Писмени доказателства.Видове документи и тяхната доказателствена сила

30.Писмени доказателства.Видове документи и тяхната доказателствена сила

1) Документът е вещ (материален носител) - някъде трябва да се обективират писмените знаци.

2) Върху нея да е обективирано изявление - знаци на някаква писменост. Ж.Ст.: За да е налице документ, достатъчен е подписът, ако от обстоятелствата мълчаливо може да се извлече изявлението (подпис на художника върху картина); може документът и да не е подписан.

3) Изявлението е материализирано с писмени знаци.

1.1. Материалният носител е без значение - разграничение между веществено доказателство и документ: поради обективна необходимост документът е вещ. Разликата е в това, че когато съдът се интересува от документа като такъв, черпи информация от изявлението. При вещественото доказателство съдът се интересува от неговата качествена характеристика - вещта като вещ е веществено доказателство.

1.2. Дали трябва да се прибави “с правно значение” (“изявление с правно значение”) - тогава категорията “документ” се превръща не в обективно, а в субективно явление (дали нещо има правно значение зависи от закона, а законът е резултат на субективната преценка на законодателя). Въпросът е дали законът придава качеството на документ или това е иманентно качество. На следващо място може ли да сме сигурни, че изявлението няма правно значение?Правното значение не е иманентна характеристика на документа. Не законът придава качеството “документ”, а той е нещо обективно съществуващо (при един правен ред няма правно значение, а при последващо изменение има). Правното значение придава относимост на документа - преценява се не документът като такъв, а дали документът може да бъде използван като доказателствено средство в конкретно дело. Няма значение дали изявлението е правнорелевантно, а при правнорелевантно изявление няма значение видът му(от значение е за вида документ,не е за наличността му).

Ж.Ст.: Чертежи, снимки, гранични знаци, пломби, магнетофонни записи не са документи, а веществени доказателства - не материализират писмено изявление.

2. Видове документи.

1) Според Ж.Ст.документите са официални и частни-според качеството на издателя. Официален документ е документ, съставен от орган на държавна власт-материализира изявление на органа в това му качество.

а. Орган на държавна власт.

б. Изявлението да е направено в това му качество - сключен договор от министър в качеството му на представителен орган не е официален документ.

2) О.Ст. прави критика на това определение съобразно чл. 143:

а. В закона се говори за длъжностно лице (не за орган), а и документът не може да бъде създаден от орган, а само от хора (тази неточност може да се отмине).

б. Не се споменава държавна власт - съдът не е орган на държавна власт, но съдебното решение е официален документ, нотариален документ се издава от нотариус, а той е частен; студентската книжка не е създадена от орган на държавна власт.

3) Определение - О.Ст.: официален документ (чл. 143) е документ: издаден от длъжностно лице (1) в това му качество (2) в рамките на неговата компетентност (3) в установената форма (4) по установения ред (5).

а. Длъжностно лице в това му качество - да притежава предоставена му от закон или подзаконов нормативен акт компетентност и да действа като такова (не напр. в качеството му на представител.

б. В рамките на компетентността - изисква се точно и ясно определяне на функциите.

в. По съответния ред - често е предвидена процедура, по пътя на която се стига до издаване на съответния документ.

г. В предвидената форма - определени изисквания (наименование, дата, подпис, често и печат).

2.1.2. Видове официални документи: 1) свидетелстващи (чл. 143) и 2) диспозитивни (тази разлика може да се проведе и при частните документи, но там е без практическо значение, затова не се прави; Ж.Ст. прави разграничението общо за всички документи). Разграничителен критерий (Ж.Ст. - естеството на изявлението): когато имаме воля (изявление), документът е диспозитивен (разпоредителен), когато документът съдържа изявление за знание, тогава е свидетелстващ документ.

1) Свидетелстващите документи са резултат от познавателен процес, проведен от длъжностното лице - израз на възприетите от длъжностното лице факти, които се възпроизвеждат в документа. Това са документи, които съдържат информационно (Ж.Ст.: удостоверително) изявление (Ж.Ст.: нотариални удостоверения, констативни актове; но също и разписки, извънсъдебни писмени декларации и др.). Длъжностното лице е възприело определени факти и ги е възпроизвело върху конкретен материален носител - т.е. фактите съществуват вън и независимо от съзнанието на възприемащия субект, той ги възприема и ги възпроизвежда и прави изявление за знание - свидетелства за съществуването или несъществуването на определени факти.

а. Истинност. Единствено при свидетелстващите документи може да се постави въпросът за тяхната истинност - дали съответстват или не на обективната действителност. Другите документи са диспозитивни (формират се в съзнанието на лицето) - при тях не може да се говори за истинност, не са отражение на съществуващите факти, не може да се говори за тяхната адекватност на обективната действителност, тъй като са субективни (волеизявлението може да бъде валидно или невалидно, но не е истинно или неистинно). 

б. Материална доказателствена сила. Официалните дукименти притежават материална доказателствена сила, уредена в чл. 143 - само свидетелстващите документи, тъй като само те отразяват факти, стоящи извън съзнанието на свидетелстващото лице. Съдът трябва да приеме тези факти за установени. Тази материална доказателствена сила ограничава свободата на вътрешното убеждение на съдията по чл. 188.

2) Диспозитивни документи - резултат от изявяване на воля, формирана в съзнанието на субекта (съдържат волеизявление). Ж.Ст.: диспозитивен е всеки документ, който материализира неудостоверителни изявления (писмени правни сделки, административни и съдебни актове; но според Ж.Ст. може и да не материализира правен акт, а някакво друго неудостоверително изявление).

2.1.3. Необходимо е внимателно да се прецени качеството, в което длъжностното лице издава документа - студентската книжка е удостоверителен документ, а заповедта на ректора за приемане на студент е резултат на воля; има разлика с договора за аренда, сключен от ректора - това е частен документ, тъй като не действа като длъжностно лице, а като представител на юридическо лице.

2.2. Частен документ - всички документи, които не са официални (по правилото на изключеното трето). Частният документ материализира или правноирелевантни изявления, или граждански изавления в широк смисъл - гражданскоправни, трудовоправни (Ж.Ст.). Минимално необходимото може да се изведе от чл. 144 - минимално необходимото е наличие на подпис. Не е необходимо обаче да има подпис, за да има документ - въпросът е кой е авторът на изявлението, но документ има.

2.2.1. Документите се разделят на подписани и неподписани - според това дали изявлението материализира и подписа на издателя (Ж.Ст.).

1) Подписът е начинът, по който лицето обикновено се подписва (саморъчен). Според Ж.Ст. подписът е саморъчно изписване на името на издателя; но нечетливият подпис, който е начинът, по който лицето се подписва, не е невалиден. Подписът трябва да е ръкописен (не на машина).

2) Подписът върху документа следва текста (изявлението); Ж.Ст.: валиден е подпис на бял лист, но докато бланкетът не бъде попълнен, няма документ.

3) Подписът придава формална доказателствена сила на частния документ - съгласно чл. 144 се приема, че автор на документа е подписалото го лице.

1) Частният документ притежава формална доказателствена сила - автор е подписалият - интелектуален, а не фактически автор (при положение, че в него няма поправки, зачертавания). За правото автор на документа е лицето, на което се приписва изявлението - юридически издател (Ж.Ст.).

2) Частните документи притежават материална доказателствена сила само в едно гражданско производство. Има един случай, при който частните документи задължават съда да приеме за истина това, което се съдържа в тях - чл. 237, б. “г”-”ж” (редица частни документи са изпълнителни основания). При издаване на изпълнителен лист по чл. 243 съдът проверява редовността от външна страна, удостоверява ли притезателно право, но не проверява за достоверност (валидност по същество). В това производство частните документи, посочени в чл. 237, имат материална доказателствена сила. Това производство е исков процес според О.Ст. и според ГПК - намира се в исковото производство (особено исково производство, но исково производство).

2.2.3. Видове частни документи.

1) Частните документи могат да се разделят на: 1) изгодни за издателя частни документи (авторът удостоверява изгоден за себе си факт или волеизявлението поражда изгодни за него последици) и 2) неизгодни за издателя частни документи (авторът удостоверява неизгоден за себе си факт или изразеното волеизявление поражда неизгодни за него последици). Има разлика в тяхната доказателствена сила (има различни становища) - действа правилото, че неизгодният за издателя частен документ има доказателствена сила, но изгодният за издателя документ няма доказателствена стойност (не само в българския процес).

а. Подписаният изгоден и подписаният неизгоден за издателя документ имат формална доказателствена сила (установяват авторство), но извън производството по издаване на изпълнителен лист частните документи нямат материална доказателствена сила - никъде другаде не става въпрос за различна доказателствена сила на изгодни и неизгодни за издателя документи.

б. Липсва изрична уговорка за доказателствената сила на документа според изгодността му за издателя - тук по-скоро става въпрос за доказателствена стойност: доказателствата се преценяват от съда според вътрешното му убеждение (съдът не е длъжен да приеме документа, въпреки че е неизгоден) - преценява се съвкупно. Изключенията по чл. 237 са само неизгодни.

2) Частните документи се разделят на нарочни и случайни - има разлика в доказателствената им стойност. Нарочният документ има по висока доказателствена стойност.

а. Нарочните документи се съставят с цел да доказват факта, който е удостоверен в тях (напр. разписка на длъжника при получаване на сума в заем).

б. Случайният документ не е съставен с цел да се доказва (писмо на длъжника до сестра му).

3) Документи на чужд език (частни документи). При представяне на частен документ на чужд език той трябва да бъде придружен от точен превод на български (чл. 147). Чл. 147 има важно практическо значение - този документ трябва ли да бъде легализиран (по Наредбата за легализацията на чужди документи), трябва ли преводът да бъде направен от лицензиран преводач. От чл. 147 следва, че не е необходим лицензиран преводач, иначе нормата нямаше да има смисъл - ако съдията не може да го провери, се прави експертиза от вещо лице. Не е необходима легализация на частните документи за разлика от официалните - за да имат чуждите официални документи същата материална доказателствена сила като българските официални документи. По наредбата легализация напр. на диплома се извършва с печат от Министерство на просветата, че има такъв документ + легализация от Министерство на правосъдието + легализация от МВнР + легализация от МВнР на другата държава (удостоверява, че печатът е на нашето МВнР). Ако чужд официален документ не се легализира в ГП ще има доказателствената сила на частен дикуемнт и ще има някаква доказателствена стойност.

Един и същ документ като вещ може в една своя част да е официален,а в друга частен(нотариално заверен частен документ;подписаните от страните изявления в нотариален акт са частен документ-ако нотариалният акт е нищожен като офиц.документ,той има силата на частен документ,ако е подписан от страните).

2.3. Ж.Ст.: Документите са истински (автентични и верни) и неистински (неавтентични и неверни). Критерият за автентичност е авторството, а за вярност - съответствието между свидетелстващия документ и удостовереното с него (въпросът за верността е само за свидетелстващите документи).

1) Автентичен документ - действително материализира изявление на лицето, посочено като издател.

2) Неавтентичен документ - изявлението не е направено от лицето, сочено като издател (може да е подправен подписът или текстът, автор е авторът на подправката; неавтентичен документ означава винаги липса на претендирания документ - лицето не е издавало такъв документ).

3) Верен документ - свидетелстващ документ, който отговаря на удостовереното фактическо положение.

4) Неверен документ - свидетелстващ документ, който не отговаря на удостовереното фактическо положение (може да се дължи на интелектуална подправка или на грешка).

Ж.Ст. прави и други самостоятелни разграничения: 1) свидетелстващ и диспозитивен документ; 2) частен и официален документ; 3) подписан и неподписан документ.

3. Съгласно чл. 150 Документ, извършен от некомпетентен орган или не в предписаната форма, има значение на частен документ, ако е подписан от страните. По формалната логика документ, неподписан от страните и извършен от некомпетентно длъжностно лице, не е частен документ (аргумент за противното). Според О.Ст. идеята на чл. 150 е, че ако документът, който не отговаря на чл. 143, не е подписан от страните, негов автор е длъжностното лице, има формална доказателствена сила. Ако страните са подписали този документ, автор на изявлението ще се считат и страните - ще има формална доказателствена сила и ще ги обвързва и тях като автори на документа.

4. Неграмотност - чл. 151.

4.1. Какво значи “неграмотен”: грамотността е относително качество, не може да бъде абсолютна - грамотен е този, който може да чете на езика, на който е написан документът, и го разбира.

4.2. За какво са необходими двамата свидетели: идват да удостоверят, че на лицето е известно съдържанието на документа, а не че той е подписал документа (арг. от чл. 151, ал. 2 - двама свидетели са необходими и при сляп, но грамотен човек) - не удостоверяват полагането на отпечатъка от палеца. За да има документът формална доказателствена сила, подписалият го трябва да разбира езика и да го чете - въпреки наличието на подписа, лицето не е автор на документа - лицето трябва да може да чете и да разбира, не да пише.

5.1. Доказателствена сила и доказателствена стойност. Вътрешното убеждение за това кои факти са доказани и какво следва от тях е свободно и се подчинява единствено на закона. В зависимост от убеждаващото въздействие върху съзнанието на съдията доказателствените средства имат различна доказателствена стойност. Най-голяма доказателствена стойност биха имали тези, при които съдията по силата на закона е длъжен да смята, че доказваният с тях факт се е осъществил.

1) Когато доказателствените средства притежават обвързваща съда доказателствена сила, поради което информацията в тях се приема a priori за достоверна и отговаряща на действителността, се говори за доказателствени средства с основана на закона доказателствена сила.

2) В другите случаи убеждаващото въздействие зависи от множество фактори и степента на това въздействие определя конкретната доказателствена стойност на съответното доказателствено средство.

5.2. Доказателствена сила - такава имат само писмените доказателствени средства. Нормите, от които тя следва, създават оборими презумпции - че съдържащото се изявление е на определено лице или че отразените факти наистина са се осъществили.

1) Формална доказателствена сила - притежават я всички подписани документи. Създава задължение за съда да смята до доказване на противното, че автор на изявлението преди подписа е лицето, което е подписало документа. Формалната доказателствена сила се отнася единствено до авторството, не и до съдържанието - оспорването на съдържанието не става по чл. 154 (по отношение на съдържанието частният документ няма доказателствена сила и подлежи на преценка от съда по вътрешно убеждение).

2) Материална доказателствена сила.

а. Официалните свидетелстващи документи:съдът е задължен да смята до доказване на противното,че удостоверените в документа факти действително са осъществени(лично възприетите факти,място и дата на съставяне).

б. В производството за издаване на изпълнителен лист посочените в чл. 237 документи имат материална доказателствена сила (но при оспорване на съществуването на съдържащото се в тях изпълняемо право те нямат материална доказателствена сила).

5.3.Доказателствена стойност.Съдът преценява всички събрани по делото д-телства по вътрешно убеждение.

1) Неизгодният за издателя документ притежава по-голяма доказателствена стойност от изгодния за него документ - нормално е да се отричат неизгодните факти, но в крайна сметка съдът преценява.

а.Ако се представи изгоден и изходящ от страната частен документ, а другата страна не оспорва и не посочва доказателства за оборване, съдът трудно може да не приеме факта за установен (състезателно начало).

б. Ако страна представи изходящ от другата страна неизгоден документ и другата оспорва осъществяването на факта и посочва доказателствени средства, съдът трябва да прецени извънсъдебното признание с оглед на целия останал материал и доказателствената му стойност ще бъде намалена.

2) Частен документ, изхождащ от трето лице. Когато този документ е свидетелстващ, доказателствената му стойност е по-ниска от тази на свидетелските показания - при даване на показания свидетелят обещава да говори истината и носи наказателна отговорност за лъжествидетелстване; могат да му се задават въпроси.

Ж.Ст.: Всеки автентичен документ има формална доказателствена сила - удостоверява авторството; официалният документ независимо от вида му удостоверява и дата и място на съставяне (датата на частния документ е непротивопоставима на трети лица, а достоверна дата е денят, след който издаването е безсъмнено - чл. 145 посочва няколко хипотези; виж и ал. 2). Според Ж. Ст. свидетелстващите документи имат материална доказателствена сила: 1) официалният документ има обвързваща съда доказателствена сила (предпоставена е от това, че е издаден от длъжностно лице, в кръга на компетентността му, при спазване на реда и формата); 2) частният свидетелстващ документ се ползва с доказателствена сила само при неизгодни за издателя факти, не и при изгодни факти (според О.Ст. това е неточно: частните документи нямат произтичаща от закона доказателствена сила извън формалната, освен това съдът преценява всички доказателства по вътрешно убеждение); изключение са счетоводните книги (чл. 146; чл. 55 ТЗ) - лицата могат да се позовават на вписванията в тях, но тяхната доказателствена сила се преценява от съда (не като при официален свидетелстващ документ), освен това е производна (книгите трябва да бъдат редовни - всяко вписване да е документирано . трябва да се докаже). Доказателствената сила на другите частни документи се преценява от съда по вътрешно убеждение.

6. Оспорване - чл. 154.

6.1. Оспорването по чл. 154 е оспорване на автентичност (авторство), не на истинност (наличие на факти извън документа - съответствие с обективната действителност).

Според Ж.Ст. може да се оспори при диспозитивен документ автентичност, а при свидетелстващ документ автентичност и/или вярност (при частни свидетелстващи документи за материалната им доказателствена сила не е нужно оспорване, тъй като съдът не е обвързан от тяхната доказателствена сила). Оспорването дори да е на основание претендирано престъпление, чл. 182, “д” не се прилага, а истинността се проверява от съда, пред който е направено оспорването (чл. 156). Ако официалният свидетелстващ документ е издаден извън кръга на компетентността на органа, няма нужда от оспорване на верността - документът няма доказателствена сила.

6.2. Правото на оспорване се преклудира в изключително кратък срок - в заседанието, в което документът е представен, или в следващото, ако страната не е присъствала. Това е неприложимо в някои по-специални хипотези: 1) приложените към исковата молба документи могат да се оспорят най-късно в първото съдебно заседание (независимо дали ответникът се е явил); 2) крайният срок за оспорване на документ, представен с въззивната жалба, е 7-дневният срок за отговор (размяната на документи играе ролята на първото съдебно заседание). Оспорването трябва да е изрично и недвусмислено.

6.3. С оспорването на автентичността лицето се опитва да обори материалната доказателствена сила по опосреден начин (няма да е официален документ).

6.4. При оспорване на документа съдът пита страната, която е представила документа, дали желае да се ползва от него (чл. 154, ал. 2).

1) Ако не желае, проверка не се извършва и документът се връща на страната. Страната може да не желае да се ползва, защото проверката бави делото; документът може да е неистински или подправен и при такава констатация съдът трябва да го изпрати в прокуратурата.

2) Ако желае да се ползва, се назначава проверка - определение за отлагане и насрочване и за назначаване на графическа експертиза. Проверката се извършва чрез всички доказателствени средства, вкл. разпит на свидетели (чл. 155) - Ж.Ст.

6.5. Задължение за доказване.

1) При установяване, че подписът не е на оспорилата страна, другата страна (която желае да се ползва) трябва да докаже автентичността.

2) Ако подписът е на оспорилата страна, тя трябва да докаже неавтентичност (пълно доказване) - дотогава документът се счита за автентичен.Когато се оспорва истинност на неподписан от оспорващия документ, представилата го страна трябва да докаже автентичността му.

6.6. Съдът се произнася като отхвърля или уважава (и изключва документа от доказателствата) оспорването. Съдът се произнася по автентичността с отделно определение или направо със съдебното решение, но тук страната е в процесуална неизвестност относно това дали представеният документ е приет като доказателство.

По естеството си оспорването е предявяване на инцидентен установителен иск, затова съдът решава спора със СПН. Страната, ако е пропуснала срока (може и преди делото), може да предяви отделен иск по чл. 97, ал. 3 и въз основа на него да спре делото, по което е представен документът. При влязло в сила решение страната може да установи подправката по наказателен ред и да иска отмяна.