Цикъл от 10 лекции базел – 1912 г

С К А З К А В Т О Р А

Често сме подчертавали, че за ед­но та­ко­ва развитие, как­во­то то­ку що посочихме, това, ко­ето е ста­на­ло ве­че от про­ти­ча­не­то на Тайната на Гол- гота до днес, не оз­на­ча­ва още ни­що особено. Всичко то­ва е още в сво­ето на­ча­ло и ве­ли­ки­те импулси, ко­ито мо­жем да при­пи­шем на Християнст- вото, ще се про­явят ед­ва в бъ­де­ще­то на зем­но­то развитие. Отново и от­но­во тряб­ва да подчертаем; християнството се намира още едва в на- чалото на своето велико развитие. Но ако ис­ка­ме да се пос­та­вим в то­ва ве­ли­ко развитие, ние тряб­ва да учас­т­ву­ва­ме с на­ше­то раз­би­ра­не във все по­ве­че рас­тя­щия нап­ре­дък на откровенията, на им­пул­си те, ко­ито са по­лу­чи­ли сво­ето на­ча­ло с ос­но­ва­ва­не­то на Християнството. Преди всич­ко в близ­ко вре­ме трябва да на­учим не­що - и не е не­об­хо­ди­мо го­ля­мо ясно- видство, за да бъ­де чо­век на яс­но вър­ху факта, че трябва да на­учи не­що съв­сем определено, нещо, ко­ето ще об­ра­зу­ва ед­но доб­ро на­ча­ло за ед­но нап­ред­ни­ча­во раз­би­ра­не на Християнството: трябва да се научим да че- тем Библията по един съвършено нов начин. За то­ва днес съ­щес­т­ву­ват мно­го пречки. Отчасти ви­на за то­ва но­си обстоятелството, че все още в ши­ро­ки кръ­го­ве раз­би­ра­не­то на Библията се про­явя­ва в ед­на слад­ни­ка­во­-сан­ти­мен­тал­на форма, че на Библията се гле­да не ка­то на ед­на кни­га на познанието, а ка­то кни­га за пол­з­ва­не за всич­ки въз­мож­ни лич­ни по­ло­же­ния в жи­во­та на душата. Когато ня­кои има нуж­да да по­доб­ри сво­ето лич­но по­ло­же­ние в живота, той се за­дъл­бо­ча­ва в ед­на или дру­га гла­ва на Библията, ос­та­вя се да му въз­дейс­т­ву­ва то­зи или он­зи стих от Библията и са­мо ряд­ко се сти­га до ед­но над­лич­но от­но­ше­ние към Библията. От дру­га стра­на уче­ни те от пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия - а в същ­ност през це­лия 19-ти век - са зат­руд­ни­ли твър­де мно­го раз­би­ра­нето на Библията, ка­то са я раз­къ­са­ли и твърдят, че нап­ри­мер Новият Завет е скър­пен от все­въз­мож­ни неща, ко­ито са би­ли съб­ра­ни в последствие, и че съ­що и Ста- рият Завет е сбор от раз­лич­ни неща, ко­ито са би ли съб­ра­ни през раз­лич­ни времена. По то­зи на­чин твър­ди се, че в Библията има­ме са­мо фраг- менти, ко­ито лесно пра­вят впечатление, че пред­с­тав­ля­ват един агрегат, ед­но сглобяване, че са би­ли "скърпени" в те­че­ние на времето. Такава ед­на уче­ност ста­ва по­пу­ляр­на и днес тя е ста­на­ла ве­че популярна. Вече

Може би бол­шин­с­т­во­то от Вас си спом­ня­т /­за­що­то те­зи не­ща бя­ха опи­са­ни съ­що тук - в Базел/, че при разглеж­да­не­то на Евангелието на Лука аз показах, как це­ли­ят ве­ли­чес­т­вен об­раз на Христа Исуса е из­рас­нал всъщ­ност от съ­еди­ня­ва­не­то на две души: душите на две момчета - Исус. Душата на еди­ни­ят не бе­ше дру­га ос­вен та­зи на Заратустра, ос­но­ва­те­ля на Заратустризма. Така Вие мо­же би още има­те пред пог­ле­да на ду­ша­та си то­зи фак­т: ­че описвайки онова момче - Исус, евангелистът Матей описва първо в своето евангелие самия Заратустра. В де­те­то Исус, ко­ето е опи­са­но в Евангелието на Матей, жи­вееше ду­ша­та на Зара- тустра.

Какво има­ме ние тук? Ние има­ме ос­но­ва­те­ля на Заратустризма ве­ли­кия пос­ве­тен на древността, на древ­но пер­сийс­ка­та култура, кой­то след­вай­ки своя път през раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то от оп­ре­де­ле­на точка, се явя­ва след то­ва сред ев­рейс­кия на­ро­д: ­по този начин имаме едно пре- минаване от древното персийство към елемента на древния еврейски народ посредством душата на Заратустра. Да, това, ко­ето ста­ва външ­но в све­тов­на­та история, това, ко­ето ста­ва в чо­веш­кия живот, е са­мо откровение, изяв­ле­ние на вът­реш­ни­те ду­хов­ни процеси; така щото в действителност това, което външната история разказва, може да бъде изучавано като го считаме за един израз на вътрешно духовното, за един израз на фактите, които се движат в областта на духовното.

Нека пос­та­вим пред пог­ле­да на ду­ша­та си то­зи фак­т: ­За­рат­у­с­т­ра пре- минава от персийството към древноеврейския елемент. А се­га - нуж­но е да взе­мем са­мо над­пи­си­те на гла­ви­те на Библията собстве­но на Стария Завет - не­ка раз­г­ле­да­ме то­зи Стар Завет. Че въп­ро­сът със Заратустра стои така, как­то го разка­зах някога, то­ва е ре­зул­тат на яс­но­вид­с­ко­то из­с­лед­ва­не­: то­зи резултат се получава, когато се проследи душата на

Древният ев­рейс­ки на­род ос­но­ва­ва сво­ето цар­с­т­во в Палестина; първо- началното царство се разделя; то попада първо под асирийското, по- сле под вавилонско робства и на края под робството на персийското царство. Какво зна­чи всич­ко това? Да - све­тов­но­-­ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти имат своя смисъл! Те след­ват вът­реш­ни­те процеси, след­ват ду­шев­но­-ду­хов­ни­те процеси. Защо е ста­на­ло всич­ко това? Защо ев­рейс­ки­ят на­род е бил та­ка ръководен, че от Палестина той е вка­ран в асиро-вавилонския, в хелдейския, в пер­сийс­кия еле­мент и пос­ле от­но­во е ос­во­бо­ден от Александър Велики? Ако ис­ка­ме да из­ра­зим то­ва сухо, мо­жем да кажем, че то­ва е са­мо външ­но­то пре­ми­на­ва­не на Заратустра от Персийството в юдейския елемент. Евреите са при­до­би­ли Заратустра; те са били до- ведени до него - стигайки до там да бъдат подчинени на персийския елемент, защото Заратустра искаше да дойде при тях! Външната ис­то­рия е един чу­де­сен из­раз на те­зи про­це­си и кой­то раз­г­леж­да не­ща­та от гле­ди­ще­то на Духовната наука, знае, че външ­на­та ис­то­рия е само тяло за преминаването на Заратустра от персийс­кия елемент, кой­то всъщ­ност пър­во впря­га древ­но­ев­рейс­кия еле­мент - и после, след ка­то то­зи древ­но ев­рейс­ки еле­мент е бил дос­та­тъч­но впрег­нат от пер­сийс­кия еле­мент, той от­но­во е из­ве­ден от сре­да­та на то­зи еле­мент от Александър Велики, а това, ко­ето е ос­та­на­ло сега, бе­ше средата, ко­ято бе­ше не­об­хо­ди­ма за Заратустра. Това пре­ми­на от еди­ния на­род в дру­гия /когато есте- ствено ние мо­жем да взе­мем са­мо от­дел­ни точки/ хвър­лим пог­лед вър­ху ця­ло­то време, об­г­ръ­щай­ки древ­но­ев­рейс­ка­та история, ми­на­вай­ки през царете, през вре­ме­то на пророците, на ва­ви­лон­с­ко­то робство, на зав­ла­дя­ва­не­то от пер­сий­ци­те и стиг­нем до вре­ме то на Макавейте, то­га­ва тър­сей­ки да раз­бе­рем Евангелието на Марка, в очи ни се хвърля, че то за­поч­ва с ед­но из­ре­че­ние на про­рок Исая, с ед­но про­ро­чес­ко изречение, за­поч­ва с еле­мен­та на юдейс­ки­те пророци. Бихме мог­ли да ка­же­м: ­за­поч­вай­ки от Илия, който се преражда като Йоан Кръстител, пред нас застават пророците в едно прекрасно величие.

ко­ето ис­тори­ята и ре­ли­ги­оз­но­то пре­да­ние Ви да­ва от­нос­но те­зи образи, Вие ще има­те ед­но пот­вър­ж­де­ние на ка­за­но то от мене.

Но как­во ста­ва при то­ва "събиране" на еле­мен­ти­те на пос­ве­ще­ни­ето на раз­лич­ни­те наро­ди в то­зи единствен център? Ние ще има още да ви­дим за­що ста­ва това. Но ко­га­то взе­ма­ме от­но­во це­лия дра­ма­ти­чен ход на Стария Завет, ще за­бе­ле­жим как чрез то­ва при­ема­не на еле­мен­та на пос­ве­ще­ни­ето на раз­лич­ни­те на­роди пос­те­пен­но в раз­ви­ти­ето на Стария За- вет се из­ра­бот­ва ми­съл­та за безсмъртието, кой­то се явя­ва в сво­ята вър­хов­на точка, имен­но у Макавеевите синове. Но ние тряб­ва се­га - бих­ме мог­ли да ка­жем - да ос­та­вим та­зи ми­съл да дейс­т­ву­ва вър­ху на­ша­та ду­ша в ней­но­то пъл­но пър­вич­но значение, да я ос­та­вим да дейс­т­вува така, че при то­ва да об­х­ва­нем със своя пог­лед съз­на­ни­ето на чо­ве­ка в не­го­ви­те от­но­ше­ния с ду­хов­ния свят.

Обръщам вни­ма­ни­ето Ви на ед­но нещо. Постарайте се да прос­ле­ди­те в Стария Завет местата, къ­де­то се говори, че бо­жес­т­ве­ния еле­мент про­си­ява в чо­веш­кия живот. Колко чес­то се разказва, нап­ри­мер при Тобиас, че тряб­ва да ста­не нещо, ко­га­то примерно, Тобиас из­п­ра­ща своя син, за да из­вър­ши ня­коя работа; тогава при него идва в привидно човешки образ, Архангел Рафаел. На дру­го мяс­то ид­ват дру­ги свръх се­тив­ни съ­щес­т­ва на вис­ши­те Йерархии. Това е ед­на на­ме­са на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния еле­мент в чо­веш­кия свят, ед­на на­ме­са ко­ято ста­ва така, че чо­век виж­да бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния еле­мент ка­то не­що външно, то му се явя­ва във външ­ния свят. В кни­га­та на Тобиас /Товий/ Рафаел зас­та­ва пред онзи, ко­го­то тряб­ва да ръ­ко­води, така, как­то един чо­век зас­та­ва пред друг чо­век, ид­вай­ки от­вън към него. Като че­тем Стария Завет ние на мно­го мес­та ще видим, че по то­зи на­чин ста­ват връз­ки­те с ду­хов­ния свят. Такива места, къ­де­то се го­во­ри за по­доб­ни неща, има мно­го в Стария Завет. Но в хо­да на Стария Завет ние виж­да­ме един пъ­лен с трав­ма­тизъм раз­вой и връх­на­та точ­ка на то­зи раз­вой зас­та­ва нак­рая пред нас мъ­че­ни­чес­ка­та смърт на 7-те Макавееви синове, ко­ито на сво­ята ду­ша го­во­рят за съединено-
стта, да­же и за възкресението на техните души в божествения еле- мент. У Макавеевите синове, а съ­що и у бра­тя­та на Юда ние сре­ща­ме ед­на вът­реш­на си­гур­ност на ду­ши­те за тях­но­то вът­реш­но безсмъртие. И с та­зи уве­ре­ност те до пос­лед­ния мо­мент бра­нят своя на­род про­тив си­рийс­кия цар Антиох. Тук ду­хов­ния еле­мент е във вътрешността. И дра­ма­тичния раз­вой на­рас­т­ва още повече, ко­га­то прос­ле­дим Стария Завет. От явя­ва­не­то на Бога в го­во­ре­ща­та ка­пи на у Мойсей /където виждаме, как Бог му се явя­ва ка­то не­що външно/, до он­зи момент, ко­га­то из ду­ши­те на Макавеевите си­но­ве се из­т­ръг­ва не­пок­ла­ти­ма­та уве­ре­нос­т: ­че когато умрат тук на Земята, те ще бъдат възкресени в царството на Бога чрез това, което живее в тях.

Това е ед­но мощ­но развитие, ко­ето ни по­каз­ва не­що един­но вътрешно. В на­ча­ло­то на Стария Завет не се каз­ва ни­що за то­ва не се го­во­ри ни­що за съзнанието, ко­ето чо­век мо­же да има, че от Земята той ще бъ­де при­ет от Бога и ще ста­не член - част от са­мо­то Божество. Там не се го­во­ри ни­що за това, че та­зи част на чо­веш­ка­та душа, ко­ято е при­ета от Бога и ста­ва със­тав­на част на Божествения свят, ще бъ­де след то­ва действително възкресена. На це­лия Космос Стария Завет про­ти­ча така, че все по­ве­че и по­ве­че из­рас­т­ва съз­на­ни­ето чрез това, ко­ето тя самата, чо­веш­ка­та ду­ша се врас­т­ва в ду­хов­ния елемент. От ед­но па­сив­но отна­ся­не към Бога Яхве или Йехова пос­те­пен­но се раз­ви­ва ед­но вът­реш­но ак­тив­но съз­на­ние за същ­нос­т­та на душата. Това пре­ми­на­ва стра­ни­ца по стра­ни­ца през Ста- рия Завет и с вся­ка но­ва стра­ни­ца то все по­ве­че на­рас­т­ва ражда се ми- сълта за безсмъртието, но това раждане става постепенно в хода на Стария Завет. И ка­то по чу­до съ­щия прог­рес виж­да­ме у пророците. Объ- рнете вни­ма­ние как ис­то­ри­ята и обе­ща­ни­ята на все­ки след­ващ про­рок ста­ват все по­-вът­реш­ни и по­-вът­реш­ни Тук от­но­во виж­да­ме един та­къв дра­ма­ти­чен еле­мент на ед­но чу­дес­но възлизане, на ед­но чу­дес­но пови- шение. Колкото по­-да­ле­че оти­ва­ме в миналото, тол­ко­ва по­ве­че се го­во­ри за неща, ко­ито се от­на­сят за ед­но външ­но стечение; и колкото повече напредваме във времето, толкова повече ни се говори за вътрешната сила, за вътрешната увереност и за чувството, че принадлежат на бога, че са свързани с него при пророците. Така това чувство, та­зи уве­ре­ност на­рас­т­ват постепенно, до­ка­то стиг­нем до Новия Завет. И Еванге- лието на Марка се свър­з­ва нап­ра­во с всич­ки те­зи отношения. Защото още в са­мо­то свое на­ча­ло то­ва Евангелие казва, че то ис­ка да схва­не съ­би­ти­ето на Христа-Исуса на­пъл­но в сми­съ­ла на пророците; то казва, че можем да разберем явлението на Христа-Исуса, когато вземе под вни- мание думите на пророк Малеахи, съответно на пророк Исайя "ето, аз провождам вестителя си пред тебе, той ще приготви твоя път. Чуй- те, как вика в пустинята: пригответе пътя господен, изправете него-

И след то­ва чу­дес­ни­ят об­раз на са­мия Христос-Исус: никъде този образ не ни се представя така просто и така величествено и същевременно с такъв нарастващ драматизъм, както това става в Евангелието на Марка. Настоятелно Ви моля, да на­со­чи­те пог­ле­да на ду­ша­та си вър­ху това. Още в на­ча­ло­то на Евангелието на Марка се каз­ва­: на­со­че­те пог- леда си към образа на Кръстителя; вие ще го разберете само когато вземете под внимание старите юдейски пророци, чийто глас е оживял в него. При не­го оти­де це­ли­ят юдейс­ки народ, за да се ос­та­ви кръс­тен от Него, а то­ва значи, че има­ше мнозина, ко­ито познаха, че от ус­та­та на Кръстителя го­во­ри древ­но­то про­ро­чество. Това се каз­ва още в на­ча­ло­то на Евангелието на Марка. Ние виж­да­ме да зас­та­ва пред нас Йоан Кръсти тел, виж­да­ме как в не­го ожи­вя­ва гла­сът на древ­ни­те пророци, виждаме, как на­ро­дът из­ли­за и оти­ва при него, и виждаме, как той не­ка ос­та­нем в Евангелието на Марка. Ние виж­да­ме да зас­та­ва пред нас Йоан Кръсти- тел, виждаме, как в не­го ожи­вя­ва гла­сът на древ­ни те пророци, виж­да­ме как на­ро­дът из­ли­за и оти­ва при него, и виждаме, как той - не­ка ос­та­нем в Евангелието на Марка - би­ва поз­нат на хо­ра­та ка­то един възкръс­нал пророк. Това е първото. А се­га пред нас зас­та­ва об­ра­зът на са­ми­ят Хрис- тос-Исус. Нека пър­во­на­чално ос­та­вим нас­т­ра­на та­ка на­ре­че­но­то кръ­ще­ние на Йоана при ре­ка­та Йордан, не­ка ос­та­вим и се­га нас­т­ра­на и вре­ме­то след кръ­ще­ни­ето от Йоана, а съ­що и след раз­ка­за за из­ку­ше­ни­ето и

не­ка обър­нем вни­ма­ние на ве­ли­чес­т­ве­но­то дра­ма­тич­но повишение, ко­ето сре­ща­ме в Евангелието на Марка.

След ка­то ни е пред­с­та­вен Йоан-Кръстител и ни се по­каз­ва как­во е от­но­ше­ни­ето на хо­ра­та към не­го и към не­го­ва­та мисия, пред­с­та­вен ни е са­ми­ят Христос-Исус. Но как? Първо той ни е пред­с­та­вен така, че той е на­ли­це - но не­го го поз­на­ват не са­мо хо­рата; познават го също и други същества. Това е именно същественото! Около не­го се на­ми­рат хо­ра ко­ито ис­кат да бъ­дат из­це­ле­ни от демонизма, хора, в ко­ито дейс­т­ву­ват демони. Около не­го се на­ми­рат хора, ко­ито са оби­та­ва­ни не са­мо от чо­веш­ки души, но ко­ито са об­се­бе­ни от свръх­се­тив­ни духове, ко­ито дейс­т­ву­ват чрез тях. И се­га на ед­но важ­но мяс­то се каз­ва: тези духове позна- ват Христа-Исуса! Кръстителят е поз­нат от хо­ра­та и те­зи хо­ра оти­ват при не­го и се ос­та­вят да бъ­дат кръстени. Свръхсетивните ду­хо­ве поз­на­ват Христа, та­ка що­то той тряб­ва да им по­ве­ли да не го­во­рят за него. Него поз­на­ват същества, ко­ито са от свръх­се­тив­ния свят. Следователно каз­ва се­: т­ук се явява едно същество, което познава не само хората но което при своето появяване бива познато и считано за опасно от свръхсетивни същества. Това е ед­но ве­личес­т­ве­но сте­пе­ну­ва­но повише- ние, ко­ето ни е по­ка­за­но още в на­ча­ло­то на Евангелието на Марка: от една страна Йоан-Кръстител, който бива познат и почитан от хора- та и от друга страна онзи, който познава и се страхува от него свръхсетивни същества, които обаче действуват на Земята. Така що­то те­зи съ­щес­т­ва раз­би­рат сега, че тряб­ва да отстъпят. Това е Христос-Исус! Никъде не съ­щес­т­ву­ва ед­но та­ко­ва дра­ма­тич­но сте­пе­ну­ва­но пови- шение, из­ра­зе­но с та­ка­ва простота.

Когато взе­мем под вни­ма­ние това, ние чув­с­т­ву­ва­ме ка­то не­об­хо­ди­ми ня­кои неща, на ко­ито ина­че чо­веш­ките ду­ши не об­ръ­щат внимание. Бих ис­кал да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви са­мо вър­ху ед­на място, ко­ето – вслед- ствие на това, че Евангелието на Марка е та­ка прос­то и ве­ли­ко - из­пък­ва на­й-­сил­но в то­ва Евангелие. Спомне­те си за оно­ва мяс­то още в на­ча­ло­то на Евангелието на Марка, къ­де­то се го­во­ри за при­зо­ва­ва­не­то на 12-те и къ­де­то ста­ва ду­ма за имената, ко­ито Христос-Исус да­ва на те­зи 12 из­б­ра­ни от него, къ­де­то той на­зо­ва­ва два­ма от сво­ите апос­то­ли "Синове на гръмотевицата". Това не е нищо, ко­ето прос­то да бъ­де от­ми­на­то при четенето; това е нещо на което трябва да се обърне особено внимание, ако искаме да разберем Евангелието. Защо го на­ри­ча той "Синове на гръмотевицата"? Защото за да ста­нат не­го­ви служители, той ис­ка да по­са­ди не­що в тях, ко­ето не е от Земята, ко­ето иде из­вън Земята; защото Евангелието е от църквата на Ангелите и Архангелите, защото е нещо съвършено ново и защото вече не е достатъчно, да се говори само за хората, а за един небесен свръхземен елемент - Азът и защото е
необходимо това защото да бъде подчертано. Той ги на­ри­ча­: ­"Си­но­ве на гръмотевицата", за да покаже, че и неговите избраници имат отно- шение към свръхземният елемент. Най-близкият свръ­х­се­ти­вен свят, кой­то е свър­зан с на­шия зе­мен свят, е та­ка на­ре­че­ни­ят еле­мен­та­рен или ете­рен свят. Чрез то­зи свят ста­на ясно, как­во дейс­т­ву­ва в на­шия свят. И Христос да­ва на сво­ите уче­ни­ци имена, чрез ко­ито ни се говори, че на­ши­ят свят гра­ни­чи с един близък свръх­се­ти­вен свят. Той им да­ва на­ри­ца­ния из­в­ле­че­ни от свойс­т­ва­та на еле­мен­тар­ния свят. Същият е слу­ча­ят с Петър и ко­га­то е на­ре­чен "камък", "скала". И тук се за­гат­ва за не­що свръхсетивно. И та­ка през ця­ло­то Евангелие ни се въз­вес­тя­ва идването, нав­ли­за­не­то на "Ангелите" - на им­пул­си­те от ду­хов­ния свят.

За да раз­бе­рем това, нуж­но е са­мо да че­тем правилно, нуж­но е да нап­ра­вим предположението, че Евангелието е съ­щев­ре­мен­но ед­на книга, от ко­ято мо­же да се из­в­ле­че на­й-­дъл­бо­ка­та мъдрост. Целият прогрес, кой­то е бил извършен, се със­тои в това, че ду­ши­те се индивидуализират, че те се свър­з­ват със свръх­се­тив­ния свят ве­че не пос­ред­с­т­вом гру­по­ва­та душа, а чрез еле­мен­та на ин­ди­ви­ду­ал­на­та душа. И Този, кой­то зас­та­ва пред чо­ве­чес­т­во­то така, че би­ва поз­нат от зем­ни­те хо­ра - но поз­нат би­ва съ­що и от свръх­се­тив­ни­те съ­щес­т­ва - той, има нуж­да да внесе, да по­са­ди в ду­ши­те на онези, ко­ито тряб­ва да му служат, не­що от един свръх­се­тивен еле­мент и то на­й-­доб­ри­ят от еле­мен­ти­те на човека. Той има нуж­да от оне­зи хора, ко­ито са раз­ви­ва­ли на­й-­доб­ре то­зи еле­мент в са­ми­те тех­ни души, раз­ви­ва­ли са го по ста­рия начин. Извънредно ин­те­рес­но е да прос­ле­дим ду­шев­но­то раз­ви­тие на онези, ко­ито Христос Исус съ­би­ра око­ло се­бе си, ко­ито той при­зо­ва­ва към се­бе си в чис­ло­то на 12-те, ко­ито - бих­ме мог­ли да ка­жем - зас­та­вай­ки пред нас в тях­на­та простота, са пре­ми­на­ли по на­й-­ве­ли­чес­т­вен на­чин през то­ва ко­ето вче­ра ис­ках да Ви покажа, ка­то Ви го­во­рих за раз­лични­те пре­раж­да­ния на пос­ве­те­ни­те в ми­на­ло­то при раз­лич­ни­те народи. Човек тряб­ва пър­во да се ори­ен­тира в индиви- дуалното. Отначало той труд­но мо­же да се ориентира, ко­га­то е пре­не­сен от това, ко­ето е би­ло вко­ре­не­но в не­го ка­то еле­мент на гру­по­ва­та ду­ша на народа, в това, ко­ето е соб­с­т­ве­ни­ят ин­ди­ви­ду­ален елемент, ко­ето е зас­та­ва­не на сво­ето соб­с­т­ве­но същество, на сво­ите ду­хов­ни сили. 12-те се ко­ре­ня­ха дъл­бо­ко в еле­мен­тар­на­та гру­по­ва ду­ша на народа, на ед­на народност, ко­ято бе­ше об­х­ва­на­ла се­бе си по един ве­ли­чествен начин. И те сто­яха в та­зи на­род­ност с го­ли души, с прос­ти души, ко­га­то Христос от­но­во ги на­ме­ри Тук има­ме ра­бо­та със съ­вър­ше­но не­рав­но­мер­ни меж­дин­ни вре­ме­на меж­ду въплъщенията. Христос мо­жа пра­вил­но да на­со­чи своя пог­лед вър­ху 12-те: в тях бяха се преродили отново душите на 7-те Макавееви синове и 5-те синове на Мататиас, братята на Юда. Те об­ра­зу­ва­ха гру­па­та на апос­то­лите. Тези ду­ши бя­ха хвър­ле­ни в еле-­

Бих ис­кал се­га да обър­на вни­ма­ни­ето още на нещо. Между 5-те си­на на Мататий има един, кой­то и в Стария Завет се на­ри­ча Юда. Това е онзи, кой­то на­й-­мощ­но се бо­ри за своя народ, кой­то е от­да­ден с ця­ла­та си ду­ша на своя на­род и кой­то ус­пя­ва съ­що да склю­чи съ­юз с Римляните про­тив си­рийс­ки­ят цар Антиох. Този Юда е същият, кой­то по­-къс­но тряб­ва да ми­не през изпитанието, да из­вър­ши предателство, за­що­то е на­й-­вът­реш­но свър­зан със спе­ци­фич­но ста­ро­за­вет­ния еле­мент и, не мо­же да се на­ме­ри вед­на­га пре­хо­да към хрис­ти­ян­с­кия еле­мент и се нуж­дае за­то­ва от су­ро­во­то из­пи­та­ние чрез предателство. Когато от­но­во раз­г­леж­да­ме - композиционното, пред нас зас­та­ва чу­дес­но ве­ли­чес­т­ве­ни­ят об­раз на Юда в пос­лед­ни­те глави на Стария Завет - и об­ра­зът на Юда от Новия Завет. И за­бе­ле­жи­тел­но­то в то­зи сим­п­то­ма­ти­чен про­цес е това, че Юда от Стария Завет сключ­ва съ­юз с Римляните, съз­да­ва един вид об­ра­зец на всич­ко онова, ко­ето ста­ва по­-къс­но­: а именно пътят, който Християн- ството поема през римската империя, за да навлезе в света. Това е - бих­ме мог­ли да ка­жем - по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на не­ща­та И ако бих при­бавил още и това, ко­ето съ­що мо­же да се знае, но ко­ето не мо­же да се ка­же в ед­на сказ­ка пред та­къв го­лям кръг слушатели, Вие бих­те ви- дели, как имен­но чрез ед­но по­-къс­но пре­раж­да­не на то­зи Юда ста­ва сли­ва не­то на рим­с­кия еле­мент с хрис­ти­ян­с­кия еле­мент и как пре­ро­де­ни­ят Юда е първият, кой­то има та­ка да се ка­же на­й-­го­лям ус­пех в раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на ро­ма­ни­зи­ра­но­то Християнство и как сключ­ва­не­то на съ­юза меж­ду Юда и Стария Завет и Римляните е ед­но про­ро­чес­ко пред­ве­ща­ние на това, ко­ето из­вър­ш­ва по­-къс­но един човек, кой­то за окул­тис­ти­те не е друг, а са­ми­ят пре­ро­ден Юда. Този Юда тряб­ва­ше да ми­не през ду­шев­-

Когато има­ме пред се­бе си та­ки­ва неща, ние пос­те­пен­но сти­га­ме до раз­би­ра­не­то­: пог­лед­на­то духовно, като оставим настрана всичко друго, най-великото произведение на изкуството, което е съществувало няко- га, е самото развитие на човечеството! Трябва са­мо да има­ме пог­лед за това. Но не е ли ос­но­ва­тел­но да изис­к­ва­ме от чо­веш­ка­та ду­ша тя да раз­вие то­зи поглед? Мисля, че ко­га­то ня­кой гле­да ед­на или дру­га драма, ко­ято има ед­на проз­рач­на връз­ка или развръзка, ако и да ня­ма спо­соб­ността да проз­ре пос­т­рой­ка­та на та­зи драма, той все пак мо­же да ви­ди в дра­ма­та ед­но ре­ду­ва­не на съ­би­тия, ко­ито мо­гат да се опи­шат ед­но след друго. Без съм­не­ние от ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­вото не из­ли­за ни­как­во ху­до­жес­т­ве­но произведение, но ед­но ре­ду­ва­не на събития. Но се­га чо­ве­чес­т­во­то е стиг­на­ло до она­зи об­рат на точка, ко­га­то тряб­ва да нас­тъ­пи това: да разбере вътрешното прогресивно оформяне на събитията, тяхното преплитане и развръзка в развитието на човечеството. Тога- ва ще бъ­де ус­тановено, че са­мо­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то показва, как на та­зи или она­зи точ­ка се явя­ват ин­ди­ви­ду­ал­ни­те образи, да­ват импул- си, за­вър­з­ват възли, раз­вър­з­ват възли; и ние научаваме да разбираме, как е поставен човекът в развитието на човечеството едва тогава, когато познаваме по този начин историческия развой. И по­не­же ця­ло­то се пре­на­ся от със­то­яни­ето на чис­то съ­че­та­ние в един организъм, то­га­ва тряб­ва да зна­ем да пос­та­вя­ме вся­ко нещо, ко­ето от са­мо се­бе си се разбира. За- щото на ня­кой ас­т­ро­ном не ще му хрум­не да пос­та­ви Слънцето на ед­нак­во рав­ни­ще с дру­ги­те планети; за него е нещо самопонятно, че слън- цето трябва да бъде отделено като един моном спрямо планетите. Също та­ка "самопонятно" е този, кой­то раз­би­ра раз­ви­ти­ето на човечест- вото, да пос­та­ви ед­но "Слънце" сред ве­ли­ки­те ръ­ко­во­ди­те­ли на човече- ството. И как­то би би­ло пъл­на без­с­мис­ли­ца да го­во­рим за Слънцето на на­ша­та пла­нет­на сис­те­ма така, как­то бих­ме го­во­ри­ли за Юпитер, Марс и т.н., съ­що та­ка безсмис­ли­ца е да го­во­рим за Христа така, как­то бих­ме го­во­ри­ли за Бодисатвите и дру­ги­те ръ­ко­во­ди­те­ли на човечеството. Би тряб­ва­ло да бъ­де на­пъл­но самопонятно, че вся­ко пре­раж­да­не на Христа се явя­ва ка­то не­що абсурдно, ка­то нещо, което ни­как не тряб­ва да се ка- же, ко­га­то чо­век дър­жи твър­де прос­то пред пог­леда си нещата. Но не­об­хо­ди­мо е съ­що да поз­на­ем дейс­т­ви­тел­но нещата, да ги схва­нем в тях­на­та ис­тин­с­ка фор­ма и да не ги пос­та­вя­ме ка­то ед­на или дру­га догма, ка­то ед­на или дру­га сек­тан­т­с­ка вяра. Когато го­ворим за ед­на Христология в

Да се раз­г­леж­дат обек­тив­но те­зи неща, ето с то­ва тряб­ва ние да се про- никнем. И ко­гато поз­на­ва­ме еванге­ли­ята чрез това, че поз­на­ва­ме съще- ственото, ко­ето стои на тях­на­та основа, са­мо то­га­ва ще поз­на­ем те­зи не­ща в тях­на­та истинност. От това, ко­ето бе ка­за­но вър­ху Евангелието на Марка и не­го­ва­та въз­ви­ше­на просто­та и дра­ма­тич­но сте­пе­ну­ва­но по­ви­ше­ние от лич­нос­т­та на Йоан Кръстител до та­зи на Христа Исуса, мо­же да се види, как­во всъщ­ност съ­дър­жа то­ва Евангелие.