Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

Както разбрах по-късно, това му помогнало да бъде пен-сиониран още млад, като му бе определена диагноза силно психическо разстройство и шизофрения.

Нашите лелки с интерес следяха неговите геройства и с охота ги разказваха. И ние често се сещахме за този чешит, който остави у нас весели спомени. Неговата добродушност и детска наивност като че ли ни липсваше. Той разнообразяваше скучното ни ежедневие в мрачния пансион. Наричах го светъл лъч в заключен кафез. Кафез, в който ние трябваше да прекараме доста години. И най-после, след като завършим основното си образование, да ни отключат и тогава, щем-нещем, да полетим някакси и всеки да стигне до там, докъдето има сили.

По това време в обществото се налагаше с пълна сила образът на комсомолеца-работник като пример за подражание. Образът на работника-строител на новия живот, в стиховете на Смирненски и Вапцаров бе основната тема за разсъждение в учебната програма. Всяко тържество, без значение в чест на коя светла дата, започваше и свършваше със стихове, посветени на строителя-пролетарий, стиховете на „поета с ватенката“ Пеньо Пенев се рецитираха, за да възпитават у нас работнически устрем. Беше ми писнало да слушам тази приповдигната поезия, изпълнена с едни и същи повтарящи се словосъчетания и лозунги.

Поради изтъкнатата по-горе причина, след осми клас имаше само още една година обучение, наречена профклас (професионален клас). През цялата тази последна година учехме само кошничарство и метларство. В това време на работническа пренастройка имах чувството, че започвам да оглупявам. За да си обогатявам знанията, непрекъснато търсех нещо за четене. Може би никога не бях чел толкова много книги, както през тази година. Даже ми се случваше даден роман да го препрочитам два или три пъти. Имах убеждението, че този профклас бе създаден за пълно и общо затъпяване на учениците, та след завършването му никой и да не помисли за по-нататъшно образование. Такива мисли се въртяха в главата ми и аз се заклех да уча, каквото и да ми струва това. Това щеше да бъде моята постоянна цел в живота.

Как преминаваше един ден в прословутия профклас: сутринта ставаме, закусваме, влизаме в работилницата и работим до обяд, набързо хапваме и още в 14.30 ч. – пак в работилницата и пак плетеш кошници, дамаджани, буркани, кошове за пране, чанти за пазар, кошнички за плаж или ръкоделие, вържеш и ушиеш някоя и друга метла, та чак до вечеря. Ръцете ни загрубяваха така, че понякога не чувствахме връхчетата на пръстите си, а знае се, че четенето на брайл става само с помощта на показалците. Това кошничарство започва да притъпява тактилността и осезанието им четенето се затруднява. За да преодолея това загрубяване на пръстите на ръцете си, се снабдих с глицеринов крем и всеки ден, по един или два пъти, намазвах обилно дланите си. Цялата година не преставах да се грижа за запазване на тактилността им.

През последните два месеца бяхме задължени да ходим на практика в кошничарския цех на предприятие „Успех“. Там, между работниците, вече на дело да се мъчим да изпълняваме норми, които се изразяват в определен брой изплетени дамаджани или буркани. Само един пример - ако плетеш петлитрови дамаджани, нормата за един ден бе оплитането на шест дамаджани. След седмица на упорит труд стигнах тази норма, но след края на работния ден вече не чувствах нито ръцете, нито коленете си. Тялото ми – сякаш разглобено, а като станах от стола, коленете ми трепериха, аха да седна на земята. Трябваха ми десетина минути, за да се раздвижа. Цялата нощ сънувах купища дамаджани и буркани, а аз – свит като малко коте помежду им. Задължени бяхме да издържим, за да станем добри работници на социалистическата ни родина. Тези думи непрекъснато ни се натрапваха и в училище, и в самото предприятие от комсомолския им секретар. Опитваха се да събудят у нас трудов ентусиазъм чрез всякакви форми и средства.

Научих се да работя бързо, като пренебрегвах качеството, защото в противен случай нямаше да изпълня нормата. Упреците и забележките не закъсняха. Тогава се изхитрих и започнах да уплътнявам дупките в плетивото с допълнително лико, а където бе нужно, поставях малки ками от пръчки. Беше ми пределно ясно, че за да има качество, не трябва да има такава голяма норма за изпълнение. Другото, което бе много мъчително – налагаше се силно да се опъва острото лико, което можеше да пререже кожата на пръстите. Този момент не ми позволяваше да стигна до нужното качество, понеже ръцете ми бяха много нежни, но и аз си ги пазех от нараняване.

Връщайки се след работа в пансиона, нямах никакво желание за нищо, дори не усещах чувство за глад. Като че ли всичките ми сетива бяха притъпени. Само гледах да се просна на леглото и да се отпусна. Моите съученици не се чувстваха по-добре, но не споделяха умората си, като проявяваха някакво упорство. Даже и момичетата пазеха самообладание и не се оплакваха. Както казваше нашият директор: „Вие трябва да бъдете добри работници и пример за нашето училище. Нашите бивши ученици са най-добрите работници и затова са ударници на комунистическия труд“.

Работникът в син работен костюм трябваше да бъде нашето верою и непрекъснато ни повтаряха това – по всяко време на деня. Пределно ясно бе, на мен и на всички мои съученици, че след завършване на профкласа това ни предстоеше, но ние с нетърпение очаквахме да приключи тази практика. Та някои от нас още не бяха навършили и 16 години. По лицето ми току-що се беше появил някакъв мъх, загадка на брада. За да изглеждам по-мъжествен, си купих самобръсначка и започнах да се бръсна. Завиждах на момчетата, които вече се бръснеха веднъж седмично. Да наречем това юношески терзания. И на тази възраст вече ми бяха предопределили да стана работник и цял ден да се боря с мокрите пръчки, които постоянно трябваше да обливам с тънка струя студена вода, за да не се чупят. Влагата проникваше до костите, а краката ми винаги бяха мокри. Едва след края на работния ден се събличаше подгизналия работен костюм и най-после, облечен в сухи дрехи, започваш да се чувстваш нормален човек.

След тази практика се усещах доста променен. Промени се и мисленето ми. Дълбоко в себе си разсъждавах за моето неясно бъдеще, като не се виждах в тази светлина, за която бях си мечтал. Никога не съм изживявал такъв сблъсък на мечти и реалност. И в този момент психическата ми устойчивост ми дойде на помощ. Но мога да благодаря и на великата сила на музиката. Свиренето и пеенето ме върнаха в моя път и укрепиха цялата ми същност. Внуших си да се боря с всичко и да се стремя да вървя само напред. В такива трудни моменти най-добре можем да проверим себе си и устойчивостта на характера си.

Дойде моментът, когато трябваше да ознаменуваме завършването на образованието си с абитуриентска вечер. Господин Арнаудов се погрижи и намери добър ресторант с хубав оркестър и ние – нагласени, с приповдигнато настроение, се озовахме в морското казино, което се намираше в сърцето на морската градина. Аз бях единственият от момчетата, който не употреби никакъв алкохол, даже не можах да изпия и една бира. Заради този мой „недостатък“ бях подложен на закачливите подхвърляния на моите съученици. Но не мога да скрия, че момичетата ме подкрепяха. Певицата се оказа позната на мой приятел и с голямо удоволствие изпълняваше любимите ни песни. Даже, когато в полунощ тръгнахме към училище, тя и оркестърът ни придружиха с музика и дори посвириха в двора на пансиона. Този голям жест на музикантите ние оценихме с нашите сърдечни благодарности. Когато им предложихме и някакво заплащане, те в един глас категорично отказаха с думите: „Вие сте наши приятели и ние никога не сме свирили на толкова готини и скромни абитуриенти“.

Наистина – нямахме никакви „изцепки“. Нямаше пияни, нямаше чупене на чаши или чинии, нямаше глупави сбивания и всичко онова, което при други абитуриенти се случваше. При нас бе невъзможно. Учителите, които през цялата вечер бяха с нас, вече си тръгваха, като ни пожелаваха здраве и трудови успехи, но най-силно впечатление ми направи господин Арнаудов. Като се спираше до всеки от нас, той намираше различни пожелания за всеки. Когато стигна до мен, потупа ме по рамото и със специфичния си баритонов тембър, само че малко треперещ от вълнение, ми предсказа, че макар и да съм добър кошничар, то моето призвание е музиката и затова да не спирам да работя в тази област, а когато имам възможност, да се запозная с Васил Арнаудов – неговия син, и с гордост да му кажа, че съм бил ученик на баща му - Борис Арнаудов – това много ще го зарадва.

След години, на един фестивал аз наистина се запознах с големия наш диригент и не забравих да му кажа за заръката на неговия баща. После ми се е случвало и по други поводи да се срещаме и никога не забравяхме да си поговорим за изключителния Борис Арнаудов.

Освен да учим, училището ни създаде навика да четем, да се самообразоваме и да постигаме, макар и трудно, поставените си цели. Поради факта, че голяма част от детството ми премина в този пансион, вероятно съм загубил много от това, което могат да получат децата в масовите училища, раснали на свободен режим у дома.

Някои от съучениците ми често, в моменти на откровение, казваха, че от този пансион се чувстват душевно ограбени. Вникне ли човек по-дълбоко в ежедневието ни, наистина може да се съгласи с това сравнение. Та какви развлечения можеше да имаме, когато всичко при нас беше по команда. Миговете, които ни се случваха да прекарваме вън от сградата на училището, бяха за нас някаква свобода и мога да кажа, че им се радвахме истински. Често се случваше една от възпитателките да ни напомня за липсата на зрение, което ни ограничавало до там, че ние не можем да бъдем даже и метачи на улиците. Имаше някои от нас с по-лабилна психика и такива квалификации ги посмачкваха, но какво да се прави. Бяхме свикнали бързо да прощаваме и ако е възможно да го забравим.

Пряко или косвено ни се втълпяваше, че сме различни от другите деца и това е накарало държавата да ни отдели в специални интернати. Според тогавашните ми разбирания мислех, че в някои отношения са прави, но за това, че не можем да учим в масови училища, да имат да вземат. Бях получил информация от съседката Мария, съпруга на морски капитан, който имаше сестра, омъжена във Франция. Незрящите деца там можели да учат в масови училища! Това било уредено със закон от държавата. Още в предучилищната си възраст тези деца се ограмотявали на брайловото писмо и те спокойно можели да се включат в учебния процес заедно с виждащите си другарчета. От нейните разкази още тогава бях чул как незрящите хора във Франция имат специални прибори и машини за писане, четене и даже за подпомагане ежедневните им нужди. Мъжът на Мария, когато имал пътуване с командвания от него кораб за някое френско пристанище, посещавал сестра си, но и горещо се интересувал за живота и обучението на невиждащите ученици. Наблюдавайки нашия пансион, той още по-силно задълбочавал интереса си.

Трябваше да минат доста години, за да може това, което ми бе разказано тогава, да стане факт и у нас, в България. Знаейки добре френски език, капитанът успял да научи доста за методите и формите на обучение в тази държава, но не посмял да ги представи на министерско ниво в България, имайки предвид комунистическата система тук, която едва ли щяла да му обърне внимание. Той предполагал, че може би ще се наложи да почакаме години, докато бъдат въведени тези принципи и тук, но прогресът е неминуем. Така виждал развитието на нашето образование този добър и много интелигентен човек.

По онова време само някои учители в нашето училище имаха висше образование, а всички възпитатели бяха с полувисше или средно педагогическо. Имаше и един доста фрапиращ случай. В 1958 г. ни назначиха за възпитателка учителка без никакво педагогическо образование. Била борец против фашизма, но й омръзнало да не работи и когато разбрала за вакантното място при нас, решила да кандидатства. Приели я и я оставили да прави каквото си реши – никой не смееше да й каже какви са й задълженията. Тя нямаше никакво желание да учи брайловата азбука и се задоволяваше само, като влезе в някой клас, ако се наложи, да прочете на учениците някой урок. Ние не я харесвахме, тъй като доста сричаше по време на четенето. Нищо не я трогваше обаче, даже съвсем откровено признаваше, че идва тук, за да разнообрази ежедневието си.

Учениците много бързо усещат и не приемат равнодушието или пък неувереността на учителите, които им преподават. Спомням си една друга учителка, завършила полувисш педагогически институт с много специалности. Явно обаче, нямаше много знания по предметите, които преподаваше и затова ни четеше уроците в клас. Имаше навик да отпуска глава на дланите си и да се пренася в мечтите си, като не обръщаше внимание на разказващия ученик. Особено когато имахме преговор по история или по география – тя може би не помнеше предишните уроци и се унасяше в мислите си. Ние можехме да разказваме неверни факти или пък стари уроци, тя изобщо не ни чуваше. Знаеш или не знаеш – нямаше значение, оценките ги поставяше по симпатия, та ако щеш и да се скъсаш да учиш, щом тя каже, че не знаеш, спасение нямаше. Познавахме я добре и затова по предметите, които тя преподаваше, не виждахме смисъл да учим много. Никога обаче не сме се оплаквали на някого от нейните „методи“ на преподаване – никой нямаше да повярва на ученик, а и ние не я мразехме, само коментирахме отношението й и се смеехме, прощавайки всичко. Директорът казваше, че учителите в град Варна не достигали и не можел да прави подбор.

Живеехме като едно голямо семейство и това ни бе направило да бъдем отстъпчиви, снизходителни и великодушни. Такава човешка спойка и душевна близост съществуваше между всички ученици, че сбиванията при нас бяха невъзможни. Големите ученици се чувстваха много отговорни към по-малките. Веднъж палавникът Цветанчо сподели, че у тях брат му често го потупвал, но тук в училище никога не му се е случвало някой да го набие, макар че понякога е заслужавал.Такива детски откровения не бяха рядкост. Затова когато някои какички и батковци завършваха училище, малките съвсем сърдечно си поплакваха.

Възпитателите ни бяха само петима. Те имаха задължението да следят за подготовката на учениците от всички класове, трябваше да дежурят през нощта в пансиона, а също и в неделя. Ние, по-големите ученици, виждахме трудностите, пред които бяха изправени и се стараехме да им помагаме. Всеки ден след обяда ученици от осми и профклас влизаха в класовете на малките и им помагаха в подготовката на уроците за следващия ден. Така ги обгрижвахме, че даже понякога малко ги и поразглезвахме, но искахме да не усещат силно липсата на семействата си. Аз бях си избрал най-малките ученици, от първи клас и всеки ден им помагах в ученето, дори им разказвах по някоя приказка. Налагаше се от четене на любовни романи да премина на приказки. Това ми хареса и ми се виждаше доста занимателно. Първокласниците така свикнаха с мен, че ме преследваха навсякъде. Покрай тях в мен се зароди идеята, че някога може би и аз ще стана учител.

Тази грижовност на големите ученици към по-малките сигурно е допринесла и за това, по-късно да бъдем добри родители, грижейки се за собствените си деца.

ПОЕТЕСАТА ВЕЛИЧКА
От 1952 година във Варна вече съществуваха две училища за деца с нарушено зрение – едното е било открито през 1946 г., а другото – шест години по-късно, когато незрящите ученици от закрития Институт за слепи деца в София бяха прехвърлени във Варна. Това бе голямо затруднение за тях, защото идваха от различни краища на страната. Например тези, които бяха от Благоевград или Петрич, трябваше да пътуват почти два дни до Варна.

Не бе рядкост ние, учениците от двете училища, да се срещнем случайно в морската градина, като спонтанно се запознавахме и се разпитвахме за нашите занимания и интереси. Имаше нещо, което ми правеше голямо впечатление. Много от учителите в двете училища, несъзнателно или нарочно, всяваха някаква омраза между децата, като това се подклаждаше редовно и се използваха различни прийоми и всякакви сравнения. Например – учениците в другото училище са по-разглезени, по-мързеливи, по-лоши, а учителите са по-слаби професионалисти от нашите учители и всякакви такива нелепости. Другата страна отговаряше по същия начин и така враждата между училищата се поддържаше постоянно, с постоянна сила. Някои ученици се хващаха на тези безсмислици, но болшинството от нас мълчаливо нехаехме и даже се шегувахме с това „мероприятие“. За мен всяко дете от тези две училища имаше своето достойнство и от своя гледна точка бе неповторимо като човек. Радвах се, че бях успял да си спечеля доста приятели и от другото училище, въпреки насажданата конфронтация. Имаше случаи, когато момчета от нашето училище се влюбваха в момичета от другото и обратно. Пазехме в тайна тези сърдечни отношения, понеже това можеше да се отрази доста негативно върху успеха и поведението на влюбените.

За какво им беше нужно това противопоставяне – може би да ни амбицират да сме по-добри или просто беше провеждане на тактиката „разделяй и владей“, но без никакви правила. Това се проявяваше най-силно, когато се провеждаха така наречените фестивали и спортни състезания. Ние, децата от двете училища, участвахме и естествено единствената презумпция на нашите директори и учители бе кое от училищата ще се покаже с най-добри постижения. Редовно между тях се завързваха спорове, които стигаха до караници и така се опошляваше благородната състезателност.

Това си проличаваше особено ясно в спортните игри и състезания. Често учителите по физкултура на двете училища си служеха с измами, за да повишат постиженията на даден състезател и когато това се разбереше, ставаха страхотни кавги, в които участваха и директорите. Тогава можеха да се чуят какви ли не обидни епитети и даже някоя и друга солена приказка. След като се приберем на свой терен, тоест в нашето училище, с дни се коментираха тези моменти, но постепенно всичко се забравяше и така до следващата година.

Провеждаха се и открити уроци по дадени предмети, като специалистите от двете училища присъстваха на тях, но почти винаги имаше и представител от отдел „Просвета“. Бях ученик в седми клас и след един такъв урок по български, който бе проведен в един от класовете в другото училище, госпожа Капричева се върна много развълнувана от големите постижения на учениците там. Сподели, че е присъствала на нещо, което не е очаквала:

– Тези момичета и момчета показаха пред всички изключителна подготовка и голямо владеене на наученото.

Но особено силно бе възхитена от двама ученици – Величка и Петко, които трогнали до сълзи присъстващите. Петко показал големи артистични способности, когато рецитирал „Градушка“ на Яворов, а Величка се изявила с изключителната си езикова подготовка и аналитичното си мислене, като оставила отлични впечатления у всички присъстващи. Изглежда нашата учителка не бе обладана от този антагонизъм, който съществуваше в отношенията между училищата, но пък и литературните способности на двамата явно са били силно впечатляващи.

С Величка се познавахме отдавна, защото тя бе родена в село Дорково, което е на шест километра от моето родно село. Още следващата седмица случайно се запознах и с Петко, който се оказа наистина умно момче, беше приятно да имаш такъв приятел с изразена интелигентност и с чувство за хумор. И когато ми се налагаше да отида в тяхното училище, винаги им се обаждах, защото много обичах да разговаряме – можехме да обсъждаме всякакви теми, увличахме се в спорове, беше ни приятно, защото се интересувахме от най-различни неща и времето просто отлиташе.

По-късно разбрах, че Величка пише стихотворения и когато чух някои от тях, останах силно впечатлен от таланта й – стиховете й въздействаха със своята искреност, в тях имаше дух и поетично майсторство. Сигурно Господ я обичаше много, понеже тя притежаваше доста способности. Имаше отношение и към музиката, беше много отдадена на това изкуство и с лекота овладяваше пианото и акордеона. Гласът й бе дълбок и с хубав тембър, освен това тя изпълняваше точно и безупречно всякакви песни, каквито си пожелае. Много обичаше да пее на френски и специфичното й изговаряне на буквата „р“ й помагаше да придаде типичното френско звучене на изпълняваната песен.

