старите, легионите на Кесар, когато Буда ги помо­лил да си свалят оръжието, хвърлили копията си върху паркета на Небето и от това са дупките, през които минават отблясъците на светлината от Небесната стая, а ние ги на­ричаме звезди.

Внезапно един звън прозвуча по-силно от вдигащия се вятър: тромпетите известяваха края на деня. Слабо можех да различа върху покрива силуетите на монасите, които из­пълняваха свещеническите си задължения: от вечерния вятър расата им хвърчаха. Това беше сигналът за почивка до полунощ. Тук-там на групички около залите и храмове­те монасите разговаряха за нещата в Ласа и в света, гово­реха за Далай Лама, най-великото Превъплъщение от всич­ки Далай Лами. Сигналът за края на деня бавно ги раз­пръсна: всеки отиде да си легне. Малко по малко всичко утихна и покоят завладя манастира. Легнал, през един малък прозорец съзерцавах небето, много неспокоен, за да заспя. Бях развълнуван от звездите и от живота, който ме очакваше. За него знаех това, което ми бяха предсказали, но и то ми беше много. Оставаха множество тъмни петна! Например предсказанията за Тибет: защо е трябвало да бъдем завладени? В какво можеше да бъде упрекната страна­та ми, чиято единствена цел е да се развива в духовен план? Защо други нации силно желаеха нашата земя? Та ние не желаехме нищо, което вече не ни принадлежи. Защо тогава искаха да завладеят страната ни и да превърнат народа ни в роб? Единственото ни желание беше да живеем в мир и в спокойствие. А от мене очакваха да ида при бъдещите ни завоеватели, да лекувам болните, да се грижа за ранените в една война, която още не беше започнала! От предсказани­ята знаех какви ще са сенките и светлините на живота ми. Трябваше все пак да продължа пътя си по един маршрут като як, който не знае къде са почивките и въпреки слабата храна трябваше да може да продължи да напредва...Но е възможно, когато той стигне до Алеята на уважителното коленичене, да се сметне възнаграден за умората си, когато забележи свещения град Ласа...

Подскочих и се събудих от тътнежа на барабана на хра­ма. Бях заспал, без да забележа. Първата ми мисъл беше наи­стина недостойна за един свещеник и като се полюшвах, про­тегнах заспалите ми още ръце към расото, което явно не ис­каше да го хвана. Полунощ? Няма никога да се науча да стоя буден...Внимавах да не падна по стълбите...Какъв студ...Двеста петдесет и три правила за спазване, лама Лобсанг Рам­па? Добре, но ето че едно не е спазено, защото това внезапно събуждане ми вдъхна гневни мисли...

С колебливи стъпки се присъединих към другарите си, също така оглупели като мене, и отидохме в храма да пеем по време на литургията.

Попитаха ме:

- Защо не избегнахте клопките и изпитанията, след като ги знаехте?

Отговорът беше очевиден:

- Защото това би значило предсказанията да са погреш­ни.

Предсказанията са върху базата на възможностите. Те не означават, че човек е лишен от воля. Напротив. Да пред­положим, че човек иска да иде от Държеелинг до Вашинг­тон. Следователно той знае откъде ще тръгне и къде оти­ва. Ако вземе карта, ще констатира, че има места, през които е логично да се мине. Ако обаче му се наложи да избере друг маршрут, няма да е мъдро, защото това ще му струва повече пари и време. Същото е и с едно пътуване от Лондон до Инвернес. Един информиран шофьор ще прегледа картите и ще избере пътя, който е определен за туризъм. Така той може да избегне лошите пътища или ако е принуден да мине по тях, ще трябва да намали ско­ростта. Същото е и с предсказанията. Не винаги е "запла­тено", когато се поема по приятните и лесни пътища. След като съм будист, значи аз вярвам в прераждането и в това, че се връщаме на земята, за да "се учим". В училището всичко ни изглежда трудно и неприятно. Уроците по ис­тория, по география, по аритметика или по каквото иска­те са отегчителни, ненужни и блудкави. Във всеки случай ние така си мислим. И все пак, когато напускаме тази ста­ра земя, понякога сме меланхолични. Можем да сме гор­ди, че носим един отличителен знак - една вратовръзка или даже определен цвят на монашеското расо. С живота е същото. Той е тежък и горчив, но уроците, които трябва да научим, целят само едно - да ни подложат на изпита­ние. Нас и никого другиго. Но когато напускаме учили­щето или тази Земя, ще обожаваме този отличителен знак с гордост. Що се отнася до мене, надявам се по-късно да нося моя хал непринудено! Скандализиран ли сте? Нито един будист няма да е като вас. Да се умре, това значи да се напусне нашата стара празна обвивка и човек да се роди в един по-хубав свят.

Още с първите лъчи бяхме на крака и чакахме с нетърпе­ние да огледаме и опознаем местата. По-големите от нас ис­каха най-вече да побъбрят с тези, които не бяха видели пре­дишния ден. Аз обаче чаках да видя големите безмоторни­ци, за които толкова бях чувал да се говори. Първо посетих­ме манастира, за да се запознаем с него. От високия покрив видяхме високите върхове, надвесени над него, и страшните пропасти долу. В далечината забелязах буен поток, в който се премятаха парчета жълта глина. По-наблизо пееха реки в лазурно синьо.

Понякога, когато всичко беше спокойно, можех да чуя зад гърба си ясните и весели звуци на малък извор, който бързо слизаше от планинския склон. Той бързаше да стиг­не до бурните води на реките, които в Индия образуват могъщата Брахмапутра, а по-късно се вливаше в Бенгалс­кия залив, след като се беше смесил със свещените води на Ганг. Слънцето, което се издигна над планинските върхо­ве, бързо изгони утринния студ. Много далече един само­тен лешояд се втурна към земята, като търсеше сутрешната си закуска. До мене един лама привлече вниманието ми върху найзебележителните точки. Той ми говореше с ува­жение, защото бях възпитаник на обичания Минжиар Дондуп и защото бях едно "признато прераждане" (трюлку по тибетски).

За онези от моите читатели, които биха искали да узна­ят как разпознаваме преражданията, ще дам кратки сведе­ния. Поведението на едно момче може да събуди у родите­лите му мисли, че то притежава познания, които надмина­ват средното равнище, или спомени, които не е възможно да се обяснят рационално. В такива случаи те се консулти­рат с абата от най-близкия манастир, който натоварва ко­мисия да го прегледа. Тя първо изготвя хороскопите на преди-живота, след което констатира присъствието на оп­ределени знаци по тялото на момчето. То трябва да има специални знаци на ръцете, на плешката и на краката. Ако тези знаци съществуват, търси се каква е била самоличнос­тта на детето в предходния му живот. Възможно е той да бъде разпознат от ламите, както беше при мене, и тогава е възможно да се намерят предмети, които са му принадле­жали някога. Тези предмети му се представят заедно с дру­ги, които изглеждат еднакви, и то трябва да разпознае всич­ките - те може да са девет, които са му принадлежали по време на предходното съществуване. Това се прави, когато детето стане на три години.

Смята се, че на тази възраст детето е много малко, за да бъде повлияно от това, което могат да му кажат родители­те. Ако е по-малко - още по-добре. Впрочем, не е от значе­ние дали родителите се опитват да му диктуват поведение­то. Те не присъстват по време на изпитанието, а то трябва да избере девет от трийсет предмета. Само две грешки - и то е елиминирано. Ако момчето не сбърка, тогава то е из­дигнато до Прераждане и получава засилено обучение. Когато стане на седем години, му прочитат предсказания­та, свързани с бъдещето му. Смята се, че на тази възраст то е напълно способно да разбере изразения или подразбрания смисъл. Личният ми опит ми позволява да твърдя, че то може напълно да успее!

Ламата, който стоеше с "уважение" до мене, вероятно мислеше за всичко това, като ми посочваше интересните места на областта. Надясно от потока в изобилие се нами­раше Noli-me-tengere, чийто сок служи да се премахнат ма­золи и брадавици, да облекчи болен от воднянка или жълтеница. Във водите на малко езеро, което той ми по­каза, растеше Ро1уgorum Hydropiper - билка с трънчета и с розов цвят, чиито листа лекуват ревматични болки и са основа на лекарството против холера. Но това бяха само най-разпространените видове. Най-редките никнеха във Високите земи.

Сега за любознателните ще дам кратки сведения за бил­ките, които използваме, и за употребата им. Но понеже не зная английското им наименование, дори и да имат такова, ще си послужа с латинските. Аllium Sativum се използва като антисептично средство. Служи и за лечение на астма и бело­дробни възпаления. Отлични антисептични свойства има и Balsamodendronmyrrha, но трябва да се взема в малки дози.

Особено се използва за лекуване на венци и на слизести ципи. Ва18ато<1епс1гошпуггпа, взето на порции, облекчава хистерията.

Сокът на едно голямо растение с кремав цвят премахва у насекомите желанието им да хапят. Латинското им наиме­нование е Вессоnia Соrdata. Насекомите добре го познават и вероятно се плашат от самото му наименование. Едно друго растение – Ерhedra Simica - притежава способността да раз­ширява зениците. Въздействието му прилича на това на атропина и е особено ефикасно при случаите на ниски артери­ални налягания, а в същото време служи за основа на едно от най-хубавите лекарства против астма. Приготвянето ста­ва, като корените и клончетата се изсушават добре и след това се стриват на прах.

Лошата миризма, която се отделя от гноясалите рани, прави холерата неприятна и за болния, и за лекаря. Ligusticum levisticum унищожава всички миризми. Нещо за жените: с венчелистчетата на Hibiscus rosasinensis китайките си почер­нят веждите и обувките! След като се сварят, от листата му се получава отлична освежителна течност за коса. Ето още нещо за жените: Lilium Tigrinim лекува напълно болките в яйчниците, а листата на Flacourtia indica им помагат да пре­одолеят "специалните" си смущения.

От групата на Sumachs Rhus Vernicifera служи на китай­ците и на японците да произвеждат "китайски" лак. Glabra облекчава диабетиците, а Аromatica е голяма помощ за кож­ните болести, болестите на пикочните пътища и циститите. Друго силно лекарство за затягане, което се използва за ле­куване на язви на пикочния мехур, се извлича от листата на Arctestaphylouva ursi. Китайците предпочитат цвета от Begnonia gransdiflora, от който също приготвят лекарство за затягане. По-късно в лагерите със затворници имах възмож­ност да се уверя в голямата ефикасност на Polygonum erectum, с която се лекува хронична дизентерия.

Жени, които са се любили, без да използват предпазни средства, използваха едно затягащо лекарство, получено от Polygonum erectum, което помагаше да се абортира. При слу­чаите на изгаряне можем да дадем "нова кожа" на болните. Siegesbeckia orientalis е голямо растение. Стеблата му са по-високи от един метър и цъфти с жълти цветове. Когато сокът му се приложи върху рани или изгаряния, той ги покрива с нова кожа като колодиум. Отварата му има ефект, който може да се сравни с отварата от лайка. Lepiper augustifolium служи да се съсирва кръвта на раните. Задната част на лис­тата му, които имат формата на сърце, е много ефикасна. Тези билки, които изброих, са все от много често срещаните видове. Останалите нямат латински наименования, защото западният свят, който е натоварен да им даде име, не ги по­знава. С това исках само да покажа, че ние не бяхме толкова невежи по отношение на медицината с билки, както го казах вече!

В слънчев ден долините и закътаните места, където рас­тяха билките, можеха отлично да се наблюдават от нашата обсерватория. По-нататък се откриваше една от отчайваща, по-отчайваща гледка. Другата страна на планината ми ка­заха, че е безплодна. Няколко дена по-късно можах сам да го констатирам, когато витаех във въздуха на борда на едно хвърчило.

Сутринта лама Минжиар Дондуп ме извика:

- Група монаси ще иде да огледа платото, от което са пускани хвърчилата - ми каза той. - Да идем с тях, Лобсанг. Дойде големият ден.

На мене не ми трябваше повече, за да го последвам. Из­гарях от нетърпение. Долу до главната порта ни чакаха мо­наси в червени раса. Слязохме по стъпалата, които водеха към платото, шибано от ветрове. Върху

скалата, покрита с тънък слой земя, растителността беше много слаба. Няколко самотни храста се бяха вкопчили в планината, като че ли се страхуваха да не паднат зад борда. Над главите ни върху покрива на манастира вятърът беше развял знамената на молитвите. От време на време мачтите пропукваха и простенваха, както го правеха от векове, но издържаха.

До нас един малък послушник небрежно ровеше с крак пръстта и силният вятър разнасяше праха във въздуха. Оти­дохме до скалистия край на платото, което с долната си част достигаше до склона, водещ към върха на планината. На десетина метра от нас имаше пукнатина, от която вятърът излизаше със скоростта на картечен откос и носе­ше със себе си малки камъчета и парчета от лишеи, които хвърчаха като стрели. Вятърът, който метеше долината под манастира, се блъскаше в планината и при невъзможност да намери друг изход, нахълтваше в пукнатината. В нея налягането се увеличаваше и той достигаше до равнището на платото с бученето на намерената свобода. Понякога, в сезона на ураганите, можеше да се каже, че демоните бяха излезли от дълбочините на пропастите и с ръмжене търсе­ха жертвите си. Налягането зависеше от ветровете, които нахълтваха в пукнатините, така че "ръмженето" беше по-силно или по-слабо.

Тази сутрин течението беше постоянно. Бяха ми разка­зали, че силният вятър подхващал малки момченца, изди­гал ги във въздуха и накрая те падали върху скалите на две хиляди метра по-надалече. Това не ме изненадваше. Плат­формата, на която бяхме застанали, беше много удобна за хвърляне на хвърчила, защото въздушното течение беше толкова силно, че се издигаше вертикално. Показаха ни как това става с помощта на малки устройства, които имах вкъщи. Бях изненадан, когато с ръцете си усетих как въздухът дърпа въжето нагоре, даже когато моделът беше малък.

Като ни водеха по платформата, мъжете с опит ни раз­криваха опасностите, които трябваше да избегнем. Това бяха високите върхове, заради опасните им, слизащи надолу въздушни течения и тези, които отнасяха летящите странич­но. Казаха ни, че всеки монах, който лети, трябва да носи със себе си камък, завързан за копринена кхата. На нея тряб­ваше да е написана молитва към боговете на въздуха, за да благословят този, който влизаше в тяхното владение. На до­статъчна височина камъкът трябваше да бъде хвърлен във вятъра. След като кхатата се развие, Боговете на ветровете можеха да прочетат молитвата и тези, които летяха, се надя­ваха, че те ще им отдадат своята закрила.

Когато се върнахме в манастира, ни беше необходимо много да обикаляме, за да съберем всичкия материал. Под­ложихме всичко на щателна проверка. Дъските от елха тряб­ваше да бъдат без гнили места или други дефекти и бяха огледани сантиметър по сантиметър. Коприната беше раз­вита на чисто място и монасите, които вървяха отгоре на четири крака, проверяваха внимателно всеки квадратен метър. След предварителните проверки започнахме да сгло­бяваме всички въжета и дървени игли. Първото хвърчило имаше формата на кутия три на три метра и беше дълбоко три метра и половина. Двете крила достигаха три метра. Отдолу бяха поставени полукръгли форми от бамбукови парчета, които изпълняваха ролята на кънки и предпазва­ха при излитане и приземяване. Основата на кутията беше подсилена и беше поставена върху дълга бамбукова кънка, извита в края като тибетски ботуши. Бамбукът, който беше дебел, колкото китката ми, беше поставен така, че даже и когато е на земята коприната на летящия не може да докос­не почвата. Стори ми се, че въжето от косъма на як не е много здраво. С него направиха едно V, като краищата му бяха закачени на крилата, а чупката му стигаше до върха на кънката. Двама монаси вдигнаха хвърчилото и го отне­соха до края на платото. Там много монаси трябваше да се намесят, за да му попречат да отлети, защото въздушното течение го надигаше.

Решиха за първия опит да не се използват коне: сами трябваше да теглим въжето. Монасите бяха готови да из­пълнят заповедите на Майстора на летящите, който взе в свои ръце ръководенето на операциите. Когато той даде сигнал, те започнаха да тичат колкото могат бързо, като влачеха апарата. Като срещна вятъра, който излизаше от пукнати­ната, апаратът подскочи като птица. Монасите, които наи­стина бяха много сръчни, веднага отпуснаха въжето, за да може да отлети. Но продължаваха да го държат здраво и един монах, като повдигна полите на расото си до кръста, се из­качи на три метра височина, за да измери силата на издига­нето. Последва го друг и двамата се покатериха по-нависоко, за да може да ги последва и трети. Но ако летящият апа­рат можеше да издигне двама мъже и едно момченце, тласъкът не беше достатъчно силен, за да носи и трети. Май­сторът реши, че апаратът трябва да се подобри. Затова мо­насите го върнаха, като внимаваха да избегнат издигащите се течения. Ние всички се оттеглихме от "пистата за призе­мяване", с изключение на монасите, които бяха впрегнати във въжето, и други двама, които трябваше да придържат крилете в момента, когато апаратът докосне земята. Той слезе бавно, като че ли съжаляваше, че се връща на земята след като беше опитал свободата на небесата. Той се плъзна по земята като леко потрепваше. Накрая спря съвсем. Двамата монаси държаха крилете му.

По настояване на Майстора на летящите коприната беше отново обтегната върху арматурата и малки парченца дърво бяха втъкнати между дъските, за да няма луфтове. Крилете бяха демонтирани и сглобени под друг ъгъл и започнахме друг опит. Този път хвърчащият апарат леко носеше трима­та мъже и момченцето. Майсторът на летящите, удовлетво­рен, заповяда да се опита и с един камък, тежък колкото чо­век.

Още един път монасите трябваше да се преборят с из­качващото се въздушно течение, още един път трябваше да теглят въжето и камъка и летящите се качиха със скок. Въздушното течение ги караше да танцуват. Като ги наблю­давах, и най-вече като си представих, че мога да бъда на мя­стото на камъка, изпитах особено чувство на равнището на стомаха! След това хвърчилото беше върнато на земята и отнесено до точката на излитане. Един лама, който имаше опит в летенето, ми направи знак:

- Първо аз ще се кача - ми каза той. - Твоят ред е след това.

И ме отведе до голямата кънка.

- Гледай- продължи той, - кракът се слага тук, върху това дърво, а ръката се държи за това дърво. Когато си във въздуха, слизаш във V и сядаш върху тази част на въжето, което, както виждаше подсилено. При приземяването, кога­то си на два-три метра от земята, скачаш. Този е най-сигур­ният метод. Сега гледай мене.

Този път коне осигуриха излитането. При сигнала на ламата те хукнаха в галоп, хвърчащото тяло се плъзна на­пред, намери изкачващото се течение и подскочи. На трий­сет метра от равнището на главите ни, което ще рече на хиляда метра от дъното на пропастта, ламата се плъзна по въжето и се настани във V, което се люлееше във въздуха. Апаратът се издигна още по-нависоко благодарение на мо­насите, които от време на време дърпаха въжето и го от­пускаха. При сигнала на "пилота" - силно подръпване на въжето - мъжете върнаха летящото тяло, което малко по-малко слезе, като се люлееше и въртеше, както всички хвърчила по света. Седем метра, три метра. Ламата висеше на ръцете си. Накрая той се пусна и с един опасен скок пад­на на краката си.

- Сега е твоят ред, Лобсанг - каза той. - Покажи ни какво си способен да правиш.

Големият миг беше дошъл. В интерес на истината тряб­ва да кажа, че тогава хвърчилата събуждаха слаб ентусиазъм у мене. "Глупаво развлечение - си мислех. - Защо трябва да се разруши една толкова обещаваща кариера!" Опитвах се да се утеша, като мислех за предсказанията. Ако щях да умра, значи астролозите се бяха излъгали, а те никога не биха до­пуснали толкова груби грешки! Насочих се към точката на излитане. Краката ми не бяха толкова сигурни, колкото бих искал. Между нас казано - изобщо не бяха! Настаних се на кънката и се хванат здраво за дървото, което беше точно пред мене.

- Готов съм - казах аз без никакво уважение, защото през целия си живот за пръв път бях така несигурен.

Времето спря. Конете тръгнаха в галоп, въжето бавно се опъна, което вече беше цяло мъчение, хвърчащото тяло по­трепери, внезапно подскочи и за малко не изпуснах дървото, като в същото време започна да ми се повдига. "Моите пос­ледни мигове на тази земя" - помислих, като си затворих очи­те, защото нямах повече причини да ги държа отворени. Сто­махът ми реагираше на буйното люлеене. "Лошо отлитане за астралния свят" - си казах. Без ентусиазъм си отворих очите и това, което видях, така ме шокира, че отново ги затворих. Стомахът ми започна пак да протестира и се изплаших от най-лошото. Разтворих клепачите, за да се ориентирам как­во е положението ми в случай на нужда. Изгледът беше тол­кова хубав, че изведнъж забравих за неприятностите. Летя­щото тяло подскачаше, клатеше се, люлееше се, без да пре­става да се издига. Отвъд планините се намираше земята кхаки, която носеше "години на непоправими щети". По-наблизо лавините бяха оставили следи, които мъхът се мъчеше да скрие. В дъното на хоризонта последните слънчеви лъчи пре­връщаха водите на езерото в течно злато. Над главата ми хвърчилото правеше грациозни реверанси на волята на ски­тащите въздушни течения. "Така правят боговете - си по­мислих, - когато се забавляват в небесата, докато ние, бедните смъртни затворници на Земята, трябва да се справяме и да се борим, за да останем живи и да си научим урока, преди да сме си тръгнали в мир."

Нов тласък, последван от трус, и помислих, че стомахът ми е останал закачен за един от върховете. За пръв път по­гледнах надолу. Тъмночервените петна бяха монасите. Те започнаха да се уголемяват пред очите ми. Значи ме връща­ха на земята. На стотици метри по-долу, на дъното на про­пастта, малък извор следваше свободния си ход. Бях се из­дигнал на около триста метра над земята, но малкият извор беше по-важен от мене, защото той следваше пътя си, щеше да се уголемява и накрая щеше да обогати водите на Бенгал­ския залив на километри и километри оттук. Поклонниците щяха да пият от тия свещени води...Но в момента, когато витаех над мястото на раждането му, се чувствах равен на боговете.

Хвърчилото беше раздвижено от буйни трусове. За да го държат в равновесие, монасите силно дърпаха въжето. Из­веднъж си спомних за V, където бях забравил да седна! Вед­нага се свих и се плъзнах, като стисках въжето между крака­та и ръцете си. Толкова бързо стигнах до V, че си помислих, че въжето ме е прерязало на две. В този момент се намирах на шест-седем метра над земята и нямах никакво време за губене. Сграбчих въжето с двете си ръце, изчаках да стигна на два метра и се спуснах. Едно прекатурване и приземява­нето ми приключи.

- Малкият - ми каза Майсторът на хвърчащите, - не беше толкова зле. Добре беше вдъхновен, за да си спомниш за V, иначе щеше да си счупиш и двата крака. Когато мине редът на другите да летят, пак ще опиташ.

Следващият, един млад монах, го направи по-добре от мене, защото не забрави веднага да се настани във V. Но когато горкото момче след отлично приземяване се присъе­дини към нас, то се отпусна на земята със свити ръце и зеле­но лице: летенето го беше разболяло. Трети беше един мо­нах, много доволен от себе си, когото никой не обичаше, за-Щото непрекъснато се хвалеше. Той участваше за трети път в експедиция и се смяташе за най-добрият "авиатор", който някога е съществувал. Издигна се на около сто и петдесет . Но вместо да се хлъзне и да се настани във V, той се изправи и се покатери във хвърчащото тяло, изгуби равно­весие и излезе през опашката. Няколко секунди висеше, хва­нал се с едната ръка и го наблюдавахме как напразно се мъчи да се хване и с другата... Когато хвърчащото тяло направи остро отклонение, беше принуден да се пусне и започна да пада от хиляда и петстотин метра върху скалите. Расото му захвърча като кървавочервен облак.

Тази злополука охлади малко страстите ни, но не чак толкова, че да спрем летенето. Хвърчилото беше върнато на земята, за да може, ако има нужда, да се отстранят повреди­те. После аз се качих на него. Този път се плъзнах във V още щом летателното тяло достигна трийсет метра височина. Погледнах надолу и видях монасите, които слизаха в пропа­стта: търсеха трупа, който беше само една червена маса върху скалите. Когато вдигнах глава към кутията, ми хрумна иде­ята, че ако един мъж стои прав вътре в кутията, би могъл да промени положението и да увеличи леко тласъка на изкач­ването. Спомних си, че по време на нещастното ми приключе­ние върху покрива на един селянин и след това - в изпражне­нията на як, бях способен да увелича височината, като дърпам въжето на хвърчилото. "Ще трябва да говоря с моя Водач" - си казах.

В този миг летателното тяло като че ли забучи нос, от което внезапно ми прилоша и щях да се изпусна. На земята монасите дърпаха въжето като луди. С приближаването на нощта скалите се охлаждаха, вятърът не духаше така силно в долината и изкачващото се течение, което излизаше от пук­натината, беше загубило силата си. Нямаше почти никакъв тласък. На около три метра скочих и летателното тяло след последния трус падна върху мене. Главата ми премина през коприната на кутията и седнах върху скалистата почва така неподвижен и потънал в мислите си, че другите помислиха, че съм ранен. Лама Минжиар Дондуп се затича да ми помог­не.

- С една преграда тук, за да се държи човек - му казах аз, - би могло да се промени леко ъгълът на кутията и така мал­ко да се контролира тласъкът.

Майсторът на хвърчилата ме чу:

- Това е вярно, момчето ми, но кой ще опита?

- Аз - отговорих - с разрешението на моя Водач.

Друг лама се обърна с усмивка към мене:

- Ти си лама, ти имаш всичките права, Лобсанг - каза той. - Ти няма защо да искаш разрешението на когото и да било.

- - О, да - отговорих аз, - но моят Водач ме научи на всич­ко, което зная, и още си отдава времето, за да ме учи, значи той трябва да реши.

След като отнесоха хвърчилото от платформата, Май­сторът на хвърчилата ме отведе в стаята си и ми показа раз­личните модели хвърчила. Един от тях малко приличаше на птица, на която й бяха удължили крилете.

- Това е втори екземпляр от апарат, който беше пускан много отдавна - ми каза той. - Един човек беше седнал в него. След като беше летял около трийсет километра, той падна в планината. Оттогава не сме опитвали подобни полети. Ето ти тип хвърчащо тяло, което се приближава до типа, за кой­то ти мислиш. Гледай, преградата се намира тук, под пръчка­та за поддържане. Има един такъв апарат, арматурата на който е готова в малкия магазин на другия край на сграда­та. Не можах да намеря човек, който да иска да го опита, а аз съм малко тежък.

И понеже беше тежък около сто и петдесет килограма, забележката му беше почти модел на евфемизъм.

- Ще направим един хороскоп през тази нощ - каза лама Минжиар Дондуп, който беше влязъл при нас по време на дискусията - и ще видим какво казват звездите.

Биенето на барабаните ни събуди за среднощната литур­гия. Когато бях заел мястото си, един огромен силует, който изплува от облаците тамян като планина, се плъзна към мене. Това беше Майсторът на хвърчилата.

- Направихте ли хороскопа! - тихо ме попита той.

- Да - отговорих аз също така тихо. - Бих могъл да летя, но след един ден.

- Отлично - промърмори той, - всичко ще бъде готово. В този храм с маслените му мигащи лампи и светещите

статуи, изправени по протежение на стените, беше трудно да се мисли за безумния монах, който "беше паднал вън от живота си." Ако той не се беше правил на хитър, може би никога нямаше да ми дойде на ум идеята да опитам да контролирам отвътре тласъка на летящото тяло.

Бяхме седнали в положението Лотос и всеки прилича­ше на жива статуя на бога Буда. Две квадратни възглавнички, поставени една върху друга, ни служеха за седалки и ни издигаха на двайсет сантиметра. Образувахме редици, обърнати един към друг, и се гледахме по двама. Литурги­ята свърши. Ръководителят на хористите, който беше из­бран за музикалните му познания и за ниския глас, беше атакувал първите куплети, като към края гласът му слиза­ше все повече и повече, докато имаше въздух в белите му дробове. В отговор ние пеехме псалмите, като някои паса­жи бяха придружавани от биенето на барабаните и мекото дрин-дрин на звънците ни. Трябваше много да внимаваме за дикцията, защото от точността на пеенето и на музиката се съдеше за дисциплината в манастира. Един западен чо­век трудно можеше да разчете музикалното ни писане, за­щото вместо ноти използвахме криви линии. Основната крива линия е тази на гласа, който се издига и снишава. Ония, които искат да импровизират, внасят изтънченост под формата на по-малки криви линии около голямата. След обикновената литургия имахме право на десет минути по­чивка, преди да се отслужи литургията на мъртвите за мо­наха, който беше напуснал света.

След като отново заехме местата си, ръководителят на хористите, настанен на високата си седалка, запя фрагмент от Бардо Тодол, Книгата на тибетските мъртви.

- О, блуждаеща сянко на монаха Кумпхелла, който пад­на вън от живота на този свят...Не се връщай между нас, за­щото ни напусна днес. О, блуждаеща сянко на монаха Кумп­хелла, запалваме тази пръчица тамян, за да те води...Слу­шай наставленията ни и ти ще следваш пътеката, която ще те води през Загубените страни до Висшата реалност.

Песните ни канеха сянката да следва съветите ни, за да достигне до Озарението. На гласовете ни на сопрани отго­варяха ниските и дълбоки гласове на по-големите. Монаси и лами, седнали в централната част един срещу друг, повдига­ха и сваляха религиозните символи според древния ритуал.

О, блуждаеща сянко, ела към нас, за да бъдеш водена. Ти не виждаш лицата ни, не усещаш тамяна ни, защото си умрял. Ела! И се води!

Оркестърът, съставен от флейти, барабани, фунии за ви­соко говорене и цимбали, запълваше интервалите между пес­ните. Един човешки череп, държан обърнат и до половина­та пълен с червена вода, символизираща кръвта, премина от ръка в ръка, за да може всеки да го докосне.

- Кръвта ти се проля на земята о, монахо, който си само една блуждаеща сянка. Ела и бъди освободен.

Оризови зърна, боядисани в лъскавошафранов цвят, бяха хвърлени на изток, на запад, на север и на юг.

- Къде обикаля блуждаещата сянка? На изток? На за­пад? На север? Или на юг? Храната на боговете е хвърлена по всички посоки на земята и ти не бива да ядеш, защото си мъртъв. Ела, о, блуждаеща сянко, бъде освободена и воде­на.

Големият барабан биеше в ритъма на живота, ритъм в два такта, който се издига постоянно от дълбините на чо­вешкото тяло. Други инструменти имитираха звуците, кои­то съществуват в тялото: забързания ход на кръвта във ве­ните и артериите, приглушената въздишка на въздуха, кой­то влиза в белите дробове, гъргоренето на секретите, които композират музиката на живота, глухата музика на човече­ството. Звученето на тромпетите, започнато в обикновено темпо, завърши със страшно виене, а сърцето биеше все по-силно и по-силно. Чу се тъп удар и шумът внезапно спря: това беше краят на един живот, един брутално прекъснат живот.

- О, ти, вчера - монах, а днес - сянка, нашите телепати ще те водят. Не се бой и изпразни духа си. Слушай наставлени­ята ни и ще бъдеш свободен. Смъртта не съществува, о, блуж­даеща сянко, само животът съществува, който е вечен. Да умреш, това значи да се родиш и ние те зовем да живееш един нов живот.

В продължение на векове тибетците са задълбочили на­уката за звуците. Ние познаваме всички шумове на тялото и можем да ги въпроизведем. Този, който ги е чул даже и един път, не може да ги забрави. Не ви ли се е случвало, когато вечер слагате глава върху възглавницата, преди да сте зас­пали, да чуете ударите на сърцето си, дишането на белите дробове? В Манастира на Държавния оракул някои от тези звуци ги използват, за да изпадне един медиум в транс и да го завладее един дух. "Военният" Йонг-Хъзбанд, шефът на Британските сили, които окупираха Ласа през 1904 година, успя да констатира силата на тези звуци и да забележи, че когато Оракулът е в това състояние, той наистина променя външния си вид.

След като свърши литургията, ние се върнахме по стаи­те си, без да губим време. Що се отнася до мене, заспивах прав, толкова бях уморен от опитите ми през деня и от про­мяната на въздуха. На сутринта Майсторът на хвърчилата ми предаде, че ще работи над хвърчилото "дирижабъл", и ме канеше да се присъединя към него. Придружен от моя Во­дач, отидох в работилницата, която майсторът беше наста­нил в стария магазин. На пода бяха пръснати купчини от "екзотично дърво", по стените бяха скицирани много пла­нове на хвърчащи тела. Специалният модел, който аз щях да изпробвам, беше закачен на свода. Майсторът дръпна едно въже и за моя голяма изненада летателното тяло слезе на нашето равнище, вероятно благодарение на система от ма­кари. Той ме покани и аз влязох в апарата. В основата на кутията имаше голям брой прегради и беше лесно да се сед­не на тях, а една пръчка на равнището на гърдите даваше възможност човек да се залови здраво за нея. Прегледахме летателното тяло сантиметър по сантиметър. Коприната беше свалена и майсторът ми каза, че сам той ще сложи нова. Крилата не бяха прави, а леко извити. Дължината им беше повече от три метра и аз имах чувството, че тласъкът ще бъде прекрасен.

На другия ден хвърчилото беше пренесено на платото. Когато минаваха над пукнатина, от която излизаше силно вертикално течение, монасите трудно успяха да го задържат. Когато го поставиха както трябва, един Лобсанг, с високо­то съзнание за важността си, се покатери в кутията. Този път монаси, а не коне щяха да засилят хвърчащото тяло. Мис­лехме, че те по-добре ще контролират летежа. След като се настаних, извиках: Тра-ди, тхем-па! (Готово, теглете!). Ко­гато арматурата потрепера, извиках силно: О-на до-а! (До­виждане!) Един внезапен трус - и то се издигна като стрела. "Какво щастие, че съм се хванал така здраво - си мислех. -Иначе тази вечер ще идат да търсят моята блуждаеща сянка, а няма да съм недоволен, ако запазя още известно време тялото си." Монасите много сръчно маневрираха и хвърчило­то продължи да се изкачва. Хвърлих камъка с молитвата за боговете на ветровете и за малко не улучих един монах: тази молитва можеше пак да послужи, защото падна точно пред краката му. Що се отнася до майстора, той танцуваше на място. С такова нетърпение очакваше началото на опита. Реших да започна, без да чакам повече. Много внимателно промених положението си и открих, че е възможно да се из­мени значително "тласъкът" и "поведението" на летящия обект.

Голямата ми самоувереност ме направи непредпазлив. Придвижих се към задната част на хвърчилото и то падна като камък. Краката ми се плъзнаха по пръчката и се оказах увиснал, като се държах с ръце. Въпреки вятъра и расото, което се беше качило на главата ми, успях отново да се из­дигна и да заема нормално положение. Падането беше спря­но изведнъж и хвърчилото подскочи пак към небето. Като освободих с мъка главата от расото, можах да си дам сметка за положението, в което бях изпаднал. Трябва да кажа, че ако не бях лама с редовно бръснати коси, те щяха да се из­правят на главата ми: намирах се на шейсет метра над земя­та. Монасите по-късно ми казаха, че съм бил паднал на пет­найсет метра, преди хвърчащото тяло да започне отново да се издига.

За известно време останах така, закачен за пръчката, задъхан и изтощен от липсата на кислород. Като гледах пей­зажа, който на километри се простираше пред очите ми, за­белязах една прекъсната движеща се линия. Наблюдавах я внимателно, но нищо не разбирах. След известно време про­умях истината. Това, разбира се, беше голямата част от екс­педицията, която напредваше в тази бедна страна. Имаше големи точки, малки и дълги, които се редуваха по проте­жение на пътя: мъже, деца и животни...Движеха се бавно, при­движването им изглеждаше колебливо и мъчително! След приземяването бях радостен да съобщя, че експедицията щеше да пристигне след ден-два.

Бях силно очарован от стоманеното синьо на скалите, което се преливаше в сиво, от топлото червено на охрата по земята и от водите на езерата, които проблясваха в далечи­ната. Пред очите ми в една ивица, заслонена от вятъра, лишеите и растенията образуваха килим, който ми напомняше за килима в кабинета на баща ми. През естествения килим преминаваше същата малка рекичка, чиито песни ме при­спиваха. Тя събуди в мене един спомен, този път обаче мъчи­телен, за онзи ден, когато обърнах една делва с прясна вода върху килима на баща ми...Хайде, той винаги е имал тежка ръка!

Областта зад манастира беше планинска: острите върхо­ве се изправяха в стегнати редици до далечния хоризонт, където тъмните им форми се открояваха върху светлия фон на небосвода. Нашето небе е най-чистото на света: погледът може да бъде спрян само от планините, без да му пречат из­паренията. В този обширен пейзаж нищо не се движеше, ос­вен монасите по платформата и малките почти невидими точки, които продължаваха безкрайния си ход напред. Може би членовете на експедицията можеха да ме видят...Но лета­телното тяло започна да се движи: монасите ме сваляха мно­го внимателно, за да не повредят ценния апарат.

След приземяването Майсторът ми хвърли един поглед, изпълнен с обич, обгърна раменете ми със силните си ръце с такъв ентусиазъм, че бях сигурен - можеше да ми смачка ко­стите. Никой нямаше право да продума нещо: той отдавна беше изработил своите "теории", които не можеше сам да експериментира заради телосложението си! Щом той спре­ше да говори, за да си поеме дъх, аз непрекъснато му повта­рях, че бях очарован и че изпитах такова удоволствие от ле­тенето, каквото изпитва той, когато рисува летящите тела и изучава подобренията им.

- Да, да, Лобсанг - казваше той, - но дай да видим...Ако преместим малко това, за да сложим тук една преграда? Да, ще стане. Ще опитаме... Ти казваш, че се навеждаше малко настрани, когато...какво правеше ти по-точно?

И така нататък. Измененията следваха след полетите и полетите - след измененията. Нито една секунда не се отег­чавах. Освен мене никой друг нямаше право да лети в моето хвърчащо тяло или даже да сложи крака си в него. Всеки полет водеше до промени, усъвършенствания, най-важното от които беше според мене безопасният колан!

Полетите бяха прекъснати за ден-два, защото пристиг­на голямата част от експедицията. Новодошлите трябваше

да бъдат разпределени между групите, които бяха натоваре­ни да търсят билките, и между тези, които трябваше да ги приготвят. Монасите, които имаха най-малко опит, трябва­ше да събират само три вида билки и бяха изпратени там, където те растат в изобилие. Заминаваха за седем дни, на осмия донасяха билките, които се разстилаха по пода на за­пазено за целта място, предварително грижливо почистени. Специалистите ги преглеждаха една по една, за да премах­нат тези, които имаха кафяви петна, и за да са сигурни, че не е допусната никаква грешка. Понякога корените трябваше да бъдат настъргани. Имаше и такива, които бяха смазвани от два валяка и чийто сок веднага се наливаше в херметичес­ки затворени делви. Зърната, листата, стеблата и венчелистчетата - всичко старателно се почистваше и след като изсъхне­ше, се слагаше в кожени торби. След като отбелязваха отвън какво съдържат, ги "усукваха" в горната част, за да не про­никне каквато и да било течност. След това бързо ги пота­пяха във вода и ги излагаха на слънце. За по-малко от ден кожата ставаше твърда като дърво и трябваше да се отреже единият край, за да може да се отвори. Сухият въздух на Тибет позволява да се консервират билките, третирани по този метод, за години.

След първите три дена разпределях времето си между билките и хвърчилата. Старият Майстор се ползваше с го­лямо влияние и както казваше той, като се имат предвид пред­сказанията, които бяха направени за мене, беше толкова важ­но да познавам летателните машини, колкото и да познавам и класирам билките. Три дена през седмицата се занимавах с хвърчилата. През останалото време пътувах с кон от група на група, за да науча максимум неща за минимум време. Че­сто, като наблюдавах от моите "височини" пейзажа, който ми беше станал близък, забелязвах черните палатки от ко­жата на як на събирачите на билки. Животните пасяха на­около и събираха сили за деня, когато щяха да се върнат в манастира, натоварени тежко. Много от растенията бяха много добре познати на ориенталците. Някои от другите, след като не са били "открити" от западните хора, нямаха латински наименования. Познанията за билките ми бяха много полезни през целия живот, а "аеронавтичните" ми опити - и те толкова.

Имаше още една злополука: един монах беше следил полетите ми с голямо внимание и си беше въобразил, че и той може да се оправя така добре, както аз. Във въздуха апаратът му започна да се държи странно. Видяхме как монахът започна да жестикулира като луд, за да успее да овладее контрола. След един особено остър завой хвърчи­лото се обърна настрани. Коприната се скъса, дървото се разцепи на две и монахът се прекатури. Докато падаше с главата надолу, расото му се беше разгънало и плаваше във въздуха. Дъжд от предмети падна върху нас: гаванка за цампа, дървена купа, броеница и разни талисмани, от които нямаше повече нужда. След едно последно "щопор" (стре­мително движение на самолет надолу по витлообразна ли­ния) той изчезна в пропастта. Секунда след това чухме ехо­то от удара.

Всички хубави неща преминават много бързо. Дните ни бяха посветени на труд, често пъти мъчителен труд, и все пак краят на престоя ни дойде много бързо. Свърши посещението ни на хълмовете, първото от една много при­ятна серия, което трябваше да ни отведе до другия манас­тир на Тра Йепра, намиращ се близо до Ласа. Приготвих­ме скромните си багажи без ентусиазъм. Майсторът на ле­тящите ми подари чудесен модел на хвърчило, което беше направил специално за мене. На другия ден поехме пътя за връщане. Както и на идване, малка група вървеше напред, докато голямата част от експедицията, съставена от мона­си, послушници и впрегатни животни, пътуваше с умерен ритъм. Върнахме се в Желязната планина с радост и с тъга, защото бяхме оставили новите си приятели и по-свобод­ния живот в планината.