Първият, пътят на постижението или осъществяването, е напълно очевиден. Вторият и третият се нуждаят от по-нататъшно доизясняване. Вторият път

Смисълът на любовта

Любовта е единственият начин да достигнеш до най-вътрешната част от личността на друго човешко същество, до нейната сърцевина. Никой не може напълно да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. Чрез своята любов той е в състояние да види същностните черти и особености на обикнатия човек и дори повече – той вижда онова, което е заложено в него, което още не е осъществено, но предстои да стане. При това чрез своята любов обичащият позволява на обикнатия да реализира своите заложби. Карайки го да осъзнае какъв може да бъде и какъв трябва да стане, той го тласка към осъществяване на тези заложби.

Смисълът на страданието

Никога не трябва да забравяме, че можем да намерим смисъла на живота дори когато сме изправени пред безнадеждна ситуация, сблъсквайки се със съдба, която не може да бъде променена. Защото това, което е от значение тогава, е да се даде свидетелство за най-важната сред неповторимите човешки възможности: да се превърне личната трагедия в триумф, страданието – в човешко постижение. Когато не сме в състояние да променим положението – помислете само за неизлечимите болести, като неподлежащ на операция рак, сме предизвикани да променим себе си.

Нека дам ясен пример. Веднъж един възрастен лекар на обща практика се консултира с мен заради силна депресия. Той не можеше да превъзмогне загубата на своята съпруга, починала преди две години, която бе обичал повече от всичко. Как можех да му помогна? Какво трябваше да му кажа? Е, аз се въздържах да му кажа каквото и да било, а наместо това го изправих пред въпроса: „Докторе, какво щеше да се случи, ако вие бяхте починали пръв, а жена ви трябваше да ви надживее?“ „O – каза той, – за нея това навярно би било ужасно. Колко ли щеше да страда!“ При което аз отвърнах: „Виждате, докторе, какво страдание ѝ е било спестено и вие сте този, който я е избавил от това страдание – разбира се, с цената на това, че сега трябва да я преживеете и да тъгувате за нея.“ Той не каза нито дума, но стисна ръката ми и спокойно напусна кабинета. По някакъв начин страданието престава да бъде страдание в момента, в който намери смисъл, какъвто е този на жертвата.
Разбира се, това не бе терапия в истинския смисъл, тъй като, първо, неговото отчаяние не бе болест; и, второ, аз не можех да променя участта му – не можех да върна съпругата му. Но тогава съумях да променя отношението му към необратимата съдба, тъй като от този момент нататък той можеше поне да вижда смисъл в своето страдание. Основен принцип на логотерапията е, че главната грижа на човека е не да получава удоволствие или да избягва болката, а по-скоро да вижда смисъл в живота си. Ето защо човек е готов дори да страда, разбира се, при условие че това страдание има смисъл.
Нека кажа пределно ясно, че страданието съвсем не е необходимо, за да се намери смисъл. Аз само твърдя, че смисълът е възможен дори въпреки страданието – когато, разбира се, то е неизбежно. Ако обаче е възможно то да се избегне, би имало смисъл да се отстрани причината му, била тя психологическа, биологическа, или политическа. Да се страда, без да е необходимо, е по-скоро проява на мазохизъм, отколкото на героизъм.
Едит Вайскопф-Джоелсън, преди смъртта си професор по психология в университета в Джорджия, твърди в своята статия върху логотерапията, че „сегашната ни философия на психическата хигиена набляга върху идеята, че хората трябва да са щастливи и че нещастието е симптом на лоша приспособимост. Ценностна система като тази може би е отговорна за факта, че бремето на неизбежното нещастие се увеличава с нещастието от това, че си нещастен“.¹⁵
В друга книга тя изразява надеждата, че логотерапията „може да помогне да се противодейства на някои нездравословни тенденции в съвременната култура на САЩ, където на неизлечимо страдащия се дава много малка възможност да се гордее със своето страдание и да го смята облагородяващо, а не унизително“, тъй че „той е не само нещастен, но и се срамува, че е нещастен“.¹⁶
Има ситуации, в които човек е лишен от възможността да си върши работата или да се радва на живота, но това, което никога не може да се елиминира, е неизбежността на страданието. Като се приеме това предизвикателство да се страда храбро, животът има смисъл до последния си миг и запазва този смисъл буквално до края. С други думи, смисълът на живота е безусловен, тъй като включва дори възможния смисъл на неизбежното страдание.
Нека си припомня онова, което вероятно бе най-дълбокото ми преживяване в концентрационния лагер. Изгледите за оцеляване в лагера бяха не повече от 1 на 28, което лесно може да се потвърди отточните статистики. Не изглеждаше възможно, камо ли вероятно, някога да бъде спасен ръкописът на моята първа книга, който бях скрил в палтото си при пристигането в Освиенцим. Така трябваше да понеса и да превъзмогна загубата на моята духовна рожба. При това положение изглеждаше, сякаш нищо и никой нямаше да ме надживее; нито физическо, нито духовно мое дете! И тъй, оказах се изправен пред въпроса, дали при тези обстоятелства животът ми не е окончателно изпразнен от всякакъв смисъл.
Още не бях забелязал, че вече има готов отговор на този въпрос, с който така страстно се борех, и че скоро след това този отговор щеше да ми бъде даден. Това бе, когато трябваше да предам своите дрехи и в замяна наследих изтънелите дрехи на лагерник, изпратен в газовата камера веднага след пристигането му на гарата в Освиенцим. В джоба на новопридобитото палто наместо многото страници на моя ръкопис намерих една-единствена страница, откъсната от староеврейски молитвеник, която съдържаше най-важната еврейска молитва – Шема Израел. Как иначе бих могъл да изтълкувам подобно „съвпадение“ освен като предизвикателство да живея с мислите си, наместо просто да ги пиша върху хартия?
Спомням си, малко по-късно ми се струваше, че ще умра в най-близко бъдеще. Но в тази критична ситуация моята грижа бе различна от тази на повечето ми другари. Техният въпрос бе: „Ще оцелеем ли в лагера? Защото, ако не оцелеем, то цялото това страдание няма смисъл.“ Мен ме измъчваше въпросът: „Има ли смисъл цялото това страдание, тази агония около нас? Защото, ако няма, тогава в края на краищата оцеляването няма смисъл; защото живот, чийто смисъл зависи от това, как ще се оцелее, в крайна сметка изобщо не си струва да се живее.“

Изтегляне 1.03 Mb.

Сподели с приятели: