120 литературни разработки

Да видиш и да гледаш българското

Изтегляне 2.95 Mb. страница 39/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Навигация на страницата:

• II. Аргументация

Да видиш и да гледаш българското (План-тезис за анализ на Вазовия разказ „Дядо Йоцо гледа”) I. Увод и теза 1. Излиза в сборника „Видено и чуто” през 1901 г.; най-вероятен повод за създаването му – биографията на Ботев, написана от 3. Стоянов, в която се споменава един старец – дядо Йоцо, единствен свидетел на смъртта на четници и черкези при битката край Милин камък (Ж. Иванов – „Разказите на Вазов”). 2. Социална задача – „лебедова песен” на възрожденския пиетет на твореца към Отечеството; стремеж „да слее органично възторга и разочарованието, критическия и строителния патос” (М. Цанева). 3. Изграден върху смислопораждащата корелация „гледане-виждане” (множеството гледащи, но лишени от способност да видят и оценят великото благо – свободата, и един; който вижда, защото не е гледащ) която, чрез синонимните противопоставяния „пасивност-активност”, „статика-динамика”, „повтаряемост-единичност”, „много-един”, „безлично-лично” очертава двата повествователни (наративен и дескриптивен) и двата идейно-емоционални пласта в творбата – романтико-патриотичния, свързан с радостта от свободата и възхвалата на прогреса, и критико-реалистичния, насочен към разкриването на обществените недъзи на новото време. II. Аргументация 1. Жанрови и композиционни особености; хронотоп; авторова позиция. А) Стройна и логична постройка; следва хронологията на събитията; образът на героя се разгръща в отделни, ярко идейно обособени и графически откроени епизоди, подредени в градация; Б) Авторовата реч играе организираща роля между моментите и изяснява идейния замисъл; авторът се идентифицира и с двете противоположни гледни точки в текста - в началното встъпление задава тълкуването на последвалите събития; „ние” – идентификацията приобщава разказвача към общността на дочакалите свободата, но останали равнодушни към нея („обръгнали вече”, „гледаме равнодушно”); сложен емоционален тон, преплитане на противоречиви чувства (радост от осъществяването на националния идеал и болка за онези, които не са го дочакали); в същинската част авторът се дистанцира от съселяните на дядо Йоцо и същевременно се идентифицира с неговата позиция чрез активното съпреживяване на ставащото с героя; В) Време на действието – на границата на две епохи: предосвобожденска („преди”, „когато си спомняме”) и следосвобожденска (система от глаголни времена – „възкръсна”, „гледаме”); граничността – функционална за противопоставянето на високите възрожденски идеали и непълноценното им осъществяване в новото време; миналото – нравствен коректив на настоящето; Г) Пространство – затънтено селце, горе в планината, „загнездено” (заседнало, вкоренено), оградено „с кошари” (затворено, изолирано пространство), неподвижно; откъснатостта – функционална в идейно-образно отношение – изолация от българското социално и политическо пространство (изречението на липсите – „не идеше”, „никой не четеше”, „нямаше” и т.н.), нарушен диалог между хората („крамоли и глъчки”), но и накърнена сетивност на хората, загубили са способността си да ценят „българското”; продължават да носят бремето на духовни лишения, на инерция и социална пасивност, онаследени от робството. 3. Опозицията „гледане-виждане” А) Задава се чрез парадокса („виждащият слепец”), осъществен чрез заглавието и разказа за героя, който е сляп; слепотата в началото е синоним на умирането; с умирането на очите умира и духовната същност на човека; повествованието доказва обратното – дядо Йоцо е единственият, съхранил своята духовност; слепотата – устойчив архетипен модел, свързван с по-висок духовен статус, богоизбраност, дарба да „вижда”, прозира и тълкува неща, недостъпни за сетивата на „гледащите” простосмъртни; „възкръснал” – смърт оживяване (прераждане); Б) Осъществява се чрез противопоставянето на главния герой – дядо Йоцо, и останалите; • главен изразител на патриотичната тенденция; въплъщава морала на възрожденския българин; „архетипен български характер”, с „надличен идеал” (С. Янев); • откроен от останалите „гледащи, но невиждащи” чрез пряко противопоставяне („обаче'”), чрез числителното „един”, чрез елементи от портретна характеристика (84-годишен, „прост, но събуден” – метафора за духовна свобода), чрез проследяване на житейската му съдба; • противопоставен чрез активната си диалогична нагласа към света (той е питащ човек; въпросите му са израз на вътрешната му потребност да „види” „де българското”, да разбере, да познае свободата, която в неговата памет няма образ; двете понятия в съзнанието му са сакрализирани) и пасивната реакция на другите; • противопоставен чрез активното си битие, изразено чрез емоционалните състояния и духовно-психологическите реакции (авторови ремарки – „запъхтян от вълнение”, „учуден”, „въздиша от радост”; жестове, поведение – глаголите „побара”, „попипа”, „похвана”, сълзите, речта – „Господи, бидох!”) на монотонното съществуване (небитието) на останалите, в чиито реакции липсва емоционално отношение към ставащото, чужди са им удивлението, вълнението и възторгът на героя и се отнасят към него съжалително („вдетинен старец”, „смеят се на простотията Йоцова”, „ухилено” подвикват, „Някой луд?”); В) Разгръща се и чрез синонимното противопоставяне „неслучване-случване”, което съответства на еднообразното, скучно, повтаряемо битие в селцето, на безвремието (несвършени глаголни форми, наречия за повторителност „пак”, „все”, определението „същите”, еднообразни описателни фрагменти) и събитията в живота на героя (свършени глаголни форми, еднократност – „един път”, „един ден”); чрез трите срещи на героя с „българското” (идването на околийския началник, завръщането в отпуск на единствения войник от селото и прокарването на железен път през Искърското дефиле) Вазов очертава модела на българската държавност; Г) Чрез приоритета на „виждането” над „гледането” – глаголът „вижда” в текста е свързан с „българското”, „свободна България”, околийския началник, войника и железницата и носи позитивна конотация, докато глаголът „гледам” и неговите производни („гледаме равнодушно”, „поглед безжизнен” и др.) провокират негативни чувства; авторът отправя сериозен укор към съвременниците си, изменили на светлия възрожденски идеал и неоценили прогресивното значение на Освобождението, но с болка разкрива и прозрението си, че само слепият, който не може да познае реалността с нейните недъзи и живее със субективната си представа за нея, може да й се зарадва (пряката авторова намеса в кулминацията – „…Честит слепец!”). Смъртта на дядо Йоцо – внушение за невъзможната съпоставка на видимия свят и виденията за него, за неосъществимото пренасяне на възрожденската ценностна йерархия в новото време; умира във високото пространство (на скалата) – метафора за високите идеали на героя, изпълнил духовната си мисия, създал света на българското. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: