Нищожни, недопустими и неправилни съдебни решения

52. Обжалване на решения – понятие и видове.

2. Видове обжалване. Крайна цел на обжалването може да се постигне по два основни начина, като и днес съществуват два вида обжалване – въззивно и контролно-отменително.

2.1. Въззивно обжалване. При него спора, гражданското дело се разглежда от още една инстанция по същество. Това е възможност за втората инстанция пак да разгледа спора като първа и да се произнесе с решение. Въззивната дейност има същите процесуалните характеристики като първоинстанционната. Самият спор се подлага на второ решаване, като целта е съдебното решение по спора да е перфектно. За това въззивното обжалване се нарича втора първа инстанция. Повторното разглеждане обаче не означава, че се дублира дейността на първата инстанция, а че се дава възможност на съда сам да формира своето вътрешно убеждение и да постанови решение. Въззивното обжалване не е повторение, а продължение на дейността по решаване на спора. “Втора първа инстанция” означава – същата по характер дейност като на първата инстанция. Предметът на делото пред въззивната инстанция е самият материалноправен спор, т.е. същия като на първата инстанция. Това продължение на съдебната дейност пред втора инстанция може да съществува в 2 вида: пълно/същинско и ограничено/несъщинско.

1) Пълното въззивно обжалване – исторически е възникнало първо (във Френското и Белгийското законодателство). Основната отличителна черта при него е възможността пред въззивната инстанция да се сочат за първи път нови факти и обстоятелства. Тази възможност в различните правни системи е уредена по различен начин. Тази възможност в различните правни системи е уредена по различен начин. Първоначално във Франция тази възможност е почти неограничена, възможно е да се изтъкват:

а. Нововъзникнали факти – факти, релевантни за спора сред приключване на първата инстанция.

б. Новооткрити факти – факти, които са съществували или са били релевантни по време на първоинстанционното разглеждане на делото, но по обективни, независещи от страната, причини не са били обект на разглеждане.

в. Факти, които въпреки че са съществували и са били релевантни и страната е могла да ги посочи, но поради свое виновно поведение тя не е посочила.

Тази широта е създал твърде много проблеми и за това в някои системи се наблюдава ограничение за сочене на нови факти – Германия и Италия. Ограничението е насочено към 3тата група факти и се смята за нормална санкция. Това ограничение обаче не внася промяна в характера на обжалването, което остава пълно. Всичко казано до тук се отнася и за новите доказателства.

2) Ограничено въззивно обжалване – типичен пример е Австрия. Пред въззивната инстанция е недопустимо представянето на нови факти и обстоятелства. Спорът се разглежда на базата на събраното от първата инстанция.

2.2. Контролно-отменително обжалване. Характерно за него е, че основната задача на съответната съдебна инстанция е не да разглежда сама спора и да прави преценка на фактите и доказателствата, да проконтролира доколко предишната инстанция по същество е решила спора правилно и законосъобразно. Тази проверка се извършва на базата на изрично предвидени основания, които обобщават групите пороци, от които може да страда съдебния акт. Контролно-отменителното обжалване основно съществува в 3 вида: 1) касационно; 2) ревизионно и 3) контролно-отменително обжалване по модела на съветското законодателство.

1) Касационно обжалване – типичен представител Франция. При касационното обжалване преди всичко се осъществява проверка и контрол, продиктувани от идеята за защита на законността, а не на страните по спора. За това и днес във Франция касацията е извънинстанционен способ за контрол – обжалването става с молба, а не с касационна жалба. Основните групи основания за проверка и отмяна са: 1) грешка в прилагането на материалния закон и 2) грешка в прилагането на процесуалния закон. Касационната инстанция не може да излезе извън рамките на пороците, посочени от страната, дори и тя да открие друг порок това е без значение. Типично за касационната инстанция е, че тя почти винаги, когато се констатира, че решението е порочно го отменя и връща делото на инстанция по същество, за да може тя да го разгледа и реши.

2) Ревизионно обжалване – исторически, то възниква по-късно. Целта при него е освен да се брани законността да се защитят и интересите на страните. Ревизионната инстанция е част от инстанционния път за решаване на делото. Ревизионната жалба се подава от заинтересованата страна. При ревизионното обжалване се разширява обсега на проверката. Ревизионната инстанция проверява не само дали е спазен процесуалния и материалния закон, но и обосноваността на решението, т.е. дали фактическите изводи на съда отговарят на логическите и фактическите закономерности. Ревизионната инстанция разполага с възможността обжалвания акт да бъде отменен. Тя не е абсолютно ограничена от пороците, които страната е посочила. При определени пороци проверката може да се осъществи и служебно – например при неправилно приложение на материалния закон. Възможно е след отмяната на порочното решение сам ревизионният съд да реши спора по същество, а не да върне делото. В дейността на ревизионната инстанция се наблюдават две фази:

а. Проверка и контрол – ако решението е перфектно то се потвърждава, ако е порочно или връща делото или

б. Разглеждане по същество и се произнася.

Типични системи на ревизионно обжалване–Германия и Австрия. У нас до голяма степен е ревизионно обжалването. В почти всички касационни системи има елементи типични за ревизионното обжалване.

3) Обжалване по съветски образец – България до 1997 г. Най-типичното е, че то е характерно за двуинстанционните системи. Контролно-отменителната инстанция е призвана да има и въззивни функции. Тази система се характеризира с широки възможности за проверка, сочене на нови факти и решаване на делото по същество. От създаването на Конституцията от 1991 г. и на чл. 15 от ЗСВ в България категорично се очертава 3инстанционна система.

1. У нас имаме пълно въззивно обжалване.

1.1. Предмет на въззивното обжалване – всички първоинстнационни решения без оглед на съда, който ги е постановил, т.е. всички решения на РС и всички решения на ОС по делата, които са му родово подсъдни и той е бил първа инстанция са годен предмет на въззивно обжалване. Изключение до 2001 г. е бил чл. 18 отм. от ЗУКТС.

1.2. Кой е компетентния съд по въззивното обжалване – чл. 196, ал. 1: Решенията на районните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища, а решенията на окръжните съдилища като първа инстанция - пред съответния апелативен съд. Принципът е, че е компетентен следващия по степен съд на съда, постановил първоинстанционното решение. У нас прескачане на степени съдилища няма. Ако е сгрешена подсъдността и дело подсъдно на ОС се гледа и реши от РС, въззивното обжалване ще е пред ОС, а не пред АС.

2. За да може да се развие въззивното обжалване трябва да бъде надлежно упражнено правото на въззивно обжалване. Правото на въззивно обжалване е аналогично на правото на иск. То е най-общо правната възможност на лицето с предявяване на въззивна жалба да образува въззивно производство и да предизвика осъществяването на въззивна дейност от компетентния съд.

2.1. Правото на въззивна жалба има 2 основни предпоставки:

1) Правен интерес – на лице е, когато има порочен правен акт, т.е. когато се твърди, че първоинстанционното решение е нищожно, недопустимо или неправилно. Правен интерес съществува за лицето, за което първоинстанционното решение е неблагоприятно. Съответно правен интерес няма този, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение. Това е така обаче само за неправилните решения. Всяка страна може да атакува решение, за което твърди, че е нищожно или недопустимо. Според т. 18 на ТР 1/2000 г.: Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.

2) Процесуална легитимация:

а. Страните по делото, тези които са конституирани като такива пред първата инстанция. Процесуално легитимирана е както главната типична страна, така и главната нетипична страна (процесуалния субституент). Освен главните и подпомагащите страни са легитимирани да обжалват (както встъпилото, така и привлеченото лице).

б. Лицата, които не са имали качеството страна пред първата инстанция, но са имали право да се конституират като страна, напр. необходим другар на някоя от главните страни по делото.

в. Лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебното решение и които имат призната от закона възможност да участват в делото.

Предварителен отказ от право на обжалване е недействителен – чл. 203, ал. 2.

2.2. Правото на въззивно обжалване има две фази, както и правото на иск.

1) То възниква в един момент и до образуването на въззивното производство се намира в латентната фаза от съществуването си. Латетната фаза е ограничена с преклузивен срок 14 дни. Ако в този срок правото не се динамизира с подаване на въззивна жалба то се погасява – чл. 197. Началото на срока е моментът, в който на страната е било съобщено за постановеното от първата инстанция решение. Ако решението е било обявено в съдебно заседание срокът тече от този момент, ако страната не е присъствала в съдебно заседание или решението е обявено по-късно, срокът за обжалване тече от дата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено.

2) Ако в преклузивния срок правото на въззивно обжалване бъде реализиран с подаването на жалба до компетентния съд, то започва динамичната фаза от съществуването си. Тази фаза продължава докато е висящо въззивното производство и приключва с постановяването на въззивно решение. В този период правото на въззивно обжалване се развива постъпателно – то е сложно право, състоящо се от последователно възникващи правомощия на жалбоподателя. Всяко едно от тези правомощия се осъществя със съответни процесуални действия.

Правото на въззивно обжалване е процесуално по характер и има за адресат въззивния съд. С подаването на жалбата в процеса се вкарва и правото на другата страна, което има същите характеристики. Според. доц. Мингова правото на въззивно обжалване е самостоятелно процесуално право, а не елемент от правото на иск. Вярно е, че страната, която има право на искова защита и го е упражнила пред първа инстанция има и право на въззивно обжалване и в този смисъл последното е фаза от развитието на правото на иск. Ако първоинстанционното решение е недопустимо то е постановено без право на иск, за да се коригира това решение е необходимо обжалване, което обаче няма да почива на правото на иск. Право на въззивно обжалване може да се използва и когато право на иск не съществува.

3. Образуване на въззивното производство – чрез писмена въззивна жалба със съдържание и форма, които законът определя в чл. 198-199 (има препращане към изискванията за исковата молба).

3.1. Жалбата се подава до компетентния апелативен съд, чрез съответния първоинстанционен съд, който също има определени правомощия по жалбата. Основното съдържание на въззивната жалба е посочването на пороците, които съдържа първоинстанционното решение. Всяко порочно решение, нищожно, недопустимо или неправилно, подлежи на въззивно обжалване. Всеки един порок, който е причина за порочността на такова решение е годно основание за въззивно обжалване. По отношение на неправилните решения, за да се установи неправилността са важни причините, които могат да бъдат:

1) правилно изяснена фактическа обстановка, подведена под неправилен закон или под правилния закон, който не е приложен правилно;

2) неверни фактически изводи поради това, че:

а. съдът може да е допуснал грешка в прилагането на процесуалните правила (напр. трябвало е да допусне до разпит свидетел, който обаче той е счел за недопустим);

б. не всички релевантни факти и не всички допустими доказателства са обсъдени – в този случай решението е неправилно, защото е постановено при непълнота на фактическия и доказателствения материал;

в. те необосновани поради това, че са направени без съда да приложи логическите или опитните правила, които следва да приложи.

Всички тези пороци, които дават основание да се предположи, че правните изводи са неверни са основание за въззивно обжалване и на тях страната трябва да се позове.

3.2. Според т. 2 от ТР 1/2000 г.: Препис от въззивната жалба се представя само за противната страна, а не и за необжалвалите другари на въззивника, с които той се намира на една и съща страна на процесуалното правоотношение. Въззивният съд служебно конституира като страна в производството необходимите другари на обжалващия и е длъжен да съобщи на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат конституирани като страна по него, ако желаят да се присъединят към въззивната жалба.

3.3. Законът изисква пороците и новите обстоятелства или доказателства да се посочат в жалбата. Поставя се въпроса какво ще стане ако те не се посочат. Ако жалбата не отговаря на законовите изисквания тя се остава без движение с разпореждане, след като се провери от едноличен съдия. Това се прави винаги. Ако пороците са поправими се дава се дава 7дневен срок за поправянето им. Ако пороците не са поправи съдията постановява ново разпореждане за връщане на въззивната жалба, което подлежи на обжалване с частна жалба. Ако порокът е непоправим, напр. изтекъл е срока за обжалване, първоинстанционния съд направо връща жалбата. ВКС в т. 4 на ТР №1/2000 г. определи, че непосочването на доказателства или нови обстоятелства не е основание за оставането на въззивната жалба без движение, порокът ще се поправи в самия ход на въззивното производство. Подаването на жалбата да първоинстанционния съд цели действия по допускането и едва след това действията продължават. В т. 5 на същото решение се казва: Ако оплакването във въззивната жалба е за неправилност на обжалваното решение поради непълнота на събраните при постановяването му доказателства, но в нея не се сочат новите доказателства или не се представят посочените писмени, тази нейна нередовност не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане по чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК.

3.4. Първоинстанционния съд следва да изпрати копие от въззивната жалба и документите към нея до насрещната страна, на която се дава срок за отговор. В 7дневен срок тя може да направи възражения срещу жалбата и да посочени доказателства в тяхна подкрепа като представи тези от тях, които са писмени. След изтичането на този срок независимо дали има отговор или не въззивната жалба и делото се изпращат на компетентния въззивен съд. Въззивният съд при насрочването на делото не е длъжен да се съобрази с изискването на чл. 41, ал. 6, т.е. той трябва да призовава страните за всяко заседание.

3.4. Ефект от подаване на въззивната жалба:

1) Суспензивен ефект – въззивната жалба препятства първоинстанционното решение да влезе в сила.

2) Изпращането на жалбата до по-горния съд има и деволутивен (пренасящ ефект). Това означава, че втората инстанция има право да се поизнесе по делото.