А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство

25 - ПРЕВЪЗХОДСТВОТО НА ЛЮБОВТА

«Сега остават тия трите:

вяра, надежда и любов, но

най-голяма от тях е любовта.»

Църквата Христова, която очаква Второто пришествие на Христа, ще започне да минава през това горнило, но не без волята Божия.

Господ не може да бъде удовлетворен от такова състояние на обедняване и охлаждане. Той желае, щото изпитанията на нашата вяра да се окажат драгоценни за погиващите, макар и през пречистващия огън на златото... дано да изтрезнеем, да се облечем в бронята на вярата и любовта и в шлема на спасението, защото Бог ни е определил не за гняв, но за получаване спасение чрез Господа нашия Исус Христос, умрял за нас, щото бодърствуваме ли, или спим, да живеем заедно с Него.

Ние живеем в свят на постоянни промени, мъчителна неувереност и апатична неопределеност и както никога по-рано се нуждаем от непоколебима вяра, окриляща надежда и от гореща любов.

Всяка от тези три добродетели е призвана от Бога да изпълнява своето служение, да играе неподражаема роля в процеса на нашето спасение.

От всички съществуващи християнски добродетели, Бог в своята премъдрост е избрал вярата, като средство за нашето спасение. "Без вяра не е възможно човек да угоди на Бога" и не може да се спаси.( Евреи 11 гл.)

Нашият християнски живот започва с вяра; ние «получаваме оправдание чрез вяра», «Христос се вселява в нашите сърца чрез вяра», «ние живеем във вяра", "стоим във вяра», «отблъскваме нажежените стрели на лукавия", "воюваме с вяра", "с вяра побеждаваме" света, побеждаваме лукавия, с вяра следваме "Началника и Усъвършителя на вярата", изпълнявайки Неговите повеления.

Бог избра надеждата и я направи за душите ни "безопасна и непоклатима котва". Вярата е кораб, на който ние извършваме нашето плаване в житейското море. "Бог на надеждата е наша твърда и непоклатима опора." (Евреи 6, Римляни 15 гл.)

Все пак надеждата, за която тука говорим, е позната само на тези, които са преживели духовно банкрутиране, безнадеждност, чувство на пълна обреченост и отчаяние, дошли съзнателно при Бога, примирили се с Него и са положили своята вечна надежда в Христа.

И действително нашето положение до повярването ни е било кошмарно; макар и да не сме виждали и съзнавали това. Апостол Павел пише: "Ние сме били безсмислени, непокорни, заблудени, били сме роби на похотите и различните удоволствия, живели сме в злоба и зависти, били сме гнусни, ненавиждали сме се едни други...живели сме по вървежа на този свят, по волята на въздушната власт, на духа, който действа сега в рода на непокорните, в това време сме били без Христа в този свят, живели сме по нашите плътски похоти, изпълнявали сме желанията на плътта и помислите, не сме имали надежда и били сме безбожници в света." (Тит 3 гл.; Ефесяни 2 гл.)

До нашето повярване ние сме били без Бога, без Спасителя, без спасение, без истината без надежда за вечността.

« Надеждата - това е пътеводна звезда, без нея няма движение, няма живот», е казал Л. Н. Толстой. «Всичко е Божий дар, но най-добрия от всички дарове е надеждата за по-добър живот.» - е писал К. Н. Батюшков.

В Парижкия затвор «Рокетт» над вратата на килията на осъдените има надпис: "Да остави всяка надежда, всеки който влиза тука." Но за съжаление, като не разполагат с истинска надежда, много осъдени на смърт продължават да лъжат себе си, като живеят с лъжливи надежди. Същото не наблюдаваме ли в духовния живот на човека?

По думите на Св. Писание всички хора без изключение са духовни мъртъвци. «Всички съгрешиха...» Божията присъда гласи: «Невярващите вече са осъдени, защото не са повярвали в единородния Божий Син.» «Заплатата на греха е смърт, а дарът Божий е вечен живот в Христа Исуса.» Ако още не сме дошли при Христа за помилване, смъртното наказание за нас вече е произнесено и ни очаква изпълнението на Божието решение.

Така е направил Бог, щото за грешника няма друг изход, освен да се покае и приемайки Божия дар - спасение в Христа, да се спаси или пренебрегвайки Божия призив навеки да погине.

Не малко хора съзнателно пренебрегват този прост и на всички достъпен Божий път на спасение и предпочитат да се спасяват по собствен начин и да живеят с лъжливи надежди. Следвайки примера на болшинството до повярването ни, ние също сме се надявали било да измолим прошка за нашите грехове рез откупване или чрез дела.

Много хора са живели и продължават да живеят с празни надежди. Те се утешават като казват: "Ще умра, ще ме заровят като куче и край на всичко." Нищо не разкрива така умствената ограниченост, както тези разсъждения. Пред лицето на всички Божии откровения и всички достижения на науката, човека на двадесетия век е лишен от всяко разумно право да се удовлетворява с подобна лъже надежда.

Истинската християнска надежда не е нищо друго освен предвкусване обещаното ни от Бога вечно спасение. "Бог, който според голямата Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исуса Христа от мъртвите за наследство нетленно, неоскверняемо и което не повяхва, пазено на небесата за нас." (1 Петрово 1:3-4)

Вярата ни дава непоколебимата увереност в спасението.

Надеждата приема това небесно наследство и преизпълва нашите сърца с мир и радост.

Християнската надежда е една от доспехите на нашето духовно въоръжение. Словото Божие призовава войните Христови и им предлага "да се облекат в Божието всеоръжие", за да можем да противостоим срещу стрелите на дявола. "Затова облечете Божието всеоръжие за да можете да устоите срещу хитростите на дявола." "Защото вие всички сте от рода на светлината от рода на осияваните от деня, не сте от нощта, нито от тъмнината, и тъй да не спим както другите, но да бъдем будни и трезвени... и ние сме от деня нека бъдем трезвени, нека облечем за бронен нагръдник вяра и любов да турим за шлем, надежда за спасение." (Ефесяни 6 гл.; Солунци 5:5-8)

Изследвайки предмета - превъзходството на любовта внимателно и задълбочено, ние забелязваме, че апостол Павел преди всичко не намалява величината на вярата и ползата от надеждата. Той не казва, че всичко е любовта, а вярата и надеждата са незначителни; че вярата и надеждата се красиви корали, а любовта е най-ценния в света скъпоценен камък, че само любовта е необходима, а без вяра и надежда можете свободно да живеете. О, не! Павел не казва това; той поставя всяка от тези добродетели на надлежащото им място. «Сега остават тия трите: вяра, надежда и любов, но най-голяма от тях е любовта.»

Апостол Павел вижда, като че ли чудесна корона, обсипана със скъпоценни камъни: рубини, изумруди, сапфири, топази, аметисти, а всред тях - три по-големи брилянта, но единия от тях наречен «любов» е по-голям от всички други.

Какво превъзходство и преимущество на любовта разглежда апостол Павел? - Голямо превъзходство във, всяко отношение.

Вярата обладава нашия разум, надеждата - нашето въображение, а любовта - нашето сърце. Вярата е заета с нашето минало, надеждата - с бъдещето, а любовта - с настоящето.

Вярата приема извършеното на Голгота спасение, надеждата предвкусва вечното блаженство, а любовта се наслаждава на това блаженство.

Вярата ни води към Христа, надеждата ни обогатява с нов живот, любовта ни наподобява на Христа.

Вярата ни свързва с Бога, надеждата с вечността, а любовта поддържа връзката в три направления: а Бога, с ближния и с целия свят, но да го обичаме не с тая любов, за която е казано: "не любете света, нито каквото е в света", а тая любов, за която е казано: "Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погине, нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот."

Вярата побеждава света, надеждата не е от този свят, любовта свидетелствува на света.

Вярата проповядва, казвайки: "Бог извърши спасението", надеждата добавя: "извърши го лично за мене", любовта възклицава: "извърши го за всички".

Вярата приема Христа в сърцето, надеждата се наслаждава на Христа, любовта открива Христа на всички окръжаващи ни.

Вярата и надеждата действуват предимно вътре в нас, а любовта - около нас.

Вярата и надеждата протягат своите две ръце, щото да получат и да предадат полученото на нуждаещите се.

Вярата приема Христа, надеждата Го очаква от небето, а любовта ожида и Му служи.

Вярата събира, надеждата запазва събраното, любовта го разпределя.

Без вяра никой не може да се спаси; без надежда не ще бъдем щастливи; без любов не ще бъдем плодоносни.

Вярата е коренът и стъблото, надеждата - клоните и листата, а любовта - пълноценен плод, от който може да си откъсне всеки.

Любовта винаги се труди, но не за себе си, а за другите. Тя се труди като оставя да пожънат плодовете на своя труд идващите поколения.

Наличието на вярата и надеждата в сърцето на вярващия се проверява по наличието на любовта. Без истинска любов не може да има нито жива спасителна вяра, нито радостна надежда за скорошна среща с Христа. Там където няма любов, там вярата и надеждата са безполезни. "И бесовете вярват" и очаквайки неизбежното «огнено езеро», треперят.

Без любов вярата и надеждата са само теоретическо знание, знание без участието на сърцето е само догма, без прагма.

Любовта в живота на човека безпогрешно определя неговата духовна същност - дали е християнин или не? Има ли той силата на любовта или има «вид на благочестие, но отречен от силата Му».

Никой не може да замени, надвиши или да изтласка любовта.

Коринтската църква имала в своя състав много надарени и талантливи братя, които са имали основание да се гордеят със своите способности и положение в църквата. Някои от тях се гордеели със своето красноречие. Разбира се, полезно е да имаш този дар, ако той е свързан със здравия разум, но не винаги става така. Някой е казал: «Едни хора са надарени с красноречие и разум; други само с разум, а трети за съжаление само с красноречие. И няма нищо по-плачевно, да слушаш голословен оратор, биещ въздуха в препълнен салон. Такива оратори Павел нарича: «мед що звънти и кимвал що дрънка».

Други в Коринтската църква се гордеели с дара пророчество. Те са учудвали своите слушатели със силна вяра и познаване тайните на Свещеното Писание, дълбоко тълкуване пророчествата и откровенията. На всичко това апостол Павел отговаря така: "Ако имам пророчески дар и зная всички тайни и имам всяко знание и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм."

Трети учудвали със своята пожертвователност. Те са били готови, ако е възможно, да станат мъченици и по този начин да предизвикат явното възхищение на околните. Но и тука апостол Павел съветва щателно да се проверяват техните съкровени мотиви, от които мъченика се ръководи: "И ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува."

От всичко това заключаваме, че най-ценните дарби, най-големите знания и най-пожертвувателни подвизи, ако не са вдъхновени от любовта, в очите на Бога нямат никакво значение. Любовта обладава несравнимо по-големи достойнства, отколкото всичките ни познати дарби, таланти и способности.

Любовта е търпелива, не завижда, не се превъзнася, но се смирява, не е егоистична, тя е спокойна, доверчива великодушна, справедлива, нелицемерна, покорна...Тя охотно прощава на провинения, съчувства на страдащия, благотвори нуждаещите се, благославя проклинащия, моли се на гонителя, поддържа слабия, утешава малодушния, не въздава зло за зло, не отговаря според ругаещия, непрестанно се моли, за всичко благодари и винаги се радва. Любовта е есенцията на истинското християнство. Апостол Павел смело и без никакво съмнение поставя любов по-високо от всички съществуващи добродетели. Така ние сами се убеждаваме в това, че нейното превъзходство във всички отношения е неоспоримо и за всички очевидно.

Любовта създава много повече чудеса, отколкото са способни да извършат вярата и надеждата.

Любовта прави тялото Христово здраво, душата щастлива, умът свободен, волята благоразумна, мислите положителни, чувствата добри, съвестта чиста, въображението духовно, всеки християнин светъл, удовлетворен, свят и блажен.

Любовта прави любимата работа лека, любимия живот приятен, осмислен и плодотворен. Любовта прави нашата младост духовно силна, зрялата възраст - духовно активна, старостта - ревностна, смъртта - триумфална. Божията любов ни е извлякла някога от мръсотията на греха и не ни напуща в течение на целия живот и тя ще ни възнесе до небесата. Там при вратата на Новия Ерусалим ние ще кажем на вярата: «Прощавай! Благодаря ти вяро! Ти ме приведе при Христа и в целия ми живот си ме водила по нов и непознат за мене път. Ти си побеждавала изкушенията и съблазните, погасявала си разжежените стрели на лукавия, преодолявала си всички прегради и затруднения. Прощавай, моя драгоценна в огнените изпитания вяра. Прощавай, надежда! Ти ми помогна да устремя моя взор към небето, ти си ме утешавала в скърби, ободрявала в неприятности, окриляла в униние и безнадеждност, учила си ме да живея с бъдещето, което е отредено за мене и сега става настояще. Прощавай, добра и непостижима надежда! Най-сетне аз с очите си се убеждавам «в какво се състои надеждата на призвания от Него, и какво е богатството на славното Негово наследство за светиите и какво безмерно величие има Неговото могъщество."

Прощавай, надеждо добра!

С любовта за нас разлъка не ще има...