Цветана Генчева, превод от английски

Ясно. Откраднах портфейла на брат му. Беше кофти ход. Ако не бях отчаяна, нямаше да го направя. Вечно ли щяха да ме наказват заради това?
– Скапаняк – измърморих тихо, врътнах се на пета и изфучах от кухнята. За малко да падна по дупе заради обувките, но Нас ме задържа. Трябваше да свикна да вървя на токчета.
Минаха десет минути и по пътеката забелязах възрастна жена с тъмна къдрава коса и мили очи, която приближаваше към къщата. Тя забави крачка, когато ме видя, затова се усмихнах.
– Вие сигурно сте Мирела.
– Да – отвърна предпазливо тя.
Направих крачка напред.
– Аз съм Мина. – Посочих към къщата с палец. – Временно живея тук. Лев ми каза, че ще се виждаме често.
Тя се ококори и челюстта ѝ почти увисна.
– Отседнали сте… Тук сте отседнали? В къщата… с господин Лев ли?
Кимнах бавно. Тя ми се стори не просто изненадана, ами направо шокирана. Какво трябваше да означава тази реакция?
Мирела се овладя, опита се да се усмихне, но бе очевидно, че се чувства неловко.
– Приятно ми е да се запознаем, Мина – каза тя и тръгна към кухнята.
– И на мен – отвърнах, когато тя затвори вратата след себе си.
Изчаках на хладния бриз още няколко минути, преди вратата да се отвори и всички, без Мирела и Лидия, да излязат навън. Усетих погледа на Лев, но не му доставих удоволствие да вдигна очи.
Нас ми се усмихна със съчувствие, докато ме наблюдаваше как се старая да избегна пронизващите погледи на останалите.
– Готова ли си да действаме?
– Разбира се – въздъхнах.
Ами да, колко зле можеше да бъде?
***

Т
Лев
я как се справя?
Настася се усмихна твърде широко, сякаш правеше гримаса.
– Счупи само четири чаши засега, така че… – Чу се трясък на нова чаша и гласът на Мина.
– Ох, по дяволите. Извинявайте!
Сестра ми поклати глава.
– Пет чаши за два часа. Тя да не би да се опитва да постигне някакъв рекорд?
– Ще се справи. – Гласът ми съвсем не звучеше уверено, както ми се искаше.
Наблюдавах внимателно Мина, докато тя слушаше Аника.
Съсредоточаваше се, понякога кимаше. Не разбирах защо ѝ е толкова трудно. Раменете ѝ бяха напрегнати.
– Слушай – прекъсна мислите ми Нас, – държа да ти кажа, Лев, че да кажеш на Вик и Ани, че си се запознал с Мина, когато е крадяла портфейла на Саша… – Тя се намръщи. – Леле.
Неочаквано се обърках.
– Какво?
Сестра ми винаги проявяваше търпение към мен, но тази вечер тя въздъхна.
– Не е гот, брат ми. Имаш само един шанс да направиш добро впечатление, а преди Мина да има шанс да направи нещо по въпроса,
ти ѝ подля вода.
– Не разбирам. – Наистина не разбирах.
Настася ме прикова с тежкия си поглед.
– Представи я пред най-добрите ни приятели като крадла.
Олеле.
Започвах да осъзнавам какво съм направил.
– Разбирам.
– Нищо не разбираш. – Настася пое ръката ми в своята и я стисна. –
Ти си прекрасен човек, Лев. Само че не разбираш.

М
У мен се надигна паника. Сведох поглед, впих очи в краката си.
Какво да правя сега? Не знаех как да реагирам. Чувствах се зле.
Нас пусна ръката ми и отговори на незададения въпрос.
– При първа възможност се извини на Мина.
Стомахът ме присви. Мразех това, не обичах да наранявам неволно хората. Кимнах.
Сестра ми ме целуна по бузата.
– Ти си добър човек, Лев – увери ме тя. – Просто понякога ти трябва малко помощ. Не е кой знае какво.
За мен обаче не беше така.
***
Мина
ина.
Може и да беше детинско, но не му обърнах внимание.
– Мина, моля те, погледни ме.
Вдигнах очи от малкия наръчник за коктейли и се обърнах към него, но забодох поглед в брадичката му.
– Настася ме уведоми, че онова, което казах пред Аника и Виктор, не е било на място и сигурно съм те засрамил. – Смръщих объркано чело.
Той говореше по този въпрос така, сякаш не разбираше защо се чувствам засрамена. След това продължи: – Нямах намерение да ти причиня неприятни усещания и сега вече разбирам защо ме нарече скапаняк. Извинявай.
Извинението е едно от най-трудните неща, които да кажеш на някого,
а Лев го направи така искрено, че гневът ми се стопи. Почти се стопи.
– Предполагам, че ще продължиш да разправяш на всички, че съм бездомна крадла.
Той наклони глава по типичния за него начин и заоглежда лицето ми.
– Срамуваш се от миналото си.
Сведох очи към книгата и заговорих тихо:
– Скитниците са като белязани. Всички ги презират. Разбира се, че се срамувам от миналото си.

– Аз не се срамувам от това коя си. А единственият случай, при който бих те гледал отвисоко, е, ако ти помагах и ти се откажеше от помощта ми.
Как добре редеше думите. Не можех да го отрека. Питах се как успява с всяка своя дума да ме накара да притая дъх. Изглежда, му беше приятно. Това трябваше да е, в противен случай нямаше да го прави толкова често.
– Престани – прошепнах.
Очите с цвят на топъл мед се присвиха объркано.
– С кое да престана?
– Да се държиш толкова мило с мен. – Започваше да ми писва.
Шляпнах книгата на бара, предадох се и му казах какво мисля по въпроса.
– Защо съм тук, Лев? Защо ме доведе? Точно тук? Защо съм в дома ти, в леглото ти? – Замълчах за кратко. – Да не би да… – Преглътнах с усилие. – Ти работиш в мъжки клуб, заобиколен си от великолепни жени, а аз… – Гласът ми пресекна, след това продължих колебливо: –
Да не би да ме подготвяш за проститутка?
Последва тежко мълчание.
– Не.
С натежало сърце вдигнах глава и го погледнах право в страхотните очи.
– Кажи ми, че мога да си тръгна по всяко време, Лев.
Без да откъсва поглед от мен, видях как очите му блестят. Най-сетне той сведе глава и зашепна.
– Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш, Мина. – Отстъпи назад от мен. – Но се надявам да останеш. – Лицето ми стана безизразно. –
Заслужаваш нещо по-добро от неудачния живот, който ти се е паднал.
Наблюдавах го как се отдръпва от мен и неочаквано ми домъчня.
Носът ме засърбя, очите ми се наляха със сълзи. Замигах, за да ги прогоня, разподсмърчах се в тъмния ъгъл на бара, доволна, че съм сама.

Н

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: