Биография Георги Холянов е роден в гр. Пещера на 10. 07. 1946 г., но детството му преминава в Ракитово, тъй като родителите му са принудени от тогавашната комунистическа власт да напуснат Пещера

В ПРОГИМНАЗИЯТА

В прогимназията за класен наставник ни бе назначена госпожица Николова. Въпреки нейната разсеяност, тя умееше добре да преподава предмета си. Затова благодарение на усърдието й, с малки изключения, успяхме да навлезем в математиката. Тя имаше мислене и психика на типична математичка. Винаги анализираше ситуацията и намираше най-подходящия изход. С нас се държеше като с големи хора и даже разрешаваше да дискутираме наболели проблеми. Момичетата от класа бързо се привързаха към нея, може би защото и госпожицата беше млада - около 30-годишна. Някои от учениците в нашия клас се стараехме да й подражаваме, като се опитвахме да бъдем по-сдържани и по-сериозни.

Госпожицата, така я наричахме помежду си, винаги се интересуваше имаме ли проблеми по някои предмети и ни уреждаше консултации. При нея нямаше привилигировани ученици, стараеше се да ни разбира и да бъде полезна на всеки. А когато някой следобед излизахме на разходка край морето, тя се вглъбяваше в себе си и почти не разговаряше с нас – оставяше ни да се забавляваме с нашите ученически закачки. Понякога обаче я принуждавахме да играе с нас на различни игри. Слабичка и фина, учудваше ни с пъргавината си и даже често ни превъзхождаше, въпреки разликата във възрастта.

Ние бяхме най-музикалният клас, затова не минаваше училищно тържество без участието ни. Нямаше ученик в класа, който да пее фалшиво и учителката по пеене с удоволствие влизаше при нас в часовете по музика. Госпожа Бончева, преподавателката ни по музика, много елегантна дама, винаги ни разпяваше и след това започвахме истинската работа по предмета. Тембърът й беше много красив и ние с удоволствие я слушахме, когато ни изпяваше нова песен. Още от пети клас започна да ни занимава със солфеж и даже пеехме различни канони по ноти и с думи. Въпреки че бяхме само единадесет ученика, тя ни разделяше на три групи и, без да преувеличавам, канонът се изпълняваше както трябва. Освен задължителния песенен материал, госпожа Бончева ни даваше и песни от Шуберт, Моцарт, Брамс и др. Като ръководител на училищния хор тя поставяше най-вече детски хорови песни, на два или три гласа. Почти нямаше ученик с музикална наклонност, който да не участва в училищния хор. В края на всяка учебна година се организираше концерт в Македонския дом, където учениците показваха музикалните и артистичните си способности. Основните двигатели на този концерт бяха госпожа Капричева и госпожа Бончева, които подготвяха литературната и музикалната част.

Тези две учителки просто горяха в работата си. Интересно е, че никога не повишаваха глас. Преди концерт атмосферата бе особено нажежена. Всяко произведение трябваше да бъде изпълнено така, че да се хареса на публиката. Някои ученици с по-слаба нервна система стигаха до плач, но тези две учителки успокояваха духовете ни и репетициите продължаваха. Те успяваха по някакъв начин, когато се наложи за някой номер, да намерят и театрални костюми. Случваха се и комични ситуации.

На един от тези годишни концерти бях определен да бъда Паисий Хилендарски и госпожа Капричева бе донесла от някъде едно расо. Щях да рецитирам Вазовото стихотворение, посветено на големия наш възрожденец. Какъв майтап - бързайки да изляза на сцената, без да разбера как се случи, спънах се в дългото расо, направих летящ плонж и паднах. Но в същия момент се изправих и си изпълних ролята по-добре от всякога. В залата се чу и голям смях, и силни аплодисменти. А тези две учителки дори не ми направиха забележка, с майчинска загриженост ме запитаха дали не съм се наранил при падането.

Случваха се и такива изненадващи неща, но добре бе, че всичко свършваше благополучно.

Когато започнахме шести клас, госпожа Бончева – учителката ни по музика, не знам по какви причини, не беше преназначена като преподавател и на нейно място имахме друг учител. Ние всички си задавахме въпроса защо учителите ни по музика се сменяха почти всяка година. Новият преподавател беше незрящ, казваше се Христо Спасов. Още от първия ден той успя да ни завладее с голямата си човечност и високата култура, която притежаваше. Обичаше да се шегува и да разказва интересни случки, които много ни забавляваха.

Когато бил студент в музикалната академия, вечер той свирел в някакъв ресторант, за да се издържа. В същия оркестър свирел още един невиждащ музикант. В една пролетна нощ, след приключване на работата в заведението, Христо и Тодор, така се казвал другият музикант, решили да минат през центъра на София. Вече било около 3 часа през нощта. Както се разхождали спокойно по един широк тротоар, Тодор почувствал, че настилката под краката му е по-друга и е лепкава... Спрял се и се обърнал към събеседника си:

– Христо, краката ми така натежаха, та чак трудно ми е да ги вдигам.

– Знаеш ли, Тодоре, че и с мен е същото.

И докато двамата приятели се суетяли и се питали един друг, излязъл някакъв човек и сърдито се развикал:

– Абе, хора, стъпкахте ми всички баници, които бях оставил на тротоара върху месали да втасват!

Двамата приятели започнали да му се извиняват, като му обяснявали, че не виждат, но баничарят разсърден ги прогонил, без да чува оправданията им.

Още един такъв комичен момент от живота на господин Спасов не мога да пропусна. Бил на нашата възраст и по време на лятната ваканция родителите му го изпратили на село, при дядо и баба. Тъй като хората имали работа на полето, баба му го събудила сутринта, като му обяснила, че му е сипала в една чиния зеле с месо и яденето е сложено във фурната на печката. Малкият Христо, като нямало какво да прави, започнал да си играе с котката. По обедно време той огладнял и решил да си извади яденето от фурната. Малко се забавил обаче, докато си отреже хляб. Котката това и чакала. Качила се на масата и започнала лакомо да яде месото в чинията. Момчето седнало на масата и без да има представа за котешката инвазия, замахнало с вилицата да набучи най-напред месцето, но улучило нещо твърдо, което се размърдало и измяукало пронизително. Но въпреки болката от вилицата, котката отмъкнала мръвката скачайки от масата. Така за този ден обядът на малкия Христо приключил само с хляб.

Макар и да беше много сладкодумен и да ни разказваше забавни случки от живота си, господин Спасов имаше големи изисквания към нас, като смяташе, че всеки незрящ ученик е задължен добре да владее брайловия нотопис, в който има доста допълнителни знаци. Правехме солфежни диктовки, които той проверяваше една по една. Господин Спасов за пръв път въведе изучаването на някои инструменти, по желание. Изучаваха се пиано, кларинет, флейта и цигулка. С всичко това се занимаваше само той. Освен пиано, аз започнах да свиря и на флейта. Но жалко за добрия учител, защото след една година и него вече го нямаше. Всичко, което той беше направил, се срути, въпреки че ентусиазмът ни беше голям. Инструментите в нашето училище пак замлъкнаха и то завинаги. Ние, които бяхме по-завладяни от музиката, запитахме директора защо е подменен господин Спасов, но отговорът му беше, че на негово място бил назначен по-добър учител по музика.

Да, ама не беше така. Този любимец на директора се оказа много несериозен човек, от когото не можахме да научим нищо. Често закъсняваше за час, но и да е в час, предпочиташе да разговаря с нас или да ни разказва за войнишкия си живот. Предметът музика се провеждаше най-формално. Понеже училищният хор трябваше да съществува, и там заниманията се провеждаха формално, бяха силно занемарени, пееше се само на един глас. Изпълнявахме главно любимите му руски песни - „Калинка“ и „Черьомуха“. Директорът сякаш не се интересуваше какво се случва – та кой ли ръководител, когато назначава някого с ходатайство и без конкурс, се интересува от резултата...

От своя опит, натрупан по-късно след години, стигнах до извода, че директорите на училища, имащи добро отношение към изкуствата, допринасят много за развитието на учениците и тези учебни заведения бележат големи успехи и популярност. Но за жалост такива училищни ръководители са малко. Има и нещо друго - тези учители, които са знаещи и можещи, са предимно хора с лична гражданска позиция и нямат усет да се подмазват и лакейничат, та и затова не са ценени от директорите.

ОСЛЕПЕНИЯТ СЧЕТОВОДИТЕЛ
Беше 15 юни 1959 година. Ученето за тази учебна година приключи и ние с неописуема радост очаквахме да се приберем по домовете си. Бях завършил пети клас и току-що ни бяха раздали бележниците. Радвах се много, че най-после ще си бъда вкъщи, но този ден ми се наложи да изживея един случай, който се загнезди завинаги в моите спомени. Някой би казал, че излизам от контекста, но трябва да го разкажа, за да не остане всичко случило се в забрава и неведение.

Около обяд татко пристигна в училище, стегна ми багажа и като се сбогувах с учители и ученици, тръгнахме към гарата. Според разписанието най-удобният влак за нас бе чак в 22 часа. Тъй като имахме доста време до тръгване, оставихме куфара в гаровия гардероб и решихме за последно да пообиколим някои интересни места във Варна. Времето бе облачно, но нямаше изгледи да вали, а и не миришеше на дъжд. Слънцето от време на време се показваше закачливо, но облаците му премрежваха погледа. Всеки който е ходил в град Варна знае, че железопътната гара е недалече от Морската градина. Там аз имах любимо местенце и любима пейка, където често прекарвах унесен в спомени и мечти. Тъкмо това мое любимо място исках да покажа на татко. По алеите на парка се разхождаха майки с детски колички и пенсионери, но от време навреме някой малък колоездач току пресичаше пътя на разхождащите се. Чуваха се остри забележки по адрес на децата, които са оставени без контрол, но татко с усмивка поглеждаше на тези ненужни подвиквания.

Минавайки край чешмата, от която течеше минерална вода, решихме да пийнем и да продължим. Обясних къде е моята пейка, но когато я наближихме, баща ми видя, че на нея седи някакъв много замислен и отчаян човек. Седнахме на съседната пейка и аз чувах как непознатият често въздишаше. По бастуна, който държеше в дясната си ръка и по безжизнения му поглед татко прецени, че този човек е незрящ. Останах с впечатление, че е в безизходица и помолих татко, ако можем, да му помогнем с нещо. Попитах го дали разрешава да седнем до него и да си поприказваме. Като чу гласа ми, той малко се стресна, сигурно не е очаквал нашето присъствие, но с усмивка позволи да му правим компания. Без никакви притеснения му разказах, че уча в училище за деца с нарушено зрение, че тази пейка ми е любима, тъй като морето е почти под краката ти, та така можеш и да се наслаждаваш на морето, но и да вдишваш неговия аромат. Непознатият се зарадва, че имаме сходни съдби и неочаквано бързо се отпусна. Започна да споделя мъката, която сигурно не му е давала покой. Изглежда отдавна е чувствал необходимост да сподели болезнените си преживявания с някого, който има нещо близко с него. Като помоли баща ми да наблюдава да не го чуват други хора, той заразказва трагичната история, която е изживял и която му докарала сегашната му спътница – слепотата.

Нашия събеседник беше на около 40 години, но, вероятно от големите преживявания, беше се доста състарил. Косата му, напълно побеляла, му придаваше авторитет и сякаш виждах мъдрец от приказките.

„Името ми е Илия Колев – представи се той и продължи: – работех като счетоводител в едно предприятие в Стара Загора. Вършех си отговорно работата и при някои важни дати ме награждаваха като най-добър в професията. Имах семейство и един син. Бях много щастлив с тях и често си уреждахме пътувания из страната, за да може детето да обикне красивото ни отечество. Бях си изградил авторитет между колегите и те често се допитваха до мен за някои законови положения. Исках да създам уют и удобство за семейството си, та затова надстроих още един етаж над бащината си къща. Обзаведох го и когато можехме вече спокойно да посрещаме всеки хубав ден, се случи най-лошото. Но нека се върна малко назад.

Бях ученик в гимназия, в която се изучаваше немски език. Понеже нямах проблеми при ученето, аз с усърдие започнах да изучавам този език и доста понапреднах, но и учителката бе изключителна и с голям опит. После като войник завърших артилерийска школа и бях произведен в чин поручик. За жалост започна Втората световна война и не след дълго ме мобилизираха като запасен офицер и бях изпратен в новите земи на България, в щаба в град Скопие. Повишиха ме в чин капитан и там освен с офицерските си задължения, се налагаше да се занимавам и с кореспонденцията, пристигаща от немското командване. Изпълнявах си съвестно задълженията, като никога не съм мислил, че това след години ще ми донесе толкова страдания. Но да продължа по-нататък. След 9 септември 1944 година ме изпратиха пак на фронта, но сега срещу немците. След четири месеца бях уволнен и върнат в България. Още от преди си имах приятелка, с която набързо се оженихме, като само след година се появи на този свят и нашия син. След толкова трудности най-после бяхме щастливи. И така до преди две години, когато на един заводски банкет се появи той...“

Чичо Илия спря и очите му се напълниха със сълзи.

„Не съм очаквал, че Станислав или Станчо – така го наричахме, който ми беше адютант в Скопие, се е издигнал и заема висок пост в държавата, макар че той нямаше даже и основно образование. Като стар и близък познат щом го видях, веднага му се обадих, като похвалих постиженията му в държавната йерархия. Още при здрависването усетих хладина в погледа и в отношението му. Цялата му външност излъчваше отблъскваща студенина. Имах усещането, че ми казва – хванах ли те най-после. Като видях, че разговор няма да се получи, аз се върнах на мястото си, където бяха жена ми и колегите.

Още на следващия ден, в 5 часа сутринта, на входната врата някой захлопа доста силно и тревожно. Чу се: „Милиция!“ и „Веднага отворете!“. С голямо притеснение набързо се обух, облякох се и отворих. Каква бе изненадата ми, когато милиционерите, без никакви обяснения, ми надянаха белезници и с типичната си грубост ме набутаха в една камионетка. Седнали от двете ми страни, не ми разрешиха да задавам никакви въпроси. След няколко часа камионетката спря и бях изхвърлен грубо в някакъв двор с високи стени и бодлива тел над тях. По стълбите се изкачихме до една голяма стая, в която имаше огромно бюро и зад него полулегнал дремеше някакъв дебелак. Като се понадигна, той избоботи на придружаващите ме да излязат и се зае с разпита ми. Прочете ми някакъв набързо скалъпен обвинителен акт, в който бе споменато, че съм бил фашистки офицер по време на престоя ми в Скопие. Според донесенията на Станчо аз съм бил немски разузнавач и всичко, което се е решавало в българския щаб, съм го предавал на тях. Реших да обясня на началника на лагера, че през Втората световна война сме били съюзници с германците и това обвинение е невъзможно. Тропайки по масата, той не ми разреши нито да говоря, нито да се оправдавам. И без да ме изслуша, с грухтящия си тембър ми заяви, че се намирам в трудово-изправителен лагер и ако имам добро поведение и изпълнявам трудовите си норми, може би ще изляза от тук след две или три години. Свършвайки тирадата си, той натисна бутона на бюрото и в стаята нахълта един едър надзирател с физиономия на горила. В дясната си ръка носеше дебела тояга, а в другата – затворнически дрехи. Като ме погледна смразяващо, много ехидно ми заяви, че е належащо да си сваля градския костюм, защото вече съм затворник и ще нося дрехи, подходящи за заведението, в което се намирам. Помолих да се обадя по някакъв начин на близките си, но той само ме извлече навън, за да ми покаже, както се изрази надзирателят, новия ми дом...

Не разбирах защо Станчо ме е накиснал така зловещо, скалъпвайки такива лъжи, каквито до този момент мислех, че са присъщи само на най-подлия шекспиров герой Яго. Аз, който цял живот съм бил честен и почтен с всички, сега ми се налагаше по фалшиви обвинения да прекарам няколко години в този нечовешки затвор. Как ли ще посрещнат тази вест родителите ми и какво ще си помислят жена ми и нашия син. За тях ще бъда предател и недостоен за семейството. Молех се само да бъдат по-прозорливи и да разберат, че съм обвинен несправедливо и нечестно. Така умислен се озовах в една голяма неизмазана стая, в която имаше много дървени нарове. Горилата ми посочи нара до вратата и хвърли върху него затворническото облекло.

– Обличай се бързо, че имаш норма за изпълняване и трябва веднага да те заведа при другите!

С треперещи ръце се съблякох и надянах парцалите, наречени затворнически дрехи. Наближаваше обяд и аз вече се намирах на каменната кариера, където с всички други, като мен, трябваше да пренасяме камъни на ръце на доста далечно разстояние, като не биваше да се спираме за почивка. Погледнах затворниците и се ужасих от трагичния им вид. Всички бяха съсухрени, мършави и едва мърдаха под тежкия си товар. Лицата им изпити и само очите им подсказваха, че това са интелигентни хора. Като ме видяха, само въздъхнаха, но не посмяха да кажат нищо. Няколко дебелаци с тояги и с пистолети на кръста ни охраняваха и непрекъснато ни подканяха да не мързелуваме. Но спреше ли се някой в невъзможност, те го налагаха с тояги, където сварят.

Кариерата се намираше в дълбока долина, та тежките камъни натежаваха още повече. Само след половин час капнах от умора и реших да се спра на място за малко въздух. Но внезапно тоягата на надзирателя ме удари по рамото и докато се осъзная, друга ме халоса направо по главата. Болките – неописуеми, но издържах и като мобилизирах всичките си мускули, продължих да мъкна товара си. Добре, че след два часа ни се полагаше някакъв обяд. Поех си въздух и се напих с вода, която вонеше на блато. Това, което ни дадоха за обяд, едва ли биха го яли и животните, но ние трябваше да ядем, ако искахме да имаме някакви сили, за да издържим на тежката работа и побоите“.

Чичо Илия, както го нарекох тогава, спря за да ни попита дали не сме се отегчили от разказа му, но след като се увери, че слушаме с огромно внимание и имаме положителни чувства към него, той продължи. Имах усещането, че още веднъж преживява това, което му се беше случило.

„Така, цял следобед измина в мъкнене на тежки камъни и въпреки горещото юлско време не ни даваха капка вода. Но още първия ден станах свидетел на едно жестоко събитие, споменът за което и досега ме кара да настръхвам. Около 19 часа на един от въдворените му прилоша и той загуби съзнание. Вместо да му окажат първа помощ, надзирателите се нахвърлиха върху него и с тояги започнаха да го налагат кой къде свари. А затворникът не помръдваше. След като се умориха да бият беззащитния човек, извикаха един от нас, който бил лекар преди да се озове тук, и му наредиха да прегледа младежа. Като му измери пулса и прослуша сърцето му, докторът през сълзи установи, че той е мъртъв. Такъв ужас не съм изпитвал даже на фронта по време на войната. Момчето не беше на повече от 24 години! Никой не посмя да протестира, понеже и него щеше да го сполети същата участ.

Надзирателите докараха двама цигани да натоварят убития на една тарга и да го погребат някъде. Никога не съм мислил, че в България може да съществува такова място с такива жестоки правила, които носят само смърт. Когато се прибрахме да спим, научих от другите, че Митко – убитото момче, бил обвинен от свой приятел, че слуша радио „Свободна Европа“ и разпространява вражеска пропаганда в селото. И понеже приятелят му бил комсомолски секретар, милицията му повярвала, а Митко бил обвинен набързо и попаднал в този лагер. От моите нови приятели разбрах, че такива случаи не са рядкост и такъв летален край може да се случи на всеки, който е затворен между тези зверове. Научих също, че когато някой бива убит, не е ясно дали го погребват или го хвърлят на прасетата, за да не останат никакви следи. Изтръпнах от ужас, когато чух това. Може би и с мен ще постъпят по този начин. И след като по-късно станах свидетел и на други подобни убийства, започнах да претръпвам и да очаквам реда си“.

Нашият нов приятел въздъхна и като почука с бастуна си по каменната настилка, продължи:

„Баща ми, разбирайки за задържането ми, отишъл в милицията, за да разбере по каква причина съм откаран от къщи. Не получил никакъв отговор и не му дали възможност да разбере къде съм. На жена ми казали, че съм враг на народа и тя спокойно може да се разведе с мен, без да поиска моето съгласие. След като се посъветвала с майка си, след седем месеца взела решение и се развела, като със сина ни се преместват при нейните родители. Даже забранила на момчето да гостува на майка ми и баща ми. Но това го научих доста по-късно, едва след излизането ми от лагера.

Многократно правех жалби за справедлив процес, но това още повече ги озлобяваше. Веднъж един от главните призна, че с всички затворници могат да се оправят, но знаят, че тези, имащи образование, все ще им създават проблеми. Затова бяха и особено жестоки към по-интелигентните, които бяха и по-непримирими.

Въпреки, че преди не бях упражнявал тежък физически труд, успях да се съхраня и да удържа на неимоверните мъки, но това продължи до единайсетия месец след задържането ми. Започнах да усещам някакво напрежение в очите си и сякаш многоцветни мушици непрекъснато стояха пред погледа ми. В началото мислех дали не е от нервното напрежение, но след като се посъветвах с въдворения лекар, който спеше в същата барака, разбрах, че е належащо да бъда прегледан от офталмолог. Обясних на надзирателя положението, в което се намирах, но той ме нарече разглезен счетоводител и с ехидната си усмивка ми нареди да не се оплаквам, че може да ми се случи нещо, което досега не съм очаквал.

Беше 2-ри юни и ние бяхме пак на кариерата, но този ден се бях събудил със силно главоболие в челото и болки в очите. Бях много притеснен, защото имах предчувствие, че нещо лошо ме очаква този ден. Работехме на каменната кариера, но както пренасях поредния камък, внезапно пред очите ми притъмня и загубих посока. Уплашен, извиках ужасен, че не виждам нищо пред себе си – сякаш изведнъж бях попаднал в непрогледна нощ и виках за помощ. Изтървах камъка и той се изтърколи обратно по склона, като удари някой от въдворените. Разплаках се като дете, а надзирателите помислиха, че ги заблуждавам и ми удариха две тояги по гърба, но аз не спрях да плача. Внезапно биячите се стъписаха и чух да казват, че началник от София е дошъл за проверка. Може би това имаше връзка с деня на поета Христо Ботев, но наистина началникът се появи на кариерата и като ме видя да плача сърцераздирателно, запита биячите какво се е случило. Те започнаха да ме упрекват, че съм ги заблуждавал, като съм лъжел, че съм загубил зрението си. А аз бях паднал на земята по очи и не можех да повярвам на случилото се с мен.

Началникът дойде, помогна ми да се изправя на крака и когато ме погледна, извика изненадано:

– Илия, ти ли си?! Какво се е случило с теб? Не ме ли позна, аз съм Петър, с когото си стоял цели четири години на един чин в гимназията. Как и за какво си попаднал тук?

Въпреки случилото се нещастие със загубата на зрението ми, тази неочаквана среща с моя съученик Петрони ме върна за миг в нашето юношество, когато мечтаехме за много неща. Цели четири години в гимназията седяхме на един чин и се влюбихме в две момичета, които бяха приятелки. Даже заедно ходехме на срещи с девойките, но след завършване на 12-ти клас пътищата ни се разделиха и ето, сега отново се срещаме след толкова години, но при какви обстоятелства...

Петрони – това беше псевдонима на Петър, нахока надзирателите, че в такъв важен ден от нашата история са ни изкарали да работим и им нареди да ни дадат свободен ден, но в чертите на лагера. После ме хвана под мишница и ме поведе към канцеларията. Въпреки тежкото премеждие, успях да се овладея и с подробности му разказах случилото се със затварянето ми. Замисли се малко и попита началника на лагера дали имам някаква присъда, поиска да му покаже и всичките следствени материали. Дебелият само изгрухтя, че и досега не е получил никакъв обвинителен акт, но от Старозагорската милиция устно са му предали, че аз съм враг на държавата и той само изпълнявал задължението си. Петър въздъхна, нареди да ми донесат цивилното облекло и да ме заведат да се изкъпя. През това време намерил начин да се обади на баща ми и майка ми и когато вече бях готов, качи ме на джипа и поехме към къщи.