Бенжамен констан

Римската цензура, подобно на остракизма, предполага дискриминираща власт. В една република, сред чиито граждани — всичките жители на един и същ град — бедността поддържала изключителна простота на нравите, а те нямали никакво занятие, за да отклоняват вниманието си от държавните дела, и постоян­но наблюдавали и съдели как се прилага държавната власт, от една страна цензу­рата имала по-широко поле за изява, а от друга, произволът на цензорите бил обуздаван от нравствения надзор над тях. Но веднага след като разрастването на републиката, усложняването на социалните връзки, изтънчването на цивилизаци­ята отнели на тази институция онова, което й служело едновременно за основа и ограничител, цензурата се изродила, дори в Рим. Така че не цензурата е създала добрите нрави; тя черпи от простотата на нравите могъществото и ефикасността си.

Във Франция произволна институция като цензурата би била едновременно неефикасна и нетърпима. В сегашното състояние на обществото нравите са изтъ­кани от тънки, капризни, неуловими отсенки и биха се оказали по хиляди начини осакатени, ако се направи опит да бъдат напъхани и по-стари рамки. Единствено общественото мнение ги засяга; единствено то е в състояние да съди за тях, тъй като природата му е същата. То би възнегодувало срещу всяка реална власт, коя­то ще пожелае да ги втвърди. Ако правителството направи опит, подобно на рим­ските цензори, да упражни своя гнет върху някой гражданин с дискриминационно решение, цялата нация ще се опълчи срещу подобна заповед и няма да одобри ре­шението на властта.

Казаното за пренасянето на цензурата в модерните времена важи и за много други страни от обществената организация, във връзка с които още по-често и по-разпалено се изтъква примерът на античността. Така е с образованието например. Какви ли не доводи сме чували за необходимостта държавата да сложи ръка върху подрастващите поколения, за да ги формира по своя воля, какви ли не многоучени цитати са били изтъквани в подкрепа на тази теория. Перси, египтяни, Галия, Гърция и Италия едни след други биваха призовани! За Бога, господа, ние не сме нито перси, подчинени на един деспот, нито египтяни, намиращи се във властта на жреците, нито гали, които техните друиди можели да принасят в жер­тва, нито, най-сетне, гърци и римляни, черпещи от участието в обществената власт утеха за личното си заробване. Ние сме хора на модерните времена и всеки от нас желае да се ползва от правата си; всеки желае да развива способностите си както намери за добре, без да вреди на околните; да бди за развитието на тези способности и у децата, поверени от природата на нашата гореща, но и трезва обич, без да разчита на властта, освен за общите средства за просвета, които тя е в състояние да събере — така както пътниците пътуват по нейните шосета, но не приемат наставления накъде да тръгнат. Религията също е изложена на подобни възпоминания от други времена. Пламенни поборници за единна догма ни припомнят законите на древните срещу чуждите божества и подкрепят правата на католическата църква с примера на атиняните, пратили Сократ на гибел задето се усъмнил в многобожеството, или с този на Август, държал да запази вярата на предците, вследствие на което не след дълго първите християни биват хвърлени на зверовете.