91 поучения върху стария завет

Спасението е изцяло по благодат. Правдата и добротата ни не могат да ни спечелят прошката, божественото благоволение, приемане и спасение. Затова трябва да се оставим на неизчерпаемата милост и любов на Онзи, Който плати цената за нашето изкупление, поставящи цялата си надежда върху завършеното дело на Голгота и стоящи на Неговото Слово, приемайки опрощението като дарът на Неговата любов (Ефесяни 2:2,13; Римляни 6:23; 5:12).

Покаянието заема важно място в благовестието на Господ Исус. Покаянието е промяна, която се изразява в разкаяно отношение спрямо греха. Това е обръщане от греха към Бога. Искреното покаяние и богоугодното съжаление за греха са важни изисквания за спасението. Покаянието е дълбоко вътрешно преживяване, в резултат на което грешникът се обръща от греха към Бога. Истинското покаяние винаги води до изповядване на греха (Псалм 38:18; 1 Йоан 1:9; Лука 15:21; Марк 1:5; Лука 5:8); изоставяне на греха (Исая 55:7; Притчи 28:13) и обръщане към Бога (1 Солунци 1:9; Деяния 26:18). Библейското покаяние се различава от угризението на съвестта. Угризението на съвестта е съжаление само за тъжните и непоносими последици от греха. Истинското покаяние прави грешника да гледа на греха така, както Бог гледа на него. Не може да има покаяние, без намесата на Святия Дух, причиняващ изобличение в сърцето на грешника.

Покаянието съдържа в себе си също и обръщане от всички известни грехове; промяна на ума, целите и действията. Съжалението за греховете често се свързва с покаянието, но то е онова съжаление, което предизвиква отвращение и омраза към греха. То предизвиква грешника да се отвърне от греха с цялото си сърце.

Въпрос 1: Какво представлява покаянието?

“А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име” (Йоан 1:12)

Апостолите през първи век също наблягаха на покаянието. Петър заяви:

Затова и покаянието е началото на ходенето с Бог. То е крайната точка на стария начин на живот и началото на нов живот в Христос. Няма християнство без покаяние – едно пълно, решително, веднъж за винаги обръщане от всички известни грехове.

Когато разкаялият се прояви специфичното променено отношение към греха, това е доказателство за истинското покаяние. Не може да се каже, че някой грешник се е покаял, докато той продължава да се отнася лекомислено към греха. Грехът е крайно ужасяващо нещо (2 Коринтяни 7:10,11; Псалм 38:18).

Въпрос 2: Според Деяния 2:38, водното кръщение предшества ли покаянието? Какъв би трябвало да бъде правилният порядък?

Въпрос 3: Опише промяната в човека след покаянието му?

Но това не е всичко. Бог изисква, доколкото е по силите ти, да оправиш всичко погрешно направено към другите. Възвръщането е дело на възстановяване – по-специално, връщане на каквото и да било на неговия законен притежател или връщане на равностойността от загубите му. Бог прощава, щом се покаем, но Той изисква ние да поправим поведението си спрямо всеки, когото сме наранили или ощетили. Възвръщането прави човек да си плати задълженията, да възстанови откраднатите или присвоени неща, да разкрие престъпленията си и да изповяда лъжите си. Това трябва да се направи, независимо дали потърпевшия знае за това или не, защото Бог го знае.

Повечето от греховете спрямо Бога са и грехове спрямо някой човек. Покаянието спрямо Бога налага възстановяване на всичко придобито чрез измами, лъжи, и всякакъв вид преструвки.

Възстановяването трябва да се прави разкаяно. То трябва да се прави в покорство към Бог, а не като че ли проявяваме благоволение към потърпевшия.

Не гледай на възвръщането като на нещо, което може да се направи без благодатта на Бога. Бог дава благодат на всеки, който има желание да Му се покори. Всяко възвръщане, което включва или води до нараняване и щети на трети лица, трябва внимателно да се обмисли и към него трябва да се подходи с Божия мъдрост. В такива случаи е необходимо да се търси съвета на някой доверен, опитен, подготвен и зрял вярващ-християнин, учител или проповедник, който вярва и поучава цялото Божие слово.

Нашият текст ни среща с началникът на бирниците в областта Ерихон. Името му е Закхей. Както всеки друг бирник, той бе станал твърде богат като подтискаше евреите и ги изнудваше за пари.

Закхей чу, че Исус минавал през Ерихон. “И той искаше да види Исус Кой е” (Лука 19:3). Ако дадем воля на въображението си, ще разберем, че нещо повече от простото любопитство го бе накарало да се покачи на черницата. Едно определено изобличение за грях го подтикваше към това, макар и да не бе съвсем наясно с мотивите си. Когато някой грешник е привлечен да дойде в Църквата от любопитство, колко очевидно е, че Святият Дух е в действие. И е имало много хора, които са били подтикнати да дойдат при Исус от любопитство, които впоследствие са били пленявани от Него.

Така и Закхей “се завтече напред и се покачи на една черница за да Го види; понеже през оня път щеше да мине” (стих 4). Но Исус се загледа в Закхей със същия интерес, с който и Закхей се бе загледал в Него. Исус винаги вижда интересуващите се души. Той винаги Се открива към искрено търсещите. Изненадващо е, но Исус знае и имената на всички тях. Той знаеше името и на Закхей, защото му извика по име.

Така че, Закхей получи славната привилегия Исус да поиска да отседне у дома му. Той побърза да слезе и да се приготви за посещението на Исус. Това бе последната му и най-голяма възможност. Колко много хора днес имат повече и по-добри възможности, а не успяват!

Показателно е, че Закхей прие Исус с радост. И вършейки това, той се покая за греховете си и прие спасението. Ако с радост приемем Исус в сърцето си, ние ще получим спасение чрез вяра.

Въпрос 4: Какво представлява възвръщането?

Но често срещаният проблем на днешния свят се ширеше и в Закхеевите дни. Хората недоволстваха, понеже Исус се сприятели с бирник. Същият дух на себе-праведност се намира в обществото и днес – да се държим на страна от грешащите и да откриваме грешките на ония, на които искаме да помогнем. В жетварското поле на света учтивите безделници, почиващи под сянката, откриват много грешки у тружениците на полето.

Закхей със сигурност чу негодуванията и неучтивите забележки от хората наоколо. Той си знаеше, че никога не е бил честен с народа. Вероятно виждаше острите, гневни погледи на хората, които е ощетявал в миналото. Бог му бе простил, Исус го бе приел. Но хората все още имаха нещо против него.

Тогава той се спря и заговори. Вероятно вече бе стигнал до дома си. Той каза: “Господи, ето давам половината от имота си на сиромасите” (Лука 19:8). Това не бе във връзка с миналия му живот, а с новия. Той отиде и по-далеч и каза: “И ако някак съм ограбил някого – връщам четирикратно” (стих 8). Закхей показа, че спасението е нещо повече от леене на сълзи. Съжалението не е богоугодно, ако не направи кривите неща, прави. Закхей започваше да възвръща. Възвръщането изисква връщане на всичко – пари, книги, коли, къщи, незаконно придобито богатство, дрехи и даже жената или мъжа – на техният законен собственик. Възвръщането означава да се даде равностойното на загубеното.

Някои казват, че не е нужно да възвръщаме. Те настояват, че единственото, което Бог иска, е покаянието ни. Но те не са прави. Такива хора са забравили, че повечето от извършените грехове са както срещу Бога, така и срещу някой човек. И единственият начин да успокоим съвестта си от упрека на този човек е да му възстановим всички загуби и повреди. Така, посредством възвръщането, ти оправяш пътя си пред хората, а посредством покаянието си създаваш правилно взаимоотношение с Бог. Това е Библейският начин.

Този християнски обичай почива на здрава библейска основа. Преди времето на закона, Авимелех, с праведно сърце взе Сара, жената на Авраам. Бог изрично обясни и заповяда на Авимелех “Сега, прочее, върни жената на човека” (Битие 20:7). В Стария Завет Бог изискваше да се прави възвръщане.

Ако Бог каза на Авимелех да върне Сара на законния й съпруг, той ти казва същото и днес. Ако Бог тогава изискваше откраднатото да се върне, Той го изисква и сега от теб. Няма “изменение, нито сянка на промяна” у Бог (Яков 1:17). Както покаянието и възвръщането бяха вратата към пълното освобождение и пълната свобода в дните на Библията така е и днес.

ВСЕКИДНЕВНО ЧЕТЕНЕ НА БИБЛИЯТА

Урок № 90

ПЛОДЪТ НА ДУХА

Тези истински християнски добродетели са наречени с общото име “плода на Духа”. С най-подходящите думи това е записано в Галатяни 5:22-23: “А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание; против такива неща няма закон”.

Тези два стиха са най-точното определение за цялостната личност на християнина. Като че ли в тях е събран целият Нов Завет. Христос, от Своя страна, събра християнките отговорности в две заповеди: “Да обичаш Господа твоя Бог с цялото си сърце” и “Да обичаш ближния си, като себе си”. Впоследствие и Павел, на свой ред, сведе християнската личност до тези два стиха от Писанието.

Можем още да кажем, че “плодът на Духа”, от послание към Галатяните, е един красив обзор на Христовата проповед на планината, представена в най-сбита форма. Това е характерът на Христос, възпроизведен в християнина чрез Духа на Христос. Плодът на Духа е действителната истинска християнска добродетел.

Някои хора раждат плода на човешките усилия или, ако може да се каже по-точно, “делата на човешкия дух”. Такива хора се борят, стремят и, с големи упражнения на волята, раждат някои плодове – добро възпитание и култура, вежливост, учтивост, външна любезност – които са похвални единствено пред хората. Но тези продукти от естествената воля не са “плода на Духа”. Те идват в резултат от човешкия труд. Те са по-скоро вследствие от човешката намеса. Ето защо ги наричаме плодове на човешките усилия или делата на духа – човешкия дух.

Делата се извършват в работилниците, докато плодовете се раждат в градината. Плодът е безмълвен растеж вследствие на изобилен живот, докато делото идва от сръчната ръка на производителя. Наличието на плод – плода на Духа – отдава дължимото на Бог – истинският източник на благодатта, от която е християнския характер. Наличието на дела, в резултат на човешки усилия, насочват вниманието към човешките способности и умения. Плодът на Духа е резултат от плодоносен живот. Христос похвали плодоносните християни и порица безплодните християни. “Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва; и всяка що дава плод, очистя я, за да дава повече плод” (Йоан 15:2). Този стих започва с “Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва”. Това показва, че онези, които са били отсечени, понеже не са давали плод, първоначално са били пръчки от Лозата. Те са били пръчки, но не са запазили връзката си с Източника на Живота достатъчно дълго, за да се подсигури тяхната плодовитост. И затова са се сблъскали с опасността да ги отсекат.

Посланието на Исус тук показва колко безпочвено и чудато е вярването че, щом човек е веднъж спасен, той е завинаги спасен. Това е учението “веднъж спасен-завинаги спасен” и то дава фалшива надежда. Христос, в Евангелието на Йоан, поучава, че пръчката (християнинът), която не пребъдва в истинската Лоза (Христос) се отсича като пръчка, изсъхва, хвърлят я в огъня и тя изгаря (Йоан 15:6). Това показва, че е погрешно да усещаме, да мислим или да вярваме че, щом веднъж сме спасени, сме спасени завинаги. Християнин, който не ражда плода на Духа, бива отхвърлен.

Други казват, че сме спасени по благодат, а не чрез нашите собствени дела. И поради това им се струва, че не е необходимо да даваме плод. Но уви, и това не е така. Макар че наистина спасението ни не е свързано с ничия лична заслуга, ние все пак имаме да “принасяме плодове съответствени на покаянието си” (Матей 3:8; Лука 3:8).

Въпрос 3: Какво разбираш под понятието “веднъж спасен-завинаги спасен” и доколко коректно спрямо писанията е това схващане?

Други две важни причини за плодовитостта откриваме в осми стих: Йоан 15:8 : “В това се прославя Отец Ми, да принасяте много плод; и така ще бъдете Мои”. Първо, Бог се прославя, когато вярващият дава плод. Бог изпитва радост и щастие, когато вижда живота на Христос у Своите деца (онези, което се наричат с Неговото име). Второ, плодородието е белег за истинско ученичество. Документа за самоличност на плодоносния християнин е изобилието от плода на Духа в живота му. Христос казва: “По това ще и познаят всички, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си” (Йоан 13:35). Любовта лежи в корена на плода на Духа.

Членуването в църква, само по себе си, не е предпоставка за никой, че ще има “плода на Духа”. Десятъците от прихода ти не правят живота ти плодоносен. Със сигурност това се отнася и за морала, защото “правдата ни е като омърсена дреха” (Исая 64:6). Водното кръщение, участието в Господната вечеря и другите църковни правила не могат да са предпоставки, за да имаш плодовит живот. Ключът към плодоносния живот е: “ТРЯБВА ДА СЕ РОДИТЕ ОТНОВО”.

В живота на новородения християнин виждаме девет аспекта на “плода на Духа”. Духът на Бог не допуска милосърдието да е част от нечий характер, и едновременно с това, такъв човек да е нещастен. Нито пък Той изпълва нечие сърце с радост, докато същия човек остава груб и вулгарен. Всичките плодове, описани под наименованието “плода на Духа”, се намират на едно място. Те са по природа взаимосвързани и всички, взети заедно, характеризират истинския християнски характер.

Първият от тези плодове е ЛЮБОВТА. Всъщност любовта е самата жизненоважна основа на живота на живия Христос, която се проявява във всичките девет аспекта на “плода на Духа”, изброени в Галатяни 5:22-23. Един християнски автор веднъж е писал за това как останалите осем плодове на Духа са закотвени в любовта. Той казва: “Радостта е любовта – ликуваща; мирът е любовта – отпочиваща си; дълготърпението е любовта – продължаваща; благостта е любовта – пречистена; кротостта е любовта с наведена глава; милосърдието е любовта в действие; себеобузданието е самата истинска същност на любовта; верността е любовта – доверявайки се; така че цялото християнско живеене е просто – да обичаш.”

Радостта е нещо повече от това да си щастлив. Радостта идва от Господа и е закотвена в Него. Исус е източникът на радостта. Пътят към тази радост е покаянието и действащата изповед на вяра в Христос. Парите, палатите, мощта и материализмът никога не доставят радост. Всички те носят преходно щастие, което не е по-добро от мъката.

Книгата Деяния на апостолите споменава за хора, които се изпълниха с радост и със Святия Дух. След като Самария прие спасението “настана голяма радост в оня град” (Деяния 8:8). Павел откровено заяви: “Божието царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Святия Дух” (Римляни 14:17). Тази радост, която Библията нарича плод на Духа, надмогва тревогите, прескача преградите и мъчните обстоятелства и не си отива във време на проблеми, болка и дори смърт. Радостта винаги е била един от отличителните белези на Божиите хора.