Алхимичната сватба на християн розенкройц ян ван райкенборг

Когато радостният ден настана и светлото слънце се издигна над планините и отново пое доверената му задача на високото небе, моите съмишленици започнаха да стават и да се подготвят постепенно за изпитанието. Затова те отново започнаха да влизат един след друг в залата, като ни пожелаваха „добър ден" и ни питаха как сме спали през нощта. Като видяха, че сме завързани, мнозина от тях ни се присмяха, че сме се предали така лесно и че не сме си опитали късмета като тях, въпреки че някои, на които сърцето им се беше качило в гърлото, не говореха високо за това. Ние се извинихме за нашето невежество и изразихме надеждата, че скоро ще бъдем освободени и оправдани въпреки техните подигравки. В края на краищата те също не са се отървали и може би пред тях се намираше все още най-голямата опасност.

Когато най-после всички се събраха, прозвучаха отново тромпети и барабани и ние помислихме, че младоженецът ще се представи. Това обаче бе една голяма заблуда. Отново беше девицата от предишния ден, цялата облечена в червено кадифе и препасана с бяла лента. На главата си носеше зелен лавров венец, който й стоеше много добре. Нейната свита обаче не се състоеше вече от светлинки, а от около двеста мъже в броня, всички облечени като нея в червено и бяло.

Тя се изправи, приближи се към нас и след като ни поздрави с няколко думи, каза: „Това, че някои от вас познаха нещастното си състояние, зарадва много моя строг господар и той няма да го забрави". Като ме забеляза и разгледа дрехата ми, тя се засмя и каза: „Я гледай, значи и ти се предаде в плен? А аз си мислех, че тъкмо ти си се подготвил особено добре!" При тези думи очите ми се напълниха със сълзи. Тогава тя заповяда да ни отвържат и да ни заведат на едно място, от което везната се виждаше добре, и каза: „Както изглежда, вашата участ май ще се окаже по-благоприятна от тази на самонадеяните, които още не са били връзвани."

Междувременно в средата на залата вече бе окачена златна везна, донесена бе също и една малка маса, покрита с червено кадифе, на която бяха поставени седем тежести: отпред се намираше една твърде голяма тежест, после следваха четири малки поотделно и накрая - две големи, също поотделно.

Те бяха толкова тежки за размера си, че това просто никой не можеше да го повярва и да го разбере. Всеки от облечените в броня носеше освен по един гол меч, и по едно здраво въже. В съответствие с броя на тежестите, те бяха построени в седем групи и от всяка група беше избран по един за всяка тежест. След това девицата отново се качи на трона, поклони се и започна да говори със силен глас:

След него обаче дойде един император, който гордо се упъти към везната, и понеже беше скрил под дрехата си една голяма, дебела книга, вярваше че няма да загуби. Тъй като не можа да издържи дори и третата тежест, той бе изтеглен безмилостно нагоре и когато, на всичко отгоре, от страх книгата му взе, че изпадна, войниците се разсмяха, след което той беше завързан и предаден на третата група. Така се случи и с още няколко императори, които бяха злъчно осмени и завързани.

После се появи един дребен мъж с къдрава кестенява брадичка, също император. След обичайните поклони той се качи на везната и издържа всички тежести така непоколебимо, че аз си помислих, че би издържал дори и да му бяха сложили още допълнителни тежести. Девицата стана бързо, поклони му се и нареди да го облекат с дреха от червено кадифе, след което взе едно от многото лаврови клончета, които лежаха на трона, и му го връчи, като го покани да заеме място на стъпалата пред нейния трон.

Да разкажа всичко, което стана с другите императори, крале и господа, би отнело доста време, но не мога да не спомена, че противно на моите очаквания, накрая останаха много малко от всички тези владетели, въпреки че някои от тях притежаваха красиви добродетели. Някои успяха да издържат една тежест, други - две, някои - три, четири и пет, но много малко бяха онези, които успяха да издържат всичките тежести. Всеки, който се проваляше, бе подиграван усърдно от групите.

След като приключи претеглянето на благородниците, учените и всички останали (като от всяка група останаха по един или двама, а често не беше намерен и никой, който да може да издържи всичките тежести), накрая дойде и редът на благочестивите господа, измамниците на народа, които се хвалеха, че фабрикуват Lapis Spitalauficus¹². Те бяха поставени на везната с такива злъчни подигравки, че дори и аз, въпреки отчаянието си, се хванах за корема от смях. Дори и пленниците не можеха да сдържат повече смеха си. За повечето от тях не беше дори нужно да изчакват присъдата на съда, защото биваха смъквани долу от везната с бичове и тояги, за да бъдат след това заведени при другите пленници, всеки при своята собствена група.

От многото кандидати накрая останаха толкова малко, че ме е срам да издам броя им. Между тях се намираха и високопоставени личности, които бяха уважени с по една кадифена дреха и едно лаврово клонче.

Когато изпитът приключи и встрани бяхме останали само ние с вързаните ръце, един от началниците застана пред нас и каза: „Всемилостива девице, ако Ваша Милост разреши, тези хора, които признават своето невежество, биха могли да бъдат поставени на везната без опасност от наказание, а просто на шега, за да видим дали пък между тях не ще се намери нещо добро".

Отначало много се притесних, но въпреки своето нещастие виждах утеха в това, че нямаше да се наложи да бъда опозорен или пък изгонен с камшик от везната. Аз не се съмнявах, че мнозина от пленените сега съжаляваха, че не са останали най-малко десет нощи с нас в залата.

Но понеже девицата прие предложението на началника, ние бяхме освободени от примките и един след друг премерени на везната. Въпреки че повечето загубиха, никой не бе осмян или набит, а бе заведен миролюбиво настрана. Моят съсед беше петият. Той издържа успешно и всички ликуваха, а най-много началникът, който се застъпи за нас; девицата и на него му оказа необходимото уважение.

Сега още двама хвръкнаха нагоре. Аз самият бях осми поред. Когато стъпих треперещ на везната, моят съсед, вече облечен в кадифена дреха, ме погледна приятелски и дори девицата ми се усмихна малко. Но след като удържах всички тежести, девицата заповяда да ме теглят с всичка сила нагоре, при което на другото блюдо на везната увиснаха още трима от мъжете, ала това не промени нищо.

Тогава един от пажовете стана и извика с всичка сила: Този е!, на което друг паж отвърна: „Тогава, подарете му свободата!", което бе одобрено от девицата.

След това аз бях приет с необходимите почести и ми беше позволено по мое желание да освободя един от пленниците. Нямах нужда от дълго размисляне и избрах първия император, към когото винаги бях изпитвал състрадание. Той веднага беше пуснат на свобода и му се разреши да се присъедини към нас с всички почести.

След като и последният беше премерен и се оказа прекалено лек, девицата съзря моите рози, които бях свалил от шапката си и държах в ръка. Тя нареди на един паж да ме попита дали бих й подарил розите, което аз направих с удоволствие.

Така в десет часа сутринта завърши тази първа церемония и отново прозвучаха тромпетите, които за нас все още бяха невидими.

Междувременно войниците се оттеглиха с пленниците, за да изчакат присъдата. Бе образуван съд, който се състоеше от седемте предводители и от нас. Заедно с девицата като председател, ние взехме решение всеки от нас да изкаже мнението си за това какво трябва да стане с пленниците. Първото предложение беше всички да бъдат убити, един от друг по-болезнено, според това до каква степен се бяха провинили по отношение на поставените условия. Други желаеха всички да се задържат в плен, но и двете предложения не се харесаха на председателката, нито на мен.

Накрая освободеният от мен император, един херцог, моят съсед и аз разрешихме въпроса така: като начало, изисканите господа трябваше да бъдат изведени мирно и тихо от двореца; другите можеше да бъдат изпратени с повече подигравки – те трябваше да бъдат изпъдени голи, а останалите да бъдат набити с бичове или изгонени от кучетата.

Онези, които вчера се бяха предали доброволно, получиха правото да си заминат без наказание, обаче прекалено самонадеяните и онези, които се бяха държали нахално и невъзпитано на масата, трябваше да бъдат наказани телесно и душевно - всеки според степента на провинението си.

Това предложение се хареса на девицата и получи най-много гласове. На всичко отгоре, на всеки един бе отпуснат по още един обяд, което веднага им бе съобщено. Присъдата бе отложена за дванадесет часа на обяд. С това заседанието беше приключено.

След това девицата, заедно със свитата си, зае обичайното си място, а ние бяхме поканени да заемем място на най-предната маса в залата, докато цялата процедура бъде извършена. След това щяха да ни заведат при младоженеца и булката. Това обещание ни успокои напълно.

Междувременно пленниците бяха доведени отново в залата и всеки един бе настанен според положението си. На тях им бе заповядано да се държат малко по-прилично от вчера, но това беше излишен съвет, защото смелостта отдавна ги беше напуснала.

В интерес на истината и без да искам да лаская някого, трябва да свидетелствам, че общо взето, високопоставените лица най-добре се справяха в тази непривична ситуация. Тяхното държание беше доста семпло, но искрено. Те и сега все още не бяха в състояние да видят прислужниците, докато за нас сега те бяха видими, което ме радваше извънредно много. Въпреки че имахме щастието да бъдем избрани, ние не се възгордяхме, а напротив, обърнахме се към другите и се опитвахме да им вдъхнем смелост, като ги обнадеждавахме, че положението за тях може би няма да е чак толкова страшно. Те пожелаха да узнаят от нас присъдата, но това ни беше толкова строго забранено, че никой не посмя да каже и дума. Ние ги утешавахме, доколкото можехме, и пиехме с тях вино, та дано им се повдигне настроението.

Нашата маса беше покрита с червено кадифе, а на нея бяха поставени сребърни и златни чаши за пиене, което бе наблюдавано от другите с удивление и голяма болка. Току-що бяхме заели местата си, когато при нас дойдоха двамата пажове и от името на младоженеца удостоиха всеки един от нас със златно руно, на което беше изобразен един крилат лъв, с молбата да го носим на масата и да държим на висота и уважение името и достойнството на Ордена (в който Негово Величество сега ни дава правото да участваме и в който скоро щеше да ни приеме с подобаващата тържественост). Ние приехме отличието с най-голямо покорство и се заклехме да изпълняваме в послушание всичко, което Негово Величество нареди. Освен това, единият от благородниците носеше със себе си списък, в който бяхме записани според истинския ни ранг, и ако сега трябва да премълча мястото си в него, аз го върша от страх да не бъда наказан поради горделивост, което би означавало провинение по отношение на четвъртата тежест.

Тъй като обядът беше много богат, ние попитахме един паж дали ще ни бъде позволено да дадем на нашите приятели и познати измежду осъдените една скромна част от храната, и след като това ни бе разрешено, прислужниците нагостиха познатите ни пребогато. Тъй като те не виждаха прислужниците и не знаеха откъде идва храната, аз сам се опитах да занеса на един от тях. Тъкмо бях станал, когато един от прислугата дойде и ме предупреди най-приятелски да не правя това, защото ако някой от пажовете види, веднага ще го съобщи на Краля, което със сигурност ще ми струва много скъпо, и понеже само той ме е видял, няма да ме издаде, ако се постарая отсега нататък да съблюдавам по-добре достойнството на Ордена. По този начин служителят толкова ясно ми изложи становището си, че доста време не посмях да се помръдна на стола. Аз благодарих за сърдечното предупреждение, доколкото това беше възможно в бързината и уплахата ми.

Скоро след това прозвучаха отново тромпетите. Ние вече знаехме от опит, че те известяват идването на девицата и се приготвихме да я посрещнем. Тя се появи отново заедно с привичната си свита, седейки на високия си трон. Пред нея един паж носеше златна чаша, а друг - пергаментов документ. След като се изправи грациозно от трона, тя взе златната чаша от ръката на пажа и ни я подаде, като каза, че тя ни се връчва от името и по заповед на Негово Величество със заръката да пием в негова чест. На капака на чашата бе излята много изкусно от злато богинята Фортуна, която държеше в ръката си едно развято алено флагче, и понеже вече прекалено добре познавах измамността на щастието, не пих с особено голяма радост.

Девицата носеше също като нас златно руно с лъв, от което заключих, че тя вероятно е предводител на Ордена. Ние я попитахме за името на Ордена и тя отговори, че не може да го обяви в момента, защото въпросът с пленниците още не е разрешен. Поради тази причина техните очи трябвало да бъдат още затворени, а това, което бе разкрито на нас, щяло само да ги шокира и раздразни, въпреки че откритото ни досега изобщо не можело да се сравнява с честта, която ни очаква.

След това тя пое от ръката на другия паж документа, който се състоеше от две части. Частта, която се отнасяше за първата група, гласеше приблизително следното:

„Те трябва да признаят, че са чели твърде лекомислено лъжливи книги и че са имали прекалено високо мнение за себе си и затова са дошли в двореца, без изобщо да са били поканени. Вероятно по-голямата част от тях са дошли само с желанието да забогатеят, за да могат после да живеят в разкош и изобилие. По този начин те са се изкушили и са се изложили на толкова много позор и подигравки, че заслужават да бъдат строго наказани за това."

Те признаха всичко това и смирено го потвърдиха с ръкостискане. Към останалите обръщението беше наистина много строго:

„Те са знаели много добре и напълно са съзнавали, че са съставили неверни книги, пълни с измислици, че са смятали за глупаци другите, мамили са ги, поради което мнозина са загубили кралското си достойнство. Те сигурно са знаели какви безбожни и съблазнителни способи са използвали, като не са пощадили дори и самата Божествена Троица, а напротив – злоупотребили са с нея, за да измамят всеки. Сега обаче е излязло наяве с какви практики са се опитвали да заблуждават праведните гости и да водят невежите хора по криви пътища. Също така било общоизвестно, че те открито робували на сладострастието, изневярата, лакомията и други нечисти неща, което представлява нарушение на обществения ред на нашето кралство. Накратко, тъй като те много добре знаят, че са нанесли вреда на Негово Кралско Височество пред обикновения народ, трябва да се признаят публично за изобличени като предатели, шарлатани и мошеници, които заслужават да се отделят от честните хора и да бъдат наказани."

Това ПРИЗНАНИЕ ТЕ НАПРАВИХА НЕОХОТНО. Но понеже не само девицата ги заплаши и се закле, че ще ги накаже със смърт, а и другите взеха страна, като се обърнаха яростно срещу тях и ги обвиниха в коварно измамничество, то те, за да се предпазят от най-лошото, се принудиха да признаят вината си. Но заедно с това, те заявиха, че не бива да ги наказват толкова тежко, защото жертвите били господа, които на всяка цена искали да дойдат в двореца и за тази цел им обещали много пари. Затова всеки от виновниците бил употребил всевъзможни хитрости, за да си осигури печалбата. Така те стигнали до това положение. Но тъй като това не им се удало, според тяхното мнение те не са сторили по-голямо зло от техните господари. Ако последните им били казали, че поне един от тях иска да влезе в двореца, тогава те нямало да се излагат на една толкова голяма опасност и заради една малка изгода да преминат с тях през стените. Техните книги се разпродавали толкова добре, че всеки, който не можел по друг начин да се оправи в живота, просто бил принуден да си послужи с такава измама. Затова те биха се надявали, че при една справедлива присъда ще се вземе под внимание, че са служили по изрична заповед на господарите си, както в края на краищата се полага на служителите им.

С такива и подобни думи те се опитваха да се оправдаят. Но получиха отговор, че Негово Кралско Височество е взел решение всички да бъдат наказани, един от друг по-тежко. Защото това, което казаха за свое оправдание, е вярно само отчасти (и затова и на господарите няма да им се размине), обаче всички, които са се държали толкова нахално и вероятно са подвели и съблазнили нищо не подозиращи и невежи хора против тяхната воля, могат спокойно да се подготвят за смъртта, а също и онези, които с измамническите си книги са обидили Негово Кралско Височество, което ясно може да се докаже със собствените им книги.

Като чуха това, много от тях горчиво заридаха. Те паднаха на колене, като захленчиха и се молеха за милост, но това не им помогна. Аз много се учудих, че девицата остана толкова равнодушна към тях, тъй като нещастието им (въпреки че повечето от тях ни бяха причинили много страдания и мъки) събуди във всички ни състрадание и ни развълнува до сълзи. Девицата изпрати бързо пажа някъде и след малко той се върна с всички бронирани мъже, които в този ден се бяха строили до везната. На тях им беше заповядано да съберат около себе си своите пленници и да ги заведат в правилен ред в голямата градина, и то така, че всеки един брониран да върви заедно с един пленник. Аз бях много изненадан от това колко бързо всеки позна своите.

На моя съсед от вчера също бе разрешено да отиде отвързан до градината и да присъства на изпълнението на присъдите.

Когато всички излязоха навън, девицата се изправи и ни помоли да седнем на стъпалата, за да присъстваме на изпълнението на присъдата. Ние не се противопоставихме, а оставихме всичко както беше на масата (с изключение на чашата, която девицата повери на един паж), и облечени в разкошните си дрехи, бяхме закарани от самодвижещия се трон навън толкова леко, като че ли летяхме във въздуха, и така се озовахме в градината, където всички станахме.

Тази градина не бе особено красива, но на мен ми допадна безупречното разположение на дърветата. Там имаше и една разкошна чешма, украсена с чудни изображения, надписи и странни знаци (с които, ако е рекъл Бог, ще се занимая в една бъдеща книга). В тази градина бе построено дървено скеле, покрито с красиво нарисувани покривала. Четири галерии се издигаха една над друга. Първата беше по-красива от другите и бе покрита с бяла тафта, поради което ние не знаехме кой се криеше там.

Втората беше празна и непокрита, а последните две бяха покрити с червена и синя тафта. Като се приближихме до скелето, девицата се поклони до земята, което много ни уплаши, защото си помислихме, че Кралят и Кралицата не са далеч. След като и ние се поклонихме от уважение, както подобава, девицата ни заведе по една вита стълба до втората галерия, където тя зае най-високото място, а ние я следвахме в предишния ред.

Не мога да говоря за това колко голяма беше благодарността на императора, спасен от мен, както и за доброто му поведение на масата, а и преди това, защото би прозвучало жестоко, некоректно. Той беше осъзнал напълно в какво отчаяние и мъка щеше да бъде, ако трябваше да изчака присъдата, и то под порой от унижения и подигравки, а вместо това, благодарение на мен, се радваше на висока чест и достойнство.

Междувременно при нас влезе девицата, която ми донесе поканата за сватба и която оттогава не бях виждал. Тя първо затръби с тръбата си, а след това произнесе със силен глас присъдата:

„Негово Кралско Величество, моят всемилостив господар, би желал от цялото си сърце поканените от Него да се бяха явили с такива качества, че сега да биха могли да увеличат сиянието на радостната сватба в Негова чест. Тъй като обаче всесилният Бог пожела иначе, Негово Величество няма право да се оплаква от това, а трябва да се придържа към добрите стари обичаи на това кралство. Но за да бъде сега Неговото вродено милосърдие прославено навсякъде, Негово Величество и неговите съветници и благородници решиха да смекчат съществено произнесената присъда. Затова на първо място Негово Величество подарява на вас, господарите и владетелите, не само живота, но е решил и да ви пусне на свобода с приятелската молба да не Му се сърдите за това, че смята да проведе посветеното в Негова чест празненство без вас, и да вземете под внимание факта, че всемогъщият Бог и без друго ви е подарил повече, отколкото заслужавате, макар че Неговите пътища са неведоми. Също така няма да пострада и вашето име, въпреки че сте изключени от нашия Орден, защото ние всички сме такива, че никой от нас не е в състояние да постигне всичко. Но понеже сте били подведени от зли мошеници, те няма да останат без наказание. Освен това Негово Величество взе решение скоро да ви предаде един Catalogus haereticorum¹³ или Index expurgatorius¹⁴, за да можете в бъдеще да различавате по-добре злото от доброто.

Тъй като Негово Величество е решен да наложи своите книги и да предаде на огъня Вулкан еретичните писания, той ви моли да му помогнете, като всеки от вас трябва да постъпи със своите писания по този начин, за да може в бъдеще, както той се надява, да се сложи веднъж завинаги край на всяко зло. По-нататък, не трябва да забравяте, че в бъдеще вие не бива никога повече да пожелавате така необмислено да попадате тук, за да не бъдете осмени и подиграни от всички, защото вече няма да можете да се извините като подведени.

Накрая, понеже дължите нещо на държавата, Негово Величество се надява, че никой няма да се оплаче от това всеки от вас да се откупи с верижка или някаква друга ценност и така да се раздели като приятел, и ескортиран от нас, да се върне отново при близките си.

Останалите, които не издържаха първата, третата и четвъртата тежести, Негово Величество не желае да пусне толкова лесно, но за да изпитат и те милосърдието Му, той издаде заповед те да бъдат напълно съблечени и изгонени голи. Тези, които при втората и петата тежест са били намерени за прекалено леки, освен голотата си ще бъдат жигосани с една, две или повече дамги, според това колко тежести не са издържали. Тези, които са били изтеглени чак при шестата и седмата тежести, ще бъдат наказани по-леко."

По-нататък процедурата продължи така, че за всяка комбинация се налагаше едно определено наказание, но това е една прекалено дълга история, за да бъде разказана тук.

„Онези, които снощи се оттеглиха доброволно, трябва да бъдат пуснати на свобода, без да заплатят за това. Накрая, изпечените измамници на народа, които не издържаха нито една тежест, ще бъдат наказани телесно или със смърт – според случая, а именно: чрез меч или примка, чрез вода или пръчки. Тези присъди трябва да се изпълнят без милост, за пример на другите."

На това място нашата девица счупи своя жезъл¹⁵. След това другата, която прочете присъдата, наду своята тръба и пристъпи с голяма почтителност към онези, които се намираха зад завесата. Аз не мога обаче да се стърпя да не съобщя на читателя нещо относно броя на нашите пленници. Имаше седем, които бяха издържали една тежест; двадесет и един - по две тежести; тридесет и пет – по три; тридесет и пет - по четири; двадесет и един по пет и седем, които бяха издържали по шест тежести. Между тези, които бяха стигнали до седмата тежест, но не бяха я издържали, беше този, когото аз бях откупил. Освен това, имаше и още много, които не можаха да издържат нито една тежест. Само неколцина обаче бяха успели да се справят с всички тежести.

Всичко това бях изчислил и записал прилежно в моя бележник, докато те стояха пред нас. Много учудващо беше и това, че измежду всички онези, които бяха издържали до едно определено число тежести, нямаше нито един, който да прилича на другите. Защото независимо от това, че – както вече казах - издържалите три тежести бяха тридесет и пет, то един бе издържал първата, втората и третата тежести, друг - третата, четвъртата и петата, третият - петата, шестата и седмата и така нататък, така че от всичките сто двадесет и шест души, които бяха намерени за прекалено леки, нямаше и един, който да е равен на друг. Аз може би щях да преброя всичките с техните тежести, но времето не ми стигна, и се надявам, че по-късно това ще бъде съобщено със съответните обяснения.

Господата останаха много доволни от тази присъда, защото при първоначалната строгост те не се бяха надявали на такава мекота. Затова те дадоха много повече, отколкото бе поискано от тях, и положиха всички верижки, украшения, злато и други ценности - всичко, което носеха със себе си - и се сбогуваха с почитание. Въпреки че на кралската прислуга беше забранено да се подиграват на оттеглящите се, някои шегаджии не можаха да се въздържат. То и без друго беше за смях как помилваните гледаха да изчезнат колкото се може по-бързо, без да се оглеждат и обръщат. Някои от тях помолиха да им се изпратят обещаните каталози и уверяваха, че ще постъпят с книгите си както е угодно на Негово Величество. Това им беше обещано още веднъж. На портала всеки получи питието на забравата, за да могат да забравят случилото се.

След това си заминаха онези, които бяха решили доброволно това. Те бяха пуснати заради добросъвестността им, но без право да идват още веднъж по този начин. Но в случай, че на тях (това важеше и за другите) им бъде открито нещо повече, те щели да бъдат отново приети като добре дошли гости.

Междувременно бяха започнали със събличането на останалите, като на всеки се извършваше различно наказание според вината. Някои биваха събличани и изпратени голи, но читави; други биваха изхвърлени навън с камбанки и звънчета; трети пък - изгонени с камшици. Накратко, имаше толкова много различни видове наказания, че аз не бих могъл да ги изброя. Най-после дойде ред и на последните. С тях се занимаваха най-дълго, защото преди едни да бъдат обесени, други - обезглавени, трети пък - удавени, и останалите - да бъдат умъртвени по всякакви начини, измина доста време. При изпълнението на тези наказания сълзите ми наистина течаха не заради мъките, които те без съмнение бяха заслужили поради дързостта си, а при мисълта за човешката слепота, ставаща причина да се занимаваме винаги и отново с това, което е забранено за нас още от грехопадението.

Градината, която преди това беше претъпкана с хора, бързо се опразни, така че в нея останаха само войниците. След като всичко това се беше случило и бяха изминали около пет минути в тишина, появи се един красив, снежнобял еднорог със златна лента на врата, на която бяха гравирани някакви букви. Той се приближи до кладенеца и падна на колене, сякаш искаше да окаже почит на лъва, който стоеше на кладенеца толкова неподвижно, че го бях взел за изкуствен. Лъвът незабавно вдигна голия меч, който държеше в лапите си и го пречупи в средата, така че парчетата, ако си спомням добре, паднаха в кладенеца. След това той рева толкова дълго, докато един бял гълъб не му донесе в човката си едно маслиново клонче, което лъвът погълна незабавно и се успокои. Еднорогът също се върна и застана на мястото си.

После нашата девицата ни поведе по витата стълба на скелето надолу и ние отново се поклонихме пред завесата. Всички трябваше да измием главите и ръцете си в кладенеца и в същия ред да изчакаме дотогава, докато кралят, минавайки през един таен вход, влезе отново в покоите си, след което и ние бяхме отведени със специална музика, блясък, разкош и приятни разговори на предишните си места. Това се случи приблизително в четири часа след обяд.

Девицата ни назначи по един паж, за да не скучаем твърде дълго. Те не само че бяха облечени изящно, но бяха много начетени и говореха така умно на всевъзможни теми, че ние имахме причина да се засрамим. На тях им бе заповядано да ни разведат из двореца (но само на определени места) и съобразно нашите желания да улеснят възможно най-много престоя ни. Девицата се сбогува с нас, уверявайки ни, че ще дойде на вечерята, за да отпразнуваме тържественото suspensions ponderum¹⁶. Тя ни помоли да изчакаме търпеливо идването на утрешния ден, когато ще бъдем представени на краля.

След като тя се раздели с нас, всеки се посвети на това, което го интересуваше най-много. Едни от нас разглеждаха красивите плочи и дори се опитаха да ги нарисуват, като се чудеха какво може да означават странните знаци, които се намираха върху тях. Други отново се подкрепяха с ядене и пиене.

Аз и моят другар се оставихме на моя паж да ни развежда из двореца и направихме една обиколка, за което цял живот няма да съжалявам. Освен многото великолепни антики, на мен ми бе показана и кралската гробница, от което аз научих повече, отколкото е написано във всички книги на света. На това място се намираше и чудната птица Феникс, за която преди две години бях издал една специална книжка. Аз взех решение да напиша също и за лъва, орела, грифона, сокола и другите с надеждата, че тези писания ще бъдат полезни на някого, както и да издам един отделен трактат с приложена скица и надписи. Жал ми беше, че моите събратя пропуснаха да видят тези безценни съкровища, но същевременно размислих, че вероятно такава е била Божията воля.

Фактически най-голямото удоволствие изпитах благодарение на моя паж, защото според заложбите си всеки един от нас беше заведен от пажовете на местата, които му бяха най-приятни. На моя паж бяха поверени ключовете и аз имах това щастие, защото, въпреки че той беше поканил и другите да посетят гробовете, те бяха на мнение, че такива надгробни плочи можели да се намерят и на гробищата и че един ден ние и бездруго ще трябва да ги посетим. Двамата направихме скици на монументите и преписи от надписите им, които ще покажа по-късно на благодарните си ученици.

След това НИ бе показана скъпоценната библиотека, която съществуваше още отпреди Реформацията и въпреки че всеки път, когато се сетя за нея, сърцето ми оживява, сега не желая да разказвам повече, защото на тази тема скоро ще излезе един каталог.

На входа на тези покои се намираше една голяма книга, каквато никога не бях виждал. Тя съдържаше всички фигури, зали, портали и всички надписи, тайни и много други неща, с една дума - всичко, което можеше да се види в двореца. Въпреки че бих желал да разкажа за това, засега предпочитам да го задържа за себе си, защото първо трябва да изуча по-добре света. Във всяка книга беше нарисуван портретът на нейния автор. Доколкото разбрах, много от тях са били изгорени, за да бъде унищожен всеки спомен за тези достойни хора.

След като се опитахме да разгледаме всичко, ние тъкмо бяхме излезли навън, когато един друг паж дотича и след като пошушна на нашия паж нещо на ухо, последният му предаде ключа и той веднага се изкачи с него по витата стълба. Нашият паж беше много смутен и след като го помолихме няколко пъти, той ни разказа, че Негово Височество не желаел да се посещават библиотеката и гробовете. Той ни помоли, ако ни е мил животът му, да не разказваме нищо на никого, защото вече е отрекъл всичко. Ние двамата се намирахме между страха и радостта, но мълчахме за случая и никой повече не ни попита за това. Така прекарахме на двете места три часа, за което никога не съжалих.

При все че беше ударило седем часа, още не бяхме се хранили. Но поради постоянното оживление гладът се издържаше лесно и специално аз при такова обслужване бих постил цял живот. След това ни бяха показани красиво оформения кладенец, разкопки и най-различни работилници за произведения на изкуството, които далеч надминаваха всички наши постижения в изкуството.

Всички помещения бяха подредени във формата на полукръг. От тях добре се виждаше скъпоценният часовников механизъм, който се намираше в средата, поставен на една разкошна кула, така че наблюдателите можеха във всеки един момент да се съобразяват с хода на планетите, които се виждаха светещи на него. Така аз успях лесно да установя какво липсва на нашите хора на изкуството, въпреки че не е моя задача да им го казвам.

Най-после влязох в една голяма зала, която вече отдавна беше показана на останалите. В средата й се намираше един глобус с диаметър десет метра. Почти половината от него, с изключение на една малка част, която се заемаше от стълбите, беше вкопана в земята. Този глобус можеше да се върти от двама души посредством предавки толкова изкусно, че винаги се виждаше само онова, което се намира над хоризонта. На различни места бяха поставени малки златни кръгчета и аз разбрах добре, че те имат някакво особено значение, но не можах да открия за каква цел служеха. Моят паж се засмя и ме посъветва да ги погледна по-добре.

Най-накрая забелязах, че и моята родина беше отбелязана със злато. След това и моят другар потърси родината си и стигна до същото откритие. Това се случи и с други, които се бяха спрели там. Във връзка с това пажът ни съобщи, че техният стар Атлас (така се наричаше астрономът) вчера показал на Негово Кралско Височество, че всички златни точки напълно съвпадат с родината на всеки от нас. Затова, като видял, че се подценявам, и въпреки това на моята родина се намира една златна точка, той наредил на началника да се помоли, независимо от резултата, да бъдем премерени без опасност от наказание, преди всичко поради това, че един от нас имал особено добър знак.

И затова също на мен, не без основание, ми били дали най-главният паж. Аз благодарих горещо за това и като наблюдавах още по-зорко родината си, забелязах, че освен малките кръгчета, там минаваха и известен брой красиви линии, но аз го споменавам, без да желая да се хваля. Върху този глобус видях още други неща, които не желая да разкрия. Всеки човек би трябвало да се запита защо не всеки град си има философ.

После пажът ни въведе вътре в глобуса. Той беше направен така, че върху морето, там, където на глобуса имаше най-удобно място, се намираше една плоча, върху която бяха изписани три посвещения и имената на авторите. Плочата можеше да се повдигне и да се влезе в едно помещение, с място за четири души. Там се намираше само една кръгла дъска, на която ние седнахме и можехме да наблюдаваме звездите дори и през деня (тогава вече се беше стъмнило). Те ми приличаха на скъпоценни камъни, които така разкошно сияеха в правилния си ред и орбити, че аз вече не желаех да излизам навън.

Пажът бе разказал това на девицата, която по този повод често ме подкачаше. Вече беше време за хранене, а аз толкова се бях заплеснал по глобуса, че останах почти последен. Затова не се бавих повече, а си облякох отново дрехата и пристъпих към масата. Там прислужниците ми оказаха толкова голямо уважение, че не смеех да повдигна очи от срам, поради това, че накарах неволно девицата да ме чака. Тя забеляза това, улови ме за дрехата и ме заведе така до масата. Излишно е да споменавам за музиката и другите прелести, не само защото не бих могъл да ги опиша достатъчно добре, но защото и преди ги бях хвалил, доколкото можех. С други думи, имаше само изкуство и очарование.

След като си разказахме взаимно преживелиците от следобеда - при което за библиотеката и за монументите никой нищо не спомена - и вече се бяхме вдъхновили от виното, девицата започна да говори:

„Мили господа, аз имам голям спор с една от моите сестри. В покоите си ние имаме един орел. Храним го много прилежно и всяка от нас иска да бъде негова любимка, така че от време на време възниква кавга. Тия дни решихме да отидем заедно при него и се споразумяхме по следния начин: към която от нас орелът се държи най-приятелски, тя да получи правото да го притежава. Ние отидохме и аз, както винаги, държах в ръката си един лавров венец; моята сестра обаче нямаше такъв. Като ни видя двете, той веднага даде на моята сестра клончето, което държеше в човката си и поиска в замяна моя венец, който аз му дадох. Сега всяка от нас си мисли, че той я обича най-много. Как трябва да постъпя в този случай?"

Чаровният разказ на девицата се хареса на всички и всеки очакваше с интерес решението на загадката. И тъй като всички ме загледаха и очакваха да започна, моята душа така се обърка, че не ми остана нищо друго, освен да кажа следното:

„Милостива госпожице, проблемът на ваша милост лесно би се разрешил, ако нещо не ме безпокоеше. Аз имах двамина приятели, които ме обичаха безкрайно. Понеже не били сигурни в това кого обичам повече, те решили внезапно да се затичат към мен. Този, когото бих посрещнал първо, щял да е истинският. Това и направиха. Но единият не можеше да следва другия, поради което изостана назад и заплака. Другият посрещнах с учудване.

Когато ми разказаха за уговорката си, аз не можах да взема решение и чакам досега някой да ми даде добър съвет."

Девицата се учуди на това и разбра много добре какво всъщност ставаше с мен, след което отговори: „Добре, нека да бъдем квит и някой друг да намери решението". С моето изказване бях накарал и другите да се разприказват. Така един започна по следния начин:

„В моя град неотдавна една девойка бе осъдена на смърт. Тъй като съдията я съжали, нареди да се съобщи, че ако се намери някой, който желае да я спечели в бой, тя ще бъде освободена. Жената, обаче, имаше двама любовници. Единият се приготви и се яви, за да изчака противника. Междувременно пристигна и другият, но понеже беше закъснял, реши, въпреки това, да се бори и умишлено да загуби, за да остане жената жива. Речено-сторено, но след това и двамата я поискаха. Е, господа, кажете ми сега, кому тя принадлежи?"

При това девицата не можа да се въздържи и каза: „Мисля, че вместо да науча повече, аз сама попаднах в мрежата. Сега искам да чуя дали има и други истории."

„Така е", отговори трети, „по-голямо приключение от това, което ми се случи, още не е разказано. Като младеж обичах една почтена девойка. За да постигна любовната си цел, аз помолих една стара бабичка да ме заведе при нея. Така се случи, че точно тогава дойдоха братята на девицата и като видяха, че сме тримата сами, така се разгневиха, че искаха да ме убият. Но понеже много им се помолих, накрая трябваше да се закълна, че ще взема всяка една от тях за жена за по една година. Кажете ми сега, господа мои, коя да взема първо, старата или младата?"

На тази загадка всички се смяхме много. Въпреки че някои разискваха случая, шепнейки, никой не желаеше да вземе отношение. След това започна четвъртият:

„В един град живяла една честна жена благородничка, която всички много обичали, но най-вече един млад благородник, който очаквал от нея прекалено много. Накрая тя му изпратила следното съобщение: Ако я заведе през студената зима в една красива зелена градина с рози, молбата му ще бъде удовлетворена, а ако това не му се удаде, да не й се мярка повече пред очите. Благородникът пребродил целия свят, за да намери някой, способен да му помогне, докато накрая открил един стар човек. Старецът му обещал да направи исканото, ако получи половината от богатствата му. Младият мъж обещал да изпълни това и старецът от своя страна извършил чудото. Така благородникът поканил в градината споменатата жена, която, противно на очакването си, намерила всичко зелено, приятно и топло. Тогава тя си спомнила за своето обещание, но пожелала само още веднъж да се върне при съпруга си, на когото със сълзи и въздишки изплакала мъката си. Понеже той се убедил в нейната вярност, я изпратил обратно, за да задоволи желанието на нейния любим, който бил положил толкова много усилия да я спечели. Благородникът, от своя страна, бил толкова трогнат от почтеността на съпруга, че счел за грях да докосне една толкова възвишена жена. И така, той с почит и уважение я изпратил да се върне обратно вкъщи при своя съпруг. Старецът, като узнал за верността на тези двамата, и понеже не желаел да остане по-назад, върнал обратно имотите на благородника и си заминал. Сега аз не зная, скъпи господа, кой измежду тях е доказал най-голяма вярност."

Сега ние останахме със затворени уста. Дори и девицата не пожела да отвърне нищо друго и каза само: „Нека някой друг господин да продължи".

Затова и петият, без да се бави, започна: „Драги господа, аз не желая да ви отегчавам. Чия радост е по-голяма, тази на човека, който вижда онова, което обича, или на онзи, който само си спомня за него?" „Този, който го вижда", каза девицата. „Не", отвърнах аз, поради което се надигна препирня.

Сега шестият извика: „Драги господа, аз трябва да си взема жена. Сега пред мен се намират една девица, една омъжена жена и една вдовица. Ако ми помогнете да се освободя от това колебание, после ще се опитам да изгладя вашия спор."

„Това все още е добре, отговори седмият – когато все още имаш избор. При мен работата е друга. На младини обичах от цялото си сърце една красива и почтена жена, и тя мен - също. Но поради съпротивата на нейните приятели ние не можахме да се оженим. Затова тя бе омъжена за един също така честен и приличен момък, който се отнасяше към нея с уважение и любов. Един ден тя получи непоносими родилни болки, които толкова я изтощиха, че хората я помислиха за умряла. Затова тя бе погребана с голяма траурна тържественост.

Тогава си помислих: „След като тази жена не ми принадлежеше приживе, то поне сега да я прегърна и целуна като мъртва." Така аз взех със себе си моя слуга и той през нощта я изрови от гроба.

След като отворих ковчега, аз я взех в прегръдките си, докоснах сърцето й и почувствах, че то леко трепна, след което движението му от моята топлина постепенно се усили, докато накрая разбрах, че тя е жива. Така я заведох в пълна потайност в къщата си. След като стоплих тялото й с една разкошна билкова баня, аз я поверих на майка си и след известно време съживилата се роди едно хубаво момченце. След два дни, тъй като тя много се чудеше, аз й разказах всичко, с молба в бъдеще да сподели брачното ложе с мен. Тя обаче много се натъжи, защото това би причинило мъка на нейния съпруг, който се бе отнасял към нея с много любов и уважение. Но така, както стояха нещата, тя смяташе, че дължи любов както на единия, така и на другия. След два месеца - тъй като трябваше да заминавам - аз поканих мъжа й на гости. Между другото го попитах дали би приел отново покойната си съпруга, ако тя би се върнала при него. Той потвърди, като плачеше със сълзи.

Тогава аз доведох жена му заедно с момченцето, разказах му всичко и го помолих да признае моя брак с нея. След дълги спорове той не успя да ме убеди да се откажа от правата си и трябваше да ми остави жената. Сега спорехме само за сина."

Тук девицата го прекъсна и каза: „Аз се учудвам, че вие сте искали да удвоите страданието на покрусения мъж." „Как така", отвърна онзи, „нима нямах никакви права?" Между нас избухна спор по въпроса. Повечето смятаха, че той е постъпил правилно. „Не", каза той, „аз му дарих и двамата - неговата жена и сина му". Кажете ми сега, драги господа, моето красноречие ли бе по-голямо, или това на мъжа?" Тези думи така оживиха девицата, че тя нареди в чест на тези двамата всички да бъдат почерпени с по едно питие. В резултат на това гатанките на останалите малко се объркаха, така че не съумях да ги запомня всичките. Сещам се още за една такава. Един разказа, че преди няколко години познавал лекар, който си купил дърва и се отоплявал с тях през цялата зима. Но като дошла пролетта, той продал дървата и отоплението му излязло безплатно. „Това наричам аз изкуство", каза девицата, „но сега времето изтече". „Да", каза моят приятел, „който не успее да разгадае всички гатанки, нека да съобщи това на всички останали с вестоносец. Аз смятам, че това не бива да бъде скрито от никого."

