Принципи на гражд. процес.Същност и видове.Принцип на законността в ГП

7.Принципи на гражд. процес.Същност и видове.Принцип на законността в ГП.

1.1.2. Относно това няма съмнение в българската гражданскопроцесуална наука, но в българската правна наука има още две разбирания:

1) Основни ръководни правни идеи, т.е. елемент от идеологията.

а. Основните ръководни правни идеи са субективна категория. В ГП принципите са основни ръководни правни норми - трябва да ги има в обективното право, да съществуват реално.

б. Дори да се обективира идеята, въпросът е доколко ще има съответствие. Възможно е идеята на законодателя да е една, но да се превърне в друго действащо право (между идеята и реализацията може да има разлика) - действащият закон да се различава от ръководните правни идеи, а принципите са нещо, с което се работи. Съдът трябва да прилага закона.

2) Теоретични постановки, базиращи се на правните норми. Всяка наука е различна от обекта на познание - въпреки че науката се стреми към този обект (да го опознае), тя не е обектът. Всяко мнение обаче е мнение на експерт, но ако това нещо го няма в практиката, това е теоретично положение, изобщо не е принцип на правото. За съда е задължителна правната норма, а не експертното мнение, затова принципите на ГП са правни норми.

Принципите са част от действащия правен ред, а не правни идеи или теоретични постановки (Ж.Ст.)

1.2. Принципите на ГП са основни ръководни правни норми.

1) Принципите на ГП са основни правни норми - те са основата, на която се формира цялата съвкупност от частни проявления на съответния принцип. Принципите са скелетът, около който се образуват съвкупности от норми, проявления на тези принципи. Те са основата на ГП, на който са изградени цели комплекси пр. норми.

2) Принципите са ръководни пр.норми - чл. 4 ГПК. Съгласно чл. 46 ЗНА, когато съдът има съмнение за прилагането на определена правна норма, ще се ръководи от принципите - когато прилага норма, която не е принцип, съдът отива към принципа и се ръководи от него като цяло. Според Ж.Ст. са основа и за попълване на празнотите чрез аналогия на правото.Според Ж.Ст. чл.4,ал.1 ГПК е неточен-обичаят не може да предхожда принципите;при празнина първо се преминава към аналогия на з-на,ако не-аналогия на правото.

Според Ж.Ст. имат още две характеристики: 1) отразяват и изразяват ръководните пр. идеи и ценности на об-вото и д-вата; 2) разкриват най-ярко качествените особености на обусловените от тях съвкупности от норми.

1.3. Ж.Ст.: Правният принцип може да е прогласен изрично - законност, равенство, състезателно начало и дирене на истината (чл. 4, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 и 2 на Конституцията), или да е изразен мълчаливо чрез съдържанието на нормите, които обуславя - диспозитивно начало.

1.4. Ж.Ст.: Правният принцип обуславя съдържанието на комплекси от норми, затова не са принципи отделни съдоустройствени и процесуални норми (съдийска независимост, публичност). Конституционното прогласяване на нормата не я прави непременно принцип, но ако един принцип е закрепен в Конституцията, това го гарантира срещу отмяната му със закон (принцип за законност и др.). Бързината и процесуалната икономия не са норми, а са цели на процеса (процесуалните срокове целят бързина, съединяването на искове - процесуална икономия, чл. 102 - и двете), допълнителни изисквания - бавната и неикономична защита е лоша, но не незаконосъобразна защита.

2. Видове принципи на ГП. Според своя обхват се разделят на 3 групи.

2.1. Общи за цялата правна система принципи (общоправови) - принципът намира проявление в ГП, но е общ за цялата правна система (всички правни отрасли). Такъв е принципът на законност - залегнал е и в КРБ.

2.2.Междуотраслови принципи,които се проявяват не в цялата правна система,но в няколко правни отрасъла.

1) Принцип на състезателността. Този принцип се проявява и в наказателния процес. Според О.Ст. в наказателния процес не може да съществува състезателно начало - при състезателното начало има равни позиции на състезателите, а в наказателния процес обвиняемият е невинен до доказване на обратното, т.е. той може да не се състезава, а прокурорът не може да се състезава сам със себе си.

2) Принцип на служебното начало.

3) Принципът на истината в ГП има различно съдържание според различните тълкуватели. Според О.Ст. (и според Ж.Ст.) това е принцип на формалната истина и той е междуотраслов (разлика с наказателнопроцесуалната теория, където се говори за установяване на обективната истина).

2.3. Отраслови принципи - присъщи само на ГП. Такъв принцип е диспозитивното начало.

*Според Ж.Ст. има принцип на социалната справедливост, не и според О.Ст. В българския ГП, за да говорим за този принцип, първо трябва да определим какво значи справедливост, после какво значи социална справедливост и после да проверим дали го има. Както и да го разбираме, този принцип е несъвместим с принципа на състезателното начало (а той е закрепен в К-ята), освен ако го разбираме по друг начин.

3. Принципите на ГП съществуват в едно диалектическо единство - не може един да бъде променян, без да се променят останалите. Те са взаимно свързани, влиянието им един върху друг е изключително сериозно и промяната на един от тях влече и промяна на останалите. Това е естествено, защото те са основата на ГП-ако се промени елемент от нея, трябва да се променят и др.елементи. Затова принципите не са самостоятелни.

4. Принцип за законност - чл. 4, ал. 1 Конституция, чл. 4 ГПК.

4.1. Според този принцип при извършването на процесуални (и други) действия от участниците в процеса (страните и съда) те трябва да бъдат съобразени точно с процесуални норми, а при даване на защита и санкция (решаване на делата) съдът (правораздавателният орган) трябва да приложи точно материалноправните норми към внесените чрез твърденията и доказванията на страните факти по делото. Следователно, принципът на законност има две проявления: 1) в процеса - в хода на процеса съдът прилага процесуалните норми; 2) при решаването на делото по същество - материалните норми. В хода на процеса процесуални действия извършват съдът и страните.

1) О.Ст.: Този принцип гарантира и други принципи - състезателното начало се гарантира от дадените отнапред правила и гарантираното им спазване.

2) О.Ст.: Този принцип прави производството предвидимо - всяко процесуално действие води до еднозначни процесуални последици; също и решението - страните познават приложимата материална норма и са наясно за доказаните факти (съдът е длъжен да реши делото на база събрания доказателствен материал като приложи точно материалната норма).

3) О.Ст.: Този принцип се отнася и за трите производства.

4.2. Гаранции при осъществяване на процесуални действия.

4.2.1. Страните трябва да съобразят действията си с процесуалния закон. Гаранции:

1) Когато действията на страните не са съобразени с процесуалния закон, тези действия са недопустими - всяко недопустимо действие не поражда целения резултат (не произвежда действие, правни последици) и съдът не трябва да го взема предвид (настъпва процесуална тежест). Съдът дава срок за поправяне и ако процесуалното действие бъде поправено, действието ще се валидира с обратна сила, но ако не се поправи, все едно не е било извършено (чл. 25, ал. 2, чл. 100, ал. 1, чл. 199, ал. 3, чл. 218в, ал. 2).

2) Принципът на законност по отношение на страните се гарантира (освен с недопустимостта на несъобразените с процесуалния закон действия) и със забрана за злоупотреба с процесуални права. Чл. 3 формулира забраната като задължение за добросъвестно упражняване на процесуалните права - насочено към участващите в процеса (страни, трети лица - наддавачи на публична продан, присъединени кредитори) и представителите им за всички процесуални действия (Ж.Ст.). Добросъвестност е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува - незнанието, че правото не съществува, изключва недобросъвестността (Ж.Ст.) Злоупотреба има при знание, че правото не съществува или че не съществува материалното право, чиято защита се търси - умишлено упражняване на процесуално право в противоречие със защитното му предназначение, напр. организиране на симулиран процес за прикриване на действителното правно положение, използване на формално налично изпълнително основание, позоваване на несъществуващи свидетели за отлагане на делото (Ж.Ст.)

а. Гаранция срещу това страните да искат от съда нещо, което е в противоречие с процесуалните норми (процесуалните права се употребяват не с целта, с която са създадени). Решението ще бъде в полза на страната, чиято позиция съответства на закона (О.Ст.).

б. Отговорността за разноските по делото - разноските по допълнителното заседание при неоснователно отлагане на делото (чл. 64). Ж.Ст.: злоупотребилият с процесуално право отговаря спрямо другата страна за претърпените вреди, претенцията се предявява по исков ред (ако е постановено решение при злоупотреба, искът се предявява след отмяната му, защото СПН потвърждава предявеното несъществуващо право).

в. Ж.Ст.: Съдът е длъжен да отхвърли искането, представляващо злоупотреба с процесуално право - да прекрати симулирания процес, не трябва да вземе предвид по чл. 188, ал. 3 материалноправните промени, предизвикани с цел затрудняване на защитата срещу недобросъвестната страна (напр. прехвърляне на владението на ревандикирана вещ през време на делото).

г. Ж.Ст.: При организиране на симулиран процес организаторът е обвързан от решението, плод на процеса.

д. Ж.Ст.: За страните настъпват процесуални тежести при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон или при неизпълнение на процесуални задължения.

1) Чрез възможността да се обжалват разпорежданията или определенията на съда, когато съдът е приложил процесуалните норми неправилно - частна жалба, когато действията са обжалваеми.

2) Чрез обжалваемостта на съдебните решения - крайният акт може да се обжалва с въззивна или касационна жалба (триинстанционен ГП). Всяко нарушение, което е съществено процесуално нарушение, може да бъде релевирано с касационна жалба. Триинстанционната съдебна система беше създадена за гарантиране на принципа за законност - законността беше изведена като свръхценност. Според О.Ст. принципът на законностата е надценен, подценени са други ценности (бързина). Предвижда се извънредно средство за контрол и отмяна - чл. 231.

Според Ж.Ст. гаранции са и: 1) независимостта и безпристрастността на органите (чл. 117, ал. 2 от К-ята, чл. 12 ГПК, чл. 14 ЗМТА); 2) участието на прокурора - чл. 27 (според О.Ст. е било гаранция до 1997 г., сега участието е минимално); 3) спиране на делото от ВС при противоконституционност на прилагания закон.

4.3. Гаранции по отношение на материалното право - по-сериозни:

1) Въззивно обжалване, касационно обжалване.

2) Отмяна по чл. 231.

3) Триинстанционно производство.

8, 9 въпрос??????

10. Принципът за установяване на истината в гражданския процес

1. Принципът за обективната истина предпоставя съществуването на някаква истина преди и извън процеса: съдът е длъжен да установи и да постанови съдебно решение съобразно действителните материални правоотношения между страните (такива, каквито са преди и извън процеса).

1.1. Съдът беше длъжен да подпомогне страните или дори да действа сам, за да установи фактите по делото (чл. 129, ал. 1 - отм.). При този принцип съдебното решение беше неправилно, ако не съответстваше на обективните (действителните) материални правоотношения (чл. 207, б. “в” - отм.). Имало е и такова основание за обжалване пред втора инстанция - непълнота на доказателствата.

1.2. Принципът за обективната истина е отменен с отмяната на чл. 4, ал. 2 през 1997 г. с въвеждането на състезателното начало (до отмяната на ал. 2 водещо е било служебното начало). Служебното начало е стеснено с промяната на ал. 3 през 1997 г.

2. Антипод на принципа за обективната истина е принципът за формалната истина-съдът е длъжен да постанови съдебното решение на основата(да съответства)на събрания по делото доказателствен материал.

2.1. Съдебното решение е неправилно, ако не съответства на събрания по делото материал - ако съответства, е правилно. За съда не съществува друга истина освен тази, която е установена в рамките на процеса. Съдът няма право или задължение да установява истината извън процеса. Съдът обаче има свобода на убеждението при преценката на достоверността на информацията в събрания по делото док. материал.

2.2. О.Ст.: Проявления на принципа:

1) При въззивното обжалване страните не могат да се позовават на нови факти, които на се изтъквани, но са могли да бъдат посочени пред първоинстанционния съд (чл. 198, б. “д”, чл. 205, ал. 1) - при непосочване на такъв факт решението е правилно от гледна точка на формалната истина.

2) В касационното обжалване не са допустими никакви нови доказателства и доказ. средства (чл. 218б, б. “в”).

2.3. Принципът на формалната истина е свързан с това, че в процеса действа състезателното начало и е отречено инквизиционното начало.

1) При състезателното начало субект на доказване в ГП са страните по делото, не и съдът (разлика от Ж.Ст. - според него и съдът). По силата на състезателното начало и равенството на страните им се осигурява равна възможност да направят своите твърдения и да ги подкрепят с доказателства, а решението трябва да е в съответствие с доказаните факти - формалната истина е осигурена, не противоречи на чл.121,ал.2 от К.(О.Ст).

2) При инквизиционното начало страните не са субект на доказване, а по-скоро са обект на доказване - съдът извършва доказателствената дейност.

Принципът на обективната истина предпоставя донякъде съдът да участва в доказателствената дейност, принципът на формалната истина напълно отрича възможността съдът да участва в доказателств. дейност.

3. Според някои съществува принцип за дирене на истината. Нормите, проявление на този принцип, вече не съществуват. Вече в процеса принцип на истината не съществува, на мястото на тези норми е принципът на състезателното начало. Според Ж.Ст. този принцип съществува и той е залегнал в чл. 121, ал. 2 от Конституцията - не формалната, а действителната истина.

3.1. Ж.Ст.: Истината в ГП се отнася до отделни факти на миналото (юридически факти) и до индициращите ги факти на миналото или настоящето (доказателствени факти).

3.2. Ж.Ст.: Принципът на дирене на истината предпоставя правото на всяка страна да сочи факти и доказателства в подкрепа на правните си твърдения, но и задължава съда да предизвика и улесни това право.

1) Най-силният стимул за страните е интересът от изгодно решение; подсилва се от заплахата на чл. 231, б. “а” - окончателна неотменимост на неправилното решение в резултат на неизвинителна небрежност на страната при попълване на делото с факти и доказателства.

2) Помощта на съда обхваща: 1) изясняване пред страните на спорното право съобразно с основанието и петитума на иска - релевантните факти в много случаи се предопределят от естеството на правото (чл. 108); 2) извличане на фактите и включване в делото чрез въпроси към страните (чл. 109, ал. 2).

3.3. Улесняване на диренето на истината (Ж.Ст.):

1) Задължение за говорене на истината (чл. 3):

а. Отнася се до всички факти: 1) релевантни за спорното право, доказателствени факти, процесуални факти; 2) твърдяни и отричани; 3) изгодни и неизгодни. Задължението е да се съобщят всички известни факти - чл. 3 забранява и процесуалната лъжа, и премълчаването.

б. Задължението се нарушава при съзнателно твърдение на неистина или премълчаване на истината. Обективната неистинност или непълната сигурност на страната в истинността не ангажират отговорността й по чл. 3 (забранява само лъжата).

2) Уредено е доказването като път към истината:

а. Формалните доказателства с неопровержима и обвързваща съда сила са пречка за дирене на истината - затова съдът преценява истинността на признанието (чл. 127, ал. 2).

б. Средства за отстраняване на недостоверността на доказателствата: наказателна отговорност за лъжесвидетелстване или лъжливо експертно заключение; забрана заинтересувано лице да се назначи за експерт; режим за събиране и преценяване на доказателствата (устност, публичност, непосредственост, свободна преценка на доказателствата от съда).

3) Средства за отстраняване на опасността от пристрастие - при съмнение може да се отстрани съдията, прокурорът, секретарят (чл. 12, 13).

4) Осуетяване на съдебната грешка (при фактически констатации) - задължения да се вземат предвид всички данни на делото (чл. 188, ал. 1 и 3) и да се мотивира съдебното решение (чл. 189, ал. 2).

3.4. Гаранция (Ж.Ст.) - нарушаване на принципа е съществено процесуално нарушение и основание за отмяна на решението чрез обжалване или по чл. 231.