Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
| Иманярството съвсем не бива да се съизмерва или оприличава само с онова незаконно ровене в земята, от скритите и мълчаливи пластове на която да бъдат извадени на белия свят и да „проговорят” някакви артефакти. То може да притежава и други, обикновено непознати и странни светове или измерения, за които обикновено хората не си говорят. Нещо повече, иманярството в този деликатен ракурс не бива да се свързва единствено и само с някаква крайно непочтена, противозаконна, антиобществена, силно меркантилизирана и морално укорима комерсиална проява. То може да има своите представителства, изображения или въплъщения и в духовността на хората, които обръщат своя взор към миналото, за да открият в извадените от света на неговото мълчание неща, които им дават жадуван отговор, съкровено упование и сгряваща ги надежда в днешния им, трудно поносим и объркан живот.
Разбира се, подобна визуализация или пък интерпретация на иманярството – мислено като душеспасително търсачество на закопани под пластовете на забравата или в незримите гробници на паметта, подсъзнанието или неосъзнатото неща – не са нито трафаретни за всекидневния разсъдък, нито са публично артикулирани. Човек понякога може да се отдава на такива душеспасителни иманярства и без сам да осъзнава напълно смисъла, формите и значимостта на тези пориви или деяния. Такива неординерни представи или тълкувания понякога – даже и да съществуват реално – могат да бъдат упорито отричани (като притежания) от съответния субект. И това може да се случи по две съществени и личностно-значими причини, заради които този субект изпитва определени притеснения. Първата, че в обществото е наложена крайно негативна представа или оценка за естеството и функционалността, за моралния или, по-скоро и по-точно, за безнравствения профил на иманярството като социален или културен феномен, поради което и субектът няма как да не се съобразява с и поне привидно да се подчинява на такива оценъчни квалификации. Втората е, че (в един условен план на третиране) да се признае властта, захласа или страстта по иманярството – мислено като душеспасително търсачество в посока на възкресение и възнесение на нещо значимо от дълбините на подсъзнанието и неосъзнатото, – би означавало косвено да се произнесе присъда над съзнанието на субекта, по-точно спрямо неговата недостатъчност или неспособност да се справи с екзистенциалните проблеми на своя притежател, поради което той е принуден да търси спешна помощ – макар завоалирана и непризнавана, – от подсъзнанието и неосъзнатото; разбира се, тук представени оневинително чрез паметовите реванши. Всъщност човек понякога прибягва до услугите на подобно душеспасително иманярство, което за него – разбира се, – притежава определени позитивни смисли, понеже те са свързани с известна душевна релаксация или мобилизация на субекта. За разлика от подобен казус обаче, в политизираните и идеологизираните дискурси, които присмехулно и кощунствено се отнасят към носталгията, вече може да се открият и въплъщенията на автентичния иманярски дух и маниер – да се рови безогледно и невнимателно, безцеремонно и най-грубиянски в твърде фината материя на паметта и спомените; да се използват откритите „артефакти” в последните като доказателства за символната, а и за реалната – политическа, идеологическа или друга, – власт на онзи, който сега вече може да разполага с тях, а и да ги експлоатира по свое усмотрение за своите планове и сценарии; дори и когато тези планове, или сценарии влизат в остро противоречие с, или вредят на истинските притежатели на спомените и на паметта, които съхраняват и възпроизвеждат дадени носталгии. А тъкмо от това има най-остра, бихме казали наркотична потребност или зависимост непочтената политическа рационалност, чувствителност или себичното поведение. Човек прибягва обикновено до извинения, че е сторил нещо „без да иска” и „без да разбере как така се е случило, понеже не го е мислил”, когато се стреми да оправдае или пък да обясни някои свои простъпки и провинения. Иначе той винаги се старае да демонстрира пред околните, че делата му са плод на разумни решения, на пълновластно и ефективно разпоредителство на разума над неговото поведение, при което подсъзнателното или неосъзнатото се извеждат зад кадър, не се признават като реални, а и особено мощни енергийни източници за поведенската тактика. Тъкмо по линия на подобна инерция вървят и редица от присъдите или дамгосванията над присъствията, влиянията на носталгията. Последната не бива да бъде обрисувана и тълкувана като смътна проекция и неконтролируема протекция на неосъзнатото или подсъзнателното, които е присъщо на субекта й. Подобна опция само би спомогнала за омаловажаване или дори за оправдаване на влиянията и въздейстивята на носталгията. Тъкмо обратното, за да бъде публично „зашлевена”, а дори и оценъчно „опердашена”, носталгията следва да бъде изобразена като „чистокръвна рожба” и неизбежна последица от съзнание, което „е на себе си”, което не е заложник на никакви подсъзнателни мистерии, нито е пленник на неосъзнати пориви, подбуди, на смътни мотиви или пък на непонятни „до корен” потребности. Нали човек става още по-виновен, когато се окаже, че неговите думи и дела са резултат от съзнателни, преднамерени и мотивационно инкрустирани подбуди?! Нали тежестта на присъдите следва да зависи и от (не)вменяемостта на субекта?! И тъкмо поради това обстоятелство си заслужава носталгикът да бъде изографисан, а и публично изобличен като субект с изцяло съзнателни намерения, а не като жертва на неосъзнати или пък на подсъзнателно обсебили го подбуди, афектации. Иначе казано, политизираният и анти-носталгичният дискурси нямат никаква полза от възможността или реалността носталгията да бъде представена като неосъзнат акт. Щем-не щем по отношение на спомените или в нашия случай – носталгиите, всички все някога и някак се оказваме в положението на иманяри, които ще бъдат най-малкото неодобрително коментирани, ако не и порицавани и заклеймявани. Та има ли изобщо такъв човек, който с чиста съвест или с ръка на сърцето може да каже, че никога през живота си не му се е случвало да попадне в особено емоционално състояние, при което със страст да се рови в спомените си, да търси, изважда и се любува до прехлас на някои от тях, възкресили нещо хубаво от миналото му?! Не се изисква да напомняме, че колкото повече човек е в трудна ситуация, изправен интимно пред кръстопътя и неясния избор на различни поведенски опции, толкова по-често и по-лесно той се оказва примамка или плячка за носталгиите. И ако е наистина в крайно драматично състояние, няма как да не прибегне все някога до услугите на носталгичните терапии. В крайна сметка, както твърди Цв. Стоянов в „Броселиандовата гора”, в различна степен всеки е прокълнат, всеки е едно уголемено страдание. А при подобна тежка диагноза е несъмнено ясно, че терапията на носталгичните сеанси не само че е желателна, но за някои е даже и неизбежна. И макар носталгиите да не са отредени само за окаяни и мизерстващи клетници, а и за хора, които притежават съвсем противоположен статус и патос, все пак и въпреки всичко носталгията се оказва непреодолим като цяло щрих от душевния живот. Дори и да не желаем да я допускаме до себе си, все някога тя изненадва и принуждава да се съобразяваме с нейното присъствие, с капризите и пакостите, които създава. Разбира се, най-често това са строго интимни състояния и факти, които човек не дава да бъдат депозирани публично и предоставяни на другите, които следва да се изказват за тяхната смисленост, реална ценност и екзистенциална значимост. Има моменти и неща от живота на човека, когато той не бива напълно да се доверява на преценките, мненията, тълкуванията и присъдите на другите за тези неща, а трябва сам да търси отговорите на вълнуващите го чрез тях въпроси в своята душа. В подобни душеспасителни или душеблагодатни състояния и преживявания човек не търси пряка утилитарност, нито пък даже меркантилно ги експлоатира. Животът понякога сюрпризира неочаквано човека, като го отвежда в носталгията, а пътешествието си в нея човек не винаги може изцяло да контролира и направлява. Защото е невероятно трудно постижимо, ако не дори и невъзможно, човек да си дава сам заповеди, с които да се „пренася” в света на носталгичните образи и емоции, за да компенсира с това свои психични и социални дефицити и житейски колизии. Дали изобщо е реализуемо положението, при което човек напълно ясно осъзнава, че има особена нужда от една „почивка сред пейзажа” на някакви свои спомени, и че, за да оползотвори тези си помисли, намерения, трябва да потъне в носталгията?! Едва ли е нужно да се спори и за това, че носталгията е като цяло домошар, че тя обича да си седи вкъщи, да се занимава с подредбата и уюта на душевността. Но точно това не се подчертава от политизираните/идеологизираните дискурси. Те, вместо него, с диво наслаждение и до пълна забрава лансират представи за нея, в които тя се рисува като пристрастена към пребиваване и демонстративно поведение в публичното пространство, като вманиачена да бъде наблюдавана и хвалена – нещо, което изобщо не е нито в нейния нрав, нито е присъщо на начина й на живот. Непочтенността и перверзията на политизираните/идеологизираните дискурси се състоят в това, че те всячески се опитват да вменят като единствено вярна представата за носталгията, че тя е страдаща от психична клаустрофобия. Съгласно такава визия носталгията боледува неизлечимо от агорофилия, от страстна любов към публичните пространства, от мания най-безцеремонно и на всеослушание да изнася своите тегоби и болки, да оповестява за неприличните си видения и прокоби, да ангажира другите хора с принудително съчувствие към нейните пристрастия. И ако хората повярват на подобни внушения, наложително е да се превърнат също така в обект на съответни превъзпитателни процедури и оздравителни терапии, които да ги върнат в правия път, да ги направят бдителни и резервирани към всичко онова, което толкова страстно и изкусително носталгиите им предлагат и налагат. А това лесно и бързо може да се постигне, стига да се затворят проходите, по които обикновено прониква, а и властва в публичното пространство даден тип носталгии. Най-уместно в подобна ситуация е да се издигне пълна забрана срещу носталгията! Човек, който интимно се нуждае от присъствието на носталгията, съвсем не е в състояние рационално и меркантилно да определи, а и детайлно да оцени всички плюсове и минуси на своята „ваканция в страната” на носталгичните образи. Но именно това се опитват да наложат като смислова визия, да декретират като единствено възможно и реално осъществимо измерение на носталгичния феномен неговите опоненти и врагове: че носталгията е съвсем преднамерено и комерсиално духовно образувание, което целенасочено и меркантилно – заради публично оповестени или умишлено неартикулирани непочтени и властово-ангажирани съображения, – се пласира, за да заблуждава, манипулира невинните и наивните съзнания. А така виждаме, че чисто познавателният образ, смисъл и съдържанието на носталгията се изваждат от тяхната автентична и автономна битност и битийност, и съвсем умишлено, некоректно се пренасят върху релсите на някаква друга тяхна употреба, при което агитацията и пропагандата на определени изображения и тълкувания за миналото се представят като истинското съществуване и проява на носталгичното. Макар да е напълно ясно, че сам по себе си носталгичният образ не е нещо страшно и ужасно; такъв той може да стане само ако се „впрегне” в съответни дискурси, които оползотворяват (спекулативно и манипулативно) неговите когнитивни ресурси. Нали за да стане заплашително или смъртоносно оръжие една идея, тя следва да напусне, да бъде извадена от света на интелигибелното, на интимната духовност, и да бъде целенасочено предоставена, но пък и инструментално представена на публичността по съответен начин, да бъде „обзаведена” с някакви визии или мисии?! И ето, тук отново ни посреща или пресреща онази странна егалитарност, защо да не кажем демократичност на носталгиите: това че те са по възможностите и по символния джоб на всеки човек; и само от неговия вкус зависи на кои от тях ще спре своя поглед, кои ще прецени, че ще са му нужни и полезни в ежедневието. Що за демократичен е един ум или човек, който пледира за равенство в правата и свободите на всички хора, но заедно с това забранява равенството или ограничава и дори отнема свободата на някои от тях да изповядват своите носталгии! Не е ли изгнанието на носталгията някакво екстерниране на свободата на мисълта? Не е ли забраната на определени типове носталгии, които не импонират или даже се и „озъбват” на сегашната (идеологическа или политическа) конюнктура, неоснователно легитимиране на такъв своеобразен „териториален кадастър” на съкровената човешка интимност, в който да липса място и да се отнеме „правото за парцел” на определени помисли и чувства, които са напълно естествени и присъщи за всеки нормален човек? Как следва да възприемем