След като завърши училище, тя започна работа в Пловдив, където имаше предприятие за незрящи работници. Но не се отказа от ученето – с отличен успех завърши вечерна гимназия, а после нейната голяма интелигентност не можа да се примири и не след дълго Величка стана студентка в Пловдивския университет със специалност „Българска филология“. Завършвайки това си образование, неспокойният й дух я изпрати в Музикалната академия, където с отличен успех завърши музикална педагогика. Филолог и музикант не само по професия, но и по призвание, неуморима, тя навлезе в музикантското поприще и с вещина се зае да обработва български народни песни, но се впусна, много сполучливо и в попмузиката. Близо 20 години ръководеше създадения от нея вокално-инструментален ансамбъл, като композираше сама повечето от песните, а правеше също и аранжиментите за оркестъра. Създала бе прекрасен колектив от певци и музиканти. Не се оплакваше от проблеми, тъй като имаше способността да ги разрешава своевременно и сякаш без усилие. Нейния състав непрекъснато участваше в различни концерти, фестивали, турнета в други държави, но намираше и време непрекъснато да подновява репертоара на ансамбъла си. Пишеше стихове и умееше да превежда и на различни езици, а преводите й бяха страхотни. Мъжът й, Илия, й помагаше в техническо отношение, като я подкрепяше и се включваше с цялото си сърце в нейните ангажименти. Дъщеря й със същата упоритост преследва своите цели, но в модния бизнес, където също има успехи.

Когато обаче, една свещ гори със силен пламък, тя и бързо изгаря. Това се случи и с Величка. В своя живот тя не знаеше поражения, не знаеше неосъществени амбиции, не знаеше отстъпления, а волята й я водеше към постигане на все повече успехи. Неочаквано, в най-продуктивната си възраст, тя заболя от рак и след три години, въпреки силната си воля, Величка беше победена от коварната болест.

След себе си Величка остави няколко стихосбирки и много музика. За последен път я срещнах на концертно участие в София. Коварната болест, която я бе сполетяла, беше вече видима, но Виличка учудваше всички с енергията си по време на сценичното си изпълнение. Не можех да си представя, че тази енергична жена, не след дълго, вече нямаше да бъде между нас. Бих казал, че душата й се изкачи на небето с неизпълнен дълг към нас, живите, защото тя можеше да напише още много хубави стихове и прекрасна музика. Мястото й ще остане завинаги празно за семейството й, между приятелите й и между ценителите на музикалното и поетичното изкуство.

ПОСЛЕСЛОВ
Постарах се откровено да разкажа за някои моменти, случили се през деветте години, прекарани в учебното заведение за незрящи деца в град Варна. Всичко разказано е истина, пречупена през моите възприятия и през моето тълкуване на събитията и характерите. Надявам се да не съм засегнал неоснователно нечие достойнство. Стремях се да бъда точен във всичко. Наред с веселите истории не премълчах и истините за онова трудно време, в което трябваше да растем, да учим, да работим и да живеем. Не бях от нагаждачите, защото възпитанието не ми го позволяваше, но пък никога не съм подлагал приятел на някаква опасност. Не умеех да се измъквам от неудобни ситуации, та затова често си имах все някакви проблеми и неприятности. Не мога обаче да кажа за себе си, че съм бил неудачник, тъй като не съм се предавал и трудностите приемах като изпитания за волята и характера ми. Далече от семейството си, което много обичах, черпех сили от вярата си в Господ и неговата справедливост. Така досега съм се справял с всичко, което ме е сполетявало. В живота си винаги съм имал много приятели и може би за това нерядко ми се е случвало да бъда предаден. Научен съм от моите родители да прощавам на всички и за всичко и си мисля, че съдбата е била добра към мен и не ми е поднасяла неразрешими неща. Омразата е нещо непознато за мен и ако понякога усетя и най-малкия симптом, с усмивка се отърсвам от отровната й стреличка и я забравям.

Нужно е да умеем да прогонваме лошите мисли и настроения, защото те не са от Бога. Добротата е това, което цял живот трябва да възпитаваме, да пазим и поддържаме в сърцата си и ако умеем да я проявяваме в отношенията си. Мисля, че само така ще изпитаме душевен мир и ведрина. По характера съдим за човека, а по добротата му съдим за неговия характер.