Анализ на ликвидността на банките

1. 
   управление на ликвидността на база активите (активен метод)
   
2. 
   управление на ликвидността, чрез вземане на заеми на паричния пазар-управление на пасивите (пасивен метод)
   
3. 
   управление на активите и пасивите (активно-пасивен метод)
   
4. 
   вътрешни лимити на ликвидността
   
5. 
   секюритизация на вземанията по кредити
   
6. 
   аварийни планове за поддържане на ликвидността
   

- метод на общият фонд от средсва-образува се общ фонд от средства, които се насочва в активи, без да се обвързват помежду си активите и пасивите, т.е. без да се държи сметка при това разпределение на изискванията на отделните видове пасиви към ликвидността на активите за финансирането, на които се използват. Т.к. собственият капитал е най-малко взискателен към ликвидността на активите той се намира постоянно в разпореждане на банките спокойно може да се насочва и към по-рискови активи; дългосрочни кредити и дългосрочни ценни книжа, в това число на частни фирми и предприятия; дълготрайни материални активи и други. Депозитите на виждане имат най-нисък коефициент на задържане и са най-взискателни към формираните с тях активи. Те могат да се изтеглят от собствениците незабавно и без предупреждение и това налага по внимателната употреба. Хубаво е с тях да се формират най-ликвидните активи: първичните резерви (касова наличност и приравнени към нея средства), вторични резерви (ценни книжа със срок до една година) както и само краткосрочни кредити. Срочните депозити имат по-дълъг срок на задържане в банките, затова те могат да се използват заедно със спестовните депозити за всички видове активи с изключение на дълготрайните материални активи. Те могат да бъдат авансирани в първични и вторични резерви, но флавно се използват само по изключение за формирането на първични резерви (единствено ако липсват депозити на виждане), защото са най-скъпия ресурс за банките, а касовата наличност не носи доходи. Затова те се влагат най-често в рискови, но високодоходни активи-ценни книги и дългосрочни кредити. Методът е силно рисков и малко използваем

- метод за разпределение на пасивите-образуват се пасиви според времето и начина на задържането им в тях, които се насочват към определени активи в зависимост от тяхната ликвидност. Това означава, че пасиви с кратък срок на задържане в банките се използват за формирането на краткотрайни активи (депозити “на виждане” за краткосрочни кредити), а дългосрочните пасиви (срочни депозити) се насочват към дълготрайни активи (покупка на секции и предоставяне на дългосрочни силнорискови, но доходоносни кредити). Това е най-използваният метод за управление на активите. Методът е наричан още “банки в банките”, а при неговата употреба, рискът който банките поемат е сведен до минимум. В повечето случаи се образуват следните банки насипи:

1. 
   депозити на виждане
   
2. 
   спестовни депозити
   
3. 
   срочни депозити
   
4. 
   собствен капитал
   
5. 
   необезпечени задължения и др.
   

- метод базиращ се на задача от линейното програмиране- използва се заедно с втория метод при пълна компютъризация на банковото дело. При неговата употреба се разработва оптимизационен модел, в който се поставя функцията максимум рентабилност и ликвидност при минимум разходи. Разработват се математически три модела, на базата на които се установява претеглен вариант с вероятността за осъществяване на отделните модели.

б ) пасивен метод-той предполага използването на външни източници на ликвидни средства. Основните от тях са:

1. кредити от междубанковия паричен пазар

2. ломбардни и сконтови заеми от централната сметка при централната банка

3. овърдрафт по разплащателната сметка при централната банка.

4. емисия от собствени ценни книжа, в т.ч депозитни сертификати и необезпечени задължения (дългово-капиталови инструменти, подчинен срочен дълг и др.

5. Сключени споразумения за обратно изкупуване /рено операции/.

В условията на Валутен борд кредитирането на ТБ от БНБ е възможно само:

 при възникване на ликвиден риск засягащ стабилността на банковата система

 на платежоспособни банки изпитващи неотложна потребност от ликвидност, която не може да бъде осигурена от други източници.

 срещу залог на ликвидни активи, като срокът на погасяване на кредита не може да надхвърля три месеца

Основното предимство на метода е потенциалният позитивен ефект по отношение доходите на банката. При отпадане на необходимостта от краткосрочно инвестиране на определени средства в инструменти на паричния пазар и влагане на освободения поради това ресурс в дългосрочни ценни книжа и кредити, при нарастваща крива на доходността може да се очаква повишаване на възвръщаемостта на активите на банката. Този метод обаче е свързан с по-голям риск детерминиран от цената на привлечения ресурс. Лихвените проценти могат да се окажат твърде високи към момента, когато банката се нуждае от такъв ресурс за посрещане на ликвидните си нужди. При концепцията за управление на ликвидността чрез вземане на заеми от пратичния пазар се изхожда от основното положение, че не е необходимо да се натрупват големи суми от свободни средства под формата на високо-ликвидни активи, само за да се осигури ликвидността, след като съществува възможност да се получат средства на финансовия пазар. Това е много рискован метод за управление на активите, защото достъпът до пазара и предлаганите на него условия за получаване на средства са подложени на непрекъснати промени. Достъпът до пазара зависи от състоянието на банката, защото ако новината за проблемите с ликвидността стигне до другите участници на пазара банката може да изпита затруднения при получаването на допълнителни средства.

Основните методи за управление на пасивите са:

2) Ресконтови операции.– изразяват повторно сконтиране на менителници и ценни книжа от търговските банки в Централната банка. Това се прави в случаите, когато банките, които са последни кредитори по полиците, не са в състояние да чакат падежа с цел да си събират наличното плащане. Те ги продават (ресконтират) в ЦБ при нужда от ликвидни средства по цена равна на поличната сума, намалена с дисконтната (лихвата за времето от ресконтирането до падежа плюс разноските по тези операции). По този начин ЦБ се превръща в последен кредитор по полиците. Ресконтирането се извършва при поискване от страна на търговските банки, когато те имат нужда от ликвидност. ЦБ обаче поставя определени изисквания към обекта на ресконтирането като тя е в правото си да откаже да приеме за ресконтиране предложените и ефекти, без да обяснява причините за отказа си. Разликата с операциите на открития пазар е, че ресконтовите операции не са кредитни, т.е. при тях не се увеличава позиция “кредити” в пасива на баланса. С ресконтовите операции банките се набавят необходимия паричен капитал за посрещане на задълженията си към клиентите. Част от своята потребност от ликвидни ресурси банките биха могли да покрият като ресконтират при Централната банка сконтираните от тях записи на заповед и менителници. Така се реализира функцията на Централната банка като банка на банките. Ресконтирането се осъществява при определени изисквания към обекта на ресконтиране от страна на БНБ. Тя може да откаже да приеме предоставените и търговски полици или менителнични ефекти без да обяснява причините за отказа си. За централната банка сконтовите операции са механизъм за осъществяване на политиката на рефинансиране, която като елемент на паричната политика, определя подхода на Централната банка при рефинансиране дейността на търговските банки. За търговските банки сконтовите операции са средство за набавяне на паричен капитал с цел подобряване на ликвидността. БНБ може да ресконтира менителници и записи на заповед изградени от търговски дружества / фирми / и други лица, както и да сконтира търговски ценни книжа, издавани от банките, ако те отговарят на следните условия:

- имат номинал не по - малък от 100 000лв.

- имат остатъчен срок до падежа не по - малък от 5 работни дни и не по - дълъг от 90 дни.

- издадени са за обслужване на търговски сделки.

- носят подписите на поне две задължени лица с доказана платежоспособност

- подчинени са на разпоредбите на българското право.

При ресконтирането търговските банки представят на БНБ менителница отговаряща на посочените по - горе условия за негоцентруемост. Преди това те трябва да извършат прехвърляне на документа на БНБ чрез пълно джиро. При ресконтирането на ефектите БНБ приспада дължимите лихви и другите разноски по операциите. Както при операциите на открития пазар така и при ресконтовите операции банките получават от БНБ парични ресурси с цел подобряване на временната си ликвидност. Разликата между тези два вида операции се изразява в това, че реснонтовите операции не са кредитни за търговските банки, т.е. получените парични средства не се оформят при тях като кредит в пасива на баланса, което от своя страна предизвиква увеличаване общо на актива и пасива с размера на сумата по заема. С получаването на паричния капитал на открития пазар в баланса на банките счетоводно се записва предоставянето на кредита, а с получаването на кредити банките увеличават привлечения капитал, което намалява ликвидността им. При ресконтовите операции не се осъществява кредитиране, не се оформя кредит и не се увеличава дела на чуждия капитал в пасива на баланса. На падежа банката събира вземането си от първия длъжник по полицата - трасата /акцентанта/. Централната банка може да стигне до търговската банка при събиране на вземането си по полицата, ако при въведен регрес, всички длъжници преди нея са неплатежоспособни. При ресконтовите операции, само се променя структурата на актива, увеличават се паричните средства и се намаляват вземанията, оформени с търговските полици. Основният резултат е подобряването на ликвидността на търговските банки. При ресконтовите операции БНБ всъщност индиректно кредитира първия длъжник по полицата. Пряко предоставя средствата на търговската банка, но косвено финансира трасата. Ресконтовите операции са покупка от Централната банка на дългови инструменти - полици удостоверяващи дълг на едно лице към банката или към друго лице. Ресконтовите операции са ликвидни ако полиците са качествени /финансови, стокови, и кредитни/. Тези ефекти не само са ликвидни, но осигуряват и добра доходност на банките. При необходимост от ликвидни средства банките ги ресконтират /продават, осребряват/ в БНБ преди настъпването на падежа им по цена равна на поличната сума, но намалена с дисконта /лихвата за времето от ресконтирането до падежа и разноските по ресконтирането/. Към ресконтиране на полици банките пристъпват при ликвидна криза, когато не могат да чакат падежа за погасяване на дълга, за да си получат вземането, т.е. те са последни кредитори по полиците и не могат да ги превърнат в парични сурогати /заместители/ чрез джиросването им.

3) Кредити и реломбардни операции – банките могат да бъдат кредитирани директно и индиректно, както от други банки, така и от предприятия и граждани. Банките получават кредити на открития пазар срещу ценни книжа – т.е. ломбардни кредити. Ломбардните кредити обаче, могат да бъдат предоставени и срещу други гаранции, валута, злато и други активи. Те могат да получат ликвидни средства и от организирани от БНБ търгове. В повечето случаи кредитирането се прави директно като банката кредитоискател сама получава кредита в парична форма. При индиректно кредитиране заемите пряко се предоставят на банковите клиенти на основата на дадени от нея гаранции. В този случай кредитиращата банка отпуска кредита в парична форма на клиента, но всъщност тя кредитира косвено гарантиращата банка, която поема задълженията да погаси кредита, ако това не направи на матуритета клиента й. От предприятия и граждани кредитирането става обикновено чрез покупка на елиминирани от банката облигации и други финансови инструменти. Освен ломбардните кредити, които са срещу залог на ценни книжа банките имат възможността да ползват и бланкови кредити. Тази възможност се предоставя на първокласни банки с добра репутация, на които могат да се отпуснат и кредити без обезпечение. В повечето случаи обаче получаваните кредити са срещу залог. Търговските банки получават ликвидни средства и на организираните от БНБ търгове за предоставяне на краткосрочни междубанкови депозити в левове. Банките, които предлагат депозити на търга моагт да ограничат кръга на банките, на които моагт да се предоставят предлаганите от тях краткосрочни депозити. Те имат право да определят и максималния размер на предоставените средства на една банка. По този начин се прави опит да се създават условия за реална конкуренция между банките и реалния пазар на депозити. Срокът на предоставяне на получените чрез търга депозити е един месец. Те се прехвърлят за ползване на разплащателна сметка на съответната банка в БНБ с вальор датата на провеждането му, като за целта се задължава депозитната сметка в БНБ на банката връщат получените депозити заедно с лихвите, като предварително ги превеждат в разплащателните си сметки в БНБ. БНБ служебно задължава разплащателната /текущата/ сметка на получателя на депозита и заверява съответната сметка на банката, предоставила средствата.

4) Чрез емитиране на собствени акции и облигации. Банките си набавят собствен паричен капитал при елиминирането на акции и привлечен чрез елиминирането на облигации. Увеличаването на собствения капитал на банките може да се извършва чрез рефинансиране /капитализиране/ на част от дохода /печалбата/. При елиминирането на собствени облигации и депозити сертификати банките увеличават привлечения си капитал. Това те правят, когато имат необходимост от значителен по обем и за дълъг период от време капитал, обикновено при нужда да се предоставят дългосрочни, силнорискови, но рентабилни кредити. Дългосрочните ипотечни кредити много често се съпровождат от емисия на облигации. Ипотеката на недвижимо имущество е гаранция на облигационния заем от една страна и на ипотечния кредит от друга страна. Елиминирането на собствени акции и облигации и на другифинансови инструмети от банките представлява процес на капиталово снабдяване на банките, т.е. то изразява извършването на чисто пасивни банкови операции. Чрез тези операции банките удовлетворяват потребностите си от ликвидни средства. Банките емитират собствени акции само при съзнаването си и при разширяване на тяхната дейност. При емитирането на собствени облигации, в т.ч. и на депозитни сертификати те увеличават привлечения си капитал.

5) “Създаване” на пари от търговските банки при кредитирането. Депозитна емисия. Депозитната емисия е съществен метод за регулиране размера на банковите пасиви и за набавянето на ликвидни средства. Тя се изразява в “създаването” на пари от ТБ чрез кредитирането на основата на безналичните разплащания и увеличаването по този начин на депозитите, създаващо възможност за разширяване на активните им операции. Депозитите като основен пасив на банките постоянно се променят. Има четири начина за мобилизиране на депозити от банкте:

*от други банки при безкасови разплащания. Когато банките увеличават депозитите си при увеличаване на безкасови разплащания по между си, общият размер на депозитите в банковата система не се променя. В случая депозитите от една банка се прехвърлят в друга. При клиринговите разплащания между банките депозитите и резервите от една банка се прехвърлят в друга.

*чрез внасяне на налични пари от клиентите. При внасянето на нови, налични пари в дадена банка се увеличават не само резервите и депозитите в съответната банка, но и в банковата система като цяло. Тази операция не влияе върху размера на резервите и депозитите в другите банки.

*при предоставяне на кредити. При предоставянето на кредити банките могат да си увеличат депозитите, в този случай те увеличават както активите си в перо "кредити", изразяваща отпускането на кредити на техните клиенти, така и пасивите, перо "депозити". Прехвърлянето на заема по разплащателната сметка на кредитоискателя предизвиква увеличаване на депозитите и в кредитиращата банка и в банковата система като цяло.

*при операциите на открития пазар свързани с покупко-продажбата на ДЦК и рефинансирането на ТБ от ЦБ. Всяка търговска банка може да си набави нови депозити и чрез операциите на открития пазар осъществявани от Централната банка. При покупката и продажбата на ДЦК от и на населението БНБ постига два резултата - увеличава едновременно и депозитите и резервите в банковата система.

В) Активно – пасивен метод – предполага балансионно използване на предните два метода с цел постигане на оптимално съотношение между ликвидност, лихвено-рискова обремененост и рентабилност. Използването на този метод се изразява в: прилагане на активния метод при очаквани и прогнозирани нужди от ликвидни средства и прилагане на пасивния метод при всички непредвидени нужди от ликвидни средства. Методът се базира на компромисния избор между двете предишни стратегии. Част от необходимата ликвидност се осигурява чрез поддържане на ликвидни активи, а останалата част се получава чрез финансиране на банката на финансовия пазар. Чрез този метод се намаляват разходите за поддържане на високоликвидни активи и се намалява наполовина рискът свързан с необходимостта от заемане на ликвидност. Възможностите за осигуряване на парични средства в случай на недостиг от ликвидност са:

* от междубанковия пазар.

* от текущата сметка в Централната банка

* чрез продажбата на активи

* чрез рефинансиране от Централната банка

* чрез репо операции

Възможностите за влагане на среадства в случай, че банката има излишък са:

* на междубанковия пазар;

* чрез операции обратно репо и outright /операции със срок по - дълъг от спот/.

Г) Метод вътрешни лимити на ликвидността – съгласно банковия надзор банките трябва да притежават вътрешна система от лимити, ограничаващи поемането на ликвиден риск. Лимитите трябва да бъдат свързани със стратегическите цели на банката Тези лимити са:

- за разминаването на активите и пасивите в отделните времеви интервали;

- за високоликвидните активи, осигуряващи постоянна способност за регулиране на платежните задължения; /наличност на средства по сметка в Централната банка/