1. Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражд. По. Форми на незаконосъобразно развитие

18. Понятие за иск. Право на иск.

1. Понятие за иск.

1.1. Иск – терминът се използва в законодателството с две различни съдържания. Редица норми на ЗЗД, ТЗ и ЗС използват термина “иск” като влагат в него материалноправно съдържание, т.е. под иск се разбира притезание, притезателно право (право на иск). От друга страна в термина “иск” се внася и процесуално съдържание – искане отправено до съда да бъде разрешен гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо (разликата с административното производство е, че в гражданският процес, спорът се разглежда, т.е. страните участват в решаването, а не чакат само решение). Тази двузначност води до проблеми в теорията и най-вече в практиката. Напр. §6а от ПЗР на ЗППДОП гласи: При приватизация на държавни и общински предприятия по смисъла на чл. 1, ал. 3 от този закон кредиторите на приватизиращото се предприятие са длъжни в срок до 6 месеца от деня на обнародване на решението за откриване на процедура за приватизация да уведомят писмено съответния орган по чл. 3 за вземанията си към предприятието. Лицата, неизпълнили изискванията по изречение първо, губят правото си на иск за тези вземания с изключение на вземанията по трудови правоотношения – поставя се въпроса кое право на иск се губи – притезанието (при плащане ще има недължимо платено) или процесуалното право на иск (правото губи съдебната си защита). Проф. Сталев многократно е възразявал срещу употребата в законодателството на понятието “иск” като обозначение на притезателни права. Терминът “иск” се използва двузначно и в сравнително новите ТЗ, част ІІІ и ЗППДОП. В гражданският процес се използва само с процесуалното си съдържание.

1.2. В процесуален смисъл искът е изявление с двояк характер. Той винаги е изявление за знание и винаги е волеизявление. В обстоятелствената част на исковата молба се описват обстоятелствата, на които се основава искането до съда (правно релевантните факти) – това е изявлението за знание. Искът е и волеизявление, защото се иска нещо от съда – това е петитумът на исковата молба Ищецът не е длъжен да прави правна квалификация, но в петитума трябва ад очертае характеристиките на претендираното право. Доста голяма е разликата между изявлението за знание и волеизявлението, тъй като волеизявлението не може да се провери дали отговаря на истината.

1) Искът като изявление за знание може да бъде верен или неверен по най-различни причини, напр. защото ищецът не е възприел правилно обективно случилото се или защото иска да го представи в своя полза и т.н. Според теорията на гражданския процес искът е основателен или неоснователен в зависимост от това дали е вярно или невярно изявлението за знание.

2) Искът като волеизявление е валиден или невалиден, а според теорията на гражданския процес е допустим или недопустим. Преценката за това се прави през цялото развитие на процеса.

Според проф. Сталев, за да се учреди исковият процес е достатъчно искът да е допустим, т.е. да е процесуално валиден. Основателността на иска пък е от значение за съдържанието на решението.

1.3. Разлика между материалното понятие за иск и процесуалното понятие за иск (В. Попова). В материалният закон се използва терминът “притезание” и в този смисъл вещноправно притезание означава ревандикационен иск (при неговата реализация първо се иска връщане на владението от лицето, което владее, а след това се завежда иск, който е осъдителен, а не ревандикационен). В практиката съществуват понятия вещен иск, облигационен иск, владелчески иск, а в теорията на гражданския процес съществуват установителни, осъдителни и конститутивни искове. Предмет на иска е твърдяното спорно право, а не самият иск като процесуално действие. В исковия процес материалното право се твърди, като не е ясно дали то съществува. Искът по смисъла на материалното право е субективно право, а по смисъла на процесуалното е процесуално действие. В процеса обратен иск е искът на главната страна към третото лице помагач, а в материалното право това е искът на носителя на регресни права.

2. Значение на иска. Поставя се равенство между искова молба и иск, защото без искова молба иск няма, но и без иск искова молба няма.

2.1. Искът/иск. молба слага началото на исковото съдопроизводство във връзка с диспозитивното начало.

2.2. Искът/исковата молба определя надлежните страни, защото съдията не е в състояние да провери дали ищецът и ответника са субекти на материалните правоотношения.

2.3. Искът определя предмета на спора (според О. Стамболиев той го “предопределя”). В този смисъл, когато се каже, че искът “определя” предмета спора се разбира, че само посоченото в иска може да е предмет на спора. “Предопределя” означава, че предмет ще е това, което е посочено в исковата молба, но може и да е нещо друго, т.е. искът определя предмета в общи рамки, а после може да се конкретизира.

2.4. Искът като волеизявление предопределя вида на търсената защита, защото ищеца трябва да каже какво иска от съда. Ако се търси само сила на присъдено нещо, то ще имаме установителен иск. Осъдителният иск предполага сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а конститутивния – сила на пресъдено нещо и промяна в гражданските отношения между страните по делото.

2.5. Според проф. Сталев искът предопределя и защитата, която може да иска и да получи ответникът. Тя се състои винаги в сила на пресъдено нещо, с която се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава отричаното от ответника право.

 2.6.Искът подържа живота на исковото съдопроизводство–без иск исково съдопроизводство не може да има (това е случаят при десезиране на съда,до което се стига при оттегляне, отказ от иска или съдебна спогодба).

2.7. Според проф. Сталев искът определя и предмета на решението, което е негов отговор.

3. Право на иск

 Дуалистична теория (отрицание на отрицанието) – споделяна днес както от проф. Сталев така и от проф. Стамболиев. Според нея правото на иск се намира във функционална връзка с материалното право и принадлежи на този, който твърди, че е субект на правния спор. Разликата с първата теория е, че правото на иск принадлежи на този, който твърди, че е субект на материалното право. Правото на иск е право и на двете спорещи страни (преди процеса), едната от тях подава искова молба и се конституира като ищец, а другата страна се конституира като ответник. Правото на иск принадлежи и на двете страни и по време на висящото дело. Въпреки че ответникът влиза в процеса без негово желание, той има всички права като ищеца, включително и правото на иск. Според В. Попова в процеса и двете страни са носители на процесуални права и имат процесуални задължения по чл. 3, което означава, че не е коректно да се говори за активна и пасивна легитимация. В практиката се говори за активна легитимация като ищец (носител на права) и пасивна като ответник (носител на задължения). В процеса това не е така, там и двете страни имат еднакви права. При различните видове материални права по различен начин се определя кой може да бъде ищец и кой ответник, като има значение и до къде са стигнали отношенията по материалното правоотношение. Коректните термини са легитимиран като ищец и легитимиран като ответник.

Тази теория е процесуална, но е взела положителното и от материалноправното обяснение. Според нея правото на иск се определя като субективно, публично, процесуално, потестативно, динамично право, по силата на което, неговият носител има право да задвижи производството и да иска решение на правния спор със сила на пресъдено нещо – според проф. Сталев. Според проф. Стамболиев носителят на правото на иск може да иска решение от първоинстанционния съд, защото правото на иск не включва в себе си правото на въззивно и касационно производство.

4. Характеристика на правото на иск.

4.1. Субективно право.

4.2.Публично право–всички процес. права на страните са публични, защото насрещната страна е държавата в лицето на съдията или съдия изпълнителя. Никой от теоретиците днес не смята, че на правото на иск кореспондира някакво задължение на ответника, в изпълнителният процес обаче има съмнения за някои.

4.3. Потестативно право – в резултата на упражняването му настъпва правна промяна в правната сфера на съда, независимо от волята му той трябва да приеме исковата молба, да я разгледа и да постанови съдебно решение. Според В. Попова правото на иск е потестативно, защото предизвиква висящност на делото. Според някои други автори правото на иск е притезание до съда, който е задължен да разгледа делото и за се произнесе по него.

4.4. Динамично право, защото във времето правото на иск търпи определени промени – то придобива все по-богато съдържание, докато не стане право да се иска съдебно решение. Динамичното право се развива постъпателно като гражданския процес като правоотношение. Правото на иск възниква в момента, в които има правен спор. В този момент правото на иск има елементарното съдържание да се предяви искова молба до съда (втора искова молба за същото нещо не може да се предяви, защото вече е изконсумирано съдържанието на правото на иск). От този момент нататък правото на иск вече има съдържание да се иска насрочване на подготвително съдебно заседание. След това правото на иск се превръща в право да се иска заседание по същество. След заседанието по същество и определението по чл. 186 ГПК, правото на иск се трансформира в право да се иска постановяване на съдебно решение. След като бъде постановено съдебно решение правото на иск не се погасява, а се превръща в право на въззивна жалба. Според това разбиране, което се подържа от проф. Сталев правото на въззивна жалба не е нещо по-различно от правото на иск. След въззивната инстанция положението е същото, правото на иск се трансформира в право на касационна жалба. В крайна сметка правото на иск прекратява съществуването си с постановяването на съдебно решение със сила на пресъдено нещо.

Според едно по-модерно виждане (подържано от проф. Стамболиев, Мингова и Корнезов), правото на иск в своето динамично развитие стига до право да се иска постановяване на съдебно решение от първоинстанционния съд и това го погасява. След погасяването на правото на иск възниква право на въззивна жалба, което е сходно с правото на иск, но е различно. След произнасяне на въззивното решение и това право се погасява и възниква право на касационна жалба.

По смисъла на първото разбиране право на въззивна и касационна жалба има този който има право на иск – ищецът или ответникът. В производството обаче може да участва и подпомагаща страна по чл. 174, която няма право на иск, но има право да обжалва съдебното решене, което противоречи на първото разбиране. Това води до извода, че правото на въззивна или касационна жалба може да принадлежи на по-широк кръг субекти отколкото правото на иск.

Според В. Попова правото на въззивна и касационна жалба е част от правото на иск. За това има и два типа право на иск: 1) пълно право на иск; 2) право да се встъпи в чужд процес, като лицето има всички права с изключение на това да се разпорежда с иска.