Процесуални действия на съда и страните–обща характеристика. Видове съдебни постановления

25. Процесуални действия на съда и страните–обща характеристика. Видове съдебни постановления.

1.1. Това са действия на страните, насочени към учредяване, развитие и приключване на производството.

Ж.Ст.: Процесуалните действия са действия на съда и страните, насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес и чийто ФС и правни последици се уреждат от процесуалното право. Става въпрос за действията: 1) не само на съда, но и на други съдебни органи (секретарят съставя съдебен протокол); 2) не само на главните, но и на другите страни.

1.2. Ж.Ст.: Другите релевантни факти (дори и правни действия - поставяне под запрещение), не са процесуални действия. Действията на други участници (свидетели), дори и процесуално релевантни, не се процесуални действия - не пораждат право и задължение, насочени към следващо процесуално действие.

2. Процесуални действия на съда. Те са израз на решаващата или разпореждащата (разпореждане за движението, спирането или прекратяването на производството - Ж.Ст.) дейност на съда - Ж.Ст.: съдебни постановления. Делят се на 3 групи:

2.1. Решения. Според чл. 195, ал. 1: Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, a contrario от тази разпоредба може да се стигне до извода, че решенията са актове на съда, с които той се произнася по същество - Ж.Ст.: съдът взема отношение по предмета на делото, затова се казва, че с решението съдът се произнася по съществото на делото. С тях се приключва една или друга фаза от исковото производство, като с тях съдът дава отговор на въпроса, с който е сезиран. В исковото производство има 3 фази: първоинстанционна, въззивна и касационна, като всяка от тях завършва с решение (Ж.Ст.: също и обжалване на действията на съдия-изпълнител, охранителни производства завършват с решения). С произнасянето на решение съдът изчерпва процесуалната си компетентност и изпълнява задължението си по чл. 2 ГПК. За разлика от прекратяването, завършването е такъв край на съответната фаза, при който се завършва производството (Ж.Ст.: тъй като съдът решава задачата си - да даде защита, решението завършва исковото производство - формален и вторичен белег, който следва от това, че с решението се взема становище по спора).

2.1.2. Видове решения: - Според въпроса, по който съдът се произнася:

а. Произнасяне по материалноправния спор, с който е сезиран.

б. Има решения, с които съдът се произнася по процесуални въпроси. Това са например решенията, с които съдът се произнася по въззивна жалба и връща делото. За това не е правилно да се каже, че с решения съдът се произнася по същество, тъй като това са само едната група решения. Когато въззивната инстанция е сезирана с искането да се обезсили решение на първоинстанционния съд като процесуално недопустимо, ако въззивния съд не уважи жалбата решението ще е по процедурата.

в.Крайни съдебни решения–онези решения,които биха могли да имат сила на пресъдено нещо,евентуално изпълнителна сила и конститутивно действие,т.е. ако не се обжалват те ще породят такова действие.

г. Решения с “попътен” характер – това са решения, които никога няма да получат последиците на силата на пресъдено нещо. Нормално е тези решения да не подлежат на обжалване, напр. когато се обжалва решение на въззивна инстанция и касационната инстанция постанови, че то е неправилно и върне делото за ново разглеждане във въззивна инстанция. Това решение не е окончателно и никога не може да стане. Същата е хипотезата, когато решение на първата инстанция се обжалва пред въззивната и въззивната постанови решение, с което обезсилва решението на първата инстанция като недопустимо и връща делото пак в първа. То няма да бъде окончателно, защото след него друго решение на първа инстанция. Според ТР 1/2001 г. и тези отменителни решения подлежат на самостоятелно обжалване, това обаче не следва непосредствено от разпоредбите на ГПК. Според проф. Стамболиев този въпрос следва да бъде решен по друг начин, защото ако се допусне това обжалване процесът се натоварва прекалено много и се забавя във времето. Тези решения за разлика от другите не решават правния спор по същество, защото след тях следват други решения, които подлежат на обжалване.

2.2. Определения и разпореждания. Това не са актове на съда по същество. По процесуални въпроси (но не само по движението на делото), съдът се произнася с определения и разпореждания. Определенията са актове на съдебния състав, а разпорежданията са на председателя на съда. Според проф. Яновски въпросите, които се поставят в рамките на процеса са процедурни – по тях се произнася председателят с разпореждания, и процесуални – по тях се произнася състава с определения. Процесуалните въпроси са от принципен характер – от значение за принципите на гражданския процес. Когато въпросите не са относно тези базисни принципи, а са свързани с процедурата, председателят се произнася с разпореждане. Сега разликата между двата типа актове не е много важна, защото в първа инстанция от 1 съдия той е и председател, и състав. Разпорежданията и определенията освен това са подчинени на един и същи режим.

2.2.1. Обжалване.

1) Тези актове на съда не подлежат по принцип на самостоятелно обжалване, тъй като:

2) По изключение определенията и решенията подлежат на обжалване с частна жалба.

а. По принцип подлежат на обжалване онези определения и разпореждания, които преграждат по-нататъшното развитие на производството – чл. 218а, б. “в”.

б. Освен тях се обжалват определения и разпореждания в изрично посочените от закона случаи, когато могат да засегнат процесуални права на страните, напр. определението, с което се приема делото за разглеждане. Терминологично е важно, че се използва думата “прегражда” – такива са определенията, с които съда приема, че производството не му е подведомствено или определение по чл. 182 за спиране – те не спират, а преграждат пътя на производството.

2.2.2. Процесуалните действия на съда, които не слагат край на производството, са отлагателни и могат да бъдат заменени от същия съд – чл. 195, ал. 2: Определенията, които не турят край на делото, могат да бъдат изменявани или отменявани от същия съд вследствие изменение на обстоятелствата, грешка или опущение. . Съдът не може сам да си отмени решение или определение, с което се слага край на делото. Съдът рядко използва тази възможност, защото човек не обича да признава грешките си. Проблемът в тази хипотеза е, че има покриване между определенията, които съдът може да отмени, и тези, които подлежат на обжалване с частна жалба. Определенията, които прекратяват производството не могат да се отменят от съда, а тези които слагат пречка пред производството могат да се оттеглят. Може в един момент да се иска оттегляне и да се обжалва.

2.2.3. Ж.Ст. разглежда определенията и разпорежданията самостоятелно.

1) Определения - съдът взема становище дали и как да процедира по съществото на делото.

а. Според него определенията се различават от решенията: 1) правните им последици не надхвърлят рамките на производството; 2) не се обжалват отделно или се обжалват с частна жалба; 3) не могат да се отменят с извънредните средства; 4) поначало могат да се изменят и отменят от същия съд.

б. Разделя ги на:

-Определяния,прекратяващи процеса(недопустим)-могат да се отменят от същия съд и могат да се обжалват(но не са решения!);х-р на определение има и решението,с което искът се отхвърля като недопустим.

- Определения по движение на делото: 1) съдът взема становище по допустимостта на производството, без да го прекратява (дава ход на делото, препраща го на компетентен орган, спира го, отказва да го възобнови); 2) определения, които обезпечават бързото, законосъобразно развитие на процеса (за отстраняване на съдии, за участие на трети лица, за съединяване на искове). Определенията от първата група (с изключение на това за даване на ход) подлежат на обжалване с частна жалба; другите само по изключение (чл. 176, ал. 1). Определенията и от двете групи могат да се изменят и отменят (чл. 195, ал. 2) при: 1) промяна на обстоятелствата (напр. определение за събиране на доказателства, а после фактите се признават); 2) грешка или опущение (за дееспособността на страната - съдът е дал ход).

2) Разпореждания. Съдът се произнася по главния въпрос с разпореждане само при издаване на изпълнителен лист по чл. 237, б. “а” и “б” (чл. 242, ал. 3). Иначе с разпореждане се решава процедурен въпрос, но за разлика от определенията само такива въпроси, които се решават от едноличен орган (оставяне без движение на исковата молба, връчване на препис от исковата молба). Подчинени са на режима на определенията.

2.3. Призовавания и съобщения. Извън съдебните постановления съдът предприема и други процесуални действия (изслушва исканията и твърденията на страните, събира доказателства). Призоваванията и съобщенията целят да уведомят страната за вече извършени или предстоящи процесуални действия - обезпечават възможността да се подготви за защита и да я осъществи. Връчването на съобщения и на книжа става по правилата за връчване на призовки (чл. 52) - ще се говори само за призоваване.

1) Призоваване чрез призовка - за лица с известен адрес.

а. Призовката трябва да има определено съдържание(чл.45-съд,призован,по кое дело, в какво качество, къде и кога), иначе е недействителна; също и при заместващите способи (призоваване по телефона, с телеграма и т.н.). Призоваването да е поне 7 дни преди заседанието (чл. 41, ал. 5), иначе решението подлежи на отмяна.

