Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

И така до следващата беля.

Имах един съученик - Камен. Той беше цар на училищните „екшъни”. Един ден Камен, не зная как, хвана една чайка и започна да я разнася из училище, като я показваше на всеки срещнат ученик. Естествено, чайката не разрешаваше да я пипаме и ни кълвеше с острия си клюн. Но това не му стигна и той реши да я вкара в столовата по време на вечерята. И тук вече беше върхът. Пустото му пиле се измъкна от ръцете му и полетя, кълвейки наред, по всички чинии с ядене. Аз бях близо до вратата, та я отворих и чайката полетя към морето. Беше голям смях, но какво ни очакваше на следващия ден... Класната ни бе посрещната от директора и група учители, които се надпреварваха да й разказват за случилото се предната вечер. А нашия беляджия, от какви чувства, не зная, веднага след закуска изчезна. Сега проблемът бе къде е Камен. Целият клас се бяхме събрали около нашата класна, а директорът се караше на учителите че са го изпуснали да избяга. Домъчня ми за нашата учителка и понеже видях как той се шмугна в мазето, взех та го издадох. Какво беше облекчението на всички, че Камен е в училище, а не е избягал навън. Това бе първият случай, когато бях похвален от директора. Благодарение на този изход, нещата не ескалираха, а мама Костуркова за пръв път не бе мъмрена от колегите си. След този случай дълго време поведението на всички в класа беше примерно. Но шило в торба стои ли...

Беше началото на месец април и чайките вече бяха снесли яйцата си, за да ги мътят. Тъй като спяхме на тавана, на същия този Камен, му дошло на ум да се качи на покрива на училището, за да вземе яйцата от гнездата на чайките. Речено-сторено. Една вечер той отварил капандурата и се покатерил на покрива. И до днес се чудя как не е изпитвал страх от високото. Успял да събере десетина яйца и хайде - отново на тавана. Затворил капандурата и ни лук ял, ни лук мирисал. Може би никой нямаше и да разбере, но на следващия ден нашия наивник отишъл и занесъл яйцата на готвачката да му ги свари. Като видяла яйцата, които й направили впечатление с формата и големината си, леля Силва ги взела и ги занесла на директора. И ето ни пак всички, заедно с нашата учителка, отново в дирекцията. Камен трябваше да разкаже как се е снабдил с тези яйца и имал ли е съучастници. Имах чувството, че госпожа Костуркова вече се радваше, че от следващата година ще бъдем в прогимназията и повече няма да й се налага да се черви заради нас. А на моя съученик, разбира се, не му се размина и на последния педагогически съвет поведението му бе намалено на четири.

Времето се изнизваше полека-лека и оставаха още десетина дни до края на учебната година, но на нас вече не ни се влизаше в клас. Тогава ми хрумна нещо и още на следващия ден реших да го осъществя.

Този ден, още от сутринта слънцето засия и ние - целият клас, помолихме учителката ни да се разходим край морето. Вървейки по брега, успях да намеря двайсетина затворени миди, които още бяха пълни. След като се върнахме в училище, веднага саморъчно направих книжна кутия, поставих вътре мидите, издебнах момента, когато около мен нямаше никого, отворих долния капак на пианото, което бе в стаята, мушнах кутията с мидите, затворих го и набързо се изнизах навън... Още на следващия ден в класната стая се разнесе много неприятна миризма на развалено. Госпожата провери навсякъде, за да разбере от къде идва миризмата, но безуспешно. В това издирване на вонята се включи и целият клас. Знаех, че нашата учителка много държеше на хигиената и след като акцията по издирването бе безуспешна, ние отново бяхме в морската градина. И така всеки ден - по време на хубавите разходки по брега аз събирах затворени миди и допълвах кутията, за да поддържам неприятната миризма.

На 31 май щяха да ни бъдат раздадени свидетелствата за завършен четвърти клас. Предишната нощ, уж отивайки до тоалетната, аз влязох в класната стая, извадих вонящата кутия и я хвърлих в казана за боклук. Отворих широко прозорците и на следващия ден по-проветрена стая нямаше в цялото училище.

Сутринта изненадата беше голяма. Госпожа Костуркова още с влизането си не пропусна да отбележи, че въздухът е променен и вече не се носи мирис на развалено. А настроението ни бе приповдигнато – о, как не, та днес получавахме свидетелствата за завършване на началното си образование. И най-важното – по-голямата част от учениците бяхме отличници. Не мина и без почерпка в близката сладкарница. Цял следобед тя, нашата учителка, беше със своите ученици, а вечерта просълзени се сбогувахме.

В годините след това все намирах начин да й се обаждам. Много се радваше и не скриваше емоциите си. Разбирайки от мен, че поемам по нейния път на учител, тя сърдечно се зарадва, но съвсем откровено добави, че тази професия е за човек с голяма душа и с велико търпение:

– Ти трябва да бъдеш всеотдаен на професията и на учениците, защото иначе ще се превърнеш в администратор с педагогически функции, но аз добре те познавам и съм сигурна, че ще се справиш.

Много години минаха, но споменът за моята начална учителка е още жив в душата и сърцето ми. И когато ми се отваря възможност да се срещна с някой от бившите си съученици, не забравяме да споменем с най-добри чувства и мама Радка Костуркова. Когато разбрах, че животът бе свършил за нея и тя вече е на небето, отидох в най-близката църква, запалих свещ и се помолих в нейна памет.

ПЕНКО РИЦАРЯТ

Имаше едно момче във втори клас, което ми правеше голямо впечатление с поведението си. Пенко – така се казваше - с интересното си занимание в свободното си време много ме разсмиваше. Родителите му го бяха снабдили с една дървена шпага и някакъв рицарски шлем. Пенко много се гордееше с тези атрибути, като ги наричаше „рицарски“, а той самият се наричаше „Рицарят на справедливостта“. Щом привършеха учебните занятия, Пенко излизаше на двора, уединяваше се на някое празно място и започваше да се вживява в ролята на боец на честта. Нахлупил шлема, размахваше шпагата и като се навеждаше леко напред, започваше да я върти на различни страни, въртеше се и самият той, произнасяйки някакви рицарски заклинания и заучени фрази от книги, които вероятно му бяха чели вкъщи.

Пенко беше от Видин, нямаше зрение още от съвсем малък. Родителите на момчето явно бяха доста интелигентни хора, защото бяха отделяли много време да му четат и да го образоват. Пенко също притежаваше голяма интелигентност и имаше много правилен книжовен говор. Не използваше никакъв диалект и често дори ми е правил забележки за неправилната употреба на някоя дума. Беше много интересно да се разговаря с него, защото имаше много знания в различни области и особено, когато си говорехме за футбол. Знаеше имената на всички играчи от любимия си отбор „Левски“. Притежаваше дар-слово и с часове можеше да разказва някоя случка или интересна книга. Висок и слабичък, той обичаше да върви бавно, за да се чува поскърцването на обувките му. Забелязал бях, че когато закрачи с десния крак, той навежда леко тялото си напред, а щом прекрачи с левия, гордо се изправя. Много благ по душа, Пенко бе готов на всичко за приятелите си, даже веднъж подари най-новия си панталон на едно бедно момче-турче. Не помня някога Пенко да е наказван за някоя лоша проява. Когато навлезе в юношеска възраст, той се влюби, както си му е редът, в момиче от училището. Понеже момичето бе от нашия клас, той ме помоли да му съдействам в намерението му да се запознае с нея. Не му отказах и един ден, когато намерих подходящ момент, я уведомих за Пенковите чувства. В резултат на това обаче, момичето се засмя и ме помоли повече да не я занимавам с такива неща. Казах на моя приятел, че сме ударили на камък, но той не се отчая, а само спомена, че ще чака по-щастливи дни и все някога тя може би ще се съгласи. Хареса ми този негов оптимизъм.

На две пресечки от училището, по посока към града, имаше много добър обущар и ние, когато се налагаше, си носехме обувките за ремонт. Майсторът, чичо Стоян, бе голям зевзек и винаги намираше за нещо да се пошегува с нас. Бях забелязал, че на тезгяха му редовно стоеше бутилка с червено вино и от време-навреме тази негова светиня изливаше течността си в зажаднялото му гърло. Весел, с приповдигнато настроение, той ни разсмиваше, като ни разказваше интересни истории от своя живот, но най-много се хвалеше как младите жени, когато носят обувките си за ремонт, все го поглеждат с премрежен и чувствен поглед. Затова вече се бил женил три пъти и ако се наложело, можел да се ожени още толкова. Разпитваше ни имаме ли си гаджета и ни даваше съвети как да им кавалерстваме, за да ни харесат повече.

Беше ранна пролет, може би около 25 март и Пенко ме помоли да го заведа при нашия обущар, понеже обувките му пропускали, когато стъпи в локва. Тръгнахме трима – Пенко, един приятел и аз. Вървяхме по тротоара, а Пенко бе хванал лакътя ми и както винаги разказваше някаква току-що прочетена книга. По едно време той ме пусна и изчезна и само чухме да се смее ниско до краката ни. Наведохме се и каква бе изненадата ни, когато видяхме как момчето бе хлътнало в една улична шахта до подмишници и измъквайки се, вместо да е уплашен, се смееше толкова гръмогласно, та около нас се събраха няколко души. Вече щяхме да тръгваме, когато от шахтата се показа пребледнял мъж, който разтриваше главата си с две ръце и потреперваше от уплаха. Без да знае, че ние недовиждаме, каналджията започна да ни се кара защото сме оставили момчето да падне върху главата му. Сега още не можел да дойде на себе си. Привлякохме вниманието и на един дебеличък милиционер, който се заинтересува какво се е случило. Научавайки за инцидента, той се заля от смях и обясни на майстора, че ако беше се случило да падне той върху главата му, сега щял да бъде в реанимацията на най-близката болница. После Пенко ни доразказа какво е усетил при падането – стъпил на нещо, което започнало да се клати в различни посоки и това го накарало да се измъкне, колкото се може по-бързо. Добре, че моят приятел не се бе наранил. Тази весела случка след малко научи и чичо Стоян - обущаря. Майсторът, развеселен, набързо поправи обувките, но поради забавната история, която му разказахме, не пожела да вземе никакви пари от Пенко.

След няколко дни, когато имахме пак работа в града, срещнахме злополучния водопроводчик, който веднага позна Пенко и ни покани да му погостуваме. Като се извинихме, че сме изпратени да вършим нещо неотложно, ние най-учтиво му отказахме. Тогава виждайки близката сладкарница, човекът ни покани да ни почерпи с нещо. Въпреки че изпитвахме известно неудобство, поради голямото му настояване и за да не го обидим с отказа си, ние се озовахме в сладкарница „Дръзки“. Не помня какво си бяхме избрали ние, но това, което не съм забравил е, че Пенко си поръча любимата си кифла. Той казваше, че без да се насили, би могъл да изяде три кифли, ако са топли. Е, момчето имаше късмет и желанието му се осъществи. Често щом имахме възможност да излезем от района на пансиона, Пенко все ни поръчваше да му купим любимата закуска.

През една неделя на месец май, връщайки се от централния площад, „рицарят“ пожела пак да си купи няколко кифли, понеже храната в стола не му харесвала. Купихме ги и тъй като още бяха топли, магазинерката ги постави в книжен плик, но ни предупреди да не ги покриваме, за да не се овлажнят. Взе Пенко покупката и тръгнахме към училището. По едно време нашия приятел се провикна: „Някой ми взе кифлите от плика!“. Ние спряхме, обърнахме се и какво да видим - като сме минавали бавно покрай един впрегнат кон, спрян до бордюра, животното, помирисвайки приятния аромат на изпечено, мушнал муцунката си в плика, отмъкнал две вкусни, топли кифли и в този момент лакомо ги ядеше. Когато видяхме картината с конската инвазия, започнахме да се смеем и не можехме от смях да му кажем какво се е случило. В този момент Пенко протегна машинално ръка и напипа косматата глава на коня. Тогава момчето с типичното си спокойствие започна да го милва по врата и главата и да го моли да му благодари за вкусната закуска. Горе-долу думите му бяха следните: „Мило конче, когато искаш да ми изядеш кифлите, нищо не ти пречи да ме помолиш и повярвай ми, аз никога не бих ти отказал. Даже бих ти купил още, но сега те моля да ми благодариш за моя жест. Покланям се пред красивата ти грива и пред кадифените ти уши“. Той така хубаво му говореше, че ще помислиш, че разговаря не с кон, а със свой добър приятел. Каруцарят, който наблюдаваше случилото се, стоеше като препариран и не знаеше как да реагира, а Пенко извади и последната кифла и я подаде на новия си приятел, коня. Съвземайки се, стопанинът на впрегатния красавец дойде и предложи на Пенко да му заплати кифлите. Момчето само се доближи към него и с усмивка му каза, че някога може да го повози, защото отдавна не е изпитвал удоволствието да се вози на конска каруца. Сбогувахме се с коня и неговия стопанин, но този случай често присъстваше в разговорите ни.

В мечтите си, воден от голямата си любов към четенето, Пенко се виждаше като печатар на брайлови книги, понеже така щял непрекъснато да повишава знанията си. Нямаше обаче голяма сръчност в часовете по кошничарство, та учителят ни - Борис Арнаудов, често го наричаше научен работник. Веднъж ми се оплака, че когато влизал в работилницата, само щом хванел лико или върбова пръчка, пръстите му сякаш омеквали и колкото и да се мъчел да преодолее това си състояние, не се получавало. И с голямо чувство за вина съвсем откровено казваше: „Каквото и да правя, от мен кошничар не става. Моите извинения към господин Арнаудов, но тази професия не е за всеки човек, особено когато нагласата му е съвсем друга“.

В хигиената Пенко бе винаги безупречен и всяка сутрин се засичахме в умивалнята, където се миехме голи до кръста. Дори използваше парфюм, който подчертаваше неговото желание за безупречност към чистотата.

Завършвайки основното си образование, Пенко наистина започна работа в брайловата печатница в София и така той изпълни мечтата си. По-късно завърши и образование по специалността, която искаше, за да бъде пълноценен в любимата си професия.

Един ден разбрал, че съм учител по музика в училището за деца с нарушено зрение в София. Обади ми се по телефона и пожела да се срещнем в едно ресторантче. Срещата ни бе много затрогваща, тъй като не бяхме се виждали доста години. Той си бе все същият, но това, което ми направи най-силно впечатление бе, че не се беше научил нито да пуши, нито да употребява алкохол. Беше доволен от работата си. Казваше, че тази професия е мечтата на неговия живот. От своя страна аз споделих, че работя с прекрасни ученици, които по нищо не се отличават от нас, когато и ние бяхме такива. Похвалих му се, че освен часовете по музика към училището съм създал и три музикални състава. След този разговор Пенко започна да ме нарича лечител на детските души. И когато друг път сме се виждали, винаги ме посрещаше с „Лечителю на детските души“. Май ми харесваше това обръщение, защото когато го чуех, със задоволство се усмихвах.

Имах ли възможност да посетя печатницата, в която той работеше, винаги му се обаждах, за да ме развесели с вечния си хумор, който сякаш бликаше от него. Колегите му го наричаха инженер Николов и не спестяваха хвалбите по негов адрес. Той така опознал всички машини, че въпреки нулевото си зрение, спокойно можел да отстрани всякаква повреда, ако се наложи. Авторитетът му бе голям. А той бе все така весел и дружелюбен, какъвто го знаех още от нашето детство. Дамите го ухажваха и без да пресиля мога да кажа, че в любовта доста му вървеше. Но веднъж с типичната си усмивка ми сподели, че не може да се ожени, поради несъвпадане на характерите - на момичетата с неговия. Искал да намери подходящата и щом зависело от него, никак нямало да се колебае. Споделяше ми, че преди години слушал вечер по радио БиБиСи и радио „Свободна Европа“ очерците на Георги Марков и не можеше да скрие възхищението си от голямата ерудиция на този смел писател, който макар далеч от родината казваше големи истини за диктатурата на комунистическата власт. И двамата бяхме потресени и съжалявахме, когато той беше убит.

Пенко разсъждаваше и казваше открито какво мисли. за него заблудите на комунизма бяха отдавна разгадани и не се страхуваше да ги коментира. След падането на социализма, Пенко, както и всички демократично мислещи хора, се радваше, но винаги имаше подозрения спрямо бившите диктатори, че те така лесно няма да се предадат и неще отстъпят властта, чрез която са получавали толкова много привилегии и облаги. Тъй като аз редовно ходех на митингите на Съюза на демократичните сили, той живо се интересуваше от ставащото на площадите. Извиняваше се, че не му стигат силите да издържи толкова време да стои прав и по тази причина не ги посещавал. Той бе демократ и се радваше на настъпилите човешки свободи, особено на свободата на словото и вярваше, че само образованите хора могат да изкарат държавата от блатото на тоталитарния строй, който ни беше задушавал повече от 45 години.

Веднъж, в началото на деветдесетте години Пенко ми се оплака, че със сърцето нещо не е добре. Посъветвах го да вземе незабавни мерки, понеже от собствен опит знам за сериозността на това заболяване. Обеща ми, че ще си обърне внимание и след този разговор се надявах, че ще отиде на лекар. В първите години на демокрацията в България, освен с работата си в училището бях се ангажирал и с доста обществени дейности, срещах се с колеги музиканти и с демократично мислещи хора от различни области на живота. Така завъртян в моето ежедневие почти нямах време да се срещам с много от моите бивши приятели. Първите 7- 8 години от падането на тоталитарния режим бяха много бурни, та всички живеехме в постоянен стрес и напрежение.

Една вечер, когато току-що се бях върнал от работа, телефонът иззвъня. Беше моят приятел, който със слаб глас ме помоли в близките дни да се видим, тъй като чувствал, че, може би, нямало дълго да живее. Тези негови думи се забиха в съзнанието ми. Каквото и да предприемех, не можех да ги забравя, а неговата отпадналост не ми даваше мира. През следващите няколко нощи сънувах все един и същи сън. Щом заспивах, веднага чувах гласа на Пенко, който ми говореше сякаш някъде от високо и непрекъснато се смееше на всички нас, които сме долу на земята. След няколко дни, мисля, че беше 9 часа сутринта, му телефонирах, за да се уговорим къде да се видим, но телефонът му даваше само свободно. Това ме притесни и към обяд реших да го посетя в дома му. Още докато се качвах по стълбището един негов съсед ми каза, че Пенко вече не е между живите. Потресен от трагичната вест, отидох в църквата Света Неделя и запалих свещ в негова памет. Трябваше да свиквам с мисълта, че съм загубил безвъзвратно един добър приятел и че този прекрасен човек вече няма да го виждаме, нито пък ще чуваме неговия красив басов глас. Няма да чуваме изтънчения му хумор, няма кой да ме разпитва за децата в училище и няма кой да ме нарича „лечителю на детските души“...

МОМИЧЕТО С КРАСИВАТА УСМИВКА

Много скоро Евгения стана любимката на цялото училище. Само една шеговита дума й трябваше, за да я превърне в спектакъл, в който да покаже изключителния си характер и неспиращия си смях. Като че ли някакво малко слънце бе изгряло в нашия пансион и просветли монотонния ни живот. Никога не ни омръзваха нейните песни, нейният смях и нейната изобретателност. Интересно бе да я наблюдаваш как отхвърляйки главата си леко назад, ноздрите й се издуват, устичката й се отваря, зъбките проблясват и от малкото гърло излиза вълшебният заразителен смях. Имах чувството, че слушам тремоло на китара във втора октава, което постепенно слиза до първа октава, като обертоновите на тембъра й ни обгръщаха и привличаха нашето внимание.

Евгения се справяше добре с учебния материал, но математиката й представляваше голяма трудност. Особено, ако задачите бяха със словесен текст. Там тя бе в пълно неведение. Мозъкът й сякаш блокираше и не можеше да стигне до никакво решение.

Една весела случка, предизвикана от нея, дълго време бе тема за разказване между нас. В час по математика учителката решила да зададе по-трудна задача, за да провери логическата мисъл на учениците. Всички се справяли някак си, но Евгения, наведена над чина, не схващала нищо. След като обходила всички ученици, за да провери крайния резултат, учителката стигнала и до нашата приятелка. В този момент Евгения се разплакала виновно и учителката решила да я успокои, като повдигнала нежно главичката й от чина. Тъкмо в този момент обаче, в двора се чуло мяукане на някакво коте и Евгения така прихнала от смях, че учителката се вцепенила от недоумение. Заразителният й смях обаче накарал всички ученици да започнат в един глас да се смеят неудържимо. В това време директорът бил на същия етаж и като чул силния смях от стаята, решил да влезе. Отворил вратата и макар, че беше сериозен човек и той, заразен прихнал заедно с всички, като се мъчел да прикрие смеха си. В това време дошъл краят на часа, учителката се извинила за неудобната ситуация и всичко приключило.

Априлското слънце бе затоплило земята и когато имахме свободно време, ние излизахме на двора. Там се отдавахме на различни игри и занимания, за да запълним по някакъв начин ежедневието си. Учителите и възпитателите непрекъснато ни правеха забележки да не крещим и да не говорим на висок глас, тъй като живеехме в гъсто населен квартал, а и съседите често недоволстваха, но капризи всякакви – защо да им обръщаме внимание, така си мислихме ние тогава. Макар и да бяхме послушни, това да не говорим на висок глас, трудно можеше да се случи.

На тавана в една от съседните къщи имаше отворен прозорец и цяло ято гълъби зимуваха там, необезпокоявани от никого. Не знам как, но Евгения си бе опитомила едно семейство от тези пернати, та щом я зърнеха на двора, мигом кацаха на ръцете й. Тя грижливо им наронваше трохи в шепите си и милите хвъркати кълвяха без никакъв страх. Това се повтаряше всеки ден, като по програма. Малките ученици с умиление се опитваха да ги погалят, но те мигом отлитаха и не след дълго пак се завръщаха. Дотогава такова опитомяване на гълъби не се беше случвало в нашето училище. Евгения им пееше една песен, която отчасти още си спомням:

се отваря сутринта,

гълъбите хвърчат из градината.

После кацват на покрива.

те пак се връщат у дома.

„Лека нощ“ те си казват тихичко:

Гу-гу гу-гу, гу-гу-гу.