и оценим демократичните призиви за свободно движение на идеи, ценности, блага и хора в съвременния, постмодерен и глобално-отворен свят, като паралелно с това открито или замаскирано го описваме като дискриминиращ или капсулиран за свободното движение на носталгични образи и послания, които също така са идеи, ценности, блага и характеристики на хора, които имат нужда от тяхното наличие и действие? Имаме ли и човешкото, а особено пък нравственото право да определяме графика или трафика на помислите в чуждото човешко съзнание и самосъзнание, без с подобно отношение и действие да изпадаме в статуса на субекти на аморално поведение; на лица, които ограничават и репресират „другите” заради техните идейни различия – в съпоставка със собствените им възгледи, представи, убеждения, принципи, вкусове и нрави? Какво ще се получи, ако не само забраним на хората да говорят публично по дадени (злободневни) теми, а им забраним изобщо да мислят по тези въпроси и дилеми? Какво трябва да си мислим за онзи, който се опитва да регулира преживяванията ни? Дали изобщо някога би било възможно да се постигне такова контролиране не само на вербалността, а и на менталността на социалния субект? А и как трябва да се отнасяме или да оценяваме подобна тотална намеса в духовния свят на човека? Разбира се, подобни основателни и щекотливи въпроси съвсем не правят реверанс или не отварят радушно и угоднически портите пред шествието на определени идеи, които явно притежават античовешка и обществено-опасна насоченост; идеи, които се възползват от съдържанието на носталгии, които да се „употребят”. Те не могат да се възприемат и третират като своеобразна и своенравна индулгенция, като перфидно оправдание и позволение за допустимост на всякакви идеи или послания, някои от които могат да взривят и унищожат гражданския порядък и общочовешката нравственост в отношенията и взаимодействията на лица и общности. Тук думата ни е за нещо друго, което е много важно. То се отнася до това, че, като всеки останал социокултурен феномен, носталгията притежава, а и разкрива пред вниманието и чувствителността на хората – индивиди и общности, – някакви свои когнитивни, афективни и праксеологически измерения или въплъщения. И тъкмо оттук почват „многострадалните митарства” на носталгията, според това как тя е изобразявана, обяснявана и тълкувана, оправдавана или осъждана от нейните (открити или прикрити) критици. Още повече, че палитрата на вариациите, в които може да се представя пред обществеността носталгията, се оказва твърде богата и неимоверно пъстра. За всяко от тези базисни измерения и въплъщения на носталгичното могат да се съставят и прилагат коварно прикрити или афиширани ветрила на смисъла, съдържанието, функционалността и значимостта на носталгията. Така например, ако се насочим към когнитивните параметри на носталгичния образ, може да забележим, че в практиката битуват различни, дори противоположни версии. Тази когнитивност може да се репродуцира в твърде широк спектър от модалности. Едни от тях я представят само като – повече или по-малко – изкривено отражение на действителността. Други – като тотално изопачено виждане и оценяване на реалностите и нравите в тях. И тук въпросът не опира само до чисто епистемичната същност и истинността на отражението на носталгичния образ. Защото проблемът вече се представя в „регистъра” на това дали носеното от носталгичния образ знание е инструментализирано, и в каква степен/форма, с какъв умисъл това се случва! Ние по-горе видяхме, че опонентите и враговете на определени носталгии се стараят и опитват да представят последните не като последица от неосъзнати подбуди или като реакции на „вербувания” субект от „агентурата” на подсъзнателното, а като съвсем умишлени избрани, съзнателно прилагани мисии на конкретни идеи, които се „декорират” с определено негативни, последователни конотации и оценки. Следователно, макар публично да не се проблематизира или коментира, де факто се извършва дискретен процес, при който носталгичният образ бива „разфасован” и „транжиран” телеологически и инструментално. Така вече – в зависимост от особеностите на ситуацията, от потребностите и възможностите на конюнктурата, – този образ може да бъде публично „промотиран” и тълкуван в различни смислови или аналитични и интерпретативни „дозировки” – от представянето му само като плод на неосъзнати, или на подсъзнателни подбуди и реакции, през някакви странни миксове между съзнателно, подсъзнателно и неосъзнато, които по своему задават и гносеологическата достоверност, истинност, правдивост и адекватност на образа, та чак до спекулативното репродуциране и обяснение на въпросния образ само като неизбежна и логична последица от „чисто рационални” интереси и цели, при които са тотално ампутирани всички възможности за пробив или всякакви остатъци от каквито да било влияния и въздействия на подсъзнанието и неосъзнатото. Подобно спекулативно манипулиране или целево инструментализиране може да се осъществи и спрямо публичната презентация на афективните модалности на носталгията. При подобни, откровено и директно възпроизведени „упражнения” или дегизиращи обработки на носталгичния образ могат да му се приписват (или да му се отнемат) различни емоционално-афективни съставки или тълкувания за тях. Така „рафиниран”, носталгичният образ може да придобие най-разнообразни измерения и въплъщения в емоционален аспект или контекст. Нещо повече, в зависимост от нуждите на манипулатора, той може да се „представи” като невероятно оскъден, или като неимоверно богат на всякакви, или на точно определени емоции. Логично е да се допусне, че щом за спекулативното манипулиране на когнитивното и афективното в носталгичните образи съществуват подобни мащабни възможности, няма как това да не доведе до съответни последствия при изображението, обяснението и интерпретацията на праксеологическия профил на носталгията. В този ракурс „ветрилото” на възможностите също щедро се разтваря, а спектърът на тълкуванията се оказва лесно понятен или трудно приемлив, дори непоносим. Така вече прагматичната „консистенция” на носталгичното може да се разпростира между огромни смислови и оценъчни вариации – от напълно безобидно до съвсем опасно и предумишлено поведенческо проявление на носителя на тази носталгия. Следователно пред нашия взор, пред вниманието или мисленето ни изниква едно огромно поле от възможности за спекулативно манипулиране с образността и семантичния заряд, с автентичното предназначение на всеки носталгичен феномен; и това поле никога не остава непревзета територия или пък „необработена целина”. Няма как при такива странни предизвикателства от страна на носталгията да не бъдат притеснени и смутени политическите умове и души! Та нали упованието и старанието на немалко от подобни умове и души са насочени към историческото сътворение на един нов Ноmo futuricus (Човек на Бъдещето)? А пътищата и опитите на такива цели или сценарии са пресичани и възпрепятствани от всекидневното присъствие и най-очевидното проявление на Homo nostalgicus (на Носталгичния човек), който сякаш обърква непрестанно сметките на политическите „демиурзи”. Политиката и Идеологията във всички исторически епохи и общества са се опитвали – повече или по-малко успешно – да се справят с носталгиите, или пък да ги впрегнат в хамутите на своите публично огласени планове или умишлено прикривани сценарии. Тази вековечна страст не е присъща само на предишни времена и нрави, защото и днес я виждаме в цялото й величие или в ослепителен блясък. На пръв поглед сякаш е странно, че именно тези, които най-много се възползват от нейните мостри и услуги, същевременно се оказват онези, които най-гръмогласно отричат да правят нещо подобно, завоалират своите манипулативни и спекулативни употреби на носталгичните образи, тълкувания и послания. Но това не бива нито да ни смущава, нито да ни обърква, защото то е неразривна част от хилядолетната драма на произшествията на носталгиите, а и на техните злоупотреби в социума. Кои и какви са преобладаващите иконографии и тълкувания на носталгията, дадени, натрапвани ни (до премаляване!) днес от политици и идеолози, от техните адепти и глашатаи? Какво тези – вече властни или стремящи се към власт – субекти се опитват да ни подскажат? В какво искат да ни убедят, или да ни разубедят? Ние вече предложихме своя скромен дан в това отношение; казахме немалко неща за това какво се случва при дискурсите, описващи тайнството на носталгията. Но явно то все още не е напълно достатъчно, поради което и тук ще прибавим още нещо. Обикновено в днешните ни политически дискурси носталгията е синоним на твърде ретроградно, закостеняло, назадничаво и консервативно човешко мислене. Тя е красноречивото доказателство и несъмнен символ на ограничения или тесен кръгозор, на духовната нищета и на мирогледната мизерия на нейния притежател. Представени като безразборно и безогледно прораснали коренища, или като безплодна земя, която не е способна да роди нищо живо, носталгиите се изобразяват в твърде неугледен, преднамерено непривичен, дори крайно неприличен вид. Тяхната ризоматичност се уподобява на коварна, кошмарна мрежа, която обвива и похищава, а впоследствие блокира или даже умъртвява нормалния разсъдък на човека. Погледната през такава смислово-оценъчна или тълкувателна призма, всяка една форма или проява на носталгията се представя и обяснява като естествена характеристика на несъвременен начин на мислене, а още по-точно като атрибут на „бетонирани мозъци”, на „пещерни умове”, на „вкиснали” или повредени съзнания, които все още вярват (и то до безумие!) в мистерии и предания за „изгубения рай”, поместен (хронологически и екзистенциално) в нашето социалистическото минало. Така „огледана” и преценена, носталгията неизбежно се оказва иманентна характеристика на ментална резистентност и афективна неадекватност на субекта да се справи с бремето на историческите предизвикателства, с ритъма и посоката на социалното време, с разрив в или между биографичното и психологическото време. Тя дори е подмолно действащият индикатор за опасното остаряване на духа, който вече не притежава достатъчно ресурси да гледа младежки на изменящия се живот, заради което се отдава на услугите на възпоминанията и постоянното вцепеняване, вторачване в миналото, което се възприема като ориентир за всяко следващо време. Поради тази причина носталгиите сякаш се оказват най-прецизен показател за социалната деменция, гражданската инфантилност и старческата капризност на умовете/душите, които са дали приют за вироглавствата и простор за палавостите им. Така поне внушават критиците или ни убеждават противниците на носталгиите! “Модерно мислещият”, „либерално скроеният ум”, „съвременно разсъждаващият или преценяващият” субект не е, нито има потребност от това да се вживява и изживява като носталгичен. Той е наясно с „курса на цената” на времето в „пазарно-ламтящата конюнктура” на живота; той знае много добре (от собствен или от чужд житейски опит), че всяка носталгична опция може да му се отрази доста солено или твърде горчиво и крайно неблагоприятно. Затова той трябва да я избягва; най-малкото публично да не я демонстрира, при положение, че не може да се справи с нейната „деспотия” в пределите на собствения си (интимен и духовен) живот. Носталгията се възприема като явна неспособност или се третира като силно редуцирано и деформирано умение за съпоставимост и преценка на онова, което се е случило в миналото, на проекциите, значенията, ролите му в настоящето. Само човек, който не може да се ориентира своевременно и пълноценно в посоката, духа, ритъма и мащаба на „вятъра на промените” в живота, разчита на носталгията; оказва се запленен или пък дори безропотно подчиняващ се на нейните послания или предзнаменования за това, което се случва в настоящето заради нещо от миналото. Баналната и профанната поетика на носталгията може да я оприличи също и на някаква мистична и митична сирена, чийто сладостен глас и напев отвежда човешкото съзнание встрани от реално случващото се, като го приспива за ставащото, а така вече го превръща в безволево, контролирано отвън съзнание, а и поведение. Да омагьосва или да хипнотизира човешкия разум или разсъдък – ето в това критиците и противниците на носталгията виждат нейните истински призвания или роли. Носталгията винаги е жестоко упреквана или обидно е назовавана като виновница за преднамерено, нечестно „объркване на картите” на времената, на вадене от ръкавите на скритите помисли и некоректните кроежи на техните „тайни асове”, които обаче винаги се оказват и фалшиво изобретени, нечестно ползвани „козове”. Подобна особена представа за носталгичния образ сякаш даже неизказано се стреми и опитва да преобърне времената, като (вместо настоящето да обвинява или да осъжда миналото за неговите прегрешения) този образ лансира друга картина, в която настоящето се оказва провинило се и прегрешило пред заветите на миналото. Именно то – настоящето, – е предало сакралните черти и постижения на миналото. Така вече миналото е начален, а също и краен пункт в преценките. То е еталонът за сравняване и оценяване на стойността, ролята и значението на времевите модуси, докато настоящето се оказва винаги в неизгодна и дори пасивно-зависима позиция. Макар в пулсиращия сега живот да се сблъскваме ежедневно с най-различни – екзотични или банално-досаждащи ни – физиономии и състояния на носталгията, идеологически напудрените или политизирано гримираните изображения (и вярно прислужващите им тълкувания) за носталгичното не отчитат някои тънки разлики. При това става дума за такива особени разлики, които са от съществено значение, а не са просто някакви епизодични или даже само случайно проявени референции. Ние вече обърнахме внимание на тези особености, но тъй като те са много важни, тук и сега отново ще си позволим да кажем още нещо допълнително по този повод. Например аксиоматично за всички тълковни речници е положението винаги, когато се говори и пише за носталгия, да се има предвид особено – при това откровено и афиширано някак – миньорно душевно настроение; някаква определено потисната, болезнено чувствителна душевна нагласа, която доминира в конкретен момент. И затова във всички такива речници под термина „носталгия” трябва да се разбира състояние на меланхолия, на тъга, на предизвикана от възпоминания или атакуваща паметта душевна нагласа, в и чрез която пасивно-съзерцателно се гледа в миналото. При това иде реч за такива психични преживявания, които са съпроводени от чувството за определена – и то съвсем не пренебрежима, – болка, която гнети субекта. Както са казва в древната арабска пословица, най-острата болка е онази, която безпокои сега. Впрочем, ние изобщо не можем да преживяваме и носталгията така сякаш тя вече е била, отминала е, като нещо, което се е случило и привършило. Носталгията винаги се чувства като актуално протичаща. Затова нейните болки са толкова осезаеми, макар в други ситуации, темпорални отрязъци те да не предизвикват – със своето наличие и действие – същите ефекти в душевността на нейния субект. Що се отнася до тъгата, тя е доста сложно чувство и особено преживяване. В нея се сплитат различни – изказани и недоизказани, но подразбиращи се – неща, които са свързани с усещанията на субекта за пълнотата или празнотата на битието. Не случайно Кант счита, че тъгата е по-лоша дори от болката, понеже нейната крайна степен и форма, каквато е човешката печал е най-лошото измежду всичко, което може да се случи на човека, тъй като е неодобрение на собствената персона. Човек изпада в тъга или в печал, когато не само е изгубил нещо, но осъзнава, че е и безсилен да си го възвърне; че е неспособен да бъде такъв, какъвто трябва да бъде, ако иска да възкреси и овласти напълно за своя жизнен свят скъпото за него нещо. Нерядко огромната тъга или всесилната печал могат сякаш да парализират човека, до го превърнат в една духовна развалина, която не е способна да действа, нито да се противопоставя на това, което в пулсиращото настояще го гнети и даже заплашва. А тези деликатни усещания съвсем не са чужди или епизодични за носталгията – точно обратното, – те са органична част от виталността на нейните преживявания. Ако внимателно се замислим за днешните тълкувателни инкрустации на образа на носталгията, тутакси ще забележим, че в тях са прекалено замазани, дори са напълно заличени присъствията и влиянията на такава пасивна съзерцателност. Сега никой – било от страна на защитниците, било от страна на противниците на носталгията – не я рисува по подобен начин – като пасивно-съзерцателен феномен. Сякаш би било слабост или унижение за нейните радетели, или безумие и абсурд за враговете й тя да бъде представена с този си непредставителен вид на обществото. Нещо повече, идеологическите и политизираните дискурси за носталгията в нашето преломно време ни я обрисуват не като миньорно-пасивна, каквато тя е, а и би следвало по принцип да бъде, но преди всичко, а и най-вече като мажорна по патос, като агресивна или поне като тревожно-заплашителна с присъствията си. По този начин фундаментално присъщатата афективна ориентация и консистенция на носталгията (като социокултурен и психологически феномен) са тотално изменени. Следователно се сблъскваме с поне два типа инструментализации, с някои спекулативни „обработки” и деформации на същностното, което е присъщо на сега изследвания феномен. При тях същността се оказва обезличена, префасонирана и, разбира се, смислово-ценностно дезавуирана или делегитимирана в публичността. На първо място тук става дума за една крайно радикална промяна на, така да се каже, агрегатното състояние на носталгичния образ, на негово видоизменение и мутиране от чисто пасивно-съзерцателен в активен, дори в агресивен феномен. В този контекст на мястото на „течното” или „парообразно” душевно състояние на носталгията, която се съдържа или се проявява в съзерцателно-пасивна нагласа, на спорадично реещата се и очевидно неводеща до тежки последици умозрителност, се пласира и символично овластява прекалено „твърдата по агрегатния си статус” феноменология, който има своите „опредметености” в заплашително привиждаща се агресивност на реалния или даже на потенциалния ползвател на носталгичното. Така разбирана носталгията се оказва „неоспоримо свидетелство”, но също и „инструмент” за точно определен тип – ментални, емоционални и поведенчески – стратегии и тактики, които обаче са прекалено „обезпокоителни” за демократичното устройство, за гражданския порядък и за „нормализацията” на живота на държавата и обществото, особено когато те се намират в условия на драматичен преход. На второ място, при подобна екстраполация обаче се дава възможност добре да се види и разбере как „субстанцията” се подменя от формата на употребата й, как иманентността на носталгията тук се преобразува във и чрез „формовъчната матрица” на властово декретирани, на идеологически импрегнирани и политически преследвани модуси на публично възприемане, тълкуване на носталгичните образи. Тук се спречкваме с инструменталната подмяна на същността от феноменологията, което принципно не бива да се допуска, макар утилитарно да се налага в живота ни. Разбира се, подобно съблазнение може да се отклони; и такова прегрешение не трябва да остане незабелязано, нито несакционирано от един аналитичен поглед. Стига само да се подхожда към проблематизирането и трактовката на носталгията от позициите на Разума, а не от онези, които принадлежат на житейския разсъдък или които Политиката, а и „хитростта” на нейния разум се опитват да валидизират в масовата психика и общественото (само)съзнание на нашето гражданство днес. На Политиката е нужен само частично или според определен тип контексти ипостасът на носталгията като пасивно-съзерцателен компонент на душевността и поведенческия профил на социалния субект, притежател на носталгичните образи. Тогава, когато тя – Политиката, – се опитва да покаже, че носталгията е някакво пусто или безсмислено време-пространство, битие, неспособно да промени живота; когато носталгията се описва или тълкува като „напразни усилия на любовта” към исторически обреченото, осъденото или вече символично екзекутираното минало. И когато политическият, или още повече политизираният умисъл безцеремонно се стреми и опитва да обрисува и „изтълкува” носталгията като някаква „боксова круша”, която пасивно поема безпощадните удари към нея, понеже такава е съдбата й. Или когато Политиката всячески желае да покаже собствената си напредничавост – в контраст на спекулативно приписваната, вменяваната и тотално разобличаваната назадничавост на мисленето, поведението, манталитета и маниера на носталгиците. Такива моменти, а и подобни потребности от иконография и интерпретация на носталгията са реален факт. И тъкмо поради това те не бива да се пренебрегват, да се елиминират предубедено при един обективен и коректен анализ на проблема. Обаче по-важното, масовидното, но и всекидневно открояващото се изображение на носталгичните образи и нагласи от или чрез политическите инструментализации днес – в преходното ни общество, и в държавата, – е наистина доста по-различно. За него от съдбовно значение е именно възможността, а дори и дължимостта такива образи да се представят в качеството им на активно-агресивни състояния или поне на преживявания, които са тревожни и опасни за „нормалния” ритъм на живота ни. Двуличието към носталгията винаги прекалено много се уповава и разчита на нейната – потенциална или инструментално актуализирана – двуликост; на това, че носталгията може да бъде представяна и като пасивна, и като активна; и като примирена, а и като агресивна, брутална, заплашителна и опасна за някого в света. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|