б. Призоваването чрез призовка се извършва от: 1) съдебен служител (чл. 41, ал. 1); 2) служител в общината или кметството, когато в населеното място няма съд (ал. 2); 3) пощенски раздавач, когато призовката се изпраща с препоръчано писмо (ал. 3), също и при телеграма. Призоваването е само за първо заседание (ал. 6); за следващите страната се счита уведомена (чл. 107); в случаите на чл. 41, ал. 6 страната трябва да бъде призована отново (възобновяване на спряно дело и др.).

в. Удостоверяване: 1) призоваване по телефона - писмено, име, дата и подпис на извършилото го длъжностно лице; 2) с телекс - писмено потвърждаване; 3) с телеграма - известие за връчването й; 4) в другите случаи -с разписка, подписана от призования и връчилото лице, датирана. Извършени от длъжностни лица,това са официални документи,единствено допустимо средство за доказване на призоваването.

г. На кого да се връчи призовката - на призования, но може и друго лице: 1) на пълномощника (чл. 46, ал. 1), независимо дали може да се връчи на призования; 2) при недееспособна страна - на законен представител или попечител (ал. 1); 3) ако не може да се намерят тези лица, тогава на лицата по ал. 2 в посочената поредност: а) пълнолетно лице от домашните (живеят в едно домакинство!, наемател и наемодател дори и в едно жилище не са в домакинство, може да се третират като съседи); б) съсед - дееспособен, трябва да се съгласи (за разлика от домашното лице); при призоваване чрез телекс и телефон не може на тези лица; 4) на длъжностно лице по местоработата (чл. 49); 5) юридически лица - в канцеларията им. Неспазването на изискванията за съответния начин на призававане води до неговата недействителност (счита се за ненастъпило и трябва да се повтори). Ако призованият или лицата по чл. 46, ал. 2 не могат да подпишат това се отбелязва. Отказът на призования или домашните му да приемат призовката се отбелязва в разписката, подпис на свидетел - лицето се смята за призовано (чл. 47).

д. Страна, която е в чужбина за повече от 30 дни, ако няма пълномощник, трябва да посочи съдебен адрес (също и за законния представител, попечителя, пълномощника), ако не - призовките и съобщенията се прилагат към делото и се считат за връчени (чл. 44). Задължението се вписва в първата призовка. Съдебен адрес е лице с местожителство в седалището на съда, което се упълномощава да получава призовки, съобщения, книжа от името на лицето.

е. При смяна на адреса на страна (законен представител, попечител, съдебен адрес) по време на висящността на делото съдът трябва да се уведоми, иначе призовките се прилагат към делото и се считат за връчени (чл. 51). Задължението се вписва в призовката. Търговец и юридическо лице се призовават по последния вписан адрес, ако адресът е друг, призовката се счита за връчена (чл. 51, ал. 3). Ако страната има пълномощник, въпреки неуведомяването за смяна на адреса, трябва да се призове чрез него.

2) Обнародване - за ответник с неизвестно местожителство и адрес при предявяване на иска (чл. 50); обнародване поне 1 м. преди делото, след издирване чрез справка в съответната адресна служба; на лицено се назначава представител, ако не се яви.

3. Процесуални действия на страните. Ж.Ст. набляга на разграничаването на процесуални действия и материалноправни сделки от гледна точка на лицето, което може да ги извършва (носителят на правото може да извършва и двете, а ако страна е друго лице, може само процесуални действия), и от гледна отчка на ефекта (възможни са обаче сделки с процесуален ефект - отчуждаване на спорно право, както и процесуални действия с материалноправен ефект - предявяване на иск). Процесуални действия според него са тези, при които ГП регулира ФС (изискванията за валидност), но и правните им последици - не са процесуални действия прихващане, отказ от право, опрощаване; процесуални действия са възражение за прихващане, отказ от иск.

3.1. За да бъдат действителни, процесуалните действия трябва да отговарят на редица изисквания:

1) Да са извършени от дееспособна страна или от процесуален представител с представителна власт.

2) Да са извършени в съответната форма – обикновено в устна форма.

3) Да са извършени в съответния срок – в ГПК са предвидени различни срокове в дни или определени до съдебно заседание.

4) Ж.Ст.: Трябва да бъдат безусловни и безсрочни изявления. Изключение са евентуалните процесуални действия - тези, които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно вътрешно процесуално събитие (евентуален иск, обикновено и възражението за прихващане).

5) Ж.Ст.: Процесуалните действия обикновено са упражняване на процесуални права - ако право липсва, действието е опорочено.

6) Проф. Сталев счита, че процесуалните действия не трябва да представляват злоупотреба с процесуални права – чл. 3: Участвуващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Според него процесуалните действия, предприети недобросъвестно, са недействителни. Според Стамболиев обаче като четем чл. 3 може да стигнем до извода, че процесуалното действие, което е злоупотреба с права не е недействително. Това води и до въпроса в състояние ли е съдът да прецени дали процесуалното действие е злоупотреба с процесуални права или не. Ако страната има процесуално право, което може да упражни тя трябва да го упражни. В закона се казва същото – санкцията е само отговорност за разноски, а не недопустимост на процесуалните действия.

3.2. Видове процесуални действия на страните. Според съдържанието им те биват:

1) Искания – когато чрез своето процесуално действие страната прави волеизявление, това е искане – напр. искане за отлагане или за свидетели (Ж.Ст. - иск). Те като волеизявления могат да са валидни или невалидни, но не и верни или неверни. Ж.Ст. ги разграничана на искания по съществото на делото (за допускане и събиране на доказателства - насочени са да предопределят съдържанието на решението) и процесуални; исканията по съществото на делото според него се преценяват от гледна точка на допустимост и на основателност.

2) Твърдения – те са резултат от информационни изявления/изявления за знание за съществуването или несъществуването на права или факти. Познанието може да е вярно или невярно, но не и с опорочена воля.

а. Правни твърдения - имат за предмет претендирани или отричани права (съдържат се в искова молба, отказ от иск, признание на иск; такова е твърдението, че претендираното от другата страна право не съществува).

б. Фактически твърдения - отнасят се до съществуването или несъществуването на правно или доказателствено релевантни факти (посочване на основанието на иска).

Ж.Ст.: Доводи на страните (близки до твърденията) - изводи относно факти (фактически доводи - градят се на преценка на доказателствата) или права (правни доводи - градят се върху подвеждането на доказаните факти под правната форма).

3) Ж.Ст.: Доказвания - подкрепят твърденията: действия на страните, с които сочат, представят или участват в събирането на доказателствата.

Адресат на исканията и твърденията е съдът. В съдебно заседание те се правят в устна форма, а извън съдебно заседание – в писмена.

3.3. Оттегляемост. Процесуалните действия могат да са оттегляеми и опорочени.

1)Ако едно действие на страната е порочно,съдът може да даде срок за поправянето му–напр. искане за свидетел,който живее на определен адрес,а той е неверен или искова молба,която не отговаря на чл. 98 и 99.

2)Процесуалните действия е безпредметно да се атакуват по реда за атакуване на граждански сделки поради пороци на волята,тъй като са оттегляеми; ако не се оттеглят своевременно и въз основа на тях е постановено влязло в сила решение, страната може да използва извънредни средства за отмяна (чл. 231, б. “б”).

3) Всички процесуални действия на страните и процесуалните им представители са отправени до съда. Могат да се оттеглят до приключване на устните състезания (Ж.Ст.). Те са оттегляеми до определен момент – докато не е постигнат същностният резултат, който тези действия са целели. Ако резултатът е постигнат обаче, страната не може да се откаже от него. Според Ж.Ст. оттегляемостта е свързана с възникването на права за другата страна от процесуалното действие и затова не може да се оттегли съгласието за замяна на страна (чл. 121, 117), за спиране на делото (чл. 182).О.Стамболиев не е съгласен, че момента на оттеглянето е възникването на правото за другата страна. В някои случаи наистина за оттеглянето е необходимо съгласие на ответника, но това се дължи не на невъзможност за оттегляне, а на право на другата страна.

3.4.Процесуалните действия подлежат на тълкуване-изхожда се не от текста и наименованието им,а от смисъла и предназначението.При неяснота съдът трябва с въпроси да намери смисъла на процес.действия.

4. Гарантиране на извършването на процесуалните действия.

4.1. Процесуалните действия на съда са гарантирани чрез обжалванията, включително жалбата за бавност по чл. 217а.

4.2.Гаранция на извършването на процесуални действия от страните са процесуалните тежести. Те са специална санкционна последица при неизпълнение на процесуални задължения. Чрез процесуалните тежести страните се стимулират към изпълнение на процесуалните си задължения,защото ако не ги изпълнят резултатът ще е по-лош. Процесуалните тежести имат от друга страна заместваща функция ако страната пропусне да извърши определено действие то настъпва процесуалната тежест и процеса продължава.