Ако съм успял, господа, да ви внуша гледището, до което по мое убежде­ние водят тези факти, вие ще признаете с мен истинността на следните принципи

Ако съм успял, господа, да ви внуша гледището, до което по мое убежде­ние водят тези факти, вие ще признаете с мен истинността на следните принципи:

Най-насъщната необходимост днес е личната независимост. Така че никога не трябва да се иска жертването й в името на политическата свобода.

Оттук и следващото заключение: нито една от многобройните и твърде въз­хвалявани институции, които в древните републики ограничават личната свобода, не е приемлива в модерните времена.

На пръв поглед, господа, тази истина сякаш не се нуждае от особени дока­зателства. Няколко правителства в наше време не изявиха каквато и да е склон­ност да подражават на републиките от древността. При все това, колкото и мал­ко да им се нравят републиканските институции, към някои републикански оби­чаи те изпитват неудържимо влечение. Възмутително е, че това са тъкмо онези обичаи, които позволяват изселване, заточаване, лишаване от имот. Спомням си, че през 1802 г. в един закон за специалните съдилища бе предложен член, според който във Франция се въвеждаше остракизъм; и господ знае колко на брой крас­норечиви оратори ни говориха за свободата в Атина и за всички жертви, изисква­ни от индивида в името на тази свобода, за да прокарат въпросния член, който все пак бе оттеглен! А и съвсем неотдавна, когато боязливата власт се опита плахо да насочи изборите в своя полза, един вестник, за който в никакъв случай не може да се каже, че е опетнен с републиканство, пред- ложи да се възроди рим­ската цензура, за да бъдат отстранени опасните кандидати.

Това ми дава основание да смятам, че не ще бъде излишно отклонение от моя страна, ако в подкрепа на твърдението си кажа няколко думи за тези прехвалени институции.

Атинският остракизъм се основава върху хипотезата, че общността има пъл­на власт над своите членове. При такава хипотеза той изглежда оправдан; а и в една малка държава, където влиянието на някой силен с кредита, с клиентелата и със славата си индивид е в състояние да обърне в своя полза силата на масата, от остракизма може и да има някаква видима полза. Но сред нас индивидите разпо­лагат с права, които обществото е длъжно да уважава, и личното влияние, както вече изтъкнах, е до такава степен разтворено в множеството равни или надвиша­ващи го влияния, че всяко посегателство, оправдавано с необходимостта да се намали това влияние, е ненужно и следователно несправедливо. Никой няма правото да праща на заточение гражданин, ако той не е осъден от редовен съд по си­лата на формален закон, който обвързва наказателната мярка заточение с винов­ното деяние. Никой няма правото да изтръгва гражданина от родината му, земев­ладелеца от земите му, търговеца от сделките му, съпруга от съпругата му, ба­щата от децата му, писателя от размислите му, стареца от навиците му. Всяко политическо изгнание е политическо покушение. Всяко изгнание, постановено от някакво събрание, уж в полза на общественото благо, е покушение на това събра­ние срещу общественото благо, защото общественото благо не може да има дру­го съдържание, освен спазването на законите, съблюдаването на формите и под­държането на гаранциите.