Урок 1 Основополагащите принципи на църквата Урок 2 Историята на църквата в Библията

1. В Христос няма полове. Мнозина защитават тази мисъл като използват Галатяни 3:28: Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена, защото вие всички сте едно в Христос Исус. Този стих представя реалността на единението и спасението в Христос. Тук ап. Павел няма предвид различните роли в дома и църквата. Да се предполага пълно равенство за жените от този стих е да се създава свръх-реализирана есхатология. Когато той разглежда различните роли, прави ясно разграничение между мъжете и жените, като посочва, че структурата на старото творение все така е валидна за семейството и църквата (І Кор. 11:8-9; І Тим. 2:12-13).

По-нататък изложението на Павел в І Коринтяни 11:1-12 се основава както на принципа на подчинение, така и на разказа за сътворението. Той започва с Христос като пример за определена роля на подчиненост спрямо Божия план и след това ги прилага към мъжете и жените: Но искам да знаете, че глава на всеки мъж е Христос, глава на жената е мъжът, а глава на Христос е Бог (І Кор. 11:3). Мъжете са подчинени на Христос, а жените са подчинени на мъжете. Павловите принципи се основават на: 1) Христовото подчинение на Отец, което предполага, че отхвърлянето на главата е отхвърляне на Христовата позиция в творението; 2) първоначалната структура на сътворението продължава, дори при есхатологичното Божие семейство; и 3) Бог е създал и двамата във взаимна зависимост един от друг (1 Кор. 11:11-12). Въпреки че всеки има специфична роля, всеки е зависим от другия.

2. В последните дни Бог дарява църквата, за да може тя да изпълнява своето служение. Тъй като някои жени без съмнение притежават определени дарби, значи Бог ги е призовал да използват тези дарби в църквата. При този довод духовните дарби определят ролите на мъжете и жените – единствено дарбите определят функцията. Но според Павловата доктрина за църквата, дарбите са само един елемент от правилното функциониране на църквата. Точно това е проблемът възникнал в коринтската църква – там позволяват на духовните дарби да определят всички функции вътре в църквата. В отговор Павел ги предупреждава, че: 1) всичко трябва да става с ред и приличие, 2) духовете на пророците се подчиняват на пророците и 3) сътворението все така обуславя вида на взаимоотношенията. Въпреки че дарбите са важни, тяхното притежаване не определя службата и функцията в църквата.

3. Понеже използва личното местоимение аз в І Тимотей 2:8, Павел изразява само своето лично мнение, което е ограничено от времето и културата. Но както видяхме, ап. Павел се позовава на разказа за сътворението и дори когато използва местоимението аз, пак говори като апостол, като личен представител на Христос. Тъкмо в І Тимотей 2:7 той изтъква своето апостолство и както в І Коринтяни, така и в І Тимотей, изгражда аргументацията си върху сътворението.

От положителна гледна точка Павел защитава специфичните роли на мъжете и жените в църквата, въз основа на сътворението и грехопадението.

В двата текста, където се спира на ролите на мъжете и жените в дома и в църквата (І Кор. 3:15; І Тим. 2:8-15), апостолът развива изложението върху Битие 2 и 3, разказа за сътворението и грехопадението.⁶⁰

И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше образувал…И Господ Бог създаде жена от реброто, което взе от човека, и я доведе при човека. А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена, защото от мъжа беше взета (Бит. 2:8, 22-23).

В отговор на грехопадението Бог казва: Ще преумножа скръбта ти в бременността, с болки ще раждаш деца; и към мъжа ти ще бъде желанието ти, и той ще те владее” (Бит. 3:16).

В І Коринтяни 11:3-15 ап. Павел увещава да се следва преданието, което им е дал:

Но искам да знаете, че глава на всеки мъж е Христос, глава на жената е мъжът, а глава на Христос е Бог. Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава, засрамва главата си. А всяка жена, която се моли или пророкува с непокрита глава, засрамва главата си, защото това е едно и също, като да е с бръсната глава. Защото, която жена не се покрива, нека се остриже. Но ако за една жена е срамно да бъде с остригана или обръсната глава, нека се покрива. Защото мъжът не трябва да си покрива главата, понеже е образ и слава на Бога, а жената е слава на мъжа. Защото мъжът не е от жената, а жената – от мъжа. Защото не мъжът беше създаден за жената, а жената – за мъжа. Затова жената е длъжна да има на главата си белег на власт заради ангелите. Обаче в Господа нито жената е без мъжа, нито мъжът е без жената. Защото както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога. Сами в себе си съдете: прилично ли е жената да се моли на Бога с непокрита глава? Не ви ли учи самото естество, че ако мъжът оставя косата си да расте, това е позор за него? Но ако жената има дълга коса, това е слава за нея, защото косата й е дадена вместо покривало.

Павел развива тези мисли въз основа на ролите от сътворението като ги прилага в църквата. 1) При сътворението има определен ред. 2) Този ред води своето начало от това, че Бог е глава на Христос и Христос е глава на хората. 3) Редът се разширява и включва властта на мъжете над техните съпруги. Идването на Духа (есхатологичната епоха) не променя принципа, скрит в сътворението. 4) Мъжът не е от жената, а жената – от мъжа и жената е създадена за мъжа, а не мъжът – за жената. 5) В същото време мъжът е създаден да зависи от жената, тъй като днес мъжът се ражда от жена.

От сътворението и от позицията в творението на самия Христос, ап. Павел развива индивидуалните роли, като поддържа взаимната зависимост между тях. Това отразява учението за семейството от сътворението на Павел⁶¹ и даването на дарби на църквата, където има едно тяло с много части, всяка с уникална функция, но нуждаеща се от останалите, за да функционира правилно.

Павел тогава продължава да говори, че природата също така отразява структурата на творението.

Аргументите в І Коринтяни 11 наблягат на ролите на мъжете и жените в І Коринтяни 14.

В тези стихове Павел заявява, че жените трябва да мълчат и да се подчиняват както се казва в закона. Заповедта за мълчание е дадена в стихове 34 и 35. В последния текст тя е подкрепена с още едно предписание, че жената трябва да пита мъжа си у дома. Павел твърди, че думите му се подкрепят от закона. Въпреки че не е изрично казано, то вероятно се извлича от същия източник. Същите доводи от сътворението са използвани в І Тимотей 2, където Павел потвърждава, че мъжете и жените имат различни функции в църквата. Той развива ролята на мъжа в поклонението, особено в молитвата, и после заповядва:

Павел отстоява, че жена не може да поучава и да упражнява власт над мъжа. Жените са призовани да приемат наставление с покорство (І Тим. 2:11-12). Това произтича както от сътворението, така и от тяхното участие в първия грях.⁶² Някои погрешно вярват, че правилата за жените не важат за жената на поучаващия презвитер. Те я възприемат равностойна на своя съпруг и на лидерката на жените, само защото тя е омъжена за служител. Напротив, тя трябва да е подкрепа на свой мъж, роля, която има всяка друга омъжена жена в църквата. Нейната роля е да бъде пример за съпруга и така да помага на другите жени да правят същото.

Павел продължава с думите, че жената ще се „спаси” чрез раждането на деца (Бит. 3:15-16), ако тя откликва с вяра и любов, и святост, и целомъдрие (І Тим. 2:15). Стихът е труден, но тъй като контекстът се занимава с ролите на мъжете и жените, Павел сякаш посочва, че жената трябва да изпълнява дадената й от Бога роля на майка. Той й заповядва да бъде вярна в ролята си на майка, която Бог й възлага, роля, която трябва да изпълнява чрез плода на Духа.

Апостолът също като че ли се позовава на тогавашните обичаи. Той заявява, че ако в Коринт една жена се моли или пророкува с непокрита глава, това е срамно (І Кор. 11:5) и не е редно (І Кор. 11:13). Въпреки че църквата е свободна в Христос, тя не бива да използва своята свобода, за да нарушава общоприетите правила на поведение (І Кор. 14:33). В този смисъл подчинената позиция на жената основана на сътворението, трябва да се изрази в рамките на обществените норми.

Тъй като службите и на дякона, и на презвитера упражняват власт в църквата, жените са изключени от тази служба. Това се внушава в твърдението на Павел, че презвитерът трябва да е съпруг, който управлява добре дома си. Някои спорят, че думата „гюне” в І Тимотей 3:11 може да се тълкува като съпруги и като жени, и това допуска жени-дякони. Друга подкрепа на това се взема от Римляни 16 глава. Но в светлината на по-ранните думи на Павел за жените притежаващи власт, този възглед не може да се аргументира. Думата „дякониси” носи значението както на слугини, така и на служба. В Римляни 16 Фива е препоръчана като съработник и труженик, а не като носител на такава служба.

Докато въпросът за властта е ясен, този за мълчанието е по-малко сигурен. От една страна Павел определено казва, че жената трябва да мълчи в църквата, което кара мнозина да твърдят, че жените трябва да мълчат на всички общи поклонения и църковни събирания. В подкрепа на това той потвърждава, че ако иска да разбере нещо, жената трябва да пита своя мъж у дома. Всичко друго е срамно. Всяка дарба на езици, пророчество и молитва трябва да се упражнява извън публичните събирания (І Кор. 14:28) (Ridderbos, Paul 462). Други изтъкват, че Павел не може да има предвид всички видове говорене. Той се ограничава до молитвата и пророкуването на жени и от І Коринтяни 11:5 не е ясно дали това се прилага само у дома. Като се вземе предвид необходимостта от тълкуване на пророчеството изглежда невъзможно. Вероятно значението е жените да мълчат, ако говоренето ще ги постави в упражняване на власт над своите съпрузи (или други мъже) в църквата. Обаче общото пеене и молитва на молитвените събрания, където жената не води официално събранието са позволени.

В обобщение сътворението и последиците от грехопадението продължават и в епохата на църквата като дават структурата както на църквата, така и на семейството. В църквата както и в дома мъжете трябва да напътстват и да обичат своите жени, които пък на свой ред да откликват с доброволно подчинение.

Въпроси към урок 4:

1. 
   Каква е целта на Христос за църквата?
   
2. 
   Защо е важно да се набляга върху всеки елемент, а не просто да се съсредоточи върху един от тях?
   
3. 
   Обяснете как Христос е основата на църковния растеж и е постоянно средство за него.
   
4. 
   Накратко опишете основните начини, по които Христос изгражда Своята църква?
   
5. 
   Обяснете какво има предвид ап. Павел, когато казва, че църквата е основана на апостолите и пророците.
   
6. 
   Как Робертсън обяснява дарбата езици?
   
7. 
   Обяснете процедурата в Матей 18:15-18.
   
8. 
   Дайте три основания за църковната дисциплина.
   
9. 
   Кои три причини обикновено се дават за предоставянето на власт на жените в църквата в Новия завет?
   
10. 
    Кои две причини изтъква ап. Павел в подкрепа на принципа да не се предоставя власт на жената?
    

В допълнение към индивидуалните дарби разпределени сред тялото Христово има хора, призовани на специфичните служби презвитер и дякон. На някои хора Христос дава дарби, чрез които специално ги подготвя за службите, така че да служат за доброто на тялото. Макар всеки презвитер/ дякон да не притежава еднакво всички дарби нужни за службата, трябва да ги притежава в известна степен, за да е способен да изпълнява ролята, за която е призован.

Презвитерът е най-висшата обикновена служба и затова носи най-голямата отговорност за управление и служене на Христос и от Негово име. Самюъл Милър говори убедително за нуждата от службата на управляващ/ надзорник/ презвитер в църквата:

„Освен проповядването на благовестието и отслужването на тайнствата, има още толкова много да се направи за осигуряване чистотата и изграждането на църквата, чрез поддържане на духовна дисциплина... необходимо е постоянно и вярно наблюдение, така че незнаещите да бъдат увещани, бродещите да бъдат насочени, скандалните – отстранени, нередностите – поправени, така че трудностите да бъдат преодолени и да се използва всеки добър начин да се свързва тялото в едно чрез връзките на християнската чистота и милосърдие... Към амвона са нужни посещение „от дом на дом,” посещения на болни, разговори със сериозно търсещите... по възможност утвърждаване състоянието на всеки член, дори на най-бедните и незабележими в стадото и предприемане на всички библейски средства, за да се вдъхне надежда у всеки за познание, святост, утеха и духовна борба” (Samuel Miller, 173).

Интересно е да се види, че Бог отделя повече време на ролята и функцията на презвитера, отколкото на всеки друг аспект на църквата. С това сякаш Той дава голяма степен на гъвкавост на църквата да управлява своите дела като предоставя нейното всекидневно функциониране на мъдро, силно, загрижено и основано на Библията ръководство.

2. Библейската основа на презвитера

Названието на службата произхожда от понятието „закан” (еврейски), „пресбутерос” и „епископос” (гръцки), което се превежда епископ.

Понятието води своите корени от Стария завет. Праотците Авраам, Исаак и Яков поемат водачеството на своите семейства. Друг пример е Йов, който поучава, води, моли се и принася жертви за своето семейство като свещеник и цар (Йов 1:4-5). Когато Израил става нация, Бог използва старейшините, за да ръководят хората. В Изход 3:15-16 преди Моисей да освободи израилтяните от Египет старейшините вече имат власт и авторитет. В Изход 18 отново са избрани старейшини, за да помагат на Моисей да носи бремето на грижата за целия народ.

В Евангелията и в Деяния на апостолите понятието се използва за юдейските водачи в Йерусалим. Използвани са формулите: старейшините, главните свещеници и книжниците (Мат. 16:21; 26:3), главните свещеници и народните старейшини (Мат. 26:47), книжниците и старейшините (Мат. 26:57) и само юдейски старейшини (Лука 7:3). По времето на Христос старейшините са определящ аспект от църковното водачество.

Службата презвитер се пренася по естествен път в епохата на църквата, макар че се развива различно в еврейските и нееврейските църкви.

Юдейският вариант на презвитери изглежда естествено намира приемственост при основаването на ранната еврейска църква в Йерусалим и Юдея. Причината изглежда е, че с обръщението на юдеите в синагогите старозаветната служба просто е пренесена в новозаветната църква. Юдейските водачи обикновено стават водачите на новата църква без да се налага някакво обучение и специални действия (J. Bannerman XX). В началото на Деяния на апостолите определянето на презвитери не се обсъжда и все пак такива съществуват. В Деяния 11:30 ни се казва, че първото събрано дарение на светии е изпратено от Антиохия до презвитерите в църквата в Йерусалим. По същия начин по време на Йерусалимския събор църквата се състои от апостоли и старейшини (Деян. 15:1, 2, 4, 6).

Службата презвитер се развива различно в новите нееврейски църкви. В тях тя е съзнателно въведена, защото не е позната, нито пък се разполага със способни за нея хора. Това виждаме при първото мисионерско пътуване на ап. Павел, през което той основава много нови църкви с езичници. В началото църквите нямат никакви презвитери и Павел не поставя такива веднага. След като в края на своето пътуване той се връща, чак тогава посочва презвитери, за да осигуряват правилната грижа за църквата (Деян. 14:23). В мисленето на апостола църквата не функционира напълно, докато няма презвитери. От Деяния 14 нататък службата на презвитера играе главна роля в управлението на нееврейските църкви. Това продължава до края на описаното служение на Павел в Посланията до Тимотей и Тит. В едно от своите последните послания апостолът набляга колко жизненоважна е ролята на презвитерите (Тит 1:5) за благосъстоянието на църквата.

Понятието презвитер говори за достойнство, мъдрост и зрялост на човека, който управлява.

2.2. „Епископос” - епископ или надзорник

Презвитерът също така е наречен епископ, настойник или надзорник. Виждаме това във Филипяни 1:1, където Павел пише на настойниците (гр. епископ) и дяконите. Понятието епископ е гръцка заемка използвана за надзорник на робите, главен слуга или надзирател на строителна бригада. Употребено е в Септуагинта⁶³, където описва инспектори, надзорници, управители и главни слуги (Taylor, 84).⁶⁴ От Деяния 20:17-28 и Тит 1 глава можем да видим, че презвитер и епископ се отнасят до една и съща служба. В тези случаи Павел използва двете понятия взаимозаменяемо. В Деяния 20 Павел повиква презвитерите и после ги наставлява за техните задължения като настойници (епископи) на Божията църква. Същото прави и в Посланието до Тит.

Ап. Петър прави същото в І Петър 5:1-2:

Във Филипяни 1:1-РИ ап. Павел пише изрично за епископи (надзорници) и дякони. След като той се уверява, че всяка от основаните от него църкви имат презвитери (Деян. 14:23), църквата във Филипи също трябва да има такива. Заради начина, по който апостолът използва „презвитери” и „епископи” взаимозаменяемо в други области, можем да направим извода, че във Филипи говори на гръцката църква с гръцкото понятие, което подчертава тяхната функция. Същото се отнася и за І Тимотей 3, където Павел говори само за две служби – епископ (І Тим. 3:1-7) и дякон (І Тим. 3:8-13).⁶⁵

Взаимовръзката между двете понятия се изразява по два начина: (1) понятието презвитер осветява достойнството на службата, докато понятието епископ (надзорник) говори за функцията на службата.⁶⁶ Тя набляга на отговорността да се надзирава и контролира църквата. (2) След като понятието е използвано само от Павел, апостола на езичниците⁶⁷, и само в контекста на църкви с неевреи в Ефес и Филипи, където няма синагога (Виж Деян. 16:13) и в пастирските послания, предназначени за хора, които служат в среда с езичници, думата „епископ” е гръцката форма на думата „презвитер.” С други думи, мисионерският контекст на църквата навлизаща в гръцко-говорящи езически области, подсказва на Павел да избере гръцка дума със същото значение, но по-позната на неговата аудитория. Важно е да се отбележи обаче, че тяхното обяснение оставя същността на службата непроменена.

2.3. Множественото число на презвитери

Църквата не се управлява от един-единствен човек. За разлика от юдаизма, където има един началник на синагогата (Деян. 18:8) и от елитния първосвещеник в Израил, ап. Павел обезпечава местната църква да се ръководи от повече от един презвитер. Всеки път, когато се споменава презвитери в Новия завет, винаги е в множествено число (Деян. 20:17; І Тим. 5:17-25; Фил. 1:1; Тит 1:5; І Петър 1:1; 5:1). Единственото изключение е когато ап. Петър (І Петър 5:1) и ап. Йоан (ІІ и ІІІ Йоан) имат предвид себе си.

Многото презвитери са предпазна мярка срещу едноличното управление и деспотизма.⁶⁸ Презвитерите трябва да действат заедно, като едно, осигурявайки един на друг сдържаност и подкрепа. След като трябва да работят заедно, ние говорим за съвет от презвитери или Презвитерски съвет.

Множеството от презвитери ги подтиква да работят като едно цяло. При споделяне на водачеството те споделят заедно бремето и отговорността не тежи само на един човек. Моделът също така позволява баланс между различните силни и слаби страни на всеки презвитер. Тъй като предимствата и недостатъците на отделните хора се различават помежду си, когато се работи в екип, разнообразието сред хората в групата създава баланс в нея. Признато е, че в дадени области някои хора са по-силни от други и следователно могат да компенсират чуждите слабости. Екипът също така способства, изостря и насърчава ръководните способности на всеки човек. Допълването при функционирането на индивида в група се вижда при дванадесетте апостоли. Петър е водачът, действа и насърчава другите в групата да следват. Йоан е по-съзерцателен и в много случаи показва по-дълбоко духовно прозрение от Петър. Обединеният модел на водачество включва взаимно уважение, подчинение един на друг, търпеливо взаимно изчакване, цялостно обмисляне на интересите и гледната точка на всички, предпочитанията и уважение един на друг (Strauch, 12).⁶⁹

Като група или съвет те трябва да вземат съвместни решения. Ако решават един въпрос, трябва да се подчинят на правилото за цялото презвитерство. Цялата власт на презвитера се упражнява като група, съвет, заедно. Съвместната система за управление на група презвитери, които са единомислени за доктрина и дисциплина защитава членовете в местните църкви. Ако групата презвитери не може да постигне пълно съгласие, несъгласният трябва да запази мълчание и да се подчини на мнозинството. Единствената му друга възможност е да напусне съвета.

2.4. Управляващият презвитер

Главната функция на управляващия презвитер е да управлява или ръководи църквата за нейното духовно благоденствие. Идеята за управление или пастируване идва от Стария завет. Давид е добрият пастир на Израил, грижи се за стадото, народа. Бог обещава, че в бъдеще Той ще ги благослови с добри пастири.

Голямото изпълнение на това обещание е Христос. Той е Добрият пастир на Израилевия дом (Йоан 10). Поръчва на апостолите да пасат овцете (Йоан 21). В книгата Деяния на апостолите както Петър, така и Павел са пример за пастири.

За жизненоважната същност на доброто водачество се говори в цялата Библия. Моисей се моли Бог да издигне водачи на Израил (Числа 26:16-17). Исус назначава Петър да се грижи и пасе стадото (Йоан 21:16) и Павел напомня на презвитерите за тяхното жизненоважно дело по пастируване на стадото, над което Святият Дух ги е поставил (Деян. 20:28). Понятието за пастир трябва да оформя рамката на задълженията на презвитера, така както Павел повелява на презвитерите да пастируват стадото в Деяния 20. В този пасаж той дава подробни указания как да се грижат.

В служене на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и сред изпитания, които ме сполетяха от заговорите на юдеите; как не се въздържах да ви изявя всичко, което е било полезно, и да ви поучавам и публично, и по къщите, като проповядвах и на юдеи, и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос. И ето сега, заставен духом, отивам в Йерусалим, без да зная какво ще ме сполети там, освен че Святият Дух ми свидетелства във всеки град, като ми казва, че ме очакват окови и скърби. Но не се скъпя за живота си, нито ми се свиди за него, стига вече да завърша пътя си и служението, което приех от Господ Исус, да проповядвам благовестието на Божията благодат. И сега, ето, аз зная, че нито един от вас между които ходих и проповядвах Божието царство, няма вече да види лицето ми. Затова ви свидетелствам в този ден, че съм чист от кръвта на всички; защото не се въздържах да ви изявя цялата Божия воля. Бъдете бдителни за себе си и за цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със Собствената Си кръв. Аз зная, че след моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят изопачено, за да отвличат учениците след себе си. Затова бдете и помнете, че за три години денем и нощем не престанах да поучавам със сълзи всеки един от вас (Деян. 20:19-31-РИ).

Като пример за другите Павел говори и публично, и лично, ходи от къща на къща. Грижи се за стадото и търси Божието благословение върху тях. Апостолът увещава местните презвитери да подражават на него в тези неща.

Апостол Петър също поучава за дълга на презвитера:

Презвитерите, които са между вас, увещавам аз, който също съм презвитер и свидетел на Христовите страдания, и участник в славата, която има да се яви: Пасете Божието стадо, което е между вас; надзиравайте го не с принуждение, а доброволно, като за Бога; нито за гнусна печалба, но с усърдие; нито като че господствате над паството, което ви се поверява, а като показвате пример на стадото. И когато се яви Пастиреначалникът, ще получите венеца на славата, която не повяхва (І Петър 5:1-4).

В Деяния 6 ап. Петър подчертава, че задължение на апостолите е да се отдават на молитва и служение на Словото. Презвитерите имат същата цел. Личният живот на презвитера трябва да е пример, като така дава най-чистото свидетелство и доказателство за своята служба. В Евреи се казва: Помнете онези, които ви ръководят, които са ви говорили Божието слово, и подражавайте на вярата им, като гледате следствията от техния начин на живот (Евр. 13:7).

Пастирът в библейските времена работи дълги часове за ниска заплата. Същото се отнася и за презвитера в църквата. Той трябва да търси и намира духовни пасбища за овцете, да носи слабите, да търси Господното водителство, да пази стадото от атаките и да лекува изгубените. Трябва да работи с нежност, учение, посвещение и любов. Всичко това са дейности на близост и лично взаимоотношение, а не колективни или институционални. Ние трябва да отговаряме пред Пастиреначалника Исус Христос. Презвитерът е настойник на Божия дом (Тит 1:7).

В Деяния 20 Павел посочва четири основни области на служение: грижа, водене, закрила и дисциплина. Христос е Пастиреначалникът, а презвитерите са под Неговата власт, призовани да бъдат непосредствения израз на Христос в живота на църквата.