Закон за адвокатурата Адвокатски преглед статии
Изтегляне 1.14 Mb.
|
| Списание „Адвокатски преглед” - брой 5-6 от 2004 г.
СЪДЪРЖАНИЕ УВОД Новият Закон за адвокатурата - Адвокатски преглед СТАТИИ Възражения срещу юрисдикцията, лошото администриране, пристрастността и съдебната намеса в арбитража - Ивайло Дерменджиев, адвокат от София За понятието "болка" и "страдание" в чл. 130, ал. 2 от Наказателния кодекс и в съдебната медицина - Добринка Радойнова, доктор по медицина, главен асистент в Катедрата по съдебна медицина и деонтология, Медицински университет, Варна Режим на висящите административни и съдебно-административни производства при влизане в сила на Закона за устройство на територията (преходните разпоредби на § 6, § 8, § 9 и § 12 ЗУТ) - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив ВЪВ ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ Национална конференция на Висшия адвокатски съвет с ръководствата на адвокатските Генерална асамблея на Съюза на адвокатските съвети от Балканските държави Четвърта среща на Регионалния съвет на адвокатурите от Югоизточна Европа
Нови книги, постъпили в библиотеката на ВАС В правните списания
Върховен касационен съд - гражданска колегия Върховен касационен съд - наказателна колегия Върховен административен съд Новият Закон за адвокатурата - Адвокатски преглед Адвокатурата е публичноправна институция, установена от Конституцията на Република България (чл. 134). Това се подчертава изрично в чл. 2 от новия Закон за адвокатурата, приет от Народното събрание на 10 юни 2004 г. Новост в закона е установяването на така нареченото „изключително право на адвокатурата”. С него не се въвежда адвокатска принуда, позната на някои чужди законодателства, според които участието на адвокат в процеса е задължително. Става дума за правило, което предоставя само на адвокатурата правото на представителство (извън оправдани изключения, които тепърва ще се уточнят). Конституцията и след нея законът подчертават функциите на адвокатурата за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физически и юридически лица. Изрично е предвидено, че всеки има право на адвокатска – и не на някаква друга – защита (чл. 30, ал. 4). И това не е случайно. Изключителното право на адвокатурата е установено в далечни времена и навсякъде в правовите държави за осигуряването на истинска защита на отделните индивиди и корпоративни организации, когато правата им и законните им интереси са накърнени, засегнати, потъпкани по какъвто и да е начин. А такава защита не може да се поверява на случайни лица. Тя може да бъде осигурена само от такива хора, които по своето призвание, подготовка и при поети по силата на положената от тях клетва задължения за спазване на изискванията на закона и морала. Те носят тези задължения по силата на строги правила, на които като адвокати са се подчинили съзнателно и доброволно, и за неспазването на които носят отговорност. Така изключителното право на адвокатурата е сигурна гаранция за тези, които търсят защита в съда. Същевременно това право е не само полезно, но и необходимо за държавата и обществото, защото съдът при изпълнението на своята висока задача се нуждае от съдействието и помощта на именно такива хора. А няма добро правосъдие без добра адвокатура. Особено внимание заслужава изискването за всеки адвокат да притежава нравствени и професионални качества. Няма професия, която тържествено задължава тези, които я упражняват, да спазват морала. Без съобразяването с него никой не може да добие достойнство и да спечели доверието и уважението, без които е немислимо изпълнението на функцията на адвоката. Трябва да се отбележи, обаче, че за съжаление, че в Закона не е изрично предвидено, че лице, осъдено като пълнолетно на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер, не може да стане и да бъде адвокат, независимо че е реабилитиран (така както това е предвидено в чл. 126, ал. 1, т. 3 in fine ЗСВ). Реабилитацията не заличава факта на извършеното, не заличава позорното поведение на такова лице. Този, който е измамвал, който е крал, който е изнудвал, който е присвоявал, който е лъжесвидетелствал и т.н. дори и след искрено покаяние е станал достоен за доверие и уважение в обществото и в съда. С една дума такова лице не отговаря на високите изисквания за упражняване на адвокатската професия. При встъпване в адвокатската професия преценка за професионалните качества може да се прави само въз основа на дипломата за завършено висше образование. Наличието на професионални качества действително ще бъде доказано тепърва в течение на годините на упражняване на професията. В началото на попрището новият закон е потърсил гаранция в тази насока с предвиждането на изпит за допускане до вписване в адвокатската колегия и в установяването на задължителна две годишна практика било като младши адвокат, било като упражнявал юридическа професия. Новост в закона е допускането на чуждестранни адвокати с признати права в отечеството им за представителство и упражняване на адвокатската професия в България. С това се отговаря на назрелите изисквания на съвремието. Друга новост е въвеждането на правила за съвместно, колективно упражняване на професията. В тази насока са предвидени три форми – чрез съдружие по правилата на договора за гражданско дружество (чл. 357-364 ЗЗД), чрез адвокатско дружество с юридическа личност, съдружниците в което могат да бъдат само действащи адвокати, и чрез договор за сътрудничество. Не може да не се отбележи с учудване, че ненужно и неоправдано е въведено изискване за вписване на адвокатското дружество в съдебен регистър по реда на глава петдесет и втора от Гражданския процесуален кодекс. Това вписване не може да се извърши без предварително решение на адвокатски съвет за вписване на дружеството в специален регистър на съвета при спазване на установените в закона изисквания и след изпълнение на точно определена процедура. При липса на решение на адвокатския съвет съдът не може да извърши вписването в своя регистър; от друга страна при наличие на такова решение съдът не може да откаже вписването. Очевидно разпоредбата на чл. 62 от новия закон е излишна. Тя явно накърнява конституционния принцип за независимост на адвокатурата, което несъмнено дразни. Законодателят е бил снизходителен при определянето на дисциплинарните наказания като не е предвидил лишаване от адвокатски права завинаги. А това е наказание, което е установено във всички правови държави. Не може, например, адвокат, който е присвоил хиляди левове, или, например, е лъжесвидетелствал може би срещу „възнаграждение” да бъде лишен от право да упражнява професията за не повече от пет години и при това да бъде реабилитиран. Такова лице не е достойно да бъде адвокат. Неговото поведение съставлява нарушение на адвокатската клетва. В общи линии и в дадените в него конкретни разрешения (с изключение на казаното по-горе) новият Закон за адвокатурата следва да се приеме като извънредно полезен и съобразен с изискванията за адвокатската професия в зората на новия век. Възражения срещу юрисдикцията, лошото администриране, пристрастността и съдебната намеса в арбитража - Ивайло Дерменджиев, адвокат от София 1. ВЪВЕДЕНИЕ Целта на настоящото изложение е да разгледа съществуващата в някои от бившите социалистически страни теория и практика по въпросите на юрисдикцията и изпълнението на арбитражни решения по международни спорове. В тези страни през последните 13 години се провеждаха и се провеждат фундаментални социални реформи и този факт неизбежно повлиява всички аспекти на законодателството, респективно на съдебната практика по признаването и изпълнението на арбитражни решения. Във финалния етап на процеса на изпълнение на арбитражното решение горепосочената практика дава насоки за професионално отношение както на арбитрите, така и на съветниците на страните относно проблеми, възникнали в арбитражния процес. Промените в социалната среда и в законодателството, преходът от социалистически тип икономика и законодателна рамка към пазарно ориентиран икономически модел се оказва труден процес, чието финализиране изисква значителен период от време. Процесите на промени все още са в ход и особено важно е да бъде оценен изминатият път на реформи, да се определи постигнатото ниво и разбира се, да се очертаят предизвикателствата, пред които са изправени тези страни. 2. ПРЕДИМСТВА НА АРБИТРАЖА ПРЕД СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС Не е необходимо тази тема да се коментира подробно, когато се отнася към икономически и корпоративни връзки в страни, които са развивали взаимоотношения, насочени към отваряне на пазарите и свободна трансгранична търговия през последните два века. Докато при бившите социалистически страни едва въвеждането и развитието в последните години на свободни пазарни икономики доведе до сериозно нарастване на търговските отношения и като последица – на броя на търговските спорове, основани на тях. Макар че и преди важните промени икономически субекти от тези страни влизаха в търговски отношения с чужди компании, случаите на икономически спорове, разрешени чрез доброволен арбитраж, бяха по-скоро изключение, отколкото правило. По тази причина в началото на 90-те години стана особено актуален въпросът дали страните по един договор следва да предпочетат арбитража пред съдебния процес за разрешаването на възникнали спорове. В днешно време теорията и практиката в Източна Европа твърдо подкрепят тезата, че арбитражът се доказва като по-разпространеният метод, особено по отношение на международни спорове, и то на няколко основания: 1. Избягвайки юрисдикцията на държавните съдилища, страните предоставят спора на орган, на когото имат доверие. По този начин те не трябва да се тревожат дали съдилищата, национални за другата договаряща държава, ще проявят преднамерена или “инстинктивна” пристрастност към “своята” страна. 2. Страните участват в съставянето на арбитражния състав чрез номинацията на арбитрите. Това е важна роля при конституирането на арбитража, независимо че арбитрите не са представители на страните и са длъжни да останат независими и безпристрастни. 3. Спорът се урежда по значително опростена процедура, известна на двете страни предварително. Те могат да я променят и нагласят според характеристиките на казуса. 4. Страните предоставят спора на арбитри с експертни познания по конкретен тип спор (морско право, търговско право, строителство), каквито съдилищата невинаги имат. 5. Бързината на процедурата е едно от най-големите предимства на арбитража, сравнен с бавната и негъвкава процедура на националните съдилища. 6. Обикновено арбитражната процедура е доста по-евтина от един съдебен процес. 7. Съдебният процес по презумпция е открит за обществеността и медиите, докато арбитражната процедура не е публична и са характеризира с конфиденциалност. 8. Ограниченията на националната юрисдикция не се отнасят до арбитража. 9. Доколкото страните доброволно са предоставили спора на арбитраж, много по-вероятно е те да запазят добрите си бизнес-отношения за вбъдеще. 10. Изпълнението в чужда държава на арбитражното решение е гарантирано от Нюйоркската конвенция в много по-голяма степен, отколкото изпълнението в чужбина на решение, постановено от национален съд, пред което стои сериозният проблем за наличието на двустранен договор и/или реципрочност. 3. АРБИТРАЖ И ПРИВАТИЗАЦИЯ Един от най-важните аспекти в икономическата дейност на източноевропейските посткомунистически държави е процесът на приватизация. Те всички започнаха такъв процес и са на различни етапи от неговото завършване. Гореописаните предимства на арбитража го обвързват тясно с приватизационния процес и по-специално с участието в него на чуждестранни инвеститори. В България приватизацията доведе до разрастване и развитие на частния сектор в страната. През 2001 година частният сектор е произвел 63% от БВП, около 72% от добавената стойност и в него е ангажирана 73.4% от работната сила. На микроикономичeско ниво приватизираните компании се стабилизираха и подобриха своята конкурентноспособност, което доведе до ръст на частния сектор и на износа през последните години. В кратки срокове се очаква повишаване на ефективността на индустрията поради процесите на организационно, продуктово и технологично реорганизиране. Това развитие е илюстрация на ефекта от пазарните принципи като единствена предпоставка за съществен икономически просперитет, като държавата декларира политика, посветена на развитието и финализирането на приватизационния процес във възможно най-кратки срокове, с което ще се отбележи краят на една важна фаза от структурните реформи. Каква е ролята на международния арбитраж в този процес? Повечето от чуждестранните инвеститори желаят да гарантират своите инвестиции и безпроблемното развитие на бизнеса си в България. По тази причина около 90% от приватизационните договори, сключени между българската държава и чужди инвеститори, включват арбитражна клауза в случай на възникнал спор. Изборът на арбитражна клауза е особено важен и поради това, че тези приватизационни сделки определят задължения за страните за по-продължителен период от време в смисъла на допълнителни инвестиции, брой служители, опазване на околната среда, концесии и др. Така валидността, значението и приложението на арбитражните клаузи се удължава във времето и означава, че в България може да се очаква сериозно нарастване на арбитражните дела през следващите няколко години. Практически проблем, свързан с отношението между приватизационната процедура и избора на арбитраж за разрешаване на спор е, че юрисдикцията в случай на спор не е предварително определена. Приватизационната процедура е сложен комплекс от преговори и предполага предварително определени условия, които следва да бъдат изпълнени от участниците в нея. Въпросът за юрисдикцията при евентуален спор често остава извън обхвата на първоначалните условия на сделката. По този начин потенциалният инвеститор, след като бъде одобрен да преговаря по приватизационна сделка, може да срещне трудности да се споразумее с властите за юрисдикцията по приватизационния договор. Ако не се постигне съгласие, това може да доведе до провал на преговорите или до сериозни затруднения в случай на възникнал спор. 4. ВЪЗРАЖЕНИЯ СРЕЩУ ЮРИСДИКЦИЯТА, ЛОШО АДМИНИСТРИРАНЕ И ПРИСТРАСТНОСТ Атрактивността на арбитража и широкият обхват на прилагането му в международните спорове се основава на факта, че страните, които избират арбитража, очакват да получат санкция от държавата, в която арбитражното решение ще се изпълнява. Темите за юрисдикцията на арбитражните институции, компетентността на арбитрите, предотвратяването на лошо администриране и пристрастност са от изключителна важност, защото служат за основа за изпълнението на едно арбитражно решение на няколко основния: а) Процедурата по конституирането на състава, изборът на арбитър и законодателните изисквания към тази процедура представляват важно участие на страните в нея, защото те могат да избират арбитър или състав, на когото имат доверие, респективно - да отведат този/тези, които страните счетат за пристрастни. Позоваването на проблем с юрисдикцията на арбитража може да се превърне по-нататък в причина за отказ на съда да постанови изпълнение на арбитражното решение или за обжалването му в случаите, когато съответния процедурен закон допуска такава възможност (например за решения на Международния търговски съд в Париж се прилага френският процесуален закон – lex arbitri ); б) Възраженията срещу юрисдикцията на арбитража или на арбитър имат важна роля в арбитражните процеси, защото са често използвани тактики от представителите на страните и целят гарантирането на безпристрастно и справедливо решение. в) Темите за юрисдикцията, пристрастността и лошото администриране са тясно свързани с въпроса за съдебната намеса в арбитража. Тя може да се изразява или в предварителен контрол относно компетентността на арбитража (рядко срещано явление в някои законодателства) или, както в повечето случаи, да бъде свързана с изпълнението на арбитражните решения. Последната функция е важна, доколкото признаването и изпълнението на арбитражно решение може да бъде отказано в държавата, където това е поискано, ако съдът прецени, че са налице процедурни нарушения. В България и в повечето източноевропейски държави най-често срещаните основания за такъв отказ са, че арбитражът не е компетентен да реши спора, че страните не са сключвали арбитражно споразумение, че договорът е подписан от трета страна и др. Във връзка с това темата за компетентността на трибунала е неизбежно свързана с въпроса за валидността на арбитражната клауза, тъй като липсата на валидна арбитражна клауза автоматично води до липса на компетентност на арбитража по спора. Въпреки това има някои изключения от този принцип в българското законодателство . От друга страна, някои арбитражни процедури са освободени от такъв контрол, основан на предварително одобрение на националните съдилища на решенията на арбитражните институции. Например, в България контрол не се упражнява за решения на Международния център за разрешаване на инвестиционни спорове (ICSID), създаден с Вашингтонската конвенция от 1965 година. Конвенцията предвижда, че всяка обвързана с нея държава следва да признава задължителната сила на решенията и тяхната изпълнимост на територията на обвързаните държави. Ролята на Арбитражния Състав и на Институционализираните Арбитражи Широко приет и фундаментален принцип в арбитража е, че се изисква от арбитрите да разкрият пред страните цялата информация и/или връзки със страните, които може да влияят на въпросите за пристрастността или независимостта им – с други думи всичко, което може да създаде впечатление за възможна пристрастност. Презюмираната безпристрастност на арбитрите е основна черта на арбитражния процес. Важен теоретичен и практически въпрос е кога една страна следва да иска отвод на арбитър и да постигне замяната му с друг, кога трибуналът ще реши, че съществува реална опасност арбитър да има отношение срещу една от страните или сериозно подозрение за зависимост или пристрастие. Отговорът на този въпрос е значително улеснен, когато арбитър има директен материален интерес или връзка с някоя от страните или от изхода на арбитражния процес. Практически трудности възникват, когато такъв пряк материален интерес не може да се открие или докаже или когато въпросният арбитър откаже да се оттегли. На практика правилата на всички институционализирани арбитражни съдилища, Правилата на UNCITRAL (Комисията на ООН по международно търговско право) и Актът на комисията от 1985 г. - UNCITRAL Model Law, предвиждат, че в такива случаи трибуналите имат право да отстранят арбитър при наличието на обстоятелства, които повдигат основателни съмнения за неговата/нейната безпристрастност. Обвинението в пристрастност или лошо администриране, направено от някоя от страните, е много сериозно и не бива да се прави с лека ръка и без сериозни доказателства и аргументи. Това може да има доста разрушителен ефект върху целия арбитражен процес и да компрометира окончателното решение. За да се избегне неблагоприятен изход на делото в такива случаи, няколко са предохранителните мерки, които са допустими и често прилагани: а) Предоставяне на предварителна информация от арбитрите. Дори когато един или всички арбитри са познати на страната или са посочени от нея, арбитрите следва да представят актуална биография. Те трябва по-специално да бъдат помолени да посочат всяко обстоятелство, което може да е относимо към делото и да повдига въпрос относно тяхната независимост. б) Декларация за независимост. Арбитражни процедури, провеждащи се по вътрешно-арбитражни правила (например Правилата на Международния търговски съд в Париж, Правилата на Лондонския съд за международен арбитраж, на Арбитражния съд на БТПП), обикновено изискват от арбитрите да представят подписана декларация за независимост. В други арбитражи се изисква писмено потвърждение от арбитъра, че на него или нея не са известни факти, които да повлияят на независимостта им. в) Запитване за индиректен конфликт. Такива следва да се извършват преди определянето на арбитър, за да може да се идентифицира потенциален непряк конфликт на интереси. г) Навременно действиe. По отношение пристрастността на арбитър следва да се действа колкото е възможно в по-ранна фаза и само когато това е необходимо. Една ненавременна реакция може да доведе до ненужно забавяне, загубено време и средства за арбитража. На страна в процеса, която е узнала за такава пристрастност, дори може да бъде наложена глоба, ако не реагира своевременно. Много важна роля в предотвратяването на възможни случаи на пристрастност, зависимост и лошо администриране играят институционализираните арбитражи (Международният търговски съд в Париж, Лондонският съд за международен арбитраж, Aмериканската асоциация за арбитраж, Арбитражният съд на БТПП), както и професионалните корпоративни органи на арбитрите. Въпреки че те нямат компетентност да отстраняват арбитри от състава, подобни институции имат роля в превенцията на недобросъвестни действия на арбитрите и опити от тяхна страна да скрият информация или индикации за пристрастност и зависимост. 5. АРБИТРАЖЕН СЪД КЪМ БЪЛГАРСКАТА ТЪРГОВСКО-ПРОМИШЛЕНА ПАЛАТА Арбитражният съд към БТПП е създаден в София преди повече от 100 години като Помирителен съд за разрешаване на граждански и търговски спорове между страни, поне едната от които е със седалище извън България. Той е бил задължителна юрисдикция за чуждестранните търговски предприятия по силата на Московската конвенция от 1972 г. и доброволна такава, когато това е предвидено в арбитражно споразумение между страните. След 1989 г. Арбитражният съд е продължил да разрешава международни спорове, когато е бил определян за арбитражна институция, но започва да действа и като доброволен арбитражен съд за спорове между местни физически и/или юридически лица, респективно такива със седалище в Република България. За последните 20 години Арбитражният съд е разрешил около 5 600 случая, със страни по делата от повече от 40 държави . След икономическите и политически промени от 90-те, за 10 години Арбитражният съд е разрешил 1350 международни и 708 местни арбитражни дела, 60% от които са завършени в кратки срокове – 6 до 9 месеца след завеждането на иска. 6. КОМПЕТЕНТНОСТ НА АРБИТРАЖНИЯ СЪД (AC). Темите за компетентността на Арбитража, отвеждането на арбитър поради пристрастност или лошо администриране са уредени в България в Закон за международния търговски арбитраж, ГПК, както и в съответните разпоредби на Нюйоркската конвенция и Правилата на арбитражните институции, когато страните отнесат спора си до такива институции или посочат тези правила като приложими. Един такъв вид регулиране е комбинация между законодателния метод и саморегулационния метод като по-прилаган, когато законодателният го допуска. Принципно всички правила, приложими към арбитражен спор, следва да се подчиняват и да са в обхвата на законодателната рамка, за да се ползва ефектът на това обстоятелство при евентуална съдебна намеса, когато въпросът достигне до фазата на изпълнението на арбитражното решение. Ако арбитражната процедура (включително формирането на състава или определянето на едноличен арбитър, претенциите за отвеждане на основание лошо администриране и пристрастност) не следва предписанията на законодателството, тогава или няма да бъде издаден изпълнителен лист (ако решението е на местен арбитраж), или решението няма да бъде признато и изпълнено в България (ако решението е на чуждестранен арбитраж). 7. ЗАКОН ЗА МЕЖДУНАРОДНИЯ ТЪРГОВСКИ АРБИТРАЖ – Глава IV Компетентност на Арбитражния съд - Процедура АС при БTПП е компетентен по разрешаването на граждански и търговски спорове, както и за спорове по празноти в договорите или в тяхното тълкуване или приспособяване към нововъзникнали обстоятелства, независимо дали седалището или адреса н управление на едната или двете страни е в България. АС разрешава спорове, които са му представени за разглеждане или по силата на арбитражно споразумение, или по международен договор. Арбитражното споразумение трябва да е в писмена форма. Смята се, че споразумението е писмено и когато то се съдържа в разменена кореспонденция между страните. Освен ако страните не се споразумеят различно, съгласието им да предоставят спора на АС при БТПП се смята за съгласие с правилата на АС. С възприемането в своите Правила на принципите на UNCITRAL Model Law (Акт на Комисията на ООН по международно търговско право от 1985 г.), АС има власт да се произнася по своята компетентност. Възражението, че АС не е компетентен, трябва да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба, освен ако не съществува основателна причина за забавянето. По възражението за липса на компетентност АС се произнася с определение или с решението по делото. Арбитражно споразумение, включено в един договор е независимо от неговите останали разпоредби. Нарушението на договора не означава ipso facto невалидност на арбитражното споразумение, включено в него. Възражението, че АС не е компетентен, трябва да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и може да бъде осъществено и от страна, която е определила арбитър или участвала в определянето му. По искане на една от страните (ако те не са уговорили друго) АС може да задължи другата страна да вземе подходящи мерки за обезпечаване правата на молителя. При допускане на тези мерки АС може да определи гаранция, която молителят представя. 8. ПРАВИЛА НА АРБИТРАЖНИЯ СЪД НА БЪЛГАРСКАТА ТЪРГОВСКО-ПРОМИШЛЕНА ПАЛАТА Краткият преглед на разпоредбите на Правилата води до извода, че те уреждат сравнително ясна и ефикасна процедура, целяща да гарантира независимостта на арбитрите. Основанията за отвод на арбитър са формулирани доста широко и може да се оценят като такива случаи и факти, които създават “основателно съмнение” в безпристрастността на съответния арбитър. Така или иначе, крайъгълен камък на тези разпоредби е предполагаемият професионален подход на всеки арбитър към задължението да разкрие цялата информация, необходима за оценката на неговата/нейната безпристрастност. Проблемът е още по-сложен, когато се иска отвод на единичен арбитър. В Правилата не се съдържат разпоредби за такива случаи и компетентният орган, назначил единичния арбитър – Председателя на съда (в случаите, когато страните не са се споразумели за арбитър помежду си), няма власт да разреши въпроса. Въпросите за лошото администриране и пристрастността на тази фаза от контрола не могат да бъдат разделени от процедурата за отвод доколкото проявата на такова лошо администриране и пристрастност от един или от повече арбитри представлява ясно и безспорно основание за отвод. Ergo, процедурата по отвеждането е процесуална възможност за страна в арбитража и за самия състав да предотвратят едно несправедливо решение. Както беше посочено по-рано, в законодателството се съдържа процедура за атакуване на решение, когато съответната страна не е доволна от него. Доколкото Законът за международния търговски арбитраж не предвижда краен срок за възражение, а само изисква то да бъде направено в 15-дневен срок от момента, в който съответната страна узнае за обстоятелството, използвано като основание за атакуването му, може да се направи извод, че такова възражение е възможно до приключването на арбитражната процедура. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Правилата на БТПП, който поставя като краен срок момента, в който АС обявява процедурата за приключена и че ще се произнесе с решение. 9. ПРИЗНАВАНЕ И ИЗПЪНЕНИЕ НА АРБИТРАЖНИ РЕШЕНИЯ. РОЛЯ НА ТЕОРИЯТА ЗА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД В ДОКТРИНАТА И В ЗАКОНОДАТЕСТВОТО И СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА 9.1. Признаване и изпълнение на арбитражни решения Както бе посочено по-горе в изложението, едно от най-големите предимства на арбитража пред съдебния процес е, че чрез избягване на юрисдикцията на компетентния съд страните предоставят спора на юридически орган, на когото те вярват. Така те не следва да се притесняват, че съд, национален за някоя от страните, може да прояви преднамерена или “инстинктивна” пристрастност към нея. Тази тема не би била значима ако на страната не се налага да търси признаването и изпълнението на арбитражното решение. Затова, когато се произнася по въпросите на юрисдикцията и изпълнява другите си задължения, арбитражът или самостоятелният арбитър винаги трябва да има предвид, че решението му може да бъде компрометирано, ако не получи признаване впоследствие. Въпросите за възраженията за пристрастност и зависимост са често сочени основания за отказ за признаване и изпълнение, тъй като съдилищата ги разглеждат като основополагащи, когато преценяват дали на страните са дадени равни права в арбитражното производство. Когато се докажат основателните съмнения в пристрастност, които Арбитражният съд е пренебрегнал, това би довело до едно несправедливо решение, което вместо да разреши спора, причинява вреди на страната. В чл. 47, ал. 6 от Закона за международния търговски арбитраж са посочени основанията за отмяна на арбитражно решение, когато конституирането на състава е било в противоречие с този закон. Респективно, когато не са разгледани възраженията в тази връзка, това би довело до неправилно конституиране на арбитража и би било основание за атакуване на решението. Освен това признаването на едно арбитражно решение е основано на компетентността на Арбитражния съд да разреши спора. Между основанията за отмяна на решение е и липсата на компетентност на арбитража да разреши спора като цяло или произнасянето по въпроси извън обхвата на арбитражното споразумение или непосочени от ищеца. Въпросът за компетентността е неделим от въпроса за легитимацията на страните в арбитража, доколкото тази юрисдикция е договорна и дори да бъде постановено решение, то няма да има обвързваща сила и не може да се изпълни спрямо страна, която не участва в арбитражното споразумение или в арбитражното производство (тълкуване на чл. 47, ал. 1 на ЗМТА), освен ако тази страна се е отказала от правото да оспори юрисдикцията и по този начин се е съгласила да се предостави спора на арбитраж. 9.2 Теория за обществения ред Така или иначе, в повечето случаи арбитражните решения получават отказ от националните съдилища, където е потърсено тяхното признаване и изпълнение на някое от основанията, посочени в Нюйоркската конвенция и в националните актове по международния арбитраж. Такива актове бяха приети от повечето бивши социалистически страни в съответствие с Акта на Комисията на ООН по международно търговско право от 1985 година. Най-дискусионното сред основанията за отказ е “противоречие с обществения ред”, установен в страната, в която се иска признаване на арбитражно решение. В националните актове, и в Конвенцията не се съдържа ясна дефиниция на понятието “обществен ред” – факт, който оставя значително широки граници за интерпретация от страна на националните съдилища. Това е въпрос от изключително значение, защото ако правната теория и държавните съдилища прилагат “обществения ред” в така нареченото тясно значение на понятието, това би приближило новите демокрации до практиката на западноевропейските и американските съдилища. От друга страна, липсата на богата практика и ремисиите към теориите за абсолютния държавен имунитет от близкото минало, може да доведат до прилагането на концепцията в по-широк смисъл или с други думи “общественият ред” да бъде използван като протекционен инструмент срещу “неблагоприятни” чуждестранни арбитражни решения. В България например e прието тясното интерпретиране на понятието “обществен ред” и има ясно разграничение на “международен” и “национален” обществен ред. Чл. 306 от ГПК гласи, че съдът следва да следи дали “съдържанието на решението не противоречи на законите на Република България или на добрите нрави”. Според чл. 47, пар. 3 от ЗМТА едно решение може д бъде отхвърлено от съда, ако то е против обществения ред на Република България. Като сравнителен пример Унгарските съдилища не правят разлика между “международен” и “национален” обществен ред. Независимо от това в Унгария също се следва ограничителното интерпретиране на концепцията и едно решение се третира като противно на обществения ред, само когато “застрашава фундаментите на политическата, социалната и/или икономическата система на страната” (решение на Върховния съд на Унгария, публикувано в бр. 489 от 1997 г. на унгарския Държавен вестник). В Румъния международния арбитраж е уреден в глава Х (чл. 369 - 3696) на Гражданския процесуален кодекс като допълнение на общите разпоредби на чл. 340 – 368 и 370 – 3703. Едно решение може да бъде отхвърлено, когато нарушава обществения ред, добрите нрави или задължителни законови разпоредби (чл. 365) В законодателството не са дефинирани правилата на международния обществен ред и те са все още обект на дебати. Полският закон не предвижда отделна процедура за признаване и изпълнение на чужди арбитражни решения. Най-важното условие за изпълнение на чужди арбитражни решения според Полския граждански кодекс е съблюдаването на полския обществен ред. В полската доктрина се набляга, че трябва да се прави тясно интерпретиране на понятието и това основание да се прилага, само когато се касае за нарушение на основните правила на системата на полското право. В заключение, доктрината и националните законодателни актове в бившите социалистически страни са възприели тясната дефиниция за “обществен ред”, без значение дали той е разделен на “международен” и “национален” или не. Това е един съвременен подход, който е синхронизиран с Нюйоркската конвенция и практиката в западна Европа и САЩ. От друга страна, практиката на националните съдилища по въпросите за признаването и изпълнението на чужди арбитражни решения е доста оскъдна и противоречива. В Русия например има няколко случая на прилагане на широкото схващане за “обществен ред”, макар че това са решения на местни съдилища, отменени по-късно от Върховния съд. В ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Въпросите за юрисдикцията на арбитражните юрисдикции, за отводите на арбитри, включително за неправилно администриране и пристрастност ще имат за в бъдеще все по- съществена роля, защото са директно свързани с една от най-важните фази от арбитражното производство – конституирането на арбитражния състав. Това е основополагащ процес по отношение компетентността на състава, тъй като той упражнява своите правомощия само и изключително на основа споразумението на страните по един арбитражен спор. Възраженията и други действия на страните по тези въпроси са едно доста ефективно “оръжие” в процеса на формиране и конституиране на арбитражния съд и когато неговата компетентност е поставена под въпрос. Всяка неизрядност по тези въпроси се разглежда от съдилищата, компетентни относно признаването и изпълнението на арбитражните актове, като сериозно нарушение на арбитражната процедура. Именно затова тези теми са предпоставка за намеса на съдилищата в арбитража или в хода на процедурата, или след нейното приключване, когато се поиска признаване и изпълнение на арбитражните актове. Законодателствата на бившите социалистически страни относно юрисдикцията, неправилното администриране и пристрастността са доста близки, но също така имат редица сходства и със законодателствата в западните демокрации. Този факт е обусловен от това, че законодателството в тези страни е базирано на едни и същи международни актове като Нюйоркската конвенция от 1958 относно признаването и изпълнението на чужди арбитражни решения и Актът на Комисията на ООН по международно търговско право (UNCITRAL Model Law). Това е довело до значително унифициране на националните актове по въпросите за компетентността на арбитражните институции, за отводите на арбитри, за неправилното администриране и пристрастността, като разминаванията са само в отделни детайли на уредбата. Като обективен резултат от своето общо минало, арбитражите и съдилищата в бившите социалистически страни нямат много дела базирани на международния арбитраж. Съответно, като последица, те нямат добре развита практика по въпросите на юрисдикцията, неправилното администриране и пристрастността в арбитража. Съществуват сериозни индикации, че когато третират тези проблеми, арбитражите и държавните съдилища използват подход, близък до този на техните западни колеги, което е доста позитивен и окуражаващ факт. Бъдещото развитие на въпросите на юрисдикцията, за неправилното администриране и пристрастността в арбитража е в по-пълното хармонизиране на процедурата и създаването на постоянна практика по тези въпроси, с което окончателно ще отпаднат всички все още стоящи въпроси и ще се даде много повече сигурност на чуждестранните лица, когато влизат във взаимоотношения с някоя от държавите от бившия социалистически блок или с дружество от такава държава на базата на арбитража, което в крайна сметка се явява и един от най-важните въпроси свързани с инвестициите в постсоциалистическите държави. За понятието "болка" и "страдание" в чл. 130, ал. 2 от Наказателния кодекс и в съдебната медицина - Добринка Радойнова, доктор по медицина, главен асистент в Катедрата по съдебна медицина и деонтология, Медицински университет, Варна Когато се разглеждат и интепретират различните телесни повреди, на леките се отделя относително по-малко внимание. Причините за това са няколко – при тях са по-малки по тежест здравните последици за индивида, има по-малка “вреда”, по-малка е обществената значимост на деянието, респективно - наказателната и гражданската отговорност. В същото време това са най-често срещаните телесни увреждания – 84,67% от всички телесни повреди при съдебномедицинските освидетелствания за цялата страна през 1988 година [5]. Законодателят обаче приема, че освен от тежка и средна, и от лека телесна повреда може да последва смърт (чл. 124 НК), което подчертава необходимостта от правилното и пълно познаване на нейните граници и критерии. Медико-биологичният признак причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето - чл. 130, ал. 2 НК, е най-честата квалификация при съдебномедицинските освидетелствания на живи лица. Тя се дава обичайно при малки по площ кръвонасядания, ожулвания, убождания, драскотини, скубане на коса, много малки и повърхностни ранички и пр. [5]. От медицинска гледна точка изцяло се приема постановката на Пленума на ВС [6], че може да липсват обективни белези от деянието, и пак да има причиняване на болка (напр. след плесник, ощипване). Правилното разбиране и тълкуване на чл. 130 ал. 2 НК понякога създава проблеми и в практиката на наказателното и гражданското производство. Съдебномедицинските експерти би трябвало да имат по-ясни жалони и методични принципи при определянето на медико-биологичната квалификация на тази телесна повреда. Съпътства ли се винаги наличието на “болка” с наличието и на “страдание”? Еднозначни ли са тези понятия, покриват ли се частично или напълно, има ли ориентировъчни срокове за продължителността им? Възможно и правилно ли е понякога да се приема самостоятелно квалификацията страдание, без да има болка, и обратно - може ли и трябва ли да се приема причиняване само на болка? Настоящото проучване има за цел да дискутира тези въпроси и да определи понятията “болка” и “страдание” в съдебната медицина. Освен самостоятелно значение като лека телесна повреда, болката съпътства останалите по-тежки телесни повреди, а има и водещо значение при много други патологични процеси и състояния. В съдебната медицина болката има по-особена, специфична роля и функция, респективно и интерпретация. Тук тя трябва да бъде разглеждана всестранно, включително и психоемоционалното й въздействие и отражение върху човека. В Постановление №3/27.9.1979 г. на пленума на ВС на Р България [6] относно ал. 2 на чл. 130 се пояснява: Причиняването на болки и страдания без разстройство на здравето се изразява в най-слабото засягане на организма…при този вид телесна повреда увреденият претърпява само болка или страдание…, които се свеждат до краткотрайни телесни болки, предизвикани от посегателството върху различни части на тялото… (курсивът наш). Дава се и определение на двете понятия:…болката е неприятно физическо усещане, …краткотрайно преживяване на неприятно усещане… страданието е продължителен процес на болката… продължаваща болка…. Преди да се пристъпи към конкретното разглеждане на темата, се дават най-общите патофизиологични основи на болката. Болката е феномен, играещ изключително важна роля в живота на човека, негов неизменен спътник, тя е била и е описвана от поети, писатели и философи, от различни изследователи. Волтер, перифразирайки древните гърци, е казал, че “болката е вярното куче на здравето”. Болката е усещане, възприятие, емоция, познание, мотивация и енергия. Тя е най-старият еволюционен механизъм за ангажиране на съзнателния ум с телесното здраве и безопасност [10]. Болката включва комплексно взаимодействие от психологически и физиологически фактори и хората реагират към нея по различен начин. А болковият компонент страдание с придружаващите го чувства на страх, тревога, гняв или раздразнение взаимодейства с човешкия темперамент и възгледи. Болката е вечният, верният, упоритият, целесъобразният и в същото време винаги нежеланият спътник в живота. Тя играе положителна роля в живота на живите същества и човека, но само дотогава, докато предупреждава и предпазва организма от грозящата го опасност. Болката, която в някои случаи е непоносима, съсипваща, тягостна, разстройва регулаторните системи в организма и влошава още повече състоянието му, има и емоционални и психологични прояви. Но би било невярно да се каже, че болката винаги е израз на патология, на нещо, застрашаващо живота на човека. Затова има и физиологична болка, която е кратковременна, бързо преминава след прекратяване действието на дразнителя, възниква в неповредени тъкани и нервна система само от раздразнени рецептори. Има и болка при раждане. Патологичната болка възниква в нервната система на болния човек и отразява нарушения в тъкани или клетки в една или друга част на организма. Тя предизвиква отслабване и изтощаване на нервната система и ограничава съпротивата срещу действието на вредните фактори. Патологичната болка обикновено има непрекъснат характер, ту усилвайки се, ту отслабвайки, възниква на едно място и се разпространява на друго, нарушавайки трофиката и сетивността [9]. В понятието “болка” се включва, първо, своеобразно усещане и второ – реакция на това болево усещане, която се характеризира с определена емоционална окраска, рефлекторни изменения във функцията на вътрешните органи, мобилизация на редица защитно-физилогични рефлекси (рефлексно отдръпване, рефлексно изхвърляне на катехоламини със спазъм на периферните съдове, хипертенсия, хипергликемия, повишена съсирваемост на кръвта, хипералгезия и т.н.) [2]. В този комплекс се включват още двигателни безусловни рефлекси и волеви усилия, насочени към отстраняване на фактора, предизвикващ болката. Тази реакция по своя характер е близка към чувството за страдание, което човек изпитва при наличието на заплаха за неговия живот. Същевременно тя е твърде индивидуална, което зависи от влиянието на много фактори, сред които основно значение имат: място, степен на увреждане на тъканите, конституционални особености на нервната система на човека, неговото възпитание, емоционалното състояние в момента на нанасяне на болевото дразнене и др. Съвременни наблюдения показват [11], че при действие на увреждащ агент човек може да усеща два вида болка. Отначало възниква усещане, подобно на убождане – “първата” болка. Тя е отчетливо локализирана и бързо затихва. После, след изтичане на немного време, се появява дифузна, гореща “втора” болка, която може да продължи доста време. Такъв двойствен характер има болката само при увреждане на кожата и някои лигавици. Висцералната болка, т.е. локализираната във вътрешните органи, е много сходна с втората болка. Тя има разлят, дифузен характер, съпровожда се с тягостни преживявания, потиснатост, изменение в дейността на вегетативната нервна система. Висцералните болки често са свързани със спазми на гладкомускулни органи (черва, уретери) и съдове. Артериите са много чувствителни към болката, при това не само от спазъм, а и от внезапно разширяване. Не всички структури на вътрешните органи могат да бъдат източник на болеви усещания. Органите на коремната кухина са нечувствителни към обикновените хирургични интервенции (разрез, шиене). Болезнени са само мезентериумът и париеталният перитонеум. Болков усет при дразнене (увреждане) липсва в мозъчното вещество, чернодробния паренхим, висцералните перитонеум и плевра поради липса на свободни нервни окончания (болкови рецептори), докато париеталната плевра е извънредно чувствителна. Миокардът е нечувствителен спрямо механични въздействия (прободни рани и др.), а перикардът е много чувствителен към болката. Висцералната болка от вътрешните органи се съпровожда по-често с общо потискане и вагусови ефекти – спадане на артериалното налягане, хипогликемия и др. Вероятно това се дължи на факта, че повечето от вътрешните органи се инервират от вагуса, който рефлекторно се възбужда при развитието на патологични процеси в тях. Механоноцицепторите (рецепторите, провеждащи механично дразнене) се намират главно в кожа, фасции, сухожилия, стави, лигавици в началото и края на храносмилателната система [2]. Хемоноцицепторите са особено много във вътрешните органи и в стените на малките артерии, възбуждат се от вещества, получавани при хипоксия – травма, възпаление и т.н. (хистамин, кинини – брадикинин, простагландини, серотонин, наричани “болкостимулиращи вещества”). Патогенетично причините за болката могат да бъдат обобщени в 2 групи нарушени константи на организма [8]: 1) нарушаване целостта на защитните покривни обвивки на организма – кожа, лигавици (механоноцицептори); 2) нарушаване нивото на кислородното снабдяване на тъканите – хипоксия (хемоноцицептори). Следват еферентни процеси: 1) минимизация на разрушителния ефект: ответна защитна двигателна реакция, ускоряване съсирването на кръвта, спазъм на местни съдове, левкоцитоза, изработване на антитела и пр.; 2) вегетативно-емоционалният елемент активира процесите, осигуряващи кислород: централизация на кръвоснабдяването, увеличаване на дихателната и сърдечната дейност, първо изхвърляне от депата, а после продукция на нови еритроцити, отделяне на хормони - подобряване обмяната на веществата и съпротивителните сили на организма; 3) болката предизвиква и съответно мотивационно поведение, също способстващо за възстановяване на тези два жизненоважни компонента. Нещо повече – на базата на мотивационни и поведенчески реакции, мобилизация на воля и защитно-приспособителни механизми почиват автогенните тренировки, които помагат на силни и волеви личности да изтърпят нечовешки болки и мъчения (йогите понасят гореща стъклена пръчка не само без видими промени, но без такива дори на ЕЕГ). И така, що е болка? Предлагаме дефиницията на Янев и Балуцов [8]: Болката е субективно, неприятно или мъчително усещане в резултат на увреждане на тъкани от различни агенти, спазъм на кухинни органи и кръвоносни съдове или под действието на психогенни (психо-емоционални) фактори. А що е страдание? Тълкуването в речника [1] е: дълбока физическа или душевна болка; мъка, терзание, мъчение, което съвпада с житейското възприемане на думата. Следователно, страдание може да има и тогава, когато липсва физическа болка, а е наранена само душата (невидимо увреждане, което съвсем не е по-слабо по сила!). Необходимо е да припомним смъртни случаи след тежки психотравми, при които не се установяват патоморфологични белези на заболявания, включително и на микроскопско ниво. Този, макар и бегъл, преглед на понятията очертава необходимостта от познаването им за изясняване на разнообразните и сложни казуси, които следствено-съдебните органи поставят пред съдебномедицинските експерти. Разбирането им има значение и при отговора на много други въпроси, които експертът решава - напр. с прободно-порезна рана на черния дроб и излив на 1,5 литра кръв в корема пострадалият изпитвал ли е болки, респ. могъл ли е да се движи, да нанася удари, с каква сила, колко дълго е имал такива възможности и мн. др. Тук не разглеждаме по-тежките телесни увреждания (напр. съчетана травма с множествени фрактури и засягане на вътрешни органи), при които неминуемо има продължителна физическа, а и душевна болка и страдание. Основният въпрос е идентични ли са двете понятия “болка” и “страдание” в съдебномедицински и правен смисъл? Колко продължителна и силна трябва да бъде болката, за да приемем и наличие на страдание? А може ли да има страдание без болка? Отговор и дискусия на тези въпроси в достъпната съдебномедицинска литература не намерихме. Вероятно самият законодател дава своеобразен отговор, като не поставя знак за равенство между тях и ги свързва със съюза “или”, а не с “и”. Това би следвало да означава, че експертът има професионалната свобода да приема както комплексно, така и поотделно двете квалификации. Защото страданието не винаги е свързано с физическа болка, то може да бъде предизвикано от душевни травми (силно обидни думи, тежки, неверни обвинения и др.). То може да има връзка и с обидата по чл. 146 НК. В чл. 130, ал. 2 се имат предвид онези болки и/или страдания, които определяме като най-леки случаи на телесна повреда, но които по някакъв начин също следва да бъдат порицани. Тази алинея по-често е обект само на гражданска отговорност. Възлов момент е експертът мотивирано да отхвърли наличието на разстройство на здравето по ал. 1. Тогава за ал. 2 остават леките физически болки в резултат на някакво външно въздействие, но без здравни последствия, както и емоционалното въздействие на болката, т.е. страданието. Според нас болката или страданието по чл. 130, ал. 2 НК имат конкретен медико-юридически смисъл като показател за най-леката телесна повреда. Те се различават съществено от комплексното понятие “претърпени болки и страдания” при по-тежките увреждания. При тях болката и страданието (а не “или”!) са чисто юридически компонент, който олицетворява гражданската компенсация за накърненото неимуществено благо. Понятията тук имат по-общ, чисто юридически смисъл и отразяват неимуществените вреди, подлежащи на обезщетение. Те са огледало на отговорността на държавата за нанесените морални вреди на гражданите [7]. От медицинска и житейска гледна точка не бива да се поставя знак за равенство между понятията “болка” и “страдание” при интерпретирането на чл. 130, ал. 2 НК. Понятието “болка” би следвало да се прилага при относително по-леко и краткотрайно субективно болезнено усещане и изживяване. Такава болка може да бъде причинена от някакво, дори и много леко въздействие, при което е възможно и да няма обективно доказани находки. Наличие и на “страдание” би трябвало да се приема, когато болката е по-значима и с по-голяма дълготрайност (часове или няколко денонощия) и когато освен физическо има и психоемоционално въздействие. Макар и по-рядко, има случаи, когато страданието следва да се приема като самостоятелна квалификация – когато липса причиняване на физическа болка, но има засягане сферата на емоциите, страх за живота, неизвестност, ужас и опасност и др. Масовите бедствия и тероризмът, на които сме свидетели в ХХІ век, също причиняват особено страдание, което влияе върху психиката на всички хора. Причиняване само на страдание без болка приехме при 24-годишна бременна приятелка на бизнесмен, отвлечена от похитители, която е държана 17 денонощия на легло в комфортна обстановка, с хлабави белезници на ръцете и постоянно с качулка на главата. Тя не е била докосвана, не й е причинявана никаква физическа болка и не е изпитвала такава, но неминуемо душевният й конфорт е бил силно нарушен и тя е страдала през цялото време. В практиката има немалко случаи, когато преглежданият субективно се оплаква от силна болка, а видими следи липсват. Това може да се дължи на няколко причини: агравация на оплакванията, силно чувствителен индивид като конституционална структура (но има ли единица за сила на болката?!), неизявеност на по-дълбоко разположени увреждания поради краткото време, изминало от инцидента, вътрешни увреждания без външни прояви (напр. силни удари, нанесени през дебели дрехи, водещи до вътрешни кръвоизливи, контузия на бъбреци) и др. В такива случаи е необходимо проследяване, консултиране със специалисти, допълнителни изследвания и неколкократно освидетелстване. Естествено преценката е индивидуална и понякога много трудна, но силното и мотивирано експертно заключение трябва да се базира на пълно и всестранно познаване на психо-физиологичните процеси у човека, от една страна, а от друга - на комплексното им разглеждане и анализиране в контекста на всички данни по случая. В резюме може да се каже, че макар и близки по значение, между понятията “болка” и “страдание” в съдебномедицински аспект има разлика. Пълно съвпадение и еднозначност не може и не трябва да има. Съгласни сме изцяло с мненията на М. Марков, [3], Ив. Печилков, [4] и Ст. Раданов, [5], че болката е най-лекото увреждане на организма. А дори и слабата, “самостоятелна” болка, която не води до нарушение на “физическото” здраве, понякога може да наруши “емоционалното” здраве. Това смущава психическото благополучие на индивида, което е част от “състоянието на здраве” според СЗО. Най-общите практически критерии относно медико-биологичната интерпретация на чл. 130, ал. 2 НК са: а) наличие само на болка - при най-леки по степен увреждания, включително при липса на обективни следи, но с други доказателства за външно насилие; б) наличие на болка и страдание (най-честите случаи в практиката), когато болката е по-значителна по сила и продължителност, а има и психо-емоционално въздействие от посегателството (т.е. страдание); в) самостоятелно причиняване на страдание, когато е засегнат не физическият, а душевният живот на индивида. Посочените ориентировъчни принципи помагат за разграничаване и/или обединяване на двете понятия. Прецизирайки всеки конкретен случай, експертът дава надеждна и адекватна медицинска основа за изграждане на вътрешно убеждение у правника, юридическа мотивация и вземане на правилно решение. Литература 1. Буров, С., В. Бонджолова, М Илиева, П. Пехливанова. Съвременен тълковен речник на българския език. Елпис, С. 1994.Терзийски, Ст., А. Терзийски. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Теория и практика. Сиела, С., 2002. 