№82. Доказателствени средства. Обяснения на страните

№82.
Доказателствени средства. Обяснения на страните.

1. Доказателствените средства (ДС) са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти (правно и доказателствено релевантни факти). Такива източници на све­дения са: обясненията на страните; свидетелските показания; докумен­тите; веществените доказателства и заключенията на вещите лица (§ 58-62). Огледът не е ДС, а способ за събиране на веществени доказателст­ва (§ 61 П).

II. 1. Убеждаващото въздействие на ДС е неговата доказателст­вена сила. По правило тя зависи от преценката на съда, а не го обвърз­ва задължително. Има ДС със задължителна за съда сила (официалните документи), но формалните ДС от рода на самопризнанието и решител­ната клетва са чужди на нашия процес. Те са несъвместими с диренето на истината.

2. Доказателствената сила зависи от достоверността на ДС. Тя се състои в съответствието между действителността и сведението, което ДС доставя, т. е. в истинността на това сведение. От тази гледна точ­ка говорим за достоверни и недостоверни ДС (неистински документ, лъжливи свидетелски показания и т. н.). Съдът трябва, преди да се до­вери на ДС, грижливо да провери неговата достоверност. Тя е условие­то за доказателствената сила.

3. Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими ДС са тези, върху които съдът няма право да изгради своето убеждение. Основе ли на тях своето решение, то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Недопустими са неп­редвидените от закона ДС, както и тези, предвидени от закона ДС, чие­то използване законът е забранил при доказване на посочени от него факти. Недопустими са по нашето право свидетелски показания за по­сочените от чл. 133 факти (§ 60 Ш-УП).

Труден и спорен е въпросът дали достоверни ДС, които са по закон допустими, стават недопустими само на това основание, че са придобити неправомерно (истинс­ки документ, добит обаче чрез кражба или чрез нарушаване тайната на кореспонденци­ята; вярно признание, изтръгнато обаче чрез заплаха; неподправен магнетофонен запис, получен тайно с нарушаване неприкосновеността на жилището, и т. н.).

Конфликтът между дирене на истината и санкциониране на неправомерното пове­дение трябва да бъде решен в полза на правосъдието. Към отговорността, която се следва за съответното неправомерно поведение, няма защо да се прибавя още една санкция, а именно неправилното решение. При това укоримо е и поведението на стра­ната, която се срещупоставя да бъде допуснато противозаконно добитото ДС, без да признава фактите, които то удостоверява. Тя нарушава задължението си да говори ис­тината (чл. З ГПК).

Разбира се, ако оспорва достоверността на ДС, тя би могла да се позове на про­тивозаконния начин, по който то е добито, като на улика за недостоверност (например на заплахата като улика за недостоверност на признанието).

4. От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост. Относимо е ДС, което може да има доказателствено значение за делото, понеже съдържа сведения било за правно релевантни, било за доказателствени факти. Неотносимо е ДС, което не съдържа такива све­дения. За делото то е без доказателствено значение. Неотносимите ДС, без да са недопустими, са ненужни. Те затрупват делото с излишен до­казателствен материал и спъват неговата бързина. Затова съдът трябва грижливо да проверява не само допустимостта, но и относимостта на ДС (5-70-ОСГК; Сб. 3).

III. ДС се делят:

1. На лични и веществени според това, дали носителят им е лице (свидетел, вещо лице), или вещ (документ, веществени доказателства).

2. На гласни и писмени според това, дали ДС доставя сведението устно, или писмено.

3. На преки и косвени според това, дали ДС се отнася непосредст­вено до главния факт, или доказва доказателствен факт. На това деле­ние се придава и друг смисъл: пряко ДС е това, което позволява само един извод за подлежащия на доказване факт; косвено ДС е това, което дава основание не за един, а за повече еднакво вероятни изводи.

4. На първични и вторични (производни) според това, дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт (например свидетел-очевидец; оригинален документ), или пък възпроизвежда съ­държанието на друго ДС (свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от оригиналния документ; протокол за разпит на сви­детели).

Това деление е с най-важно значение, защото хвърля светлина върху различната сте­пен на достоверност на ДС. Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност спря­мо вторичното ДС. Понеже съдържа сведения за първично ДС, вторичното ДС трябва да напъти съда към събиране на първичното ДС. Вторичното ДС може да изпълни обаче ед­на важна функция. То може да бъде средство да се провери достоверността на първично ДС. Официално завереният препис може да разкрие, че след неговото съставяне оригина­лът е бил подправен. Удостоверяването на съдържанието на документи, водещо до офи­циални преписи от тях, има между другото тъкмо това предназначение (§ 204 П-ГУ).

Чл. 101 допуска като ДС не само официалния, но и частния препис от документ, заверен от страната, която го представя. Но ако при поиск­ване от съда или от противната страна тя не представи оригинала или официално заверен препис от него, частният препис губи качеството на ДС. Той губи това качество и ако не е заверен от страната и тя откаже да го завери при поискване. Как е направен частният препис (на ръка, на пишеща машина, на ксерокс и т. н.), няма значение.

Становището, че ксероксните копия изобщо не са доказателства по ГПК (651-85-II, Б Х 24), е неприемливо. Ако са заверени от страната, те не се различават от другите частни преписи (316-85-П, IX 39; 770-85-11, Сб. 144). В своята трайна практика АС при БТПП признава ксероксните копия за ДС и без да са заверени от страната. Изискване­то за заверка не трябва да се формализира. Ако частният препис не е заверен от стра­ната, съдът трябва да покани страната да го завери, а не направо да отрече на преписа качеството на ДС. Особено е недопустим този подход, ако противната страна не оспор­ва истинността на преписа (обратно: 630-95-5 чл., Сб. 15).

5. Съставеният на чужд език документ е ДС и без да е придружен с превод. Изискването на чл. 147 за превод е за улеснение на съда и на страната (871-96-1У Сб. 98).

Ако съдът и при превод трябва да провери неговата истинност (вж. чл. 147), оче­видно е, че той трябва да приеме съставения на чужд език документ като ДС и без пре­вод. Обратното разбиране, изразено от 316-85-П, Б IX 39, прегражда диренето на исти­ната. Разбира се, страната, представила документа, ще понесе разноските за превода, ако съдът не знае езика на документа и прибегне до преводач.

IV. Допустими са само предвидените от закона ДС. Затова са не­допустими: писмени показания, заместващи устни показания на свидетел (84-83-1, Сб. 31; 1031-86-П, Сб. 182); следствен експеримент (1605-79-1, Сб. 57).

Допустимите по закона ДС не могат да бъдат ограничавани с до­говори между страните, предвиждащи, че определени факти могат да се доказват само с ДС, предвидени в договора (147-54-ОСГК, Сб. 179; 4-63-ПП, Сб. 2; 34-60 II 102; 492-62 III 94; 380-70-1, С6. 56). Договорът, изключващ допустими по закона ДС, е нищожен (364-60 II 53; 443-75 ВДА IX 35). Въпреки договора съдът може и е длъжен да допусне пред­виденото от закона ДС (§ 6 III). Доказателствени договори са обаче до­пустими по дела пред арбитражен съд (§ 140 VII 1).

I. Обясненията (показанията) на страните (ОС) психологически не се различават от свидетелските показания. Като тях те се градят върху възприятие и запаметяване и представляват тяхното възпроизвеждане. Нещо повече, понеже обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го възприемат, страните могат да бъдат източник на показа­ния, по-пълни и по-точни от тия на свидетелите.

Между ОС и показанията на свидетелите има обаче една съществе­на правна разлика. ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети, незаинтересувани лица. За неверни показания стра­ната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно. Показанията на страната могат да бъдат повлияни от възприетите от нея данни по де­лото, защото тя присъства и участва в съдебното дирене. Свидетелски­те показания са чужди на тази опасност, защото, преди да бъде разпи­тан, свидетелят няма право да присъства в съдебната зала. Затова зако­нът въздига свидетелските показания в доказателствено средство, а от­рича това качество на твърденията на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти. Както видях­ме, тези твърдения са предмет на доказване, а не доказателствено сред­ство (§ 55 I). Те предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си доказване (883-69-11, Сб. 134; 226-77-1). Затова чл. 98 изисква от ищеца да представи доказателства в подкрепа на твърдени­ята, с които обосновава своя иск.

Разликите между свидетелско показание и обяснение на страната не се решаващи, нито непреодолими. Свидетелят може да е заинтересуван от изхода на делото не по-малко от страната (например участник в спорното правоотношение, който обаче не е конституиран като другар по делото). Въпреки това обаче той е допустимо доказателс­твено средство (чл. 136). Законът може да предвиди, че страната се разпитва преди сви­детелите, както и че тя носи като тях наказателна отговорност за неистински показания.

II. Има обаче такива ОС, които представляват важно и ценно дока­зателствено средство. Такива са признанията.

1. Признанието (П) е изявление на страната, че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея фак­ти. От твърдението, което е изгодно за страната, признанието се отли­чава, защото е винаги неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи доказателствената сила на П. Опитът сочи, че рядко (освен при симулиран процес) се признават неистински факти. Освен това П води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, ко­ето е указание за тяхната истинност (833-69-11, Сб. 134). П обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не обвързва съда да приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява П с оглед на всич­ки обстоятелства по делото (чл. 127, ал. 2; 549-88-1, Б 89 I 21). Тъкмо затова П е в нашето право доказателствено средство, а не освобождава противната страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за не нуждаещ се от доказване (чл. 109, ал. 4 и § 55 III).

С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски по­казания са недопустими - чл. 133 (обратно: 1933-84-П, Сб. 103 относно доказване на осиновяване).

2. П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във фактическия състав на спорното право се включват и преюдициални правоотношения, П може да се отнася и до тях. Но П на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска. Ответникът може да признае, че е получил заема, но може да възрази, че е платил. В тази насока се състои разликата между П и признанието на иска, с което ответникът заявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, че предявеният иск е основателен. Признанието на иска е несъвместимо с оспорване на иска, защото е отказ на ответника от защита срещу иска (§ 92 I).

3. П е едностранно изявление за знание, отправено до съда. При­съствието на противната страна или уведомяването й за П не е необ­ходимо. П може да бъде направено устно пред съда в съдебното заседа­ние или да се съдържа в отправено до съда писмено заявление. И в два­та случая има съдебно признание.

Няма значение дали П е направено пред съда, който ще реши делото. П пред не­компетентен съд (вж. чл. 93, ал. 1) или пред делегиран съд има същата сила, както П, направено пред съда, решаващ делото. П е оттегляемо. Но съдът ще преценява оттег­лянето на П съобразно с чл. 128, ал. 2 (226-77-1). Делението на признанието на квали­фицирано и неквалифицирано, както и въпросът дали признанието е делимо или неде­лимо, са чужди на нашия процес. Те предпоставят П, което обвързва съда.

4. От направеното пред съд П трябва да отличаваме извънсъдебното П. Това е П, направено не пред съда, а пред противната страна или пред трети лица. Бъде ли доказано, съдът е длъжен да го вземе предвид, а не може да го елиминира под предлог, че не е направено пред него (885-53-1; 939-57-1У; 3372-59-1, Сб. 141). Доказването на извънсъдебното П ще стане или със свидетелски показания, или с документа, кой­то го материализира (например разписката на кредитора, че е получил плащането). Доказаното извънсъдебно П има същата сила като напра­веното пред съда П.

III. 1. Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказател­ствени изводи не само в случай на П. Според чл. 114, ал. 3 съдът може с оглед на обстоятелствата на делото да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговори или не се е явила в съ­да, за да отговори.

Цитираното правило предпоставя, че съдът е отправил до страната въпроси, поставени от него или от противната страна, т. е. че е подложил страната на разпит. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безс­порното (чл. 109, ал. 2), както и да се напъти страната към П съобразно със задължението да се говори истината. С тази цел законът овластява съда по искане на една от страните да задължи другата страна да се яви лично пред него, за да я разпита по обстоятелствата на делото (чл. 114).

Съдът може да постъпи така при всяко положение на делото. За да може пълно­ценно да се използва поведението на явилата се страна като опора за доказателствени изводи (срв. чл. 114), разпитът не може да се извършва от делегиран, а само от решава­щия съд (така: опр. 31-111-66-11, Сб. 165, с което ВС започва да изоставя предишното свое обратно становище, заето със 142-54-ОСГК СбП 178). По същите съображения разпитът на страната не може да бъде заместен с разпит на нейния повереник - иначе съдът не би могъл да направи обосновани изводи по чл. 114, ал. 3. Ако страната иска да бъде подложена противната страна на разпит, съдът е длъжен да удовлетвори това ис­кане. Иначе той ще лиши страната от възможността да използва като доказателство от­говорите на противната страна (2514-83-11, Сб. 156). Обясненията на страната, дадени по реда на чл. 114, не са решаващи, а следва да се преценят във връзка с останалите до­казателства (1127-86-П, Сб. 197).

На страната, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за пос­ледиците от неизпълнение на това задължение (вж. чл. 114, ал. 2).

Когато редовно призованата и задължена страна, уведомена съоб­разно чл. 114, ал. 2, не се яви, за да бъде разпитана, или ако се яви, но откаже да отговори на поставените й въпроси, законът предполага, че с това свое поведение страната цели да се отклони от признание на неиз­годни за нея факти, и затова овластява съдът да счете, че фактите, спря­мо които страната е възприела описаното поведение, са доказани (нап­ример, че е доказано бащинството, когато ответникът отказва да се под­ложи на кръвна групова експертиза: 1743-84-11, Сб. 92). И в случая, както при П, съдът ще направи извода си „с оглед на всички обстоятелст­ва по делото" съобразно с вътрешното свое убеждение.

Казаното не означава, че между поведението на страната по чл. 114, ал. 3 и П ня­ма разлика (60-62-1, Сб. 35; ПМ 63 VI 134). За да направи извода по чл. 114, ал. 3, съ­дът не трябва да разполага с данни, че неявяването се дължи на извинителни причини, че неясният или уклончив отговор се дължи на неразбиране на въпроса. В подобни слу­чаи предположението, че страната цели да се изтръгне от П, е неоправдано. То е неоп­равдано и когато на страната не са били съобщени въпросите, по които тя се призова­ва, за да отговори (3043-74-П, Сб. 165), или ако между тях и подлежащия на доказване факт няма връзка (22-85-ОСГК, Б VIII 30).

Изложеното сочи, че обясненията на страната могат да бъдат из­ползвани като доказателствено средство само срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза. Това е общият белег, който обеди­нява П и поведението на страната по чл. 114, ал. 3.

2. Поведението на страната може да послужи за опора на неизгодни за нея доказателствени изводи и в хипотезата на чл. 128, ал. 2 - когато тя създава пречки за събиране на други, допуснати от съда доказателс­тва (например отказва да представи намиращ се у нея документ или ве­ществено доказателство, респ. да се подложи на кръвна експертиза -1734-84-П, Сб. 92).