2 Петя Красимирова Ангелкова
Изтегляне 1.83 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
ustna-rech-pri-deca-s-uvreden-sluh, dokumentite.com-syvremenni-predizvikatelstva-v-obuchenieto-i-rehabilitaciqta-pri-decata-s-uvreden-sluh, Документооборот. Движение на документите – работни процеси,, Регистрация на документите
- Навигация на страницата:
- „Теоретични представи за емоционалните и поведенческите проблеми в детско-юношеска и зряла възраст”
| П Ъ Р В А Г Л А В А ТЕОРЕТИЧНИ И МЕТОДОЛОГИЧНИ БАЗИ НА ТЕРАПЕВТИЧНИТЕ СТРАТЕГИИ КЪМ ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ НА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ С УВРЕДЕН СЛУХ Първа глава на дисертацията обсъжда промените в научните представи за психичните разстройства и психичното здраве, под силното влияние на които са изследванията на проблемите при деца и възрастни с увреден слух. В структурата са включени 5 основни параграфа. Параграф 1.1. „Теоретични представи за емоционалните и поведенческите проблеми в детско-юношеска и зряла възраст” проследява в исторически аспект нарастващия интерес на обществото, учените и специалистите към същностните характеристики на психичните разстройства, опитите да бъдат разграничени интелектуалните и емоционалните отклонения в поведението, усилията да бъдат идентифицирани техните разновидности и да бъдат предложени адекватни методи за тяхната диференциална диагностика и лечение. Фокусът на психиатрите върху „нравственото безумие‖ при децата насочва техните усилията към търсене на причини и обяснения на тези неинтелектуални форми на патологично поведение. Приема се, че причините са в несъвършенство на биологическите характеристики и за лечението е нужно те да бъдат идентифицирани като устойчиво състояние. В общественото съзнание постепенно се утвърждава идеята, че патологичното поведение на децата и възрастните следва преди всичко модела на биологическата болест . Болестта на духа е болест на мозъка и дефектът винаги има соматична природа. Медицинският поглед, че патологическото поведение се поражда в самия организъм, води до омаловажаване на ролята на социалната средата и взаимодействието на индивида с нея. Опитите за лечение на умствената изостаналост и „нравственото‖ безумие се оказват твърде безуспешни (Меш и Уолф, 2007). В началото на ХХ в. вниманието започва да се пренася от потребностите на индивида към потребностите на обществото и хората с психически проблеми започнали да се приемат като заплаха за цивилизацията. Широкото разпространение на психическите разстройства и тяхната социална и индивидуална значимост официално се признава през 1948 г., когато в Международната класификация на болестите (МКБ-6) за първи път се появява раздел за психически заболявания. Този първи опит е подложен на сериозни критики в медицинските среди и във връзка с това през 1952 Американската психиатрична асоциация предлага друга класификация известна като „Диагностично и статистическо ръководство за психичните заболявания‖ (DSM-I). След период от 15 г. тя била преработена и преиздадена като DSM-IІ (1968). В тези първи версии психичните нарушения в детско юношеска възраст не са идентифицирани като различни от разстройствата при възрастните, с изключение на умствената изостаналост и детската шизофрения. Представите за психичните разстройства все повече се задълбочават и се очертава плавна тенденция за преход от медицински към социален модел. Вниманието се пренасочва от вътрешните причини за заболяването към външните фактори, което съществено променя характера на предлаганите терапевтични дейности. Главен принос за научната аргументация на този преход се признава на теоретично приложните идеи в психоанализата и бихейвиористката психологическа теория, от които произтичат и много съвременните методи за терапия на емоционално-поведенчески разстройства при деца и възрастни. Психоанализата на З. Фройд предлага нова концепция за причините и лечението на психичните заболявания. Като признава ролята на биологичните потребности, той посочва и нови причини, свързани с преживените психични травми от нарушени взаимодействия със социалната среда в детството. Привържениците на психоанализата разработват редица обяснителни модели за психичните разстройства в детството, които свързват с проблемното взаимодействие „дете-родител‖ и тяхното възстановяване чрез прилагане на конкретни терапевтични програми. Концепцията за „обектните отношения― на Клайн (2005) интерпретира семейството като социална утроба, източник на психотравми и 9 разгръща идеята, че още в първата година от живота начинът за посрещане на детските потребности крие рисковете за „психотично― и „непсихотично― функциониране в следващите възрастови периоди. Анна Фройд (2009) върху конфликтните преживявания на детето в настоящето и предоставя обяснения за за тях в неговите актуални потребности и реални взаимодействия с родителите. Ериксън (1996) задълбочава тази посока със своята концепция за психосоциалното развитие и прави опит за отговор на въпросите, как именно във взаимодействие със социалните общности децата развиват своето чувство за идентичност, как те се учат да съществуват във все по-широки социални групи, как изграждат Аз- концепция, регулираща тяхната позицията на продуктивни и самоуважаващи се членове на обществото. Теорията за „свръхкомпенсацията― на Адлер (1997) също убеждава, че психичното здраве при физически, сензорни или езикови дефицити е по-силно зависимо от семейството и широкия социален фактор, отколкото от самия биологичен проблем. В рамките на бихейвиористката теория се появява друго ново обяснение на психичните разстройства и тяхното лечение. Учението на И.П.Павлов (1900)за класическия условен рефлекс, теорията за емоциите на Дж. Уотсън (1920) и моделът на оперантния рефлекс на Б. Скинер (1938) са в основата на твърдението, че устойчивите отклонения от типичното поведение са резултат от пряко въздействие на неблагоприятни условия в обкръжаващата среда на човека, които регулират неговото поведение. Разкриват се възможности за модифициране и управление на поведението от най- ранна възраст. Върху тези теоретични позиции е разработена терапевтичната система „Приложен поведенчески анализ‖, която прилага принципи на позитивно и негативно подкрепление, потушаване и наказание на неприемливото поведение. В рамките на бихейвиоризма възникват и теориите за социалното учене чрез подражание и чрез наблюдение на чужди поведенчески реакции. От тях произтичат нови терапевтични стратегии, насочени към промяна на умствените представи и психологични функции, които регулират поведението и преработват информация. Теорията на Боулби поставя във фокус развиващите се отношения между новороденото и родителите, дефинирани като емоционална привързаност, която помага за изграждане на самоконтрол над поведението и емоционалните реакции, особено в ситуации на стрес или опасности. Значението на социалната среда получава добра аргументация и в екологичния модел на Бронфенбергер (2000), който дефинира няколко равнища в нея със специфичено вбияние върху психичното здраве/болест на развиващото се дете. Безспорен е приносът на конструктивистките теории за съвременната интерпретация на психичните разстройства в детско-юношеска и зряла възраст, които аргументират тяхната причинна обусловеност от взаимодействието на биологичния, психологичния и социалния фактор и изястняват механизмите на тези интеракции от различни аспекти. Невроконструктивисткият подход към развитието отхвърля традиционната позиция за предварително закодирана в гените информация, която предопределя възрастовите промени в мозъчните структури, психиката и човешкото поведение. Концепцията за „вероятностната епигенеза‖ на Gottlieb (2002) аргументира, че от най-ранното детство развитието на сложната система „мозък – психика - поведение‖ е с вероятностен характер и може да премине през различни пътища и да достигне различни крайни състояния. В когнитивната конструктивистката теория на Пиаже причините за интелегтуалното развитие са представени като комплекс от взаимодействащи си фактори на биологичното съзряване, практическия и социалния опит и когнитивните процеси на детето, а интелектът – като средство за социална адаптация. В традициите на социално историческата конструктивистка концепция на Виготски взаимодействията между детето и социалната средата в междуличностното общуване и съвместните дейности с възрастния са главен източник за появата на прогресивни и устойчиви форми на поведение с адаптивен характер. Констуктивистките теории обогатяват представата за психичното разстройство с контекста на развитието. Човешкото развитие е представено като системно организиран процес, в който уменията и недостатъците, наблюдавани в даден момент или възрастов стадий, са следствие от постигнатото в предишния стадий. На свой ред постигнатото в актуалния стадий определя перспективата на по- нататъшното развитие и адаптация. Това означава, че освен границата между нормално и патологично 10 поведение на детето следва да бъде анализирана времевата връзка между наблюдаваните проблеми в предишния стадий и проблемите в актуалния момент. Съвременната психопатология на развитието отчита не само симптоматиката на неадекватното поведение, но също и това, доколко децата преминават успешно етапите на типичното развитие. Знанията за задачите на развитието в обособените възрастови стадии позволява да бъде оценено както естеството на емоционално-поведенческия проблем и причините за него, така и позитивните характеристики, потенциалите на детето да се справи с проблемите в следващия стадий на развитието. Изтегляне 1.83 Mb. Сподели с приятели:
|