Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
| Смяната на миньорното от форс-мажорното битие или проявление на носталгията всъщност е явно предателство към разума, който притежава и изисква съвсем друг тип смислово-ценностни рамки или форми за носталгичния феномен.
Ясно е, че в този случай е налице кардинална подмяна на субстанцията (тук става дума за афективно-психологическата органика) на носталгията, за нейното превръщане от едно в (коренно противоположно на него) друго състояние; оттам и евентуалните последици от такава лукава, при това добре завоалирана субституция. При такава подмяна стеничното и астеничното в битността и битийността на всяка носталгия (от страна на символично налагани и овластявани представи за нея) вече не само случайно си разменят местата и ролите, но – обратно, – подобна рокада се възприема и подразбира като напълно естествена и реална функция на образите; тя се счита за задължителна, императивно властна, а и неотстранима по никой начин. Така присъщата на всяка носталгия меланхолия или тъга сякаш задкулисно се преобръщат от тихи в шумни емоции, от позитивни в негативни чувства, от едни интимно-значими в някакви публично предизвикателни и влияещи афектации. От образи, които са предназначени на лична употреба, носталгичните пейзажи вече се представят като обществено-опасни, и то заразни с епидемичността си, настроения. Меланхолията се описва вече в ролята й на прикривана досада, отегчение, на едно завоалирано негативно и критично чувство, докато тъгата се преобразува странно лесно, бързо в протестираща ненавист, омраза и гняв към преживяното заради нея. Следователно пред нас изниква, но и се осъществява възможността за специфично „преформатиране” на фундаментални характеристики и особености на меланхолията като чувство, емоционално преживяване или определен тип душевно състояние. Меланхолията вече не е това, което е или което трябва да бъде. Тя е онова, което опонентите и противниците на носталгията искат да виждат или да вменяват като нещо укорително и крайно отрицателно в семантиката и функциите на носталгията. В крайната степен или фаза на подобни спекулативни манипулации с афективния профил на носталгията меланхолията може дори да бъде напълно отстранена, да се представят нещата за или с носталгичното така, сякаш в тях липсва меланхолия. Поне така изглеждат или би трябвало да се възприемат и разбират носталгичните образи, които политизираните/идеологизираните публични дискурси ни натрапват. Подобни игри с чувствата на човека се оказват любимо удоволствие или изтънчено занимание на Политиката, но нали и Инквизицията също е притежавала и публично демонстрирала своите странни наклонности и „изтънчени добродетели”! Разбира се, подобни дискурси нито имат намерението, нито си правят труда да покажат, че в действителността и в човешкото поведение реално съществуват някои разлики между пасивност и активност, дори на техни нюансировки като активна пасивност или пасивна активност на влиянието на носталгичния феномен. И по-напред казахме нещо, което сега отново – понеже е прекалено важно, – ще повторим, ще продължим и ще задълбочим в неговия анализ и интерпретация. Никой не би се отнасял прекалено сериозно, нито би се впечатлявал, ако се окаже, че носталгията е само, чисто и просто един пасивно-съзерцателен модус на душевната и ситуативно-поведенческата ориентация, реализация на субекта. Човек не бива да се плаши от мислите на другия, стига тези мисли да не се превръщат в конкретни дела, които вече могат да притежават и най-неблагоприятни последици. Обаче ако носталгията се описва като активно-агресивен компонент в портрета и статуса на социалния субект, това няма как да не тревожи човека; да не предизвиква притеснения и опасения в него; да не разпръсва някакви лъчения на потребности за спешна самозащита от вредоносното влияние и въздействие на така обрисувана и тълкувана носталгия. Но нали тъкмо това интимно се цели и дискретно, но последователно се преследва от Политиката: носталгията да бъде представена пред и възприета в очите и съзнанията на публичността като някаква опасност и кошмар за иначе нормалното човешко ежедневие и обществената историчност, когато те са спасени от крайно нежелателните присъствия и предизвикателните нейни прояви. Резонно е да се очаква, че подобен стереотип на отношение към носталгията ще провокира и мултиплицира точно определени типове и видове „мотивационни биографии” на иконографиите и интерпретациите на феномена, на следствията му. Тъкмо подобни „биографии” (доста прозрачно или завоалирано) се забелязват при анализа на публичните дискурси около естеството и спецификата на носталгията, които обаче са съвсем телеологически и инструментално имплантирани в полетата на социалните комуникации или във всекидневните (не)политизирани социолекти. Носталгията е външно-формалният, а също пасивен жест на онова в човека, което го представя в неговото интимно-душевно измерение на Homo utopicus. Ние вече проблематизирахме и дешифрирахме компанията на утопията и носталгията, но е наложително отново да подчертаем нещо твърде съществено. Защото утопията може да не пледира за бъдещи преобразувания по модела на миналото, на онова в него, което придава смисленост и ценностен аромат в битността и битийността на социалния субект. Активността на носталгията е във възкресението и възнесението на определени – при това не на всички или на всякакви, – черти от миналото. Тази активност е селективна, ценностно-емоционално, а и смислово натоварена. Тя не е мотивиращ призив и инструмент за корекции или за преобразявания на актуалното битие. Тази активност е жест, действие на една съпоставимост и сравнимост, която не изисква, нито налага мигновена и съответстваща промяна в обстоятелствата. Тя прилича на онзи сладък спомен, който само се посещава, припомня и „консумира с наслада” – без от него обаче да следват каквито да са обективно-реални последици. Ако всяка мисъл, ако всеки умисъл, ако всяко чувство или емоция мигновено и тотално намираха свои пълнокръвни проекции и въплъщения в поведението на човека, светът или животът на човека щяха да изглеждат съвсем различно от това, което те всъщност са. Впрочем, да се сбъдва всяка мисъл на човека съвсем не е само радваща го възможност, но и плашещо го бреме, понеже човек понякога си мисли неща, които обаче съвсем не желае да намерят своето пълно покритие в живота. Човек понякога е обсебван от помисли или чувства, за които още на момента знае добре, че – ако се случат, – по-късно той несъмнено ще съжалява, ще се разкайва за това, че ги е превърнал по огледален, симетричен начин в реалност със своите дела. И тъкмо поради това човек понякога прибягва до мострите и екстрите или до шир-потребите на активната пасивност или на пасивната активност в своето поведение. В крайна сметка, човек може и трябва да се съди или дори да се наказва не за това, което му минава през ума, а заради онова, което е направил с постъпките и деянията си, независимо дали то съответства или се разминава с неговите помисли. Мисълта винаги е много по-свободна, разкрепостена и независима от действията. Но при упрека или санкционирането на носталгията се сблъскваме с нещо обратно: носталгикът е осъждан заради неговите мисли и чувства, дори и въпреки те да не се изразяват в реални поведенчески актове, или даже да не му принадлежат истински. Той е заклеймяван заради светотаствата и кощунствата в неговите помисли, макар външните му изяви и публичното му поведение да са явно съвсем благоприлични. Тъй като обаче липсва и „химически чиста субстанция” на пасивността, то последната може да се окаже дадена (превърната или прикрита) форма на някаква активност. Именно тази възможност стои в основата на страха и дори на ужаса от носталгията: че тя може – в някой, незнаен засега, момент или при определени обстоятелства – да се „завърне към живота” с опасните си оръжия, които да я преобразуват (от един пасивен носталгичен образ или от едно крехко и мимолетно чувство) в една доста мощна мотивация, енергична поведенческа активност на субекта. При такова превръщане на носталгичното съдържание в реално-практически акт вече може да се извършва дори и нещо по-друго: носталгичната смисловост от адресирана изцяло към миналото да се преформатира и ориентира към бъдещето, а съдържанието на носталгичните повествования