2. Козарев, Ив. Патофизиология. Колор Принт-Варна, 1996. 3. Марков, М. Съдебномедицински разбор на телесните повреди по нашия наказателен закон. С., 1942. 4. Печилков, Ив. Телесните повреди по Наказателния кодекс на НРБ. Из-во Хр. Данов, Пловдив, 1971. 5. Раданов, Ст. Телесните повреди по Наказателния кодекс на Р България. Сиела, С., 1999. 6. Съдебна практика на Върховния съд на НР България. Наказателна колегия, 1979. Наука и изкуство, С., 1980. 7. Терзийски, Ст., А. Терзийски. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Теория и практика. Сиела, С., 2002. 8. Янев, Е., М., Балуцов. Илюстрирана патологична физиология. Мед. из-во АРСО, С., 2000. 9. Breen, J. Transitions in the Concept of Cronic Pain. Adv Nurs Sci, 2002; 24 (4): 48-59. 10. Frischenschlager, O. and I. Pucher. Psychological management of pain. Disability and rehabilitation, 2002, vol. 24, № 8, 416-422. 11. Janssen, SA. Negative affect and sensitization to pain. Scandinavian J of Psychology, 2002, 43, 131-137. Режим на висящите административни и съдебно-административни производства при влизане в сила на Закона за устройство на територията (преходните разпоредби на § 6, § 8, § 9 и § 12 ЗУТ) - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив 1. Приложените териториалноустройствени, общи и подробни планове към 31.03.2001 г. (влизането в сила на ЗУТ) запазват действието си. Те могат да бъдат изменявани само по реда, предвиден в чл. 134 ЗУТ (спр. – § 6, ал. 1 от преходните разпоредби на закона). Другояче се поставя въпросът, когато тези планове ще са били приложени към горната дата. В тези случаи плановете могат да бъдат приложени в 6-месечен срок, считано от 31.03.2001 г. до 30.11.2001 г., като за целта е достатъчно да бъде поискано в казания срок оценяване на придадените по подробния (дворищнорегулационния) план места към парцелите (УПИ) – спр. – § 6, ал. 2 от цитираната преходна разпоредба. Тук не се поставя въпрос за приложение на плана по реда, предвиден в ЗУТ (чрез споразумение със съседите за придаваемите места), а приложението на плана става по досегашния ред, т.е. по реда на ЗТСУ – отм., при отчуждително действие на дворищната регулация. Въпреки ясната редакция на § 6, ал. 2 от преходните разпоредби, в практиката – както на административните, така и на съдебно-административните производства се забелязва често пъти игнориране на цитирания текст и преминаване безкритично към ал. 1 на § 6, което налага систематично изследване на горецитираните преходни разпоредби. 2. Необходимо е едно съществено уточнение относно съдържанието на гореспоменатото понятие “по досегашния ред”. С последното изменение и допълнение на ЗТСУ, съдържащо се в § 9 от преходните разпоредби на ЗКИР (публ. ДВ, бр. 34/ 25.04.2000 г.) се въведе нормата на чл. 182-а ЗТСУ, в сила от 1.01.2001 г. до 30.03.2001 г. вкл. за периода 1.01.2001 – 30.03.2001 г. (до отменяването на ЗТСУ с § 20, ал. 1 ПР на ЗУТ) ЗТСУ остана да се прилага в твърде съкратен, редуциран вид с отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация, с цел по-плавното преминаване към ЗУТ. Обаче § 6, ал. 2 ПР на ЗУТ предвид възможността да се иска оценка на придадените места по плана, което означава, че понятието “по досегашния ред” предвижда оценяване и заплащане на тези места като предпоставка за заемането им. Цитираната ал. 2 на § 6 всъщност изключи приложението на чл. 182-а, ал. 2 и ал. 3 ЗТСУ – отм., създаден с цитираното последно изменение на ЗТСУ, упоменато по-горе . Цитирания текст на ЗТСУ предвиждаше отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация в случаите, когато придадените по влезлия в сила ЗРП имоти към дворищнорегулационни парцели не са изплатени (съответно планът не е приложен) до 31.12.2000 г. по влязла в сила оценка. В противовес на тази правна постановка § 6, ал. 2 от преходните разпоредби на ЗУТ елиминира действието на чл. 182-а ЗТСУ – отм. за периода 1.01.2001 г. – 30.03.2001 г. В практиката на ВАС е бил третиран и случая за възможността от евентуално повторно приложение на § 6, ал. 2 при обжалване на издадена заповед за изменение на плана след произнасяне на Общинската администрация по направено искане по цитирания текст за приложение на плана по досегашния ред (спр. § 6, ал. 2 и ал. 4 ПР на ЗУТ) . 3. Разпоредбата на § 6, ал. 3 ПР на ЗУТ в първоначалната си редакция (ДВ, бр. 1/2.01.2001 г.) на практика дублираше разпоредбата на ал. 2 на същия § 6, както и съдържанието на ал. 4 на § 6 ПР на ЗУТ. Тази разпоредба беше предмет на първото изменение на ЗУТ – ДВ, бр. 41/24.04.2001 г. и съставлява първото принципно изменение на Закона (останалите изменения и допълнения, публикувани в същия ДВ, имат уточнителен и корекционен характер). Според § 6, ал. 3 (изм.) ПР ЗУТ “Проекти за териториалноустройствени планове, общи и подробни градоустройствени планове и кадастрални планове към тях, които са внесени за одобряване до 31 май 2001 г., се съобщават, съгласуват, одобряват и влизат в сила по досегашния ред. В тези случаи актовете за одобряване се издават до 31.12.2001 г.” Съдържанието на ал. 4 към цитирания § 6 остана непроменено след влизане в сила на дворищнорегулационните планове по ал. 3 те могат да бъдат приложени в 6-месечен срок от деня на влизането в сила на плана, а Общинската администрация осигурява извършването на необходимите оценки в 1-месечен срок от постъпване на искането. Отделен е въпросът дали е възможно съобщаването на горните проекти за проучване и възражения и обобщаването на възраженията да стане в срок, позволяващ издаването на заповедта за одобряване на проекта до 31.12.2001 г. Въпреки предвиждането в чл. 219, ал. 1 ЗУТ – производствата по прякото и непрякото обжалване на административните актове по закона (актовете по чл. 214 ЗУТ) да става по реда на чл. 126-б – чл. 126-д ГПК, т.е. по реда на бързото производство, такъв начин на действие се оказа практически невъзможен. 4. Съдържанието на понятието “по досегашния ред” предвид гореизложеното следва да се разбира като реда за приложение на дворищнорегулационните планове до 31.12.2000 г. вкл. Само в случаите, когато заповед за изменение на цитираните планове е издадена в периода 1.01.2001 г. – 30.03.2001 г. вкл., само тогава биха намерили приложение ограничителните разпоредби, визирани в упоменатото последно изменение на ЗТСУ – съдържащи се в § 9 ПР на ЗКИР. В случаите обаче, когато при действието на ЗУТ са изтекли сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 на ПР от Закона, разпоредбата на § 6, ал. 5 на същите преходни разпоредби предвижда поземлените имоти, предмет на урегулиране по плана за частната собственост (на физически и юридически лица, на кооперации и обществени организации, на държавата и общините) да се индивидуализират в имотните си граници. Налице е урегулиране по силата на закона (“екс леге”) в имотните граници, а техническата администрация следва служебно да извърши поправката на плановете след сезиране от заинтересованите собственици. 5. § 8, ал. 2 ПР на ЗУТ урежда въпроса с общите по регулация парцели аналогично на § 6, ал. 2 и ал. 4 ПР на Закона, касателно дворищнорегулационните парцели. Но ал. 3 на същия § 8 изрично изключва приложението по този ред (досегашния ред) на плана по отношение обектите на публичната собственост. Ал. 1 на цитирания § 8 е аналогична на ал. 5 от упоменатия § 6 ПР на ЗУТ – след изтичането на сроковете по ал. 2 и ал. 4 на същия § 6 отчуждителното действие на дворищната регулация отпада и изменението на плана може да става само по реда на ЗУТ. По писмено искане на заинтересованите съсобственици - сега вече собственици на самостоятелни УПИ, Общинската администрация служебно изменя плана в застроителната му част, в съответствие с новите регулационни линии по съответствуващите вътрешни граници на поземлените имоти. 6. Отчуждителните производства, започнати при отменителните разпоредби за благоустройствените отчуждавания по ЗТСУ (отменените чл. 63 – чл. 109 – ДВ, бр. 124/27.10.1998 г., заварени от ЗУТ, са предмет на уредба по § 9 от ПР на Закона. Тук намира приложение аналогично решение на ПРЗ – § 2 и § 3 към ЗИДЗТСУ – ДВ, бр. 14/18.02.2000 г.: при заемане на отчуждения имот до 30.10.1998 г. се прилагат отменените разпоредби на ЗТСУ и чл. 102 ЗС, а при незаемане на имота отчуждителното производство се прекратява. 7. § 12 ПР на ЗУТ урежда статута на започнатите производства по одобряване на инвестиционни проекти и издаване на разрешения за строеж, заварени от влизането в сила на ЗУТ. Тези производства се довършват по досегашния ред (т.е. по реда на ЗТСУ), като за започнатото производство се счита и това, при което е налице съгласуван от компетентния орган инвестиционен проект. Горната преходна разпоредба предпоставя и възможност за принудително застрояване на общ парцел, за застрояването на какъвто парцел липсва изрична разпоредба в ЗУТ. В конкретния случай обаче, при горецитираната преходна разпоредба на § 12 ПР на ЗУТ, административната практика сочи на благоприятно разрешение, включително и на собствениците на общ парцел, отпочнали проектирането на предварителен архитектурен проект за застрояването на парцела при условията на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ – отм. Национална конференция на Висшия адвокатски съвет с ръководствата на адвокатските колегии от страната На 14 –15 май 2004 г. в гранд-хотел “Варна”, гр. Варна се проведе Национална работна конференция на Висшия адвокатски съвет с председателите и секретарите на адвокатските съвети от страната. В работата на конференцията взеха участие и членове на Висшия контролен съвет и Висшия дисциплинарен съд. Присъстваха: Траян Марковски – председател на Висшия адвокатски съвет, Румен Гарчев – главен секретар на Висшия адвокатски съвет, Георги Гатев – зам.-председател на Висшия адвокатски съвет, Константин Дечев – член на Висшия адвокатски съвет, Софийска адвокатска колегия Румяна Лечева – член на Висшия адвокатски съвет, Русенска адвокатска колегия Стефан Ботев – член на Висшия адвокатски съвет, Софийска адвокатска колегия Васил Петров – член на Висшия адвокатски съвет, Благоевградска адвокатска колегия Драгомир Димов – член на Висшия адвокатски съвет, Варненска адвокатска колегия Даниела Доковска – член на Висшия адвокатски съвет, Софийска адвокатска колегия Божидар Кънчев – член на Висшия адвокатски съвет, Бургаска адвокатска колегия Иван Бораджиев – член на Висшия адвокатски съвет, Великотърновска адвокатска колегия Петър Петров – член на Висшия адвокатски съвет, Софийска адвокатска колегия Йордан Георгиев – член на Висшия адвокатски съвет, Плевенска адвокатска колегия Ангел Ангелов – член на Висшия адвокатски съвет, Старозагорска адвокатска колегия Даниела Методиева – резервен член на Висшия адвокатски съвет, Пернишка адвокатска колегия Никола Пюскюлев – член на Висшия Контролен съвет, Варненска адвокатска колегия Георги Сандулов - член на Висшия Контролен съвет, Софийска адвокатска колегия Мила Коновска – член на Висшия Контролен съвет, Благоевградска адвокатска колегия Ралица Негенцова – председател на Висшия Дисциплинарен съд, Софийска адвокатска колегия Михаил Банев – член на Висшия Дисциплинарен съд, Софийска адвокатска колегия Иван Апостолов – член на Висшия Дисциплинарен съд, Смолянска адвокатска колегия Светлана Проданова – член на Висшия Дисциплинарен съд, Пловдивска адвокатска колегия Ирина Игнатова – член на Висшия Дисциплинарен съд, Софийска адвокатска колегия Мария Мусорлиева – член на Висшия Дисциплинарен съд, Софийска адвокатска колегия Румяна Радкова – член на Висшия Дисциплинарен съд, Софийска адвокатска колегия Грета Пенчева – член на Висшия Дисциплинарен съд, Русенска адвокатска колегия Стоянка Минкова – член на Висшия Дисциплинарен съд, Софийска адвокатска колегия Йордан Митков – Варненска адвокатска колегия Ели Тодорова – председател на Силистренската адвокатска колегия Катя Станкова – председател на Пернишката адвокатска колегия Анжела Асенова, секретар на Пернишката адвокатска колегия Николинка Мянкова – председател на Русенската адвокатска колегия Светлин Коев – секретар на Русенската адвокатска колегия Атанас Стоянов – председател на Старозагорската адвокатска колегия Стоянка Кършибрадова – секретар на Старозагорската адвокатска колегия Иво Иванов – председател на Търговищката адвокатска колегия Лорета Михйлова – секретар на Търговищката адвокатска колегия Емилия Недева – председател на Пловдивската адвокатска колегия Ана Йорданова – зам.-председател на Пловдивската адвокатска колегия Елена Христова – председател на Сливенската адвокатска колегия Людмила Алексиева – секретар на Сливенската адвокатска колегия Юрий Бошнаков – председател на Бургаската адвокатска колегия Павлина Темелкова – секретар на Бургаската адвокатска колегия Явор Нотев – секретар на Софийската адвокатска колегия Валентин Бенатов – член на Софийския адвокатски съвет Людмил Сурлеков – зам.-председател на Пазарджишката адвокатска колегия Николай Антов – председател на Пазарджишката адвокатска колегия Ели Лазарова – председател на Монтанската адвокатска колегия Емилия Топалова – секретар на Адвокатския съвет – Благоевград Мая Манолова – секретар на Кюстендилската адвокатска колегия Васил Иванов – председател на Кюстендилската адвокатска колегия Ивайло Тошев – секретар на Шуменската адвокатска колегия Гочо Димов – член на Адвокатския съвет – Ямбол Мария Грънчарова – председател на Ямболската адвокатска колегия Димо Стоянов – председател на Хасковската адвокатска колегия Татяна Пальова – секретар на Хасковската адвокатска колегия Кирилка Петкова – председател на Кърджалийската адвокатска колегия Теодора Белева – Кърджалийска адвокатска колегия Ганчо Георгиев – председател на Габровската адвокатска колегия Светлин Каменов – секретар на Габровската адвокатска колегия Димитър Илковски – председател на Дисциплинарния съд при Ловешката адвокатска колегия Иваничка Константинова – секретар на Ловешката адвокатска колегия Илина Колева – председател на Контролния съвет на Ловешката адвокатска колегия Емил Николов – председател на Разградската адвокатска колегия Стоян Димитров – зам.-председател на Разградската адвокатска колегия Богдана Печилкова – председател на Смолянската адвокатска колегия Нелия Маринова – секретар на Смолянската адвокатска колегия Теню Тенев – председател на Добричката адвокатска колегия Албена Пеева – секретар на Добричката адвокатска колегия Катинка Матеева – секретар на Разградската адвокатска колегия Анжела Милева – председател на Видинската адвокатска колегия Венета Кръстева – секретар на Видинската адвокатска колегия Любомир Илиев – председател на Плевенската адвокатска колегия Евгения Йончева – секретар на Плевенската адвокатска колегия Михо Радойнов – председател на Дисциплинарния съд на Софийската адвокатска колегия Гости на конференцията бяха представителите на АВА CELLI за България – Марк Ласман и Джон Алело, Виолета Костадинова – Американска асоциация на юристите (АВА CEELI), Проект за професионално развитие на адвокатурата, Валентин Божилов – Правен съвет в Американската асоциация на юристите в България, председателят на Върховния административен съд – Константин Пенчев и депутата Борислав Ралчев. В дневния ред на Конференцията залегнаха актуални за адвокатурата въпроси: проблеми при действащия режим за вписване на адвокати, служебната защита, възможности за допълнително здравно осигуряване на адвокатите, продължаващото обучение и квалификация на адвокатите, дисциплинарната отговорност, законопроекта за адвокатурата между І-во и ІІ-ро четене в Парламента. Участниците в Конференцията изложиха становищата на представляваните от тях колегии по обсъжданите проблеми, като бяха направени редица предложения. Валентин Бенатов сподели опита и практиката на Софийската адвокатска колегия при решаване на проблемите на вписването на нови адвокати. Председателят на Варненския адвокатския съвет – Йордан Митков, сподели становището и виждането по проблема на Варненската колегия. Емил Николов – председател на Разградския адвокатски съвет засегна проблема за броя на юридическите факултети в страната, както и нуждата от прецизиране на дейността на адвокатските съвети при преценка на качествата – морални, професионални и здравословни на кандидатите за адвокати. Катя Станкова – председател на адвокатския съвет гр. Перник и Мария Грънчарова – председател на адвокатския съвет гр. Ямбол, засегнаха въпроса за адвокатското бюро, изискване залегнало в разпоредбата на закона. В изказването си Димо Стоянов – председател на АС-Хасково апелира всички контролни съвети да бъдат по-активни при осъществяване контрола при вписване на нови адвокати. Емилия Недева – председател на Пловдивската адвокатска колегия, повдигна въпроса за липсата на информация в адвокатските съвет в страната за вписване, отписване, заличаване и откази за вписване на адвокати, както и мотивите към тях. Григор Петров – председател на адвокатския съвет гр. Велико Търново информира Конференцията за провеждания в тяхната колегия пилотен проект на фондация “Отворено общество”, Министерство на правосъдието и Висшия адвокатски съвет по служебната защита, както и проблемите които възникват при осъществяването му. Кирилка Петкова – председател на адвокатския съвет гр. Кърджали и Ивайло Тошев – секретар на адвокатския съвет гр. Шумен споделиха практиката и проблемите на техните колегии при изпълнението и осъществяването на служебната защита. Въпросът за служебната защита засегнаха в своите изказвания и Любомир Илиев – председател на АС-Плевен, Мая Манолова – секретар на АС-Кюстендил, Марин Маринов – член на Висшия дисциплинарен съд. Ели Лазарова – председател на АС- Монтана, Ана Тодорова – зам.председател на АС-Пловдив и Емилия Топалова – секретар на АС-Благоевград поставиха въпроса за безплатната защита. Теню Тенев – председател на АС-Добрич, постави въпроса за действията на съдилищата по призоваването и прилагането на разпоредбата на чл.107, ал.2 ГПК. Ралица Негенцова и Михо Радойнов засегнаха проблемите на дисциплинарното производство. Мария Мусорлиева – член на Висшия дисциплинарен съд повдигна въпроса за липсата на законодателна инициатива на висшия адвокатски съвет. Конференцията гласува и прие следните Изтегляне 1.14 Mb. Сподели с приятели:
|