Правно значение на подведомствеността и подсъдността

12. Правно значение на подведомствеността и подсъдността

1.1. Подведомствеността определя на кой орган делото е подведомствено, кой орган ще го реши.

1.2. Чрез определяне на органа се определя и процедурата - различните органи прилагат различни производства, по които правата на страните не са еднакви, също и гаранциите за правилно решение.

1.3. Подведомствеността във втория си вид е абсолютна процесуална предпоставка за възникване на право на иск. Правото на иск е право, на което кореспондира задължение на съда да приеме и реши спора. За да е длъжен да реши делото, съдът трябва да има власт да го реши.

1) Ж.Ст.: Съдът проверява подведомствеността още преди да връчи препис от исковата молба (изхожда от твърдените в молбата белези на спорното право) и следи за наличността й във всяко положение на делото. Определението, с което съдът се произнася, подлежи на обжалване с частна жалба (при другите процесуални предпоставки само при прекратяване на делото - чл. 213, б. “а”) - виж N9, т. 4.

2) Ж.Ст.: Разпределението на делата е от обществен интерес, затова страните не могат да уговорят, че делото ще се реши от друг орган, а не от съда и обратно. При предвидените от закона условия могат да уговорят делото да се реши от арбитраж или чуждестранен съд (чл. 9).

1.4. Какво става, ако съд се произнесе по въпрос, който не му е подведомствен, и обратно.

1) Ако един несъдебен орган е решил спор,подведомствен на съд.система,актът му е нищожен - нарушаването на правилата на подведомствеността от орган на ИВ води до постановяване на нищожен акт.

2) В обратната хипотеза - при постановяване на решение от съдебен орган - няма нищожно съдебно решение, но има недопустимо съдебно решение. Ако не бъде обжалвано, ще влезе в сила и ще породи правни последици. Ако се обжалва, се обезсилва. Следователно, съдилищата са с приоритетно положение в сравнение с органите на ИВ- на това се дължи разликата (КРБ,чл.6,ал.2 и 3 ГПК). Също при повдигане на въпроси, които не могат да бъдат повдигани, и въпроси, които строго погледнато не са подведомствени на съдилищата - напр.нищожност на административен или нормативен акт.По силата на чл.6 съдът може да се произнесе по преюдициални въпроси,който иначе не са подведомствени на съдилищата-наличието на подведомственост оправомощава съда за това.Ж.Ст:Ако делото е подведомствено на чужд съд, решението на нашия съд е неатакуемо, ако отводът не е заявен от ответника най-късно в първото заседание.

1.5. Съдът е овластен да вземе становище и по всички въпроси, обуславящи решението.

1) Ако съдът бъде сезиран с граждански спор въз основа на фактически състав, част от който е нищожен административен акт - съдът може да се произнася по преюдициални въпроси, които не са му подведомствени. Когато изходът на граждански спор зависи от валидността на административен акт, може да бъде предявено възражение за незаконосъобразност и съдът е длъжен да вземе становище, дори и актът да не се обжалва пред съд –това е инцидентен или косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове (Ж.Ст.). Във всеки случай съдът е длъжен да се произнесе по гражданския спор и не може да откаже, тъй като трябва да се произнесе и по законосъобразността на административен акт - би преградило съдебната защита на гражданските права (Ж.Ст.).

а. Ж.Ст.: Ако актът е нищожен, съдът трябва да отрече гражданските последици.

б. Ж.Ст.: Ако актът е унищожаем, съдът трябва да зачете действието му до отмяната по надлежния ред от компетентен орган. Но ако адм.акт по съдържание противоречи на закона, съдът е длъжен да не го зачете и да приложи закона. Няма значение дали актът е стабилен, или не (Ж.Ст.).

2) Съдът инцидентно може да се произнася и по наказателноправни въпроси (произнася се дали е извършено престъпление само ако поради някое от основанията по чл. 21 НПК наказателният процес е недопустим.

2. Правно значение на подсъдността (Ж.Ст.).

2.1. Предпоставка за допустимост на иска:

1) Абсолютна процесуална предпоставка са родовата и функционалната подсъдност, местната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот.

2) Местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка.

2.2. Подсъдността овластява съда да вземе становище и по преюдициални въпроси и възражения, които не биха му били подсъдни при предявяването им с иск (напр. съществуване на насрещно вземане).

2.3. Проверка на подсъдността.

1) Служебно или по отвод на ответника.

а. Служебно. Съдът проверява родовата и местната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот преди връчване на препис от исковата молба, въпросът може да бъде повдигнат от ответника или по почин на съда до постановяване на решението.2-рата инстанция проверява родовата и функцион. подсъдност.

б. За местната подсъдност съдът не следи служебно - проверява се по отвод на ответника в първото заседание.

2) От какво изхожда проверката.

а. Когато подсъдността е обусловена от предявеното с иска право,съдът при проверката изхожда от твърдението на ищеца,изведено от основанието и петитума на иск.молба.Гаранцията срещу неверни твърдения е заплахата искът да бъде отхвърлен като неоснователен,ако правото не съществува (съдът не може да провери подсъдността служебно или по отвод,защото дали правото съществува ще се отговори с решението).

б. Когато подсъдността е обусловена от ирелевантни за предявеното право факти (местожителство, местонахождение на имота и т.н.), при подсъдност, за която съдът следи служебно, фактът трябва да бъде доказан от ищеца, а ако се следи по отвод на ответника - той трябва да докаже отвода (чл. 92, ал. 5).

- Ирелевантните за правото факти трябва да са налице при подаване на исковата молба, окончателно обосновават подсъдността (чл. 93, ал. 3); отпадането им няма значение.

- Промяната на релевантните за правото факти в течение на делото променя подсъдността. Необходимо е фактите да са налице при проверка на подсъдността; решението ще е неатакуемо дори делото да е станало подсъдно на съда при приключване на устните състезания (тогава ищецът намалява размера на иска си под 10000 лв). Важно е промяната да настъпи, преди съдът да постанови, че делото му е неподсъдно.

2.4. Последици от неподсъдността:

1) Сезираният съд няма право да разгледа и реши делото. При местната подсъдност трябва ответникът своевременно да е предявил липсата й, иначе се обосновава подсъдността на сезирания съд.

2) Решението при липса на подсъдност е недопустимо. Когато обаче подсъдно на РС дело е решено от ОС, това не е основание за обезсилването му (чл. 94).

3) Ако делото му е неподсъдно,сезираният съд трябва да го прекрати пред себе си и да го препрати на компетентния съд(чл.93,ал.1)без искане на заинтересуваната страна(при неспазване на местната подсъдност е необходим отвод).

а. Съдът, на който е препратено делото, го продължава, делото се счита висящо пред него от деня на исковата молба, извършените действия запазват силата си. Запазват се и материалноправните последици (не само процесуалният ефект) на иска - спазване на преклузивния срок, прекъсване на давността.

б.При иск срещу няколко ответници,предявен по местожителство на ищеца,и при направен отвод от един ответник,делото се препраща на съда по местожителството му(ищецът вече няма право на избор по чл. 87).

в. Определението на съда подлежина обжалване, защото прегражда пътя за защита пред сезирания съд-чл.213 (не и според ВС).

2.5. Спорове за подсъдност (О.Ст.) - чл. 93.

1)Според Ж.Ст.могат да бъдат само отрицателни-до тях се стига,когато съдът е прекратил делото пред себе си, посочил е съдът, на който изпраща, но той не смята, че делото му е подсъдно. Споровете за подсъдност между съдилища на едно ниво се разглеждат от общия висшестоящ съд. Положителни спорове за подсъдност не могат да възникнат, защото определението, с което съдът приема делото, е задължително за другите съдилища (чл. 95) - друг съд не може да го приеме за разглеждане, нито да повдигне положителна препирня за подсъдност.

2) Въпросът е дали определението, с което делото се препраща от един на друг съд, е обвързващо - според Ж.Ст. не е обвързващо, защото може да се повдигне препирня за подведомственост; според О.Ст. съдът е обвързан, но ако има друго мнение, трябва да повдигне препирня за подсъдност, но съдът е обвързан и не може да препрати делото на друг съд (делото може да се препраща до друг съд).

3)Спорът се решава от общия по-горен съд;ако съдилищата са от районите на различни по-горни съдилища-от по-горния съд на съда,който последен е приел или отказал да разгледа делото;ако участва АС-от ВКС.Съдът се произнася в закрито заседание.Заинтересуваната страна може да обжалва определението отн. подсъдността.

4) Настъпилата след подаване на исковата (Ж.Ст.) молба промяна във фактическите обстоятелства, обуславящи подсъдността, не е основание за препращане на делото.

Ж.Ст.: Спорове за подсъдност между ВКС и ВАС се решават от 3 съдии от ВКС и 2 от ВАС (чл. 40, ал. 2 ЗСВ).

13.Страни в исковия процес-понятие и видове.Процес.правоспособност и дееспособност

1. Страни. Страните в ГП са основни части в него. Редица норми в ГПК свързват определени права и задължения със страните - свързват участието на едно лице в качеството на страна с притежаването на процесуални права и процесуални задължения.

1.1. Понятието за страна в ГП се дава по различен начин от различните автори. Ж.Ст. няма дадено понятие.

1.1.1. Белези. Според някои автори страните са лицата, които търсят защита (които са носители) на свои материални права и законни интереси, носят разноските по делото и са обвързани съ СПН или от законната сила на съдебното решение. Според О.Ст. не са критерий за определяне на страна:

1) Обвързаността от съдебното решение (по чл. 220) - такова нещо може да се твърди, но логиката на чл. 220 е на обратно: качеството страна е предпоставка за това някой да бъде обвързан от съдебното решение (затова не може да се тръгва от следствието към причината).

2)Субект на материалното ПО-може да се окаже обаче, че никакво материално правоотношение няма (напр. отхвърлен иск), също има отрицателни установителни искове, в които се твърди,че няма материално правоотношение и следователно тогава няма да има страни; Ж.Ст.: по установителен иск страни могат да бъдат лица,имащи интерес от установяването,но не твърдящи, че са субекти на спорното правоотношение. Може да се търси защита на свое материално право, но може и на чуждо(процесуална субституция). Качествата страна по делото и субект на материалното правоотношение може и да съвпадат, но са различни – е дното е с материалноправно,а другото с процесуалноправно значение (Ж.Ст)

3) Плащането на разноските - плащат се от този, който губи делото, но не губи качеството си страна.

1.1.2. От чл. 15 ГПК може да се изведе понятието. Ал. 1 дава легално определение: Страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Определението не е достатъчно ясно и пълно.

1.2.Страни в ГП са лицата, участващи в процеса от свое име,търсейки защита.Има два белега (кумулативно):

1)Формален белег-от чие име лицето участва в процеса. Ако е от свое име, обикновено е страна(но не е задължително).

2)Функционален белег - каква е функцията на процеса: да се търси или даде защита. Ищецът търси защита срещу ответника, а ответникът - срещу ищеца. Кой ще получи защита зависи от изхода на делото.

- В ГП освен страни има и свидетели, вещи лица - те участват в процеса от свое име, но с друга функция - помагат за изясняване на истината.

- Процесуален представител -той участва от чуждо име и функцията му е да търси защита, но за другиго (за страната, която представлява) - съвпада по функционален белег, различава се по формален.

- Съдията - участва от свое име, но функцията му е да правораздава. Ж.Ст.: при обжалване не е страна органът, чието решение се атакува - страни са страните в първоначалното производство.

1.3. Ж.Ст.: Редица норми се прилагат в зависимост от това кой е страна по делото: 1) подсъдност (чл. 81, 82, 85-89); 2) освобождаване от такси и разноски (чл. 63-68); 3) отстраняване на съдия и др. (чл. 12, 13); 4) кой може да предяви насрещен, обратен, инцидентен установителен иск (чл. 104, 108, 175, ал. 2); 5) спрямо кого ще действа СПН (чл. 220, ал. 1) и т.н. Това обаче поставя проблема за отграничаване на различните видове страни - напр. МФ е страна, но не определя подсъдността.

2. Видове страни.

2.1. Според това дали страните притежават конституционно право на правосъдие: 1) надлежни и 2) ненадлежни (формални) страни. “Ненадлежни” не е правилно, защото не трябва едно определение да се дава по отрицателен начин - то дава минимална информация, което е недопустимо. Критерият е правото на правосъдие - то е абстрактно конституционно право (неточно формулирано в Конституцията “съдебна защита”), което в ГП има различни правни форми.

2.1.1. Надлежни страни - притежават право на правосъдие. За да бъде страната надлежна, трябва да притежава няколко от тези форми в ГП:

1) Право на иск - задължение на първоинстанционния съд да постанови съдебно решение.

2) Право на въззивно обжалване - кореспондира му задължение на въззивния съд да постанови решение.

3) Право на касационна жалба.

4) Право на встъпване по чл. 174/181 ГПК.

Тези страни, които притежават някое от тези права, са надлежни. Тези категории обикновено се разглеждат само по отношение на главните страни.

2.1.2. Формални страни. Те формално са страни, въпреки че нямат право на правосъдие (на съдебно решение). Имат ограничен кръг процесуални права:

1) Право да участва в т.нар. “процес относно процеса”. Терминът е въведен от Д.Силяновски. Това е онази първа фаза на производството, в която се проверява допустимостта на всяко производство (първа-трета инстанция) - дали лицето, което е сезирало съда, притежава право на правосъдие (право на иск, право на въззивна жалба, право на касационна жалба). Тук формалната страна може да участва и да доказва право на иск, на въззивна или касационна жалба. Ако не го притежава (съдът прецени, че страната е формална), сезираният съд постановява определение, с което прекратява делото и постановява връщане на молбата (жалбата). Това определение на съда подлежи на въззивно обжалване пред втора инстанция.

2) Право да защитава своето право на иск (да отстоява твърдението си, че има право на правосъдие).

Страната може да бъде формална и при подаване на въззивната жалба - подава се чрез първоинстанционния съд към второинстанционния. Тогава правата на формалната страна са:

3) Ако 1-инст.съд намери, че няма право да подава жалба към въззивния съд,може да обжалва. Ако въззивният съд реши,че първоинстанционният съд е прав-второ и третоинстанционно обжалване. De iure исковата молба “се връща”. De facto се получава съобщение - това е моментът, от който се смята, че исковата молба(въззивната жалба)е върната.Не се връща, защото определението, което съдът постановява, се постановява върху самия текст на исковата молба-ако се върне исковата молба, изчезва и определението.

Формалните страни не се делят на видове, защото са с ограничен кръг процесуални права, които не участват в процеса - всички други видове са за надлежните страни.

2.2. Главни и допълнителни страни.

1) Главни страни - без тяхното участие ГП е немислим; процесът е двустранно производство, поради което са необходими участници две срещуположни страни, без които производство няма. Такива са ищец, ответник, носител на съдебно предявеното право в случая на чл. 15, ал. 2 (чл. 15, ал. 3, 31).

Ж.Ст. различава надлежни и ненедлежни страни като видове главни страни.

2) Допълнителни страни - могат да участват, но участието им не е задължително, за да има ГП.

2.2.1. Допълнителните страни се делят на: 1) подпомагащи страни - чл. 174-179 (170-175); 2) контролиращи страни - чл. 19. Те нямат право на иск (Ж.Ст.). Допълнителните страни са с по-ограничен кръг процесуални права в сравнение с главните (Ж.Ст.: не могат да се разпореждат със спорния предмет - по това приличат на процесуалния субституент, но за разлика от него нямат право на иск). За да бъдат страни - те търсят защита в процеса, но не непосредствена защита за себе си, а опосредствена защита за себе си (по отношение на допълнително правоотношение по отношение на главното правоотношение, предмет на делото).

1) Подпомагаща страна може да бъде този, който има интерес да подпомогне главната страна да издейства за себе си благоприятно съдебно решение. Тя трябва да има правен интерес, т.е. някакви нейни права да зависят от изхода на делото - чрез непосредствената защита на чуждото материално право подпомагащата страна защитава опосредствено свое материално право.

2) Контролираща страна (чл. 19, 300, ал. 5) - МФ(във всички случаи без недвижими имоти) и МРРБ (при недвижими имоти). Те могат да участват в процес, по който страна (ответник) е държавно учреждение. Участват в процеса, за да контролират доколко главната страна защитава добре своите права, участват за надлежна защита на правата на държавата (това създава едно привилегировано положение и според О.Ст. може да се мисли за противоречие с КРБ).

Ж.Ст.: За да встъпи като страна, министерството трябва да бъде уведомено от учреждението; ако не бъде уведомено, с оглед на защитното предназначение на чл. 19, министерството може да иска отмяна по чл. 231, ал. 1, б. “е”, първа хипотеза - затова уведомяване със същия ефект може да извърши другата страна, съдът (по свой почин, ако не е извършено). Министерството решава дали и кога да встъпи. Ако встъпи, става необходим другар - може да извърши всички процесуални действия, но и да се противопоставя на действията на контролираната страна и да ги обезсилва (това е особеност на това необходимо другарство). Ако министерството не е уведомено и не е встъпило, може да обжалва постановеното решение.

2.2.2. Главните страни се делят на:

1) На първо място на: 1) ищец и ответник; 2) въззивник и въззиваем; 3) касатор и ответник по касационна жалба. Формален критерий е по чия инициатива е образувано производството (кой е подал исковата молба или съответния вид жалба). И двете категории притежават право на правосъдие (право на иск).

2) Типични страни и нетипични страни (процесуални субституенти) - по-съществено деление. Разграничението се прави на основата на чл. 15, ал. 2 ГПК - дали търсят защита на свое или на чуждо материално право; Ж.Ст.: според основанието, от което произтича правото на иск.

а. Типичните страни търсят защита на свои материални права (Ж.Ст.: легитимирани са да предявят иск като субекти на защитаваното право) - обикновено те са участници в процеса.

б. Процесуалните субституенти притежават право на правосъдие (право на иск) за чуждо материално право (напр. чл. 134 ЗЗД). Конституират се като главни страни, но не типични. При предявяване на чужди права се призовава като страна и носителят им (чл. 15, ал. 3).

Ж.Ст.: главно встъпилият (чл. 181) и претендентът за вземането (чл. 180) са главни страни.

3. Придобиване на качеството страна, момент на придобиване. Качеството страна се придобива по три (два са основни) различни начина:

3.1. С предявяване на исковата молба (въззивна или касационна жалба) - от ищеца, въззивника или касатора. 3.2. В момента на връчване на препис от исковата молба (въззивната или касационната жалба) и призовка за първо съдебно заседание за ответника, въззиваемия или ответника по касационната жалба. Тогава възниква второто процесуално правоотношение.

Сп..Ж.Ст. ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск; лицето, посочено в исковата молба като ищец или ответник, става страна. Качеството на страна може да се придобие и чрез правоприемство(чл. 120) и изменение на страните (чл. 117).Връчването на препис от исковата молба на лице, което не е посочено като ответник, не го прави ответник - при липса на идентитет процесуалното действие трябва да бъде повторено спрямо страната. Действия от лице, което не е страна, не обвързват страните,но ако се стигне до решение за истинската страна,то може да се атакува по чл.231, б. “е”.

3.3. По чл. 175 - молба за привличане (от съда). Връчва се препис и призовка на подпомагащата (допълнителната)страна.Контролираща страна-когато съдът изпрати съобщение на съответното м-во служебно.

Моментът е важен, защото ако се наложи една страна да бъде заменена с друга, критерият е един, а ако не се налага, има друг ред (материално правоприемство).

Ж.Ст.: Исковият процес е двустранно производство - условие за допустимост е наличието на две срещупоставени страни: никой не може да води процес със себе си, при сливане (наследяване или сливане) делото трябва да се прекрати. Решението по дело от или срещу починало лице (преди исковата молба) е относително недействително спрямо наследниците - могат да се позоват на него, ако им е изгодно, но не им е противопоставимо; ако страната е починала по време на делото, наследниците стават по право страна (?), но ще атакуват решението, постановено без участието им, по чл. 231, б. “е”.

4. Процесуална правоспособност. Може да бъде определена по два начина:

1) Предвидена и уредена в з-на абстрактна правна възможност на едно лице да стане субект на процесуално правоотношение (да е носител на процесуални права и задължения в ГП). Това е общото понятие.

2) Има и частно понятие - предвидена и уредена в закона абстрактна възможност за едно лице да бъде носител на процесуални права и задължения като страна. Обикновено процесуалната правоспособност се разглежда като частно понятие - свежда процесуалната правоспособност само по отношение на страните (така и Ж.Ст.), но тя е качество не само на страните по делото, а и на останалите участници в производството. Има процесуални правоотношения (основни и допълнителни) - встъпват не само страните, а и други лица, които за да встъпят, трябва да имат процесуална правоспособност (вещо лице - трябва да притежава специални качества, за да може да има процесуална правоспособност). Затова трябва да се предпочете първото понятие.

4.2. В този смисъл има обща и специална процесуална правоспособност:

1) Обща - имат я страните (напр. физическо лице, родено живо и жизнеспособно). Според Ж.Ст. процесуалната правоспособност е винаги пълна, а не специална (тъй като я свежда само към страните).

2) Специална - за да бъде едно лица вещо лице в ГП, трябва да притежава специална процесуална правоспособност (Наредба за съдебносчетоводните експертизи - лице с висше икономическо или юридическо образование; Наредба за съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертици - висше медицинско образование или психология); за съдия също има изисквания.

4.3. Процесуална правоспособност и материална правоспособност.

1) Възникване. Процесуалната правоспособност на страните по делото следва материалноправната правоспособност.

а. Всяко физическо лице притежава процесуална правоспособност от момента на раждането си и я губи в момента на смъртта (Ж.Ст.: ако смъртта настъпи по време на процеса, е повод за правоприемство, а преди процеса е пречка той да възникне и за починалия, и за наследниците). Според Ж.Ст. с оглед на наследствените си права с процесуална правоспособност се ползва и заченатият.

б. Юридическите лица придобиват процесуална правоспособност с материалната - от момента на тяхното съществуване (създаване) и се прекратява с прекратяване на съществуването им. Според чл. 18, ал. 2 процесуална правоспособност има и всяко държавно учреждение, което има отделна сметка в банка - виж чл. 18, ал. 2 (Ж.Ст.)С процесуална правоспособност се ползва и държавата(чл.18,ал.3, чл.89,ал.2 и др.) - Ж.Ст.

Ж.Ст.: неперсонифицираните организации нямат процесуална правоспособност.

2) Процесуалната правоспособност не може да бъде ограничавана (за разлика от материалната - напр. по отношение на притежаване на определени права). Материалната правоспособност може да бъде ограничена (лица не могат да придобиват вещи публична държавна собственост), но процесуалната не може (ако едно лице купи публична държавна собственост и ако възникне спор по тази сделка, то може да участва в спора).

5. Процесуална дееспособност - уредена (призната и гарантирана) в закона възможност едно лице с лични свои действия да упражнява процесуални права и да изпълнява процесуални задължения (като страна) - да извършва процесуални действия, Ж.Ст.: респ. лично срещу него да се извършват такива действия. Основното в определението е “лични свои действия”:

5.1. Процесуална дееспособност на физическите лица - чл. 16. Различаваме няколко различни вида:

1) Пълна процесуална дееспособност - всички навършили пълнолетие непоставени под запрещение ФЛ.

2) Липса на процес.дееспособност - малолетни и поставени под пълно запрещение (за тях действат родители и настойници).

3) Специална процесуална дееспособност - непълнолетни и ограничено запретени (те имат два вида правоспособност). Специалната процесуална дееспособност им дава възможност да извършват самостоятелно всякакви процесуални действия (без да е необходимо съдействие) - има същия резултат като при пълната процесуална дееспособност.

а. Ограничена е обаче предметно до 2 групи дела: 1) по трудови правоотношения и 2) дела, свързани с дребни сделки по чл. 4 ЗЛС.

б. Според едно мнение непълнолетните съпрузи (и ограничено запретените съпрузи) съгласно чл. 258 ГПК имат право да предявяват сами искове и да отговарят по тях - извън тези рамки не притежават пълна процесуална дееспособност. Или непълнолетните притежват пълна процесуална дееспособност, защото са се еманципирали с факта на сключване на брак? Според Ж.Ст. разпоредбата на чл. 258 не е отменена и следователно не е излишна и тези лица не притежават пълна процесуална дееспособност (непълнолетните се еманципират, но не и процесуално). Според О.Ст. притежават пълна процесуална дееспособност в резултат на еманципирането и следователно това не е специална процесуална дееспособност. Доводът е, че такова лице има право да сключи някаква сделка (материално правоотношение), напр. покупка на вещ (може и на голяма стойност), но тогава защо да няма право да предяви иск (самостоятелно) за тази вещ. Със сключването на брак лицето се еманципира и в материален, и в процесуален смисъл.

4) Ограничена процесуална дееспособност - за непълнолетни и ограничено запретени: могат да извършват самостоятелно процесуални действия лично, но за да бъдат валидни, е необходимо да се потвърдят от техните родители (попечители). В един ГП тази норма създава много затруднения на съда - потвърждение не се дава en bloc, а за всяко едно процесуално действие (за да има по-добра защита на правата и интересите). Това затруднение може да бъде премахнато, ако непълнолетният или ограничено запретеният упълномощи с потвърждение на родител (попечител) процесуален представител, който да действа от негово име.

5.2. Процесуална дееспособност на юридическите лица. Те нямат материалноправна и процесуалноправна дееспособност (чл. 16, ал. 2, 18) - заради личните действия. Имат законни представители. Юридическото лице няма собствена воля, а е правна фикция.

6. Правно значение на процесуалната правоспособност и дееспособност.

6.1. И двете са процесуални предпоставки

1)Правоспособността е предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск(абсолютна процес. предпоставка)Това е така,защото за да има право на иск,трябва да има субект,който да му е носител.

2)Дееспособността е абсолютна процес.предпоставка за надлежно упражняване лично на това право на иск.

6.2. Съдът следи служебно (чл. 25) за наличието и на двете предпоставки (правоспособност и дееспособност) - обективно наличие (има процесуални предпоставки, за които съдът не може да следи служебно дали съществуват обективно - тогава е достатъчно те да се твърдят). При процесуалната дееспособност и правоспособност съдът трябва да провери дали действително са налице, а не само да се твърдят.

6.3. Условия за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия:

1) Ако липсва процесуална дееспособност (според Ж.Ст. и процесуална правоспособност), процесуалното действие, което е извършено, е недопустимо (невалидно).

а. Съдът трябва да даде срок за валидирането му (чл. 25, ал. 3). Според Ж.Ст. при липса на правоспособност потвърждаване е възможно, ако страната я придобие в течение на делото (нерегистрираната кооперация бъде регистрирана). При липса на процесуална дееспособност действията могат да бъдат потвърдени от законен представител или попечител.

б.Ако не бъде валидирано,съдът няма да вземе действието предвид(чл.25,ал.3).Ако липсата на правоспособност или дееспособност засяга самото предявяване на иск,делото трябва да бъде прекратено.

2) Процесуалната дееспособност се преценява към момента на сезирането. Може в началото на процеса да има процесуална дееспособност, а в хода му да престане да съществува. Извършените първоначално процесуални действия са валидни, а за другите - трябва да бъдат валидирани в определен срок.

3) Ж.Ст.: Ако съдът въпреки липсата на процесуална правоспособност или дееспособност, не прекрати делото (чл. 25, ал. 2) или основе решението си на непотвърдени действия, решението му е порочно и може да се обжалва или да иска отмяна по чл. 231, б. “е”.

4) Ж.Ст.: В спора по наличието на процесуална дееспособност или правоспособност страната участва лично и може да извършва и приема всички процесуални действия, свързани с този спор.

7. Ж.Ст.: При извършване на неотложни действия (предявяване на иск, заплашен от погасителна давност, обезпечаване на иск или доказателства) срещу недееспособен без настойник или попечител, съдът по молба на заинтересованата от действието страна назначава временен попечител (чл. 26), чиято представителна власт обхваща само неотложното действие. Назначава се от съда, пред който делото е висящо, а при предявяване на иск според Ж.Ст. - от РС по местожителството на недееспособния.