и послания може дори и да стане футуристично-вероятностен модел за известни промени или преобразувания в и на настоящето, при това „по образ и подобие” на „носталгизираното” минало. Такава опасност, която може да се превърне в обсебваща за множества от индивиди или на цели, понякога много добре организирани, групи или общности, поражда тревогите и опасенията, а като естествено и неизбежно следствие на това и дискредитацията, или многостранните репресии на носталгичното мислене, чувстване или поведение. Впрочем, наяве е не само подмяна на същността с употребите на визирания феномен. Налице е също така преднамерено преобръщане или преиначен порядък на въпросите за и около носталгията. Вместо да се очаква едно нормално питане за причините, предпоставките и условията за генериране и разпространение на образи с носталгично съдържание и влияние, Политиката неспирно и последователно ни предлага свой „дневен ред”, в който злоупотребите с носталгията ни се представят като същина на злободневните проблеми, казуси, колизии и дори конфликти с нея. Така вече проблемите около генеалогията тотално се изместват и прикриват, за да може – вместо тях, – да се даде път, а и право на глас на темата за функциите, за явната или прикриваната мисия на попадналата в очите на политиката носталгия. Макар носталгията да прониква във всички фибри на човешкия – интимно-персонален или обществен – живот, да се представя под най-различни въплъщения, в публичните политически/идеологически „портретирания” тя сякаш се представя в крайно ограничен, беден, схематизиран и прекалено едностранчиво даден вид. Тя се оказва сякаш преднамерено положена върху Прокрустовото ложе на смислово-оценъчен редукционизъм, който обезобразява, осакатява нейните истински форми. Именно този лукав, коварно или арогантно, брутално действащ редукционизъм е в основата на ширещите се представи и тълкувания за носталгията като социален феномен, изцяло или безрезервно обвързан с политизацията/идеологизацията. Такъв редукционизъм старателно и последователно се подкрепя, преутвърждава, всячески се инжектира на и без това достатъчно обърканото масово съзнание или общуване. И сякаш нищо не е в състояние да вразуми политизираното или идеологизираното мислене, че в социалната практика и в ежедневния живот освен политическа или идеологическа носталгия са налице редица още други – съвсем не по-маловажни и пренебрежими по силата на присъствието и влиянието си, – модуси на носталгията. Обрисуван и интерпретиран в подобен смислово-ценностен силует, всеки отделен тип/вид носталгия сякаш изгубва своята специфика и индивидуалност. Той сякаш става явно неразпознаваем и неразличим, безразличен или безличен в своето съществуване, поради което (естествено и безпрекословно) се оказва „приютен” от унифицирания, тотализиран или властово-декретирания и публично-общовалиден модус за същността, спецификата и ролята на носталгичния феномен. При такова положение няма значение за какъв тип/вид носталгия става дума – за социална или за политико-идеологическа. Достатъчен е фактът, че се подозира наличие и дори действие на някаква носталгия, за да се стовари универсалната присъда върху нея. Тривиалният за прехода ни тип/вид политически или идеологически оценки и представи за същността и функциите на носталгията я разкрива като нещо, което не само не прави разлика между отделните модалности на носталгичния феномен, но което – е още по-лошо и спекулативно-манипулативно, – видимо или незримо се стреми и опитва да подскаже и натрапи на човешкото съзнание идеята, че подобни модалности (дори и да съществуват, в крайна сметка) са взаимообвързани и служат на някаква обща – обикновено преценявана като негативно-влияеща, – кауза. Така вече независимо, че може да се допусне и признае присъствието на социална или друга носталгия, въпреки че в живота между отделните модалности съществуват някои дистанции, различия, бариери, отчуждения, противостояния или конфликти, в натрапваните на публичността образи за носталгията последните сякаш изчезват. Дори нещо повече: не само че такива дистанции, различия, бариери, отчуждения, противоречия или конфликти между отделните модалности на носталгията някак се пренебрегват, премълчават, заличават и спекулативно разместват по относителното си тегло на влияние върху човешката психика, съзнание и поведение, но те сякаш се обрисуват като вътрешно свързани с и логически служещи на дискретни логики или йерархии, в които – напълно разбираемо, очаквано – политическото е важното. Съвсем логично е, като предизвестен, макар и външно неогласен извод от такова инструментално-спекулативно обрисуване на носталгията, тя да се тълкува – при всички положения – като политизиращ/идеологизиращ инструмент, който да обслужва съответна политическа или партийна кауза – властова или опозиционна. Следователно, без понякога носталгичните образи да притежават подобни интимни смислово-функционални проекции, чрез публично наложения стереотип за самата природа и мисия на носталгията, те вече трябва да се привиждат и подразбират, а и хората да вярват в естественото или неотстранимото наличие на подобни функции. Така видяна или третирана, носталгията се оказва нещо тревожно и опасно, защото е симптом за някакво нарушение в душевния мир и битийността на субекта. Представят ни я като леговище на предразсъдъци и предубеждения, на химери или на отявлени измишльотина за онова, което е билό, което се е случвало в миналото. Тук явно злостните критици и врагове на носталгията забравят, че тя, подобно на предразсъдъците, никога не може да изчезне напълно, че обществото и човекът са в състояние да се справят и разправят с определени, но не с всички предразсъдъци. А и не бива да забравяме онова, което Фенелон ни оставя в завет или поука: всеки човек, колкото и правдив и разумен да е, винаги е способен на предубеждения. Що се отнася до нашия случай: всеки човек, колкото и справедлив, а и разумен да е, все пак не може напълно, а и окончателно да се спаси от изкушенията на носталгията. Рисуват ни я като – повече или по-малко – скопосана или нескопосана еквилибристика с някакви черти на миналото, които да ни го представят като завършено цяло. Обясняват или тълкуват ни нейните знаци и жестове като непочтено жонгльорство; аморален илюзионизъм, който цели да приспи вниманието и да създаде погрешни възприятия, помисли, чувства и нагласи в онези, които са повярвали във фикциите. Тя се оказва символична или смислово-ценностна бърлога на безумни утопични представи и тълкувания за същността и стойността на различни времена или бития. Нахални и брутални политици, или свенливи и притеснителни идеолози я обрисуват като опасен душевен хлороформ, който опива и отнася в други селения психиката и съзнанието, който уврежда и унищожава самосъзнанието на нейния субект. Нещо повече, подобна едностранчива представа за носталгията оставя (явно или подразбиращо се) впечатлението и усещането, че тя (постоянно и всячески ни) посочва онази огромна бездна, в която се оказва притежателят на носталгичните образи и тълкувания. Бездна във или между времената, в която човек сигурно се оказва донякъде сериозно изгубен, или напълно лишен от така нужната му опора, а и нестабилен в своите опити да се приобщи към духа и ритъма, към особеностите и повелите на изменените обстоятелства, реалии или нрави в пулсиращото настояще, поради което търси някаква утеха в обятията на миналото чрез носталгията по него. Изобразявана и тълкувана по такъв маниер, носталгията съвсем естествено и логично се оказва символ на разрива между времената, на тяхната имунна чуждост и несъвместимост, а затова и екзистенцията на човека се оказва пред изпитания, които сякаш често са наистина непосилни за носталгично ориентираните субекти. Тя е свидетелство и оръдие на опасен континуитет между миналото и настоящето, когато трябва да се забелязва и приема дисконтинуитетът между тези две дименсии на темпоралността, а и на тяхното обществено-историческо съдържание и смисъл. Една такава банално-разпространена и политико-идеологически форсирана представа за носталгията я представя още като семпъл компенсаторно-психичен механизъм, който обслужва съответна – неспособна за пълноценна адаптация и реализация в изменената социална среда или атмосфера – личност и дори общност. Болките и страховете от неприспособимостта на субекта към настоящата реалност се приглушават или прикриват от пришествието и властта на носталгичния образ, и затова носталгията се оказва ситуативно или перманентно терапевтично средство. По този начин носталгията се изобразява в или дори й се вменява ролята на особен духовно-душевен опиум, на халюцинациогенно средство за снижаване на конфликтите от срещите на субекта с обстоятелствата и нравите в актуалните реалности, като настоящето се принизява или пък даже се обезценява в съпоставка с миналото. Носталгикът обикновено е рисуван и разтълкуван от контра-носталгичните и политизирани дискурси като особен наркоман, който е дрогиран от фикциите си; и както всеки друг наркоман, не само че не е способен правилно да се адаптира и ориентира в протичащата покрай него събитийност и (времева) реалност, но даже е и прекалено опасен с непредвидимостта на своите неразумни и безконтролни дела. Нещо повече: от амвона на настоящето носталгията обикновено се рисува от и в пределите на всекидневния разсъдък като прекалено импрегнирана от някакви – политически или идеологически – смислови и оценъчни консистенции, които доста едностранчиво и елементарно репродуцират картината и логиката на случилото се. От подобна гледна точка носталгията се визуализира, а и тълкува като неадекватно изображение на отшумяла и потънала в мрака на времето действителност, на нейни нрави и преобладаващи отношения или настроения сред обитателите на реалиите. Същественото е в подчертаване на значимостта и ценността на случилото се в това минало и на някое конкретно негово събитие, чийто ореол все още не е помръкнал, даже напротив – продължава да осветява и освещава и настоящето със смисъла си. Следователно подобен дискурс за тайнството на носталгията логично следва да отвежда към инструментално предизвикан и наложен семантичен „профил”, при и чрез който тя се привижда като идеологически астигматизъм или политизирано обусловен далтонизъм спрямо същността, спецификата на случващото се в живота. На тази основа е пределно ясно, че всяка истинност е поставена под въпрос, когато и където тя се свързва – пряко или косвено, – с носталгичните образи и тълкувания. Третирана по такъв начин, носталгията се оказва или показва като пределно бедно и деформиращо познавателно средство, което не е способно да предостави (на своя субект) една обективна, безпристрастна, достоверна и комплексна картина за характера и спецификата на отразените и оценените чрез него случки и събития. Всъщност, гледана от подобна зрителна точка, носталгията се обрисува като дезориентиращ фактор за социалната ориентация или реализация, за смисленото духовно-практическо присъствие и проявите на нейния субект в действителността. Тя не „улавя” в своите образи и оценки, а и посредством подбудителните средства на техните емоционални еквиваленти, богатствата на нюансировките в реалността. Вместо това, тя предлага огрубен, а и неверен, но затова пък емоционално-интимен образ на събитията, на по-общия план на времето и пространството на проявата им, с което не създава реалистични представи и оценки за действително случилото се. Така описвана и третирана, носталгията се оказва и доста странен феномен, защото тя, от една страна, сякаш отцепва и раздалечава миналото от настоящето, а от друга – непрестанно (по някакви причини и условности) ги свързва едно с друго. Нещо повече, макар че миналото си е отишло, то се оказва отново тук и дори много по-валидно и ценено отколкото е било някога, когато е имало статута на настояще. По такъв начин носталгията предлага и налага една постоянна конкуренция между миналото и настоящето, при която въпреки че онтологически миналото е победено от настоящето, първото символически се оказва доминиращия период, победителят при съпоставката и оценката на жизнените обстоятелства и нрави в двете времена. Така символичното се присмива, а и дори се възмогва над онтологично-станалото; носталгията се оказва арената за реванш на миналото над настоящото време/битие. Тя е необосновано абсолютизиран образ и недостоверно, дори прекалено превратно тълкувание за естеството и особеностите, за духа и ценността на миналото време, за статуса или за патоса на човешкото в и чрез обятията на това историческо време, за „истинската” стойност на събитийността, или за екзистенцията на хората в него. Носталгията е показателен, нарицателен, а затова и назидателен пример за това как човешкият ум се оказва невероятно обсебен от или мащабно подчинен на илюзии; как той е омагьосан от съответни предразсъдъци, покорен пред архаичната власт на идеологемни предубеждения; как човешкият манталитет се оказва, но и публично се показва и като „зомбиран” от някакви – нереалистични или явно неадекватни на съвременните нрави и обстоятелства, – идеи, оценки за миналото, за неговата цена. Поне в такава – скептична, песимистична или нихилистична – светлина се обрисуват, а и тълкуват природата и функциите на носталгията в циркулиращите днес политически, а още повече пък политизирани или идеологизирани дискурси. Дали обаче това са всичките „щрихи от портрета” на носталгията, така както ни я обрисуват, тълкуват днешните политико-идеологизирани публични дискурси? А и дали с казаното дотук се изчерпват всички ликове на носталгичното в прехода? Ако не приемем тезата, че с подобни – несъмнено едностранчиви и манипулативни – представи за естеството и функционалността на носталгията всичко трябва някак да приключи, остава ни – чрез изследователския анализ – да открием и обясним и онова, за което въпросните „богопомазани” и облагодетелствани от политическата конюнктура публични дискурси не говорят, не показват, което умишлено скриват. Най-напред следва да посочим съвсем немаловажния факт, че носталгията нито принципно, нито непосредствено е моралистичен феномен и морализаторски инструмент за социално-психично влияние и въздействие върху човека, общността. Тя всъщност е естетично-психологически ориентирана, а и консумативна по роля. Нейният субект иска да „потреби”, като преживее в даден момент, „селенията” й, без обаче да си задава терзаещите въпроси (или да си налага обяснения) защо това или някое друго събитие се е случило тъкмо по този, а не по някакъв друг начин. И следователно носталгията няма преки, директни или даже еднозначно постулирани гносеологически ангажименти, някакъв предпоставен епистемичен статус и патос. Следователно носталгията не е нито епистемологично, нито деонтологично стриктно ориентирана и контролирана. От нея не се очаква да предизвика чудеса от храброст и чудодейни преобразувания в обществото или в човешката природа. Тя носи върху плещите си друго бреме и мисия, които са психологически центрирани, поради което и нейният „работен график” е доста ограничен. Той не заема цялото социално или екзистенциално време на притежателя й. Този график обикновено е съсредоточен главно в отделни моменти, когато носталгикът се оказва в душевно благоразположение, или когато социалните/жизнените обстоятелства го подтикват да прибегне към спешната помощ и услугите на носталгичните образи и сравнения. Човек не може постоянно, във всеки свой поведенчески избор или акт, да се усеща като подвластен на дълга, безпределно верен на честта на пагона на носталгията. А точно това се опитват да ни вменят контра-носталгичните политизирани дискурси: че уличеният в носталгични провинения субект е верен до гроб на клетвата си пред фалша на носталгичното, а и че той никога не нарушава своята повинност към него. Освен това от носталгията изобщо не следват непосредствени обвинения и преки, незабавни присъди към настоящето, каквито политическите дискурси сякаш се опитват да ни наложат, че реално съществуват и че безотказно, целево действат. Разбира се, току-що казаното не означава, че носталгията изобщо, а и никога не е способна да предизвиква угризения или клеймящи оценки и присъди за онова, което сега – в настоящето – се оказва на повърхността, на „гребена на вълните” на събитийността и в екзистенциалната драма на живота на социалните субекти. Ала дори тя да е провокираща към появата и проявата на подобни оценки или присъди, не те са центъра на нейната функционалност, нито са сърцевина на смисловостта й. Дори когато подобни критично-негативни или дамгосващи оценки/присъди се появяват реално на хоризонта на носталгичния образ, те имат периферна роля, някакво допълващо предназначение. А и не с тях следва да почва/свършва неговият анализ! В носталгията тъкмо настоящето се оказва фон, спрямо когото миналото може или следва да разкрие своите черти, предимства, преимущества и позитиви. В нея то играе допълваща, второстепенна роля, докато именно миналото е поставено във фокуса на вниманието, то е стандарт и за последващите оценки на настоящето. Именно настоящето дава сцената, декорите, а нерядко даже и сценографията, или суфлираните реплики, които пък следва да привиждаме или чуваме в носталгията. Тъкмо обратното е с политико-идеологизираните дискурсивни „обрисовки” и трактовки на носталгията, с онези представи и тълкувания, които налагат някакъв точно определен контра-носталгичен патос, а и етос за реагиране на носталгичното. Този патос/етос поставя под лупата на своите оценки и присъди миналото, но само и единствено след като то е съизмеримо с духа или статуса на настоящето. Тук вече има рокада на местата, смяна на ролите – първостепенно се оказва настоящето, а миналото е изобразявано и тълкувано според мерките и логиките на настоящето. А и тъкмо подобна преобърната диспозиция на мястото и ролята на носталгията вече се оказва твърде съществена и за смислово-оценъчния патос на контра-носталгията. Контра-носталгичният дискурсен модус всякак се стреми или пък се опитва да припише, да вмени до безостатъчност преди всичко някакъв нравоучителен или морализаторски статус на носталгичния феномен, а оттам и на неговия ангажимент за влияние, дори за „ерозиране и промиване” на съзнанието на обсебените от него. Тъкмо контра-носталгичният патос и етос непрестанно и последователно се ангажират с формиране и утвърждаване, с възпроизвеждане и санкциониране на представата, че носталгията непременно обслужва или морализаторства за някого. Впрочем, този патос или етос създават определено интригантски изображения или интерпретации за естеството и конспиративните мисии на всяка една носталгия, която (според тях, демонстративно или подмолно) служи на нечия властова кауза. Затова и този патос/етос неуморно и постоянно създава и разпространява представи за носталгията, които трябва да предизвикват мнителност, съмнение и подозрение към нейното моментно или принципно присъствие и проявление в събитийността. Контра-носталгичното отношение публично демонстрира нежеланието да бъде поучавано от носталгията, дори когато тя не е изобщо способна на това нещо. Така, вместо да вижда замисления и унил, потопен в меланхолична тъга или мъка носталгичен образ, контра-носталгичното изобразяване и тълкувание непрекъснато привиждат в подобен образ гримасите или жестовете на подигравателно, унизително, оскърбително, арогантно и цинично проявление или поведение, на предизвикателно отношение в този образ. Вместо да вижда в носталгията интимно-съкровен начин да се „преживее” в едно по-друго време-пространство, което няма директни отношения и обноски със сега пулсиращото житие-битие, нито притежава предпоставени и предопределени ангажименти спрямо настоящето, контра-носталгичната иконография или реакция неизбежно подозират или са категорично убедени, че носталгията винаги се явява като съвсем съзнателен, умишлен, преднамерен, демонстративно афиширан упрек, като символичен линч на настоящето от образността и посланията на носталгията. Естествено е да се види, че при подобно манипулиране с носталгията върху нея се изсипват всевъзможни и некоректни оценки или присъди. Тя се обрисува от контра-носталгичното съзнание, чувство и поведение като някакво вместилище на фобии и мании към настоящето, които по презумпция следва да й принадлежат. Всъщност трябва да се осъзнае, че тези фобии и мании са иманентно присъщи не на носталгията по принцип, а че те принадлежат на контра-носталгичния манталитет, който – преднамерено, очевидно или пък завоалирано – ги вменява на носталгията. Именно настоящето ражда или „благославя” определени типове фобии, мании към самото себе си, но после – арогантно или по-деликатно, – ги приписва на миналото. Това е твърде стандартен начин да се „очиства гузната съвест” на настоящето чрез вменяването на собствените му пороци и грехове като присъщи само на миналото. Впрочем, по самото естество на своите чувствени параметри, носталгията не е директен призив за бунт, за суспендиране на настоящето, нито е факт на неговата битийна делегитимация. Тя съвсем определено е един символичен жест на известно несъвпадение или разминаване между „доброто старо” и днешното объркано време, от който обаче не бива да се правят генерализирани и още повече трагични изводи. Тъкмо това обаче изобщо и съвсем умишлено не се депозира и обяснява от контра-носталгичния патос. Вместо да я представи в „натура” (такава, каквото е по същността си всяка една форма на носталгия), този патос визуализира последната предимно като доста опасна и вирулентна битийна реалност, като заплаха срещу или като скверно посегателство върху свещения порядък на настоящето. И оттук вече директно или заобиколно се явяват и последствията, присъдите и орбитите, които може или трябва да не позволят или да се ограничат и забранят за/на носталгията в живота изобщо, и в реалностите му. Следователно спасението от носталгичните инвазии или господства (според контра-носталгичния патос или дискурс) не е в тяхното по-цялостно и обективно осмисляне и анализиране, а в априорното им изолиране и екстерниране от живота. Вместо коректно отношение и комплексно обяснение на сложната природа на носталгичните образи и чувства, контра-носталгичният етос и дискурс предлагат публично „дисциплиниране”, дори линчуване и даже екзекутиране на носталгията, при това без каквито и да са скрупули, сантименталности и угризения на съвестта. Вместо да я представи като нещо душевно-меко или крехко, този патос обрисува и дешифрира носталгията като противоположно състояние – определено в облика на една душевно-твърда, монолитна, решителна и последователна, доста жилава, вироглава, инатлива, капризно-себична природна даденост на носталгията. Вместо да проумява и обяснява на останалите хора, че носталгията се явява само някакъв моментен, случаен, спорадичен или епизодичен сегмент в цялостния живот на конкретен субект, контра-носталгичното тълкувание – обратното, – сякаш се стреми и опитва да наложи в публичните възприятия, мнения и нагласи идеята, че не става дума за нещо подобно; че темпоралността на носталгичното чувство не е краткотрайна и крехка, а – напротив, – тя е разположена доста трайно и навред в екзистенциалните отношения и прояви на субекта, и че има огромна власт над тях. По този начин обрисувана и изтълкувана, носталгията вече се представя не толкова като ориентирана най-вече към миналото, колкото като ангажирана (и то фундаментално!) с настоящето, с неговата дискредитация, символична анихилация. Следователно можем да забележим, че контра-носталгичният патос и етос по специфичен начин „преобръщат посоката на стрелата на времето”, която трябва да задава иманентното съдържание, смисловостта, а и функциите на носталгията. Вместо загнездено в и обсебено приоритетно от миналото, носталгичното чувство се описва (от контра-носталгичния патос/етос) като проникващо заплашително или застрашително към и поразяващо (и то съвсем преднамерено) най-вече настоящето. Всъщност коварството и перфидността на днешните доминиращи дискурси за носталгията улесняват и гарантират подобно „преобръщане”: носталгията сякаш ни се представя, а и тълкува не сама по себе си, и съвсем не такава, каквато тя е в действителност, а предимно или дори тотално чрез талантите на сервилния контра-носталгичен патос/етос. Така по-лесно и по-бързо, някак неусетно или дори без да се замислят, хората приемат портрета на носталгията, който обаче е „сътворен” от ръката и с подмолната умисъл на контра-носталгичния етос и патос спрямо нея. И, разбира се, трябва да сме наясно, че при такова положение ще имаме неочаквана среща не с оригинала, а с имитацията или даже с фалшификацията на носталгията. Това обаче не е достатъчно за противниците, преследвачите на носталгията! На тях им липсва още нещо, за да може тя по-цялостно да бъде разобличена и даже мигом осквернена, поругана, кощунствено преиначена и публично малтретирана. И тъкмо поради такива задкулисни, а и аморални подбуди, намерения или основания, носталгията трябва да се „разкраси” с още негативни, а и отблъскващи референции. Носталгията винаги е селективна по дух и мисия. Тя пробира, сортира или отличава само определени, а съвсем не всички или всякакви черти на миналото. Тя не е някакъв компендиум на репрезентации и изчерпателни тълкувания за всичко, което принадлежи на миналото или се съхранява в съкровищниците на паметта. Но такава тя изглежда в очите, като такава тя се преживява в душите на хората, които се нуждаят от нея, които търсят в обятията й утеха, лек или бягство от реалността. Впрочем, би ли било изобщо разумно да се предполага, че носталгията може да предпоставя и насърчава безогледен ламтеж и стремеж всичко от миналото да се струпа в нейните изображения, тълкувания или послания?! Какъв интерес тогава би имал и самият субект на носталгичния образ, ако това е реално възможно, и даже е неизбежно! За този субект не всичко от миналия живот е ценно, поради което и не всичко следва да премине през „чистилището” на носталгичната консистенция. Съвсем другояче гледат на подобна референция критиците и отрицателите на носталгията. За тях тя никога не е ангажирана приоритетно със селективност на конкретна събитийност, с предпочитание и дори фаворизация на отделни случки, в светлината на които да се поставят и други жизнени епизоди или полета на човека. Да се представи и разтълкува тя в подобен контекст би значело рязко да се намалят възможностите за спекулация или манипулация с нейните функционални габарити. Критиците, нихилистите, отрицателите на или циниците спрямо носталгията неуморно, последователно, систематично и най-категорично я разобличават, хулят или пък низвергват, защото виждат в нейните „сквернословни и греховни” образи не някое селектирано минало, а понеже провиждат (или се опитват да вменят) в тях най-вече тотално-сакрализирания образ на миналото изобщо, тоталитарната власт на символните капитали на това минало в неморална и пристрастна баталия с това, което принадлежи на и характеризира настоящето, според преценките на тези субекти. Политизираните публични дискурси за носталгията винаги се стремят или се опитват да я опишат като генерализирана или генерализираща присъда от страна на миналото, видяно като някаква тоталност, спрямо новото битие на настоящето, поради което носталгията заслужава не частично, а цялостно да бъде дамгосвана. Така например, когато днес някои хора публично заявяват, че социалните условия или конкретни нрави на миналото са несъмнено по-добри от тези, които са присъщи и властващи в преходното ни настояще, им се противопоставя присъдата, че те се опитват да оправдават и възхваляват цялото историческо минало; че чрез отделни негови черти се стремят да го оневинят за всичките му слабости и вини, прегрешения и дори престъпления, които то е породило и утвърдило в, със себе си. Носталгията не отрича проблемността, дори колизиите или конфликтите в миналото, но за нея не те са най-важното. И дори когато са във фокуса на интереса й, носталгията по-скоро подсказва и доста повече показва тяхната екзистенциална приемливост и поносимост, ако не пък и тяхната доброкачествена разрешимост. За разлика от носталгичния дискурс или наратив, контра-носталгичните разкази сякаш са изцяло ориентирани и ангажирани в обратна посока. Те показват, че носталгията е мнимо прикритие и въображаема защита срещу разкритие/изобличение на всички онези сериозни проблеми, тежки противоречия, драматични колизии или нерешими конфликти, които са представлявали интимната същност на въпросното минало. Обрисувайки и тълкувайки естеството и мисията на носталгията, различните контра-носталгични разкази, логики и техники всъщност й приписват собствените си доводи и аргументи, като ги представят за имплицитна природа на носталгията. Следователно се сблъскваме с присъствието и проявата на определено, и то преднамерено осъществено, раздвояване на погледа. Това съвсем не е случайно, а е напълно умишлено и телеологическо обосновано. Неартикулираният довод или пък аргумент в тази крайно деликатна, но затова достатъчно конфузна, ситуация тук се състои в следното: тревогите, опасенията, фобиите и даже маниите от преследване на настоящето от кошмарите и призраците на миналото изобщо не идват от някакво селектирано, минимизирано и интимизирано в душевния свят на човека „качество” на миналото, което намира свои пътища и излази чрез носталгични образи, чувства. Подобни негативни емоционално-психични картини и ментални настройки могат и трябва да са реална заплаха за настоящето само ако те дават подслон и защита на тотални характеристики и щения на миналото в конкуренцията му с настоящето. В това се състои публично неогласеният маниер на иконография и тълкуване на всяка носталгия. Защото едно селектирано и интимно-преживяно житейско събитие няма за човека кой знае какви сериозни и мащабни последици, освен ако не е свързано органично с и не подсказва за прикрити в него тоталитарни импулси и намерения. Носталгичното може да бъде дори мелодраматично за конкретния човек, но за политизирания субект то никога не бива да е такова; тъкмо напротив, всяка една публична или интимна мелодраматичност се, трябва да се привижда като маскиращ жест на нещо далеч по-дълбоко, по-радикално и базисно, което обаче доста умело се спотайва, повече или по-малко нескопосано или изтънчено се явява зад или чрез услугите на носталгичния образ, а и на породеното от него, и преживяното чувство. На сърцераздирателната мелодрама на носталгията, контра-носталгията би следвало – както го и прави, – да противопостави хладнокръвие и студенокръвие, една емоционална студенина или бездушност, която обаче може да бъде „облечена” в одеянията на афективна разпаленост, на изблици от страсти и взрив на нерви. Дори „сянката” на подобна тоталност реално да не съществува и въздейства, тя неизбежно следва да бъде „преоткрита”, разобличена от опонентите и враговете на въпросния носталгичен – истински или вменено-приписан – сюжет. Нещо друго: ако липсва осезаемо наличие или дори символична „сянка” на подобно усещане, то трябва да се намерят спешно пътища и средства това да се случи като тя се създаде. Следователно тъкмо навреме, а и на място, изниква проблемът за особеното „конструиране или реконструиране” на публични версии за носталгичното – преди то да бъде качено върху ужасните клади на неговото преднамерено остракиране и линчуване, разбира се, чрез посредничеството на контра-носталгичните дискурси. Подобен инструментален конструктивизъм спрямо носталгичното трябва да замаскира един друг телеологически преследван „трансфер” – този на превръщане на конкретното в абстрактно, и то абстрактно с тотални референции и функции. Защото ако носталгичният образ се вторачва в нещо конкретно, което може дори и да разпространява известно смислово-ценностно лъчение и върху други близки или по-дистанцирани „парцели” в душевния мир на човека, то политизираният дискурс трябва да го представи и оцени като една тотална абстрактност в и спрямо живота. На всичко отгоре, подобна тотална абстрактност трябва да се оказва вредна и опасна, или най-малкото да бъде представена и обяснена като смислово куха и празна. Само чрез подобни маньоври носталгията може да се преиначи или преобрази, да придобие други смислови и функционални характеристики и особености, които не са й естествено принадлежащи, но пък са изкуствено или умишлено й предписани. “Светата инквизиция” на такива политизирани и публични дискурси винаги се опира върху оглушително, но и заплашително звучащите проклятия или анатеми спрямо провиненията, грехопаденията на конкретно-взет носталгичен образ/сюжет. Подобни проклятия или анатеми се оказват чудотворното средство, посредством което носталгията се превръща от интимно-символичен свят в органична съставка и тотално свързана референция на съдържание, което противоречи на настоящето; което е разпростряло своите опасни пипала по всички посоки, до всички краища на жизнения свят на хората, проникнало е и заплашва всички фибри на екзистенцията. С други думи проклятието или анатемата над носталгията само публично трябва да удостоверят, да легитимират нещо, което е априорно предпоставено и известно: че носталгията е битийно опасна и зловредна за хомеостазиса на пулсиращия живот, че тя дръзко и вероломно нарушава свещения, но и осветения порядък, каноните и скрижалите на настоящето, предизвиква и конфронтира с ценностните му образци. Политизираният дискурс за носталгията си играе с определени символични луминарни консеквенции. Тъй като мракът, тъмнината се представят като убежища на смъртта, на демоничните начала, на сатанинските капризи и гнусни похищения, то и миналото като отишло си битие, като потънало в мрака, бездната на вечността, следва да се декорира с подобни (смислово-ценностни и емоционални) значения. И обратното, понеже настоящето е символ на пулсиращия и витално проявяващия се живот, то се асоциира със светлината, с всичките й митологически предимства. На тази дискретна база вече (сама по себе си) всяка конкуренция или баталия между миналото и настоящето трябва да се приема като символично-метафорична битка на мрака и светлината, на положени в и присъщи на тях енергийни роли, потенции. Тъй като в живота липсва симетрично и оправдано равновесие, равноправие между тъмните и светлите начала и реалии, политизирано-публичният дискурс за носталгията трябва да ги разположи и удържи в конкретно определени сфери. За естествения притежател на носталгични образи или чувства това се случва като те – тези образи или тези чувства, – се възприемат откъм тяхната светла и добра страна. За опонента и противника на конкретния носталгичен образ обаче той следва да се постави в рамката, в пейзажа, в потресаващата логика на тъмни начала и зли сили. Впрочем, няма как който да е човек да бъде тотално и завинаги ваксиниран срещу евентуални пришествия и покушения на душевния му мир от носталгични пристъпи, от разноликото и разнородното значение на носталгията за него самия. В своя минал, настоящ или бъдещ живот човек няма как да е бил опазен от напастта и нашествията на някакви носталгични нотки, мисли, преживявания или състояния, колкото на думи и да твърди, и да убеждава околните, че той не питае носталгии. В този план трябва още да се допълни и това, че в качеството си на опонент или враг на (конкретно демонстрирана или практикувана от други лица и групи) носталгия, човек по никой начин не си спестява наличието, действието на собствена носталгия спрямо други събитийни казуси, породена от или пораждаща носталгични ефекти. Ала това още означава, че дори когато даден субект публично заклеймява (и то от значими за него принципни съображения и позиции) носталгията, той – в същото това време – не може/трябва да се окаже и тотално стерилен за всякаква носталгия. Следователно политизираният дискурс, насочен злостно срещу носталгията, съвсем не елиминира, а – тъкмо обратното, дискретно, иносказателно, неусетно, но и твърде последователно – предпоставя, допуска и завоалирано стимулира друга модификация на носталгичния феномен, свързана и с по-различни нейни употреби. Или дори и когато употребите на противоборстващи си носталгии изглеждат като еднакви, външно-формално тъждествени, то всъщност разликата се състои именно в мотивационната биография на експлоатацията на отделните носталгии, както и в смислово-ценностната парадигма и във функционалната мисия на всяка носталгия. Тъкмо това флагрантно се забелязва в днешно време, когато тоталният огън по носталгията към социализма изобщо не прикрива паралелните демонстрации на носталгични настроения, нагласи, визии и фаворизации за други времена и нрави, които са исторически и социален, ценностен и идеологически контрапункт на това, което се оказва сърцевина или феноменология на социалистическото време-битие. Така антипатията и откровената враждебност или ненавист към чуждата носталгия може удобно (и дори сиамски!) да съжителства с прекомерна симпатия, с пламенно чувство и непресъхваща грижовност към възпроизводството на друг тип носталгия, която притежава смислово-ценностна роля и има съдбовно значение за този субект. В този смисъл трябва да се посочи, че в политизираните публични нагласи и дискурси срещу носталгията се дава път и светъл шанс на принципа „кой кого”, а съвсем не на тотално осъждане, премахване на носталгията изобщо, по принцип; независимо, че именно с подобни идейно-ценностни флагове и послания може да дефилира и самата контра-носталгична ориентация и практическата й реализация. Претенцията „да се премахнат всички носталгии” е само превърната форма или начин да се дезавуира и дискредитира конкретно-определен типаж на подобно изобразяване и тълкуване на историческото минало, на събития или фигури в него. Тя е начин да се разчисти пътя и да се гарантира жизнено пространство на друг тип носталгични нагласи и настроения, които обаче трябва и да бъдат представени на публичното внимание не като носталгични феномени, а като нещо различно от тях. С други думи, тук изниква проблемът за дегизирането, имитацията и воалирането на носталгичното, което да се депозира пред публичността в други ликове и форми. Именно такава възможност дава шанс носталгичното да се преоблича и прокарва в други силуети, дори като то се представя и в контра-носталгични одежди и форми. Днес очевидно виждаме как саморазправата с конкретен тип носталгия се опира върху носталгични мотиви и аргументи от противоположно естество, както и че всъщност става дума за промяна на статуса в символните и властовите йерархии на носталгиите, които са приютени в различни паметови наследства и са впрегнати да обслужват историческото, социално-политическото въображение на други лица. Съвсем нормално и разбираемо е, че за който и да е човек миналото може да бъде „доброто старо време” не с всичките свои черти, свойства, предимства или недостатъци, а само с някои от тези негови референции, с определени постижения в миналото, които имат смислово-емоционална стойност и значение за този човек. И тъкмо това идейно и емоционално-образно възпроизвежда носталгичният образ. Дори когато човек твърди, че е доволен, щастлив от изминатия биографичен и житейски път, даже тогава носталгията по миналото не е някаква математически пресметната съвкупност от всичките му преживелици. А в подобни твърдения би следвало да се съзират и проумяват мотивите на такъв човек: а именно, че той помни онова добро, красиво и истинско в своя предишен живот, което доминира в него, без да обръща по-специално внимание на лошите, грозни и погрешни страни в събитията, които е преживял досега, които несъмнено са били част от живота му. И точно в този си ангажимент носталгията сякаш (доста непринудено) се присмива и опровергава мъдростта на старинната френска поговорка, според която споменът за лошото има много дълга следа, докато този за доброто си отива прекалено бързо. Вярно е, че носталгията е предпочитателно адресирана, че тя фаворизира по свои пътища или начини подобни сегменти от или в тоталното битие на миналото. И няма нужда това да се прикрива, нито да се отрича при анализите на носталгията. Но това съвсем не е нейното единствено и истинско лице, поради което би следвало да проявим повече внимание и търпение, когато „нищим” темата за носталгията. Точно тази дискретна избирателност или деликатна преференциалност на нещо от миналото трябва да бъде премълчана, прикрита или преиначена от страна на опонентите, противниците и враговете на присъствието и ролята на носталгията. Според тях е необходимо пред публичността да се разкрие и разобличи коварната конспирация, зловещият умисъл или заговор на конкретно-дискредитираната или репресираната форма на носталгия като й се припишат, като дори се вменят редица изобщо неприсъстващи в нейната същност и функции характеристики, които вече постфактум – след като са конструирани и публично демонстрирани, – трябва да са ситуативна или перманентна мишена на политизирани оценки, присъди и санкции. Следователно ментално или емоционално можем да се „спречкаме” с особен феномен на дисперсия и дифузия на отделни референции на носталгичния образ, които се извадени от имплицитната логика на тяхното функционално обръщение, за да се преобразуват и представят в нещо по-различно или дори антиподно на тях. Впрочем, противниците и враговете на носталгията съвсем преднамерено изпускат от вниманието си или пречат на публичното внимание да прозре, разбере, че носталгията не е еластичен и пластичен феномен, който може с непонятна бързина или с неподозирана лекота да се разпростре върху целия жизнен свят на човека. Враговете на конкретна носталгия експлоатират амбивалентни варианти за нейното дискредитиране и репресиране. От една страна, те се стремят и опитват да я представят публично като нещо закостеняло, метафизически втвърдено, ригидно и неподвластно на промени и преобразувания. От друга страна обаче, те понякога се стараят да я визуализират като нещо опасно флуидно, дифузно, еластично, гъвкаво и користно променливо, за да прикрие то своите съкровени, но и зловещи тайнства. Тук също може да се прозрат някои екстраполации с митологичните референции на твърдата вещественост или на течливите или въздухообразни съставки на живота. Носталгията винаги си има свое съкровено кътче в душевността на човека и много рядко тя може да се превърне в постоянен или пък вездесъщ психичен тонус. Тя се появява, проявява в цялото си великолепие в отделни моменти от житейската драма или орисия на субекта, когато с нещо настоящето го настъпва болезнено и на тази база субектът волно-неволно почва да сверява и сравнява двете времена. Така че ако настоящето не създава и не втвърдява свои особени „мазоли” в душевността на човека, няма как и носталгията да бъде техен лек, или тяхна остра болка! Както мазолите, така и носталгията не боли постоянно, а отвреме на време, при случай, когато нещо започва да „убива”, да е неудобно за сетивността на страдащия човек! Тъкмо подобна съсредоточеност и проявеност на носталгичните мотиви би следвало да бъде отречена или преиначена от противниците на носталгията. За да се случи това, обаче враговете на конкретни носталгични идеи, образи и емоции се виждат принудени да разтеглят епизодичността по протежение на тоталността на човешкия – личен или обществен – живот, да придадат друга визия или мисия на носталгичното, за да може – на тази подработена основа – то да се заклейми някак. Само по такъв начин, чрез подобни манипулации, спекулации и фалшификации на истинското, на реалното житие-битие на конкретна носталгия, последната може да бъде публично представена и дамгосана като обществено-вредна или дори опасна. Тихата меланхолия или интимно-преживяната тъга в и чрез носталгията не могат да са аналогични на еурофичността, екстаза, душевните трансове или даже изблици, каквото приписват на носталгията нейните отявлени опоненти и врагове. Вместо да е ситуативно-моментен „пришълец” в душевния мир на човека, чакан или неочакван гостенин в интимността на субекта, носталгията бива описана и разобличена като постоянна идейно-емоционална доминанта, а и едва ли не като най-важната характеристика на темперамента и характера на конкретния й носител. За противниците на конкретна носталгия сякаш нямат абсолютно никакво значение характеровите или темпераментовите особености на нейния притежател. Дали човек е холерик, сангвиник, меланхолик или флегматик, това за изобличителя на носталгията е без значение; макар да е пределно ясно, че субект с определен тип темперамент може да бъде повече/по-малко склонен към, нуждаещ се от носталгии. Разбира се, подобно пренебрежение към психичните особености на субекта е крайно потребно и наложително при идеологизираните дискурси за носталгията. В политиката е важно как и защо може или трябва конкретно-ситуативно, дори конюктурно и користно да се използват всички особености на хората, в т.ч. и някои техни характерови или темпераментови особености. За нея са важни и нужни онези човешки специфики, които са благоприятни за манипулации и спекулации. Това не значи, че при опровергаването или публичното линчуване на носталгията политизираните субекти естествено би трябвало да се съобразяват с индивидуално-темпераментовите черти на жертвите си. Когато символично се дискредитира или репресира носталгията на дадена човешка общност (била тя политическа, партийна или друга), съдниците и екзекуторите на въпросната носталгия изобщо не търсят оправдателни, оневинителни или смекчаващи основания и мотиви за наличието и действието й в конкретен тип (темпераментово-структурирани) индивиди. Понеже човешките групи или общности нямат единен и монолитен, постоянен и тотално присъщ им темперамент, те – при различни обществено-исторически казуси или ситуации, – могат да изглеждат и като притежатели на различни темпераменти. В едни ситуации те могат да изглеждат като меланхолични или флегматични; в някои други – по-екстремни или критично-съдбовни за тях обстановки, – те обаче сякаш си сменят темпераментовия профил и започват да изглеждат някак си по другояче: например като холерично, или като сангвинично „форматирани” социални субекти. За противниците и враговете на конкретно-даден тип носталгия обаче това всъщност е само инструментално значимо, но то – само по себе си – няма някакво по-специално, да не говорим изобщо за кардинално значение при техните прояви. Това всъщност подсказва, че експлоатацията на контра-носталгични по дух дискурси може да се опира на особена депсихологизация на обектите и жертвите, което не значи, че в други отношения тези дискурси пренебрегват психологически благоприятните за тях дадености на конкретната ситуация, но и на хората в нея. В политизираните дискурси носталгията се описва и като някакво тотално психично състояние, хегемонна, властно доминираща и напълно несъобразяваща се с всички останали индивидуални специфики на човека характеристика, или като някоя свръхреалност, която дирижира и подчинява на себе си всички други страни на жизненото самоусещане, менталната ориентация или поведението на субекта й. Спекулацията и фалшифицирането на истините в политизираните дискурси за носталгията се проявяват и в още нещо: при носталгията е важен не толкова или дори не само духът на времето, колкото уютът във времето и на спомена за него. Именно този аспект се оказва смислова сърцевина и мотивационна фокусираност в съдържанието и функционалните особености на всяка един носталгичен модус. Не духът на времето, взет сам по себе си, а неговото интимно-значимо и ценностно-позитивно преживяване от субекта на носталгията се оказват най-важните за нея. Носталгията винаги акцентира върху интериорността на живяното време, а не на неговата екстериорност, на външността и отчуждеността му спрямо субекта. За нея са важни преди всичко душевните резонанси, нюансировки на преживяното, а съвсем не толкова някаква гола утилитарност и повърхностна ефектност от него. И ако тя по призвание и съдба е такъв своебразен „домосед”, то дълг и отговорност на политическите дискурси са тя да бъде представена точно по обратния начин, т.е. като обсебена от манията непрекъснато да бъде на публичен показ, да шокира или да провокира хорските внимания, психики и съзнания със своите претенции, изяви. Само така изрисувана и разтълкувана, носталгията може да бъде позорно наказана. Носталгията изобщо не се занимава с педантичен и многостранен анализ на случилото се в миналото на субекта. Тя не посочва назидателно с пръст липсата или провиненията на определени институционални форми на живот. Носталгията дискретно акцентира на отсъствието или на радикалната промяна в тези форми на живот в настоящето, понеже те вече не притежават предишния екзистенциален или психо-емоционален уют, душевната топлота, съкровенност на преживяването в тях. Възможно е някога – в прегръдките на миналото, но когато то е било още в качеството си на настояще, – подобен уют да не е бил дори забелязван, нито ценен така, както това вече се случва след превръщането на прежното настояще в минало. Тук и сега обаче, в настоящето, което се отличава с разрива и дори с раздора между времената и жизнените обстоятелства или нрави, които ги съпровождат, този уют попада под лупата на вниманието, във фокуса на душевните размисли и терзания. От незабелязаните, пренебрегвани преди или потайни кътчета на паметта днес се прави специфична символична „ексхумация” на някои определени спомени, дори на тяхното ревитализиране и фаворизиране в мирогледната ориентация на субекта. Тези спомени (или колекции от тях) се изкачват по стълбицата на йерархиите на паметовите наследства, и съобразно на това придобиват силна мотивационна роля в конкретни мигновения и ситуации на „пътуване” в и консумиране на носталгията. Носталгията никога не може да бъде едновременно случващ се и символно фаворизиран образ на дадено събитие, притежаващо интимна ценност за субекта й. За да приеме тя своето истинско битие или „бойното си кръщение”, носталгията би следвало да бъде отдалечена, темпорално дистанцирана от своята фабула, а дори и сюжетът на носталгичния образ да не съвпада изцяло със сюжета на самата случка. Разбира се, казаното не означава, че уютът на носталгичният образ следва да се представя като напълно изкуствено, телеологически-компенсаторно образувание или като приложен инструмент за социалната ориентация и реализация на субекта. Не всички носталгични образи са изцяло конструирани или са създадени сякаш от нищото. Много от тях реално притежават в биографията на миналото „добро старо време” и своите естествени, действително случили се или въздействащи корелати. Последните обаче в новото време, в пулсиращото настояще, могат да бъдат както преувеличени, така и смалени, дори принизени по своята ценност или значимост. Тъкмо поради това обстоятелство носталгията не винаги е само, и не е просто една чисто ментална, мнемонично-фантазна дейност, гарнирана и със съответни емоции. Тя наистина може да бъде реална връзка, път, който съединява времената, модус, който пренася нещо от едно в друго измерение на темпоралността и екзистенцията. Банално-идеологизираният прочит на носталгията обикновено се свежда до известна (смислово-ценностна) девалвация на настоящето и свръхвалоризация на миналото. Срещу прелестите на отшумялото и незабравимо „добро старо време” и пълнокръвния живот на субекта в него, носталгията противопоставя смутното или прекалено ограничаващото жизнените изяви на субекта й сегашно време или битие. Така в картинността на носталгичния образ миналото сякаш добива изключителна смислова и ценностна аура; то се обрисува като изпълнено с човешка топлота или уютна екзистенциална нагласа. В противоположност на подобна – реална или пък и хиперболизирана – аркадия на жизнените обстоятелства и нрави в „златното време” носталгията предлага безсмислеността, ограничеността и хаотичността, пълнотата на едно обществено-историческо време, която се оказва празнота в екзистенциален план, пустота в душевния мир на носталгичния субект. Вместо органично сплетени и взаимодопълващи се жизнени обстоятелства или нрави в „златното време”, сега вече настоящето сервира излишества от разпокъсани житейски обстоятелства, от разпадащи или формиращи се, но ненавистно гледащи едни към други нрави, и пр. На идилията на миналото драстично и контрастно противостои баналността или екстремността на едно настояще, което не носи никакъв душевен уют, интимно значимо очарование. Вместо някакъв спокоен, нормален, но и упорядъчен живот в и чрез духа на миналото, носталгията ясно и оглушително посочва към объркания, ненормален и хаотичен свят на социални или жизнени обстоятелства, на тревожни или опасни промени и преобразувания, които посягат към и раняват душевността на субекта й. Вместо една душевна удовлетвореност, излъчвана от порите на миналото, което е обрисувано със симпатия и страст от носталгията, последната подсказва за някаква актуална обърканост, за душевен смут, тежки вътрешни драми и терзания. Срещу символния аромат на носталгично-фаворизираното минало, носталгията си позволява или вменява задължението да покаже миризмите, вонята на настоящето. Противно на подреденият, организиран и нормален жизнен свят от „доброто старо време”, носталгията лансира и дискретно порицава сегашния дезорганизиран и социопатно изглеждащ свят на променените днес реалности, нрави и привички. Казаното, разбира се, съвсем не значи, че носталгията не може да посети човека, дори когато той живее добре и спокойно, не му липсва нещо важно в живота. Дори при подобен социален статус и душевен комфорт, човек понякога може с удоволствие да си позволи сувенирите или десертите на моментно гостуващи му носталгични образи. Носталгията откъсва части от някаква (реална или имагинерна) тоталност и ги представя като завършени и дори съвършени. Същевременно тя конфронтира на преизпълнената с противоречия, незавършеност, вътрешно препираща и оспорваща се настояща реалност. Така се стига и до дискретен разрив между континуитета и дисконтинуитета на миналото и настоящето. Миналото се оказва обител на една, доста приемлива и смислово-ценностно призната и ценена, толерирана и понякога фаворизирана континуалност, докато настоящето се показва като хронотопос на дисконтинуитетни процеси и тенденции, като символично-репресивен жест, който се стреми и опитва да изпрати по-бързо прежната континуалност в царството на безпаметството и на забравата за миналото, за неговите особености и предимства. Разбира се, при тези „игри” на носталгията се забравя или пренебрегва едно друго, не по-малко съществено обстоятелство: това, че самото минало в качеството му някога на настояще също така е било в ролята на своеобразен съдник или палач на предхождащата го континуалност, на смисловата цялост по по-прежните нрави. Но не е ли носталгията онова закъсняло отмъщение, което ни завръща към определен сегмент на социалния или, още по-точно, на екзистенциалния уют, който минали реалности и нрави са правели възможен и реален в дадени форми/степени? Това закъсняло отмъщение на духовете, призраците на уютното минало обаче идва в тъкмо определен – и то в точния, – момент, когато дефицитът на подобен уют в актуално-пулсиращата действителност става наистина прекалено осезаем, усеща се неимоверно болезнено. Подобно отмъщение не цели да възстанови онтологически изгубения (в здрача на времето) уют – това е невъзможно да се случи по никакъв начин. То преследва нещо друго: чрез паметта за миналия уют да се конфронтира (въображаемо, вербално и афективно) с екзистенциалната неуютност на сегашното време. Защото това време вече е символично бреме, което е ограничило, изолирало или унищожило – частично или напълно – възможностите и проходите за подобен (социален или персонално-екзистенциален) уют – такъв, какъвто е имало или поне се привижда в носталгизираната идилия и споменния ренесанс на златното минало. Така погледната, носталгията е своеобразна оценка и дори присъда над един солиден недостиг в иначе пренаситеното с далеч повече събития, новости и дори излишества настояще, спрямо „нормалността” или дори изобилието на черти и реалии на визирания уют. Колкото повече пулсиращото настояще е еманципирано спрямо миналото, толкова и по-осезаемо то отнема, ограбва и премахва шансовете за живот на подобен уют. И новите координатни системи на живота и жизнения свят на човека не компенсират, не заглушават, не прикриват, не премахват напълно следите на паметта или на спомените за някогашния душевно-екзистенциален уют. Последният сега – в настоящето – почва да се забелязва и да се цени далеч повече, отколкото това се е случвало в тъканта на миналото, което то е било настояще обществено-историческо или екзистенциално време. Загубата му го превръща от баналност в еталон на съществуване, от средство – в цел или интимно-преживявана съкровена ценност за човека, притежател и ползвател на образите на носталгията. И дори когато на човек не му липсват кой знае колко неща в живота, той може пак да прибегне до необикновените услуги на носталгичните образи или преживявания. Разбира се, всичко казано дотук съвсем не може да се приема като някаква оправдателна присъда или даже като апология на ролята на носталгията в живота. Като всеки социокултурен феномен носталгията има сложна и дори противоречива природа, разнолики проявления и разнородни функционални ангажименти. В духа на времето тя изменя своите маниери на присъствие и влияние над човека/социума. Затова и не бива едностранчиво тя бъде или тотално отричана и клеймена, или всячески да се оневинява и възвеличава за влиянията и въздействията й върху човека. И тъкмо поради това искреният призив и нескритото послание на тези наши редове са да сме особено внимателни, коректни, обективни, безпристрастни, аналитични, а също и проницателни при срещите с различните ликове, с всевъзможните превъплъщения и изненади на носталгията. А преди още да се произнесем сурово върху нейното моментно проявление, нека се замислим дали няма и ние да постъпим като други лица и групи, които публично оповестяват и прекалено страстно разпространяват спекулативно-фалшифицираните версии за „истинското лице” на носталгията, с което да се натрапват унифицирани и инструментални представи за нейните присъствия и значения, независимо дали правят такава – основна, а понякога даже и фатална – грешка най-съзнателно и преднамерено, или пък съвсем неволно, а и несъзнателно. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|