Междувременно започна благодарствената молитва. Ние всички станахме, сити и доволни. Аз бих желал обслужването и храната винаги да са такива. След като се разходихме малко из залата, девицата ни попита дали желаем да започне сватбата. „Да, благородна и добродетелна девице", каза един.

След това тя тайно отпрати нанякъде един паж, но продължи разговора с нас. Тя се държеше толкова свойски с нас, че аз си позволих да я попитам как й е името. Девицата се усмихна на моята дързост, но не го издаде, а отговори: „Моето име съдържа петдесет и пет, и въпреки това само осем букви; третата е третата част от петата; ако се прибави след това към шестата, се получава едно число, коренът на което, събран със стойността на първата буква, вече е по-голям, отколкото самата трета, и е половината от четвъртата. После петата и седмата са еднакви, първата и последната - също. Те, събрани заедно с другите, се равняват на шестата, която е само с четири по-голяма от третата, умножена по три. Сега кажете ми, господине мой, как се казвам?"

Отговорът й беше достатъчно усукан, но аз още не се предавах и казах: „Благородна и добродетелна девице, не може ли да узная поне една единствена буква? „Да", каза тя, „това е възможно".

„Каква числена стойност има тогава седмата буква?", попитах аз. „Тя отговаря на броя на събраните тук господа", отвърна тя. Това ми бе достатъчно и аз лесно открих нейното име¹⁷. Тя остана много доволна от това и обеща, че ще ми бъдат разкрити още повече такива неща.

Междувременно няколко девици вече се бяха приготвили и се приближаваха с голямо великолепие. Две млади момчета осветяваха пътя пред тях. Единият имаше весело лице, светли очи и правилни черти. Другият изглеждаше да е малко гневен - каквото поискаше, трябваше да стане, както разбрах по-късно. След тях вървяха четири девици. Едната гледаше целомъдрено към земята и имаше смирени жестове. Другата също беше скромна и срамежлива девица. Третата се ужаси от нещо, когато влязоха. Както разбрах, тя не можеше да остане, защото сме били прекалено весели.

Четвъртата донесе няколко букетчета, за да покаже своята любов и щедрост. След четирите дойдоха други две, които бяха облечени още по-разкошно и красиво. Те ни поздравиха с изискани жестове.

Едната носеше синя рокля, обсипана със златни звезди, а другата - зелена с червени и бели ивици. На главите им се развяваха красиви кърпи, които много добре им стояха. Накрая дойде една сама, която носеше на главата си малка коронка и гледаше повече над себе си, към небето, отколкото към земята. Ние си помислихме отначало, че тя е булката. Но се оказа, че не е, въпреки че по достойнство, богатство и положение далеч я надминаваше и по-късно управляваше цялата сватба.

Сега ние последвахме действията на нашата девица и паднахме на колене, въпреки че тя се държеше много смирено и богобоязливо. Тя подаде на всеки ръката си и ни предупреди да не се чудим много, защото това бил един от най-малките й подаръци и че е необходимо да обърнем очите си към Създателя, да се учим да познаваме в това неговото всемогьщество, да продължим да вървим по пътя, по който сме тръгнали, и да се възползваме от такива милости за слава на Бог и за доброто на хората. Нейните думи бяха съвсем различни от тези на нашите малко по-светски девици и ме пронизаха до мозъка на костите. „А ти", обърна се тя към мен, „си получил повече от другите и гледай да дадеш също така повече." Тази проповед ми прозвуча много странно.

Като видяхме девиците с музиката, ние помислихме, че трябва вече да танцуваме, но времето за това още не беше дошло. Впрочем, тежестите, за които разказах, се намираха все още там. Затова кралицата (която още не познавах) заповяда на девиците да вземат по една тежест. На нашата девица обаче даде своята, която бе последната и най-голямата, след което им каза да я следват. Нашата царственост беше по-малка, защото аз забелязах, че нашата девица е прекалено добра към нас и че не бяхме оценени чак толкова високо, колкото някои си бяха въобразили. И така, ние я следвахме в определения ни ред. Заведоха ни в първите покои и там нашата девица закачи най-напред своята тежест. При това звучеше една хубава духовна песен. В тези покои нямаше нищо ценно, освен няколко красиви молитвени книги, които не бива да липсват. В средата имаше поставка, много удобна за молитва. Там коленичи кралицата и ние трябваше да коленичим в кръг около нея и да повторим следната молитва, която една от девиците прочете от една книжка: „Нека тази сватба да бъде за слава на Бог и за наша полза". След това отидохме в други покои, където първата девица също закачи своята тежест, и продължихме така, докато всички церемонии бяха изпълнени. След това кралицата отново подаде на всеки един от нас ръка и се оттегли с девиците. Нашата предводителка остана още малко при нас. Но тъй като вече беше два часът през нощта, тя не желаеше да ни задържа повече. Струваше ни се, че на нея й е много приятно да бъде с нас. Тя ни пожела лека нощ и спокоен сън, като се раздели с нас приятелски и сякаш без особено желание.

Нашите пажове бяха известени да ни разведат по стаите и останаха при нас, за да ни служат, ако нещо ни е необходимо, като за всеки имаше отделно легло. Моята стая (за останалите не зная) беше царски обзаведена с красиви килими и картини. Преди всичко обаче ми допадаше най-много моят паж, защото той беше извънредно красноречив и толкова вещ в изкуствата, че аз заспах чак към три и половина. Това беше първата нощ, през която можах да спя спокойно, но въпреки това един кошмар не ме остави на спокойствие. Цяла нощ се занимавах с една врата, която не можех да отворя. Накрая това ми се удаде. С такива фантазии си отлетя времето, докато най-накрая се събудих, когато почти бе настъпил денят.