Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
Църквата като тайнство на общение
Изтегляне 1.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 5.1.1. „Cum Ecclesia sit - И тъй като Църквата е”
- 5.1.2. „In Christo, veluti sacramentum - в Христос като тайнство”
5. Църквата като тайнство на общение5.1. Тълкуване на LG 1Вторият Ватикански икуменичен събор е приел концепцията за тайнството в еклесиологията. Не може да се каже, че е употребявал тази дума в изобилие162, но го е направил по значими поводи. От друга страна, поради дълбоката еквивалентност между sacramentum (тайнство) и mysterium (тайна) в този контекст и ако се отбележат перифразите, които изразяват идеята без понятието (думата)163, може да се признае, че основата на тази доктрина е на лице. Стойността на тази доктрина (учение) е голямо и има своите корени в една широка традиция, която започва от Отците към Схоластиката и от класическата теология към предсъборното еклесиално подновяване (Y. Congar, O. Semmeroth, K. Rahner), но не винаги разделена от недоразумения. Ние вече въведохме проблема със сакраменталността (тайнството) на Църквата и подчертахме проблематиката, която се очертава от незабавното разместване (trasposizione - преместване) на традиционната сакраментална теория от сакраменталността (тайнството) на Църквата. Подобно изпълнение води до една уникална концепция за Църквата, въз основа на идеята за видими и инструментални дейности. Сега разбирането на Църквата не може да бъде ограничено до това на някои нейни действия, дори и да са най-„свети”, но трябва да се върнем към нейното същество (битие) и към това, което то означава. С други думи, сакраменталността е, от една страна, аналогова концепция, и от друга страна, произхожда от една реалност, която изразява едно същество, а не просто само един начин на действие. И затова трябва да разгледаме по-точно това, за което ни говори Съборът, а именно това, което е най-изразително за сакраменталността на Църквата така, както е предвидено в LG 1: „И тъй като Църквата е в известен смисъл в Христос като тайнство, тоест едновременно знак и средство за съкровеното единение с Бога и за единството на целия човешки род, тя възнамерява да прояви именно своята природа и всеобща мисия както пред верните си, така и пред целия свят, като продължи учението си от преходните събори ” Този текст представя важни индикации: 5.1.1. „Cum Ecclesia sit - И тъй като Църквата е”Фразата „Cum Ecclesia sit” включва две предложения, една основна (Църквата смята да изясни своята същност (natura) и мисия), и една алтернативна, въведена от Cum sit. Целта е да се запознаем със същността на Църквата, а след това и с нейната мисия, посочвайки на първо място нейната сакраменталност като това, което най-добре я представя в нейното същество (essere) и действие (agire). По този начин са представени глави I и II на LG: първа глава настоява за произхода и единството на Църквата, докато втора глава представя нейното пътуване във времето (дори и да е представено нещо от битието на Църквата, особено в нейното същество като „Божи народ”, народ събран от тринитарния живот на Самия Бог), пътуване изцяло посветено на разпространението на спасението. 5.1.2. „In Christo, veluti sacramentum - в Христос като тайнство”Веднага след това идва думата „In Christo”, която по някакъв начин повтаря началното изречение на параграфа. „Lumen gentium cum sit Christus - Христос е светлината на народите”. Имено това повтаряне е знак на „христоцентризма” в Съборната (т.е. на Втория Ватикански събор) еклесиология164. С други думи, позоваването на тайната на Църквата е тайна на Христос, и сакраменталността на Църквата трябва да бъде приета заедно със сакраменталността на Христос. Именно сакраменталността на Христос е фундаментална, а сакраменталността на Църквата участва в тази на Христос. Разбирането на сакраменталността на Църквата не тръгва от сакраменталността на седемте тайнства, а от самия Христос. Но коя е тази фундаментална сакраменталност на Христос? Както вече подчертахме, не може да е Неговата теандричност (съединението на двете природи на Исус), тъй като Църквата не участва в нея, а е Неговата човешка пълна с благодат природа, и благодарение на това Той комуникира благодатта на човеците (grazia capitale). С други думи в пълен смисъл за Христос, а за Църквата по някакъв начин, трябва на първо място да разгледаме действителността на благодатта и на второ място същата тази реалност, когато се предава, съществото преди самата операция, това, което е дадено и това, което се притежава. Човешката природа на Христос не е замислена като инертен инструмент, посредством който преминава благодатта, идваща от Бога; тя е свята, изпълнена с благодат и това, което тя означава и дава инструментално е това, което притежава в пълнота165. Това позоваване на Христос, начало на всяко тайнство, ни показва, че трябва да вземем нещата „отгоре” (отгоре надолу), според следната схема: притежаваната в пълнота благодат видимо присъства и се комуникира видимо. Редът е следният: 1) реалността на спасението и 2) средството за неговата комуникация (предаване); т.е. на нас ни се казва, че на първо място Христос и спасението, а на второ място, знаейки, че Той е спасението, Той ни казва това, което е. Ако вземем нещата „отдолу” (отдолу на горе), според класическата схема, която идва от седемте тайнства, акцентът ще бъде поставен върху средствата на спасение, рискувайки да се пропусне (изпусне), че те са израз на пълнота, която тече през тях. Пълнотата се намира в Христос и Църквата получава от своята връзка с Христос (тя е Тяло, на което Христос е Глава; тя е Съпруга, с която Христос се е съединил в едно тяло) реалността на спасението, тази пълнота, която тя комуникира166. Тръгвайки от гореказаното можем да предложим следната схема:
В крайна сметка се разбира защо трябва да се изключи всяка дуалност между вътрешното общение на благодат и външната общност: Църквата е реалността на спасението, Мистичното тяло на Господа, физическата форма на това спасение, което се изразява в този свят, за да общува (пре-даде). Така става ясно как това представяне на сакраменталността на Църквата, основана върху тази на Христос, може да поднови въпроса за църковната принадлежност. Това съответствие на Тялото с неговата Глава позволява да се каже, че този, който е получил Христовата благодат (Кръщението) е член на Църквата; да бъдеш конфигуриран с тялото на Христос, да бъдеш член на Неговото тяло, което е Църквата. Ако тази благодат се получи без посредничеството на Църквата (без Кръщението), благодатта не прави от тази принадлежност само вътрешна реалност (и следователно невидима), защото тази благодат е начало на видимото действие: ако благодатта е получена, независимо от посредничеството на Църквата, тя винаги създава една промяна на ниво битие (habitus), което не може да се преведе видимо на ниво действие (agire)167. В сравнение с класическата теология168 тук може да се види обръщането на гледната точка. Може би беше неизбежно след една светска намеса върху средствата на благодатта, тази промяна в тенденцията да доведе до един ненужен релативизъм (relativizzazione indebita) на църковните знак и средство (тайнства и министерства…), (така както се оказва в практиката на Ватикан II). Ако е вярно, че този аспект е на второ място в сравнение с реалността на благодатта, не е второстепенен, и следователно не може да намали значението си без да застрашава самата вяра. Предупреждението на LG 14 много ясно не позволява място за съмнение: „Ето защо не биха могли да се спасят онези хора, които, макар да знаят, че Католическата църква е основана като необходима от Бога чрез Исус Христос, все пак не са пожелали да влязат или да постоянстват в нея”169. Можем да си припомним поговорката „Extra Ecclesiam nulla salus – Извън Църквата няма спасение”, която бе използвана от Отците на Църквата срещу вероотстъпниците (apostati), а не срещу онези, които не са били в контакт с Църквата. Ако на първо място трябва да разбираме Църквата като реалност на спасението, то в такъв случай трябва да я приемем като средство за спасение. Тези, които виновно игнорират (пренебрегват) църковния знак и средство, се изключват от означената и придобита реалност. Това ни кара да продължим изследването на LG 1 върху този въпрос.
5.1.3. „Seu signum et instrumentum intimae unionis cum Deo... – или знак и средство за съкровеното единение с Бога…”Този израз уточнява как трябва да се разбира термина „тайнство” (sacramento), винаги първо с призоваването на Христос, а след тази зависимост, на Църквата. Понятията знак и средство като начало трябва да бъдат разграничени. Исторически човечеството, напълно помилвано от Христос, се вижда благодарение на Неговата вещественост (corporeità – телесност, тяло). Животът му, така както се проявява, показва във връзка с неговата правда една уникална святост без граници, която няма равна на себе си, а очите на вярата позволяват да се изповядва (вж. Мт 16,16-18). Човешката дейност на Христос известява видимо благодатта с думи и дела (gesti), чрез неговите acta et passa in carne (дела и страдания на Христос в плътта), също получени във вярата. Сам по себе си знакът дава смисъл, т.е. прави да знаем170 (вж. STh IIIa, q.62, a.3), благодатта в тайнствата е като знак. Знакът като такъв не е реална ефикасност (efficacia reale); тя не комуникира реално това, което дава знания, а само интелектуално. Въздействието (efficienza), обаче, зависи от причината на средството. То не иска нищо друго освен това, което дава; то реализира, по предложение на основния автор, своя резултат (последица)171. В случая на Христос средството, което е неговата човешка природа (човечност), притежава пълнотата на благодатта и я предава (trasmettere). Същото важи, както виждаме, и за Църквата, която е освещаваща, защото е свята в Христос. Има две нива на видимост: това на субекта (soggetto) и това на средството (strumento), чрез което субектът действа. Може да се каже, че в Христос тайнството на неговата човешка природа (човечност) съдържа благодатта, която означава и предава (trasmette), тъй като човечността на Христос е заедно реалността на благодатта и средството на комуникация на тази реалност. Принасяйки това на ниво Църква, можем да кажем, че Църквата изразява видимо пълнотата на благодатта в един социален знак172. Тази видима проява на благодат се проявява по отношение на нейните свойства: една, католическа и апостолска. Това е целият живот на общността, духовенството и миряните; всичко това е този видим знак173. По образа на човешката природа на Спасителя, Църквата е неразделимо място на спасение, средство, чрез което Бог спасява. Във връзка с Христос, благодарение на Него и зависима от Него, Църквата, която е Негово Тяло и Съпруга, съдържа реално благодатта, която тя означава и комуникира, за да направи хората участници в самия живот на Бог. Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|