В обятията на шамбала

Когато за пореден път повдигнах глава от експедиционния днев­ник, видях наблизо три жени в национални носии, които сякаш бяха паднали от небето. Наоколо се ширеше плоска коритообраз-на долина и беше странно, че не ги бяхме видели досега.

Жените ме забелязаха и се приближиха, като ме оглеждаха с интерес. Когато вече ни деляха само няколко крачки, те се опита­ха да надзърнат в дневника и започнаха да обсъждат нещо.

- По-по-по - забърбориха помежду си. Тату ги разпита и ми обясни:

- Виждате ли онзи огромен камък - посочи той с ръка. – Зад него има равно място, където са се молили. Не сте могли да ги видите, защото са се молили лежешком.

- А защо лежешком?

- Така трябва - отговори Тату. - Нещо повече - трябва да се молят с мокри дрехи.

- И защо?

- Така трябва.

Погледнах към жените. Облеклото им наистина изглеждаше влажно, но ми беше неудобно да се приближа и да го пипна.

- Тату, бих искал...

В този миг едната от тях извика Тату и на висок глас го попита нещо,

- Сър, тя иска да знае какво рисувате...

- Скицирам пирамидите - посочих ги аз.

- А защо ги рисува? - попита тибетката.

- Ами... защото ми е интересно.

- А защо рисува в сухи дрехи? - кимна тя отново. Жените започнаха бурно да обсъждат нещо.

- За какво говорят? - обърнах се към Тату.

- Учудват се, че белият човек е обърнал внимание на свещени­те планини и дори ги рисува. Според тях да рисуваш е почти съ­щото като да се прекланяш. Биха искали, сър, да рисувате в мок­ри дрехи.

Приех без особен възторг предложението им, но то ми се сто­ри любопитно и помолих Тату да ги разпита по-подробно.

- Работата е там - каза Тату след многозначителна пауза, - че тази планина принадлежи на водата.

- Как, така?

- Така е според тибетските предания. Жените всяка година се покланят на свещените планини, както им е наредил навремето някакъв монах. Отначало отиват при онзи ручей, лягат в него, после се приближават към ей онзи камък, лягат на земята и дълго време отправят молитвите си към свещените планини.

- Попитай ги дали се покланят точно на тези планини? - посо­чих редицата от пирамиди.

Щом Тату преведе въпроса ми, жените радостно закимаха.

- Каква е същността на тяхната молитва?

- Същността на молитвата им се свежда до две думи... - отго­вори Тату, след като ги разпита. - Те се прекланят пред сърцето на водата.

Нещо ме бодна в гърдите и ми подсказа, че навярно това е важ­но. Наежих се и погледнах изпод вежди Тату:

- Попитай ги как наричат пирамидите.

Една от жените се приближи, внимателно се взря в мен, пре­мести погледа си към пирамидите и тихо отговори:

- Наричаме тези свещени планини Сърцето на водата.

- Това ли е Сърцето на водата? - отново посочих редицата от пирамиди.

- Да - отговори тибетската жена.

- Защо?

- Но защо?

- Не зная - сведе глава тя.

- И все пак? - продумах отчаяно.

- Не зная.

Изправих се, помахах им за сбогом, после се приближих към ручея, влязох до коляно и дълго стоях в студената вода.

Щом излязох, седнах на каменистия бряг, с вълнение прокарах ръка по мокрите си нозе и се загледах към пирамидите, нарича­ни... Сърцето на водата. Въпреки страхотната умора след посе­щението в Долината на смъртта моите мисли се развихриха и за­подскачаха в главата ми, опитвайки се да разгадаят новата тайна. Те се юрваха ту в една, ту в друга, ту в трета посока, но всеки път се натъкваха на някакво препятствие и се връщаха обратно. А аз бях убеден, че в словосъчетанието Сърцето на водата се крие не­що много важно.

Напрегнах се, за да накарам мисловния си апарат да заработи. Изведнъж в главата ми се появиха спомените за Дяволското езе­ро Ракщас и свещеното езеро Манасаровар. Припомних си свои­те разсъждения за водните форми на живот и за това, че водата, която е информационна субстанция, е способна да носи в себе си живот - неизвестен и неразбираем, но реален и съществуващ в нас самите, защото телата ни се със­тоят в 75-90 % от вода. Мислите ми бясно се завъртяха около хипотеза­та за водните форми на живот, сякаш намекваха, че понятието Сърцето на водата може да бъде разгадано точ­но тук.

Уморено сведох глава. Долината на смъртта ме беше омаломощила напълно. Усещах огромна умора. Са­мо думата матрица се появяваше от

време на време в съзнанието ми и веднага изчезваше. Тя сякаш ми нашепваше, че тайната е свързана с нея. Но умората - тази дива умора след Долината на смъртта...

Ще изминат три дълги години. През това време ще се вглеж­дам в очите на десетки пациенти и ще напрягам мозъка си, тър­сейки в дълбините на съзнанието си спасителния изход, поне ня­каква нишка надежда. А вездесъщите ми мисли периодично ще ме връщат към тази тибетска долина, от която така добре се виж­даха пирамидите, наричани Сърцето на водата. И аз мъничко се укорявам, че тогава не събрах сили да довърша хипотезата си. Сега вече всичко е другояче. Сега вече водният алоплант е създаден. Вече ми е по-лесно да гледам хората в очите. Но три години си бяха отишли, а заедно с тях бяха отминали и съдбите на хората, на които бих могъл да помогна, ако тогава...

Докато стоях срещу пирамидите, стомахът продължаваше да ме наболява, изхвърляйки от мен отрицателната енергия. Мок­рите ми крака сякаш бяха от памук. Придвижвах ги с усилие на волята, без да разбирам, че те, както и цялото ми тяло, са съста­вени в основната си част от вода и че може би не желаят да на­пускат мястото, където се намира Сърцето на водата. Те щяха да изсъхнат от водата, която ги беше осветила в самото Сърце на водата.

Краката ми наистина изсъхнаха. И ме понесоха напред и все по-напред - към мястото, където се намираше загадъчната пещера на